Решение № 4155 от 2.4.2026 г. на Административен съд - Варна по дело № 398/2025 г.

Производството е по реда на чл.145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, вр. чл.10, ал.6 от Закона за Образувано е по жалба на О. К., [ЕГН], чрез адв. М. В. - ВАК, срещу Заповед № ЗСПД/Д-В/1533/03.02.2025г., издадена от Началник отдел „СЗ“ при Дирекция „Социално подпомагане“ – Варна, с която е отказано отпускането на месечна помощ за дете до завършване на средно образование, но не повече от [възраст] възраст по чл.7, ал.1 от ЗСПД, по отношение на детето ученик – И. К., чиято майка и законен представител е жалбоподателят. Жалбоподателката твърди, че обжалваната заповед е неправилна като постановена в противоречие с материалния закон и процесуалните правила, и в противоречие с целта на закона. Сочи, че съгласно чл.3 , ал.1 от ЗЧРБ , чужденците в Република България имат всички права и задължения според българските закони и ратифицираните международни договори , по които Република България е страна, с изключение на тези, за които се изисква българско гражданство. Счита, че семейните помощи за деца се предоставят с оглед на разходите по издръжката на децата и са израз на социалната функция на държавата, която е задължена да подпомага отглеждането на децата в семейна среда от родителите и от лицата, полагащи грижи за тях, съгласно чл. 1, ал. 2 от ЗСПД и да осигурява най-добрия им интерес в съответствие с принципа по чл. 3, т. 3 от Закона за закрила на детето. Подчертава, че Съгласно чл. 2 от Конвенцията на ООН за правата на детето (Конвенцията), която по силата на чл. 5, ал. 4 от КРБ е част от вътрешното право на страната, и има предимство спрямо останалите норми от вътрешното законодателство, които  противоречат, държавите – страни по Конвенцията зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция без каквато и да е дискриминация. Жалбоподателката намира, че при прилагане на националните схеми за социално подпомагане държавите членки не трябва да третират лицата, ползващи се с постоянно пребиваване, по-неблагоприятно спрямо собствените си граждани. Счита, че процесната помощ попада изцяло в обхвата на чл. 16 ЕСХ и следва да се интерпретира като част от задълженията, които държавите са поели по силата на чл. 27, § 3 от Конвенцията за правата на детето. Поради изложените съображения моли за отмяна на атакуваната заповед. Претендира присъждане на сторените по делото разноски, в т.ч. и адвокатски хонорар. Ответната страна – началник отдел „СЗ“ при Дирекция „Социално подпомагане“ – Варна, оспорва жалбата по съображения, изложени в молба с.д. № 4405/04.03.2026г. Сочи, че следва да се отчете липсата на препращаща норма, последващ акт на държавен орган, който да прецизира отпускането на конкретния вид помощ и да стане основание социалните служители, които нямат право да тълкуват закона и действат при условията на обвързана компетентност, да предоставят същата. По изложените съображения моли жалбата да се отхвърли като неоснователна. Прави възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар. След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено от фактическа страна, следното: Между страните не е спорно, че О. К., [ЕГН], и нейното дете - И. К., са граждани на Украйна. Не се спори и, че на жалбоподателката и детето й е предоставен статут на постоянно пребиваване в Република България, и на жалбоподателката е издадена карта № 701160348, удостоверяваща даденото и Разрешение за пребиваване валидно до 10.05.2026г., а на детето е издадена карта № 70130626, удостоверяваща даденото му Разрешение за пребиваване, валидно до 14.8.2027г. На 28.01.2025г. жалбоподателката подава до директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – Варна Заявление-декларация вх. № ЗСПД/Д-В/1533 за отпускане на месечна помощ за отглеждане на дете до завършване на средно образование, но не повече от [възраст] възраст по чл.7, ал.1 от ЗСПД. Към заявлението били приложени Удостоверение № 660/04.09.2024г. от ОУ „[населено място]“ – [населено място], в уверение на това, че детето И. К. е записано като ученик за учебната 2024/2025г. във втори клас; Служебна бележка № 062603/23.01.2025г. от АГППМП „А. М.“ ООД за извършени задължителни планови имунизации; Удостоверение № 3/20.01.2025г. за получен от жалбоподателката брутен доход за периода 01.01.2024г. – 31.12.2024г. Заявлението - декларация било разгледано от социален работник, който на 03.02.2025г. дал заключение, че членовете на семейството са с украинско гражданство и няма друг закон или сключен международен договор, по който РБ да е страна, и в който да е предвидено получаването на този вид помощ - основание за отказ на помощта по чл.3, т.5 от ЗСПД. Със Заповед № ЗСПД/Д-В/1533/03.02.2025г., издадена от Началник отдел „СЗ“ при Дирекция „Социално подпомагане“ – Варна, съгл. Заповед № 0301-РД01-0424/21.10.2024г., на жалбоподателката е отказано отпускането на месечна помощ за дете до завършване на средно образование, но не повече от [възраст] възраст по чл.7, ал.1 от ЗСПД. При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи: Жалбата е подадена от надлежна страна – заявителят на отказаната помощ по чл.7 от ЗСПД, в срока по чл.149, ал.1 АПК, и пред компетентния съд, поради което е ДОПУСТИМА. Разгледана по същество, жалбата е ОСНОВАТЕЛНА. При извършване на проверката по чл.168, ал.1 вр. чл.146 АПК, съдът констатира, че обжалваната заповед е издадена от компетентен орган по чл.10, ал.4 ЗСПД – Началник отдел „СЗ“ при Дирекция „Социално подпомагане“ – Варна, явяващ се упълномощено от директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – Варна лице, съгл. Заповед № 0301-РД01-0424/21.10.2024г., в предвидената писмена форма и при спазване на задълженията за мотивиране по чл.10, ал.5 ЗСПД и чл.59, ал.2 АПК, поради което не страда от пороци, влечащи нейната нищожност. В производството не са допуснати и съществени процесуални нарушения, които да опорочават акта до степен, налагаща неговата отмяна, като такива не се сочат и от жалбоподателя. Обжалваната заповед, обаче, е издадена при неправилно приложение на материалния закон и в несъответствие с преследваната от него цел. По делото не е спорно, че жалбоподателката и синът й, макар и с украинско гражданство, не се ползват с временна закрила по Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001г. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланс между държавите членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием, а имат разрешение за постоянно пребиваване в Република България. Спорът между страните в конкретния случай е правен и е формиран по въпроса дали подпомагането по ЗСПД, в частност по чл.7, ал.1 от ЗСПД, попада в обхвата на системата за социално подпомагане, до която жалбоподателката има достъп по силата на друг закон или международен договор, по който Република България е страна. Отговорът на този въпрос следва да бъде положителен. Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) чужденец по смисъла на този закон е всяко лице, което не е български гражданин, като същевременно разпоредбата на чл. 2, ал. 6 от ЗСП предвижда, че чужденците получили разрешение за постоянно пребиваване имат право на социално подпомагане. От данните по делото се констатира, че жалбоподателката е гражданка на Украйна и може да се ползва от правата и задълженията на чужденец, получил разрешение за постоянно пребиваване в България. В нормата на чл. 26, ал. 2 от Конституцията на Република България и в тази по чл. 3, ал. 1 от ЗЧРБ е регламентирано, че чужденците, които пребивават в страната, имат всички права и задължения според Конституцията, българските закони и ратифицираните международни договори, с изключение на тези, за които се изисква българско гражданство. Наред с това, разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД предвижда права за чужденци на реципрочна основа, ако това е уредено в международен договор или в друг закон. Именно по силата на друг закон, а именно - законът за социално подпомагане, и по-конкретно, съгласно нормата на чл. 2, ал. 6, пр. 1 от същия, чужденецът със статут на постоянно пребиваващ има право на социално подпомагане в настоящия случай. От горното следва, че в закона за социално подпомагане е предвидено отпускането на социални помощи и за лице с разрешение за постоянно пребиваване в Република България. Действително, в случая претендираната помощ е по реда на ЗСПД, където тя е наименована "семейна помощ за деца". Независимо от различното наименование на помощта по чл. 7 от закона, и обвързването на същата с наличие на задължителни имунизиции и посещение на детето в училище /детско заведение/, систематичното тълкуване на разпоредбите води до извода, че те представляват вид социално подпомагане, тъй като отговарят на законовата дефиниция за социално подпомагане, посочена в разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от ЗСП. От горното следва, че стеснителното тълкуване и прилагане на чл. 3, т. 5 от ЗСПД противоречи на чл. 2, ал. 6 от ЗСП. Това противоречие следва да бъде разрешено при съобразяване с поетите от Република България ангажименти относно правата на детето и разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България. В тази връзка, Конвенцията за правата на детето /КПД/, приета от ОС на ООН на 20.11.1089г., ратифицирана с решение на ВНС от 11.04.1991г., обн. ДВ, бр.32/23.04.1994г., ДВ, бр.55/12.07.1991г., в сила от 0.07.1991г. придава първостепенно значение на интересите на детето. Съгласно чл.27, §1 от КПД, държавите – страни по Конвенцията, признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответстващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие. Според § 2 от с.р., родителят/родителите или другите лица, отговорни за детето, имат първостепенна отговорност да осигурят в рамките на своите способности и финансови възможности условията за живот, необходими за развитието на детето. Съгласно чл.27, § 3 КПД, държавите - страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия и в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ и програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището. Съгласно чл.2, § 1 КПД, държавите - страни по Конвенцията, зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция без каквато и да е дискриминация, независимо от расата, цвета на кожата, пола, езика, религията, политическите или други възгледи, националния, етническия или социалния произход, имущественото състояние, инвалидност, рождение или друг статут на детето или на неговите родители или законни настойници. Държавите - страни по Конвенцията, вземат всички подходящи мерки за осигуряване закрилата на детето против всички форми на дискриминация или наказание на основание на статута, действията, изразените мнения или убеждения на неговите родители, законни настойници или членовете на неговото семейство - чл.2, § 2 КПД. Като част от общата система на социалните права, по отношение на признатото по чл.27, § 1 от КПД право на жизнен стандарт и на социална сигурност, следва да се спазват и общите изисквания във връзка с икономическите, социалните и културните права, които се съдържат в Европейската социална харта /ЕСХ/, ратифицирана със закон, приета от 38-мо НС на 29.03.2020г., ДВ, бр.30/11.04.2000г. - конкретно в чл.13 и чл.16 ЕСХ, и в Хартата на основните права на ЕС. Съгласно чл.13 ЕСХ, всеки, който не разполага с достатъчно средства, има право на социална и медицинска помощ. От друга страна разпоредбата на чл.16 ЕСХ въвежда принципа, че семейството, като основна клетка на обществото, има право на подходяща социална, правна и икономическа закрила, за да се осигури неговото пълно развитие. За да се осигурят условията, необходими за всестранното развитие на семейството, разпоредбата на чл.16 ЕСХ задължава държавите да съдействат за икономическата, правната и социална защита на семейния живот с такива средства, сред които социални и семейни помощи. Съгласно член Е от Част V „Недопускане на дискриминация“, упражняването на правата по тази харта следва да бъде осигурено без дискриминация на каквато и да било основа, като раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други убеждения, национална принадлежност или социален произход, здравословно състояние, връзка с дадено национално малцинство, рождение или друго състояние. Съгласно чл.34, §1 на ХОПЕС, Съюзът признава и зачита правото на достъп до обезщетенията за социална сигурност и до социалните служби, които осигуряват закрила в случаи като майчинство, заболяване, трудова злополука, зависимо положение или старост, както и в случай на загуба на работа, в съответствие с правилата, установени от правото на Съюза и от националните законодателства и практики. Според § 2 от с.р., всеки, който пребивава и се придвижва законно на територията на Съюза, има право на обезщетения за социална сигурност и на социални придобивки в съответствие с правото на Съюза и с националните законодателства и практики. Според § 3 от с.р., с цел да се бори срещу социалното изключване и бедността, Съюзът признава и зачита правото на социална помощ и на помощ за жилище, предназначени да осигурят достойно съществуване на всички лица, които не разполагат с достатъчно средства според правилата, установени от правото на Съюза и от националните законодателства и практики. Както е видно от Разясненията относно Хартата на основните права (2007/С 303/02), официален вестник С 303/17), цитираната разпоредба на чл.34, § 3 ХОПЕС се основава именно на чл.13 ЕСХ. Както следва от разпоредбата на чл.1, ал.2 ЗСПД, семейните помощи са средства в пари и/или в натура, които подпомагат отглеждането на децата в семейна среда от родителите или от лицата, полагащи грижи за тях. По реда на ЗСПД се предоставят дванадесет вида помощи, като за всяка от тях е възприет разграничителен критерий, съобразен с предназначението на конкретната семейна помощ. Процесната помощ по чл.7, ал.1 – месечна помощ за дете до завършване на средно образование, но не повече от [възраст] възраст, се предоставя на семействата, които отговарят на условията по чл. 4а от с.з., т.е. е помощ, която се отпуска след доходен тест, за покриване на разходи, възникнали във връзка с образованието на детето. Така регламентираната помощ, без съмнение, е част от общата система за социално подпомагане, израз на социалната функция на държавата, която е задължена да подпомага отглеждането на децата в семейна среда от родителите и от лицата, полагащи грижи за тях, съгласно чл. 1, ал. 2 от ЗСПД и да осигурява най-добрия им интерес. Като такава попада изцяло в обхвата на чл.16 ЕСХ и следва да се интерпретира като част от задълженията, които държавите са поели по силата на чл.27, § 3 от Конвенцията за правата на детето. Ето защо, разпоредбата на чл.3, т.5 ЗСПД следва да се тълкува в смисъл, че за да се осигури правилното и пряко прилагане на чл.27, § 1 КПД, вр. чл.5, ал.4 КРБ, достъпът до помощта по чл.7, ал.1 ЗСПД следва да се предостави и на лицата, постоянно пребиваващи на територията на РБ, каквито безспорно са жалбоподателката и детето й. Различно тълкуване би било в пряко нарушение на забраната за дискриминация, въведена с чл.2, § 2 КПД, чл.21, ал.2 ХОПЕС и член Е от част V на ЕСХ. Като е обосновал обжалвания отказ с разпоредбата на чл.3, т.5 ЗСПД, административният орган е постановил незаконосъобразен административен акт, който следва да се отмени, а преписката да се върне за ново разглеждане и произнасяне по Заявление-декларация вх. № ЗСПД/Д-В/1533 /28.01.2025г., при спазване на указанията по тълкуване на закона, дадени в мотивите на настоящото решение. При този изход на делото, и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК, жалбоподателят има право на разноски. Претендира се държавната такса и възнаграждение за адвокат, при условията на чл. 38 от Закона за адвокатурата (ЗА). От представения договор за правна защита и съдействие е видно, че в него е уговорено предоставянето на безплатна помощ в условията на чл. 38, ал. 1, т.2 от ЗА. Предвид задължителните постановки на решение по дело С-438/2022г. на СЕС, релевираната от ответника прекомерност на адвокатското възнаграждение следва да бъде преценявана спрямо предвидения в чл.8, ал.3 от Наредба № 1/2004г. вр. чл.38, ал.2 от ЗА минимален размер, при отчитане на правната и фактическа сложност на делото, процесуалната активност на пълномощника на жалбоподателя и броя на проведените заседания При преценка на същите, съдът намира възражението за прекомерност от страна на ответника за основателно, като на пълномощника на жалбоподателката следва да бъде присъдено възнаграждение в размер на 250 евро. На жалбоподателката следва да бъде присъдена заплатената държавна такса за образуване на делото в размер на 5,11 евро. Водим от горното, Варненският административен съд, IХ-ти състав