Решение № 2012 от 7.10.2026 г. на Административен съд - Търговище по дело № 314/2026 г.

Производството е по реда на чл. 118, ал. 1 и ал. 3 от КСО във връзка с чл. 145 и сл. от АПК. Образувано е по жалба на И. Й. К., [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], ет.*, ап.*, подадена чрез адв. А. Д. Х.-Ч., против Решение № 1040-25-41 от 01.07.2026 г. на директора на ТП на НОИ – Търговище, с което е потвърдено Разпореждане № 251-00-866-5/28.05.2026 г., издадено от главен експерт по осигуряването – за ръководител на осигуряването за безработица, на основание чл. 54ж, ал. 1 КСО във връзка с чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, за отказ да бъде отпуснато парично обезщетение за безработица по чл. 54а КСО. В жалбата се излагат подробни доводи за незаконосъобразност на оспореното решение. Твърди се, че центърът на жизнените интереси на жалбоподателя е в Република България, където са неговият постоянен адрес, семейството, близките и социалната му среда. Поддържа се, че продължителната трудова дейност в Г. не е достатъчна, за да се приеме, че обичайното му пребиваване е било там. Иска се отмяна на оспорения акт и присъждане на разноските. В съдебно заседание жалбата се поддържа, чрез процесуалния представител. Ответникът – директорът на ТП на НОИ – Търговище, чрез писмена защита, оспорва жалбата като неоснователна. Претендира присъждане на разноски. Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните, приема за установено следното: Жалбата е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на съдебно оспорване административен акт, в предвидения 14-дневен срок по чл. 118, ал. 1 от КСО, поради което е процесуално допустима. Жалбоподателят е подал заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица № 712-0840/24.07.2025 г. в Дирекция „Бюро по труда“ – [населено място], заведено в ТП на НОИ – Търговище с вх. № 251-00-866/24.07.2025 г. В него е декларирал, че е упражнявал трудова дейност в Г. за периода от 01.11.2014 г. до 30.06.2025 г. Със Справка за приети, върнати и липсващи документи № 251-00-866-1/25.07.2025 г. заявлението е прието. Със Справка № 251-00-866-2/12.08.2025 г. са приети още: заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава членка на ЕС със СЕД U002, СЕД U004 – Г., декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагането на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, германски формуляр за издаване на PD U1 и копия от документи от Г.. На 12.08.2025 г. чрез системата EESSI са изпратени искания до компетентната германска институция за издаване на СЕД U017 и СЕД U004, необходими за определяне правото, периода и размера на обезщетението. По случая е получен СЕД U017, в който първоначално са удостоверени периоди на осигурена заетост в Г. за времето от 01.11.2014 г. до 20.05.2020 г.; от 25.05.2020 г. до 26.06.2020 г.; от 01.07.2020 г. до 30.09.2024 г.; и от 01.10.2024 г. до 30.06.2025 г., с отбелязано основание за прекратяване на последната заетост „уволнение от работодателя“. Едновременно с това е получен и СЕД Х008 – обявяване на СЕД за невалиден. След допълнително отправено искане германската институция е издала нов СЕД U017, в който са удостоверени периоди на осигурена заетост за времето от 01.11.2014 г. до 30.09.2019 г.; от 01.12.2019 г. до 20.05.2020 г.; от 25.05.2020 г. до 26.06.2020 г.; от 01.07.2020 г. до 15.07.2023 г.; и от 15.09.2023 г. до 31.12.2024 г., като основанието за прекратяване на последната заетост е отбелязано като „неизвестно“. Получен е и СЕД U004, в който е посочен брутен доход за периода от 15.09.2023 г. до 31.12.2024 г. в размер на 11 443 евро. По допълнително отправени запитвания германската институция е отговорила чрез СЕД Н002, че за периода от 01.01.2025 г. до 30.06.2025 г. не са налични документи за трудова заетост, не са внасяни осигурителни вноски и този период, както и възнаграждението за него, не могат да бъдат удостоверени. Посочено е още, че възнаграждение за периода от 01.07.2023 г. до 15.07.2023 г. може да бъде удостоверено в размер на 3575 евро. От извършената служебна проверка в информационните масиви на НОИ е установено, че след 16.10.2014 г. жалбоподателят не е имал трудова заетост по българското законодателство. Няма подадени уведомления за сключени и прекратени трудови договори, както и данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 КСО за осигуряване в България за периода от 16.10.2014 г. до издаване на отказа. За този период лицето не е било осигурявано за фонд „Безработица“ по българското законодателство. В декларацията относно определяне на пребиваването жалбоподателят е посочил, че през периода на последната му заетост в чужбина съпругата/партньорът му, децата му и преобладаващата част от роднините му са живели в България; че разполага с постоянно жилище в България; че е плащал данъци върху доходите в държавата по последната заетост; и че се е прибирал в България веднъж месечно по време на отпуск. Въз основа на тези данни е издадено Разпореждане № 251-00-866-5/28.05.2026 г. за отказ на обезщетение, потвърдено с оспореното решение. Административният орган е приел, че НОИ не е компетентната институция по отпускане на обезщетението, тъй като държавата по пребиваване на жалбоподателя през периода на последната му заетост е Г.. Приобщени към доказателствата по делото са: Удостоверение за семейно положение, съпруг/а и деца с изх. № 2075-444, изд. от Община Търговище на 07.07.2026г.; Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 66 том VII peг. № 8225 дело № 894 от 2020г.; Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 14 том I peг. № 212 дело № 10 от 2025г.; Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 37 том peг. № 397 дело № 19 от 2025г.; Диплома за виеше образование № 11776 изд. от МОН; Удостоверение обр. УП-3 с изх. № 120 от 06.07.2026г.;Диплома за средно образование серия С-26, № 050340 peг. № 265-27/15.06.2026г.;Свидетелство за регистрация част I изд. на 09.08.2021 г. и Удостоверение за промени на настоящ адрес. При така установената фактическа обстановка и в рамките на съдебната проверка, съгласно чл.168, във връзка с чл.146 от АПК, съдът прави следните правни изводи: Решението на Директора на ТП на НОИ – Търговище е издадено от административен орган, разполагащ с материална и териториална компетентност, доколкото съгласно чл.117, ал.1, т.2, б.„б“ от КСО, пред ръководителя на съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт се подават жалби срещу разпореждания за отказ или неправилно определяне, изменяне и прекратяване на обезщетенията за безработица. Потвърденото с процесното решение, разпореждане за отпускане на парично обезщетение за безработица е издадено от компетентно длъжностно лице, определено в разпоредбата на чл.54ж, ал.1 от КСО, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица или друго длъжностно лице, определено от ръководителя на териториалното поделение на НОИ. Обжалваното Решение е валиден контролен административен акт. Съобразени са изисквания за предписаната от чл. 117, ал. 3 от КСО форма и съдържание, същото съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК, вкл. фактически и правни основания за издаването, което го прави мотивирано и дава възможност да бъде преценена законосъобразността му. При тези данни съдът приема, че липсват отменителни основания по чл. 146 т.1 и т.2 АПК. Съдът намира, че в хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, тъй като в съответствие с изискванията на чл. 9, ал. 2 АПК, като и на чл. 35 и чл. 36 АПК, са събрани всички документи, необходими и относими за разглеждане на подаденото заявление, вкл. е извършен електронен обмен на социално осигурителна информация с държавата по последна заетост. Ето защо съдът счита, че липсва и отменителното основание по чл. 146 т.3 АПК. По делото не съществува спор относно фактите. Спорът е изцяло правен и се свежда до определяне на компетентната държава за изплащане на парично обезщетение за безработица с оглед държавата на последна заетост и държавата по пребиваване на лицето. Безспорно е, че Република България, като държава членка на Европейския съюз, е обвързана от правилата на Съюза относно координацията на системите за социална сигурност. Тези правила имат пряко приложение и следва да бъдат съобразявани както от националните административни органи и осигурителните институции, така и от съда. Към релевантния период приложими са Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност и Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004. По силата на чл. 3, § 1, б. „з“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 правилата на регламента се прилагат и по отношение на обезщетенията за безработица. Жалбоподателят, като български гражданин и гражданин на държава членка, попада в персоналния обхват на регламента. Механизмът на координация на системите за социална сигурност се основава на няколко основни принципа: определяне на приложимото законодателство, равно третиране, сумиране на осигурителни или трудови периоди и износ на обезщетения. Съгласно общото правило лицата, за които се прилага Регламент (ЕО) № 883/2004, са подчинени на законодателството само на една държава членка. По отношение на наетите лица принципното правило е, че приложимо е законодателството на държавата членка, в която лицето упражнява трудова дейност. Що се отнася до обезщетенията за безработица, общото правило търпи изключения, уредени в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Релевантно в настоящия случай е изключението за напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или самостоятелно заето лице е пребивавало в държава членка, различна от компетентната държава членка, и което продължава да пребивава в тази държава или се връща в нея. В този случай лицето се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата членка по пребиваване, а обезщетението се предоставя от институцията на тази държава. Точно такова разбиране следва и от Решение № U2 от 12 юни 2009 година относно обхвата на член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета по отношение на правата на обезщетения за безработица на напълно безработни лица, които не са погранични работници и които по време на последната си дейност като заети или самостоятелно заети лица са пребивавали на територията на държава-членка, различна от компетентната държава-членка. В настоящия спор от значение е въпроса коя е държавата по пребиваване на жалбоподателя към периода на последната му заетост. Съгласно легалната дефиниция в Регламент (ЕО) № 883/2004 понятието „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава, а „престой“ означава временно пребиваване. Критериите за определяне на пребиваването са уредени в Регламент (ЕО) № 987/2009. Центърът на интересите на съответното лице се определя въз основа на цялостна преценка на всички относими факти, сред които: продължителността и непрекъснатостта на пребиваването на територията на съответните държави членки; естеството и характеристиките на упражняваната дейност; семейното положение и роднинските връзки; жилищното положение; както и държавата, в която лицето се счита за пребиваващо за данъчни цели. Следователно държавата по пребиваване не се определя формално или единствено по адресна регистрация, а според това къде се намира действителният център на жизнените интереси на лицето. Намерението на лицето също има значение, но само доколкото е подкрепено от обективни факти. Само по себе си декларативното твърдение за намерение не е достатъчно. Съгласно българското законодателство правото на парично обезщетение за безработица възниква при наличие на предпоставките по чл. 54а, ал. 1 КСО. Когато лицето има осигурителни периоди, придобити в друга държава членка, тези периоди се удостоверяват по реда на европейските регламенти и се вземат предвид при преценката на правото на обезщетение. Това следва и от чл. 8, ал. 1, изр. второ от Наредбата за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица, според който осигурителният стаж, придобит по законодателството на държава, с която се прилагат европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност, се удостоверява с документ, предвиден в съответния регламент. Същата наредба предвижда още, че когато лицето декларира такъв стаж, но не представя необходимите документи, се извършва проверка по установения ред чл. 8, ал. 3 от НОИПОБ, а при необходимост от допълнително изясняване на стажа или дохода органът извършва преценката въз основа на наличните редовни документи до постъпване на информация от компетентната чужда институция чл. 8, ал. 4 от НОИПОБ. Аналогично правило съдържа и чл. 45, ал. 1 и 2 от Наредбата за паричните обезщетения и помощи от държавното обществено осигуряване. Компетентната българска институция по отношение на паричните обезщетения от държавното обществено осигуряване, включително обезщетенията за безработица, е Националният осигурителен институт. При определяне на държавата по обичайно пребиваване следва да се изхожда от разработения в практиката на Съда на Европейския съюз критерий за центъра на интересите на лицето. Съдът намира за неправилен извода, относно обстоятелството, че жалбоподателят е работил продължително в Г., само по себе си доказва, че именно там се е намирало обичайното му пребиваване. Продължителността на трудовата заетост несъмнено е релевантен фактор. Тя обаче е само един от елементите на цялостната преценка. Ако се приеме обратното – че мястото на последната трудова дейност автоматично определя държавата по пребиваване – специалната разпоредба на чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 би загубила голяма част от практическото си значение, тъй като именно тази разпоредба урежда положението на напълно безработно лице, което е работило в една държава членка, но е пребивавало в друга. Самият текст на чл. 65, § 2 поставя като самостоятелни предпоставки „последната дейност“ и „държавата по пребиваване“, което изключва тяхното автоматично отъждествяване. Същевременно не следва да бъде възприеман и обратният подход – че наличието на семейство или имущество в България автоматично установява пребиваване в България. И тези обстоятелства са само елементи от съвкупната преценка. Именно съотношението между всички релевантни връзки с двете държави е определящо. В случая от представените по делото доказателства се установяват редица обстоятелства, които имат пряко отношение към критериите по чл. 11, § 1 от Регламент № 987/2009. На първо място, жалбоподателят е [семейно положение], като съпругата му е продължила да живее и работи в България. От удостоверението за семейно положение се установява наличието на семейна връзка и деца. Тези обстоятелства са пряко относими към чл. 11, § 1, б. „б“, подточка ii) от Регламент № 987/2009, който изрично посочва семейното положение и роднинските връзки като фактори при установяване центъра на интересите. Не може да бъде споделена теза, при която продължителното отсъствие на единия съпруг поради трудова заетост в друга държава автоматично заличава значението на семейната връзка с държавата, в която семейството продължава да живее. Семейните връзки не са самостоятелно достатъчни. Но те следва да бъдат реално претеглени наред с останалите факти, а не само формално отбелязани. Синът на жалбоподателя е продължил образованието си в България. То е обективен факт, който характеризира мястото на семейния живот през съответния период и следва да бъде включен в общата оценка на центъра на интересите. Съществено значение има и доказаното придобиване на недвижим имот в [населено място]. Жилищното положение е изрично посочено в чл. 11, § 1, б. „б“, подточка v) от Регламент № 987/2009, като се подчертава именно постоянният характер на жилището. В случая не става въпрос единствено за адресна регистрация, а за придобиване на недвижим имот, което е обективен икономически и житейски факт. Още повече, от изложеното в жалбата и приложените документи се установява последващо разпореждане с този имот чрез дарение на сина, както и придобиване на друг недвижим имот. Тези факти сами по себе си не доказват пребиваването в България, но имат несъмнено доказателствено значение при преценката къде се е намирал икономическият и семейният център на жалбоподателя. От доказателствата следва да бъде съобразено и обстоятелството, че жалбоподателят твърди използване на спестени от трудовата му дейност в Г. средства за придобиване на имущество в България. Самото наличие на спестявания, независимо къде са натрупани, не е самостоятелен критерий за пребиваване. Но начинът, по който лицето използва доходите си и къде концентрира дългосрочните си икономически интереси, е релевантен при цялостната оценка на жизнения му център. В тази връзка следва да се съобразят придобитите недвижими имоти и автомобилът, доколкото тези факти са доказани и са относими. Тези обстоятелства следва да бъдат оценени не поотделно, а в съвкупност със семейното и жилищното положение. Обстоятелството, че съпругата на жалбоподателя е упражнявала трудова дейност в България, има самостоятелно доказателствено значение. То показва, че семейното домакинство не е било изцяло преместено в Г.. Същото се отнася до образованието на децата в България. Съпругата е живяла и работила в България; жалбоподателят е притежавал жилище в България; в България са били концентрирани последващи имуществени придобивания; след прекратяване на германската заетост лицето се е върнало в България, тези факти не могат да бъдат игнорирани при определяне на центъра на интересите. Те трябва да бъдат съпоставени с германските връзки, включително продължителността на заетостта, характера на жилището в Г., действителното пребиваване там и евентуалните икономически и социални връзки с тази държава. Не може да бъде възприето като достатъчно само субективното твърдение на жалбоподателя, че винаги е имал намерение да се върне в България. Същевременно намерението не е и юридически ирелевантно. Съгласно чл. 11, § 2 от Регламент № 987/2009, когато съобразяването на различните критерии не води до съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от фактите и обстоятелствата, включително причините за преместването, се приема за решаващо при определяне на действителното място на пребиваване. Следователно намерението следва да бъде установено чрез обективното поведение на лицето, а не само чрез негови декларации. В настоящия случай твърдението на жалбоподателя, че престоят му в Г. е бил обусловен от необходимостта да реализира доходи, следва да бъде преценено заедно с обективните данни за неговото семейство, жилище, имущество, икономически интереси и последващо завръщане. Не следва обаче причината за заминаването сама по себе си да бъде превръщана в критерий за пребиваване. Предметът на преценката е единствено коя от двете държави е неговата държава по обичайно пребиваване за целите на чл. 65 от Регламент № 883/2004. Ако административният орган се е позовал на данни, предоставени от германска осигурителна или административна институция, същите представляват релевантно доказателство, но не освобождават органа от задължението да извърши собствена преценка на всички относими факти. Това следва от самата система на Регламент № 987/2009, която предвижда установяване на центъра на интересите въз основа на цялостна оценка на наличната информация. Съдът кредитира и събраните гласни доказателства, тъй като съпоставени с писмените такива се допълват и не съдържат противоречия. Административният орган е поставил основен акцент върху продължителността на заетостта в Г. и върху обстоятелството, че жалбоподателят е плащал данъци върху доходите си там. Тези данни безспорно са относими, но не са достатъчни сами по себе си да обосноват извод за изместване на обичайното пребиваване, когато останалите съществени Съдът не споделя разбирането, че декларацията на жалбоподателя сама по себе си е достатъчна да установи пребиваването му в България, но приема, че в случая тя се подкрепя от обективни факти – семейство, жилище, социални връзки и последващо завръщане. Ето защо тя не може да бъде пренебрегната. В тази връзка оспореното решение не съдържа задълбочен анализ на всички релевантни обстоятелства, а изводът за пребиваване в Г. е формиран преимуществено въз основа на трудовата дейност там. Това е в противоречие с изискването за цялостна оценка по критериите на правото на ЕС. В конкретния случай съдът приема, че от събраните по делото доказателства се установява, че през периода на последната си трудова заетост в друга държава членка жалбоподателят не е изместил центъра на жизнените си интереси в тази държава. От значение в тази насока са продължителността и характерът на заетостта, местонахождението на собственото жилище, семейните връзки, социалните контакти, както и обстоятелството, че преди и след тази заетост лицето е пребивавало в Република България. Ето защо следва да се приеме, че по време на последната си трудова дейност жалбоподателят е пребивавал в България по смисъла на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. При това положение жалбоподателят, като напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето лице е пребивавало в държава членка, различна от държавата на последната му заетост, и което продължава да пребивава в държавата по пребиваване, има право да получава обезщетение съгласно законодателството на държавата по пребиваване, а именно Република България. Това обезщетение следва да бъде предоставено от българската институция по пребиваване съобразно чл. 65, § 5, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004. Не променя този извод обстоятелството, че последната трудова заетост е била в друга държава членка. Общото правило, че компетентна е държавата по последна заетост, отстъпва пред специалната норма на чл. 65, § 2 и § 5, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, когато е установено, че по време на последната си дейност лицето е пребивавало в друга държава членка и продължава да пребивава в нея. Позоваването на Определението на Съда на ЕС по дело C-30/22 не води до различен резултат, доколкото то касае хипотеза, при която лицето през целия период на заетост е пребивавало в държавата на заетостта, а след това се е върнало в друга държава. Това се извежда и от Определение на Съда (седми състав) от 24 март 2023 г. DV срещу Директор на Териториално поделение на Националния осигурителен институт — Велико Търново. Преюдициално запитване, отправено от Административен съд Велико Търново. Дело C-30/22. - 26. Настоящият случай е различен, тъй като въз основа на конкретната фактическа съвкупност е прието, че през периода на последната трудова заетост държавата по пребиваване на жалбоподателя е била България. Административният орган следва да извърши нова и пълна преценка на всички законови предпоставки за възникване на правото по чл. 54а КСО, включително по отношение на периода, началната дата и размера. В тази връзка са относими и правилата за изплащане от датата на прекратяване на осигуряването или от датата на заявлението по чл. 3, ал. 1–4 от Наредбата за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица, както и правилата за определяне на размера по чл. 54б, ал. 1 и ал. 8 от КСО. Ето защо оспореното решение следва да бъде отменено, а преписката – върната на компетентното длъжностно лице за ново произнасяне при съобразяване с дадените в настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона. Съгласно чл. 120, ал. 2 КСО, при уважаване на жалбата жалбоподателят има право на разноски. По делото са поискани и доказани разноски в размер на 600 лв. адвокатско възнаграждение и 10 лв. държавна такса. С оглед фактическата и правната сложност на делото, както и направеното възражение за прекомерност, съдът намира, че адвокатското възнаграждение следва да бъде редуцирано до 500 лв., поради което общо дължимите разноски възлизат на 510 лв. , в което се включва и държавната такса или 260,76 евро общо. По изложените съображения и на основание чл. 172, ал. 2 АПК, съдът