Решение № 1763 от 22.6.2026 г. на Административен съд - Русе по дело № 331/2026 г.

Производството е касационно по чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН) във вр. с чл. 208 и сл. от глава XII от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Постъпила е касационна жалба от Директора на Регионалната инспекция по околната среда и водите гр. Русе срещу Решение № 112/17.03.2026 г. по АНД № 1548/2025 г. по описа на РС – Русе, с което е отменено Наказателно постановление № 23/25.09.2025 г., издадено от касатора, за наложено на „ТОД ТРАНС 24“ ООД [населено място], обл. Русе административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 7 000 лева (3 579,04 евро) на основание чл. 136, ал. 2, т. 3 от Закона за управление на отпадъците (ЗУО) за извършено нарушение на чл. 35, ал. 3 във връзка с чл. 35, ал. 2, т. 2 от същия закон. В касационната жалба се твърди, че решението на районния съд е незаконосъобразно и неправилно, тъй като е постановено при нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на процесуалните правила. Касаторът счита, че съдът не е анализирал по никакъв начин писмените доказателства, представени от административнонаказващия орган, както и свидетелските показания на актосъставителя, нито приобщените към делото писмени доказателства, а е приел, че не са налице противоречия в информационните изявления, съдържащи се в доказателствената съвкупност, които да налагат излагане на подробни мотиви, съгласно разпоредбата на чл. 305, ал. 3 от НПК. Наведен е довод за неправилност на извода на районния съд, че АУАН и НП е трябвало да бъдат съставени от РИОСВ – Плевен, тъй като мястото където е доставен товара е на територията на тази регионална инспекция. В тази връзка касаторът се позовава на разпоредбата на чл. 48, ал. 4 от ЗАНН, тъй като счита, че със самото навлизане на територията на Република България от Румъния, превозвачът е бил в нарушение, а от представените документи не можело да се определи през кой контролно-пропускателен пункт е станало преминаването на границата. Според касатора съдът неправилно е счел, че дружеството не е извършило вмененото му нарушение. Съдът достигнал до такъв извод, тъй като не извършил съвкупна преценка на събраните в хода на делото доказателства, а възприел безкритично тезата на процесуалния представител на жалбоподателя, като по този начин допуснал съществено процесуално нарушение на чл. 305, ал. 3 от НПК. По отношение приложението на материалния закон, касационният жалбоподател счита, че съдът е направил произволно тълкуване и определяне на необходимите предпоставки за прилагане на хипотезата на чл. 35, ал. 3 във връзка с чл. 35, ал. 2, т. 2 от ЗУО в светлината да даденото с § 1, т. 43 от ДР на ЗУО определение на понятието „транспортиране“. Иска се касационната инстанция да отмени решението на Русенския районен съд и вместо него да бъде постановено друго, с което оспореното пред въззивната инстанция наказателно постановление да бъде потвърдено. В условията на евентуалност се иска връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на районния съд. В хода на делото по същество процесуалният представител на касатора поддържа жалбата с искане за отмяна на въззивното решение, като претендира и присъждане на разноски пред касационната инстанция. Ответната страна в производството – „ТОД ТРАНС 24“ ООД, се представлява в проведеното съдебно заседание от управителя на дружеството Т. Б. Т. и изразява становище за правилност на оспореното решение на районния съд, поради което моли същото за бъде оставено в сила. Съдът, като съобрази изложените в жалбата касационни основания, становищата на страните, събраните по делото доказателства и извърши касационна проверка на оспорваното решение по чл. 218, ал. 2 от АПК, прие за установено следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок от надлежна страна, атакува невлязъл в сила съдебен акт на районен съд, постановен в производството по Глава трета Раздел V на ЗАНН и подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. За да постанови оспорвания пред настоящата съдебна инстанция съдебен акт, районният съд е приел, че в производството по установяване на административното нарушение и налагане на административното наказание са допуснати съществени процесуални нарушения, които обосновават извод за незаконосъобразност на съставения акт за нарушение и издаденото наказателно постановление. На първо място съдът е установил, че в АУАН и НП е посочен период на извършване на нарушение, но едновременно с това е описано, че нарушението е сторено на два пъти, на две отделни дати през м. юни 2025 г. По този начин съдът е отчел, че липсва яснота относно вмененото на жалбоподателя във въззивната инстанция нарушение – дали става въпрос за едно нарушение или за две отделни такива и ако са две отделни, на всяка от посочените в АУАН и НП дати, за кое от тях е наложено наказанието. На следващо място районният съд е посочил, че от начина на описване на фактическите обстоятелства в АУАН и НП е невъзможно да се установи мястото на извършване на нарушението (в гр. Русе или в гр. Плевен), а от там и да се определи и компетентният административнонаказващ орган. С оглед наличните доказателства относно крайната точка на транспорта (гр. Плевен), осъществен от наказаното лице, съдът е приел, че именно там е довършено нарушението и административнонаказателното производство е следвало да се развие пред директора на РИОСВ – Плевен. На последно място районният съд е обосновал решението си и с извод за неяснота и относно описанието на нарушението и неговата правна [жк], че не става ясно от начина, по който е формулирано обвинението дали спрямо жалбоподателя (във въззивното производство) се претендира, че няма удостоверение след регистрация на дейности с отпадъци или за това, че извършва такава дейност без разрешение. Касационната инстанция, в настоящия си състав, намира решението на Русенския районен съд за валидно, допустимо и правилно, като споделя изложените от съда мотиви, а наведените в касационната жалба възражения, счита за неоснователни. Административният съд не споделя възражението на касатора, че районният съд, в качеството на въззивна инстанция, не обсъдил в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, като не е отчел представените с преписката писмени доказателства и гласните такива – показанията на актосъставителя. Точно обратното, районният съд е установил релевантните за случая факти именно въз основа на тези доказателства, от които по безспорен начин е установил, че на 10.07.2025 г. в РИОСВ – Русе постъпило писмо от Националния координационен център към МОСВ, свързано с трансграничен транспорт от Румъния до България на отпадък с код и наименование, обозначаващо пластмасови опаковки. От получените документи било установено, че дружеството – касационен ответник е извършило превоз на отпадък на две дати през месец юни 2025 г. – на 25.06.2025 г. и на 30.06.2025 г. В представените документи като изпращач била вписана румънска фирма, като превозвач – „ТОД ТРАНС“ ООД (наказаното дружество) и като получател „ГЛОБАЛ РЕЦИКЛИНГ“ ООД гр. Плевен. Съдът е възприел, че от извършената проверка във входящия дневник на РИОСВ – Русе и публичния регистър на притежаваните разрешителни и регистрационни документи, било установено, че дружеството-превозвач не притежава, издаден от РИОСВ – Русе документ за дейности по транспортиране на отпадъци съгласно чл. 35, ал. 3 от ЗУО. Тази фактическа обстановка всъщност не се оспорва от страните. От своя страна правните изводи, които е изложил районният съд не са направени при игнориране на някаква част от доказателствата, а след анализ на съдържанието на съставените АУАН и НП и съпоставката на това съдържание с относимите правни норми. Така въззивният съд правилно е отчел, че в конкретния случай липсва яснота относно конкретното административно нарушение, за което е санкциониран касационния ответник. Както в описанието на нарушението в АУАН и НП, така и от приложените към административнонаказателната преписка, респективно по въззивното дела, доказателства се установява, че са извършени два превоза по един договор на две отделни дати – 25.06.2025 г. и 30.06.02025 г. В същото време дружеството е санкционирано с едно наказание за нарушение, извършено в периода 25.06.2025 г. – 30.06.2025 г. Съгласно АУАН и НП изпълнителното деяние е действие – „извършва дейност по транспортиране на отпадъци“, т.е. осъществява превоз, който превоз безспорно има начало и край. В случая се касае за извършени два превоза (за всеки превоз са налице отделни документи за извършването му), поради което всеки от тях (дори и когато се осъществява не в един ден, а в рамките на определен период) е отделно нарушение и е невъзможно двата превоза да бъдат подведени в конструкцията на едно общо нарушение, тъй като административнонаказателното право не познава института на продължаваното престъпление по смисъла на чл. 26 от НК. В случая са налице две отделни деяния, извършени на съответните дати. Така съдът не може да направи преценка за кое нарушение е наложено наказанието, а от там и да извърши проверка дали то е законосъобразно. На следващо място настоящата съдебна инстанция намира за неоснователни и възраженията на касатора относно извода на районния съд, че в конкретния случай липсва посочване на място на извършване на административното нарушение, а от там е налице и невъзможност за определяне на компетентния административнонаказващ орган. От съдържанието на АУАН и НП безспорно се установява, че не е посочено място на извършване на нарушението. Посочено е къде е извършена проверката, но не и къде е извършено нарушението, което се твърди. Това изискване е от съществена важност, тъй като е във връзка и с определяне на компетентността на органа, който следва да разгледа административнонаказателната преписка. Посочването на това обстоятелство определя и подсъдността на евентуално възникнал бъдещ съдебен спор. Разпоредбата на чл. 48, ал. 1 от ЗАНН обвързва разглеждането й (на преписката) от административнонаказващия орган, в чийто район е било извършено нарушението. При липса на посочване на място на извършване на нарушението не е ясно кой е компетентния да издаде НП орган. Недопустимо е мястото на извършване на нарушението да се извежда от седалището и адреса на дружеството-превозвач, доколкото няма данни в настоящия случай, то да съвпада с мястото на извършване на превоза. Ето защо, законът е поставил като задължителен реквизит при издаване на НП, посочване на мястото на извършване на нарушението. Липсата на този императив представлява съществено нарушение на формата на издаденото НП, който не може да бъде саниран. Такъв пропуск е от категорията на съществените процесуални нарушения и е самостоятелно основание за отмяна на оспорваното НП. Неоснователно касаторът се позовава на разпоредбата на чл. 48, ал. 4 от ЗАНН, според която когато не може точно да се определи местоизвършването на нарушението, компетентен да разгледа преписката е административно-наказващият орган, в чийто район е постоянният адрес на нарушителя или адресът на управление на едноличния търговец или юридическото лице, или органът, в района на който най-напред е било образувано производството. Цитираната норма е приложима единствено за случаите, в които „не може точно да се определи местоизвършването на нарушението“, какъвто настоящия случай не е. Посочвайки, че е невъзможно да се установи мястото на извършване на нарушението, дали е в гр. Русе или в гр. Плевен, районният съд е имал предвид, че невъзможността е свързана с начина на описание на фактическите обстоятелства в АУАН и НП, а не, че принципно е налице такава невъзможност. Фактът, че административнонаказващият орган не е събрал необходимите доказателства относно мястото на извършване на нарушението, не означава, че е невъзможно неговото установяване, за да се пристъпи към приложение на разпоредбата на чл. 48, ал. 4 от ЗАНН. В настоящия случай, дори възприемайки тезата на касатора, че от момента на навлизане на българска територия превозвачът е в нарушение, тъй като осъществява превоз без регистрационен документ, актосъставителят, а след него и административнонаказващият орган, са били длъжни да съберат необходимите доказателства, от които да се установи къде точно е извършено това влизане на територията на Р България. Вместо това директорът на РИОСВ – Русе е издал процесното НП, базирайки се само на липсата на данни за това място в изпратените от Националния координационен център към МОСВ документи, без да проведе необходимото разследване на релевантни за случая обстоятелства, определящи неговата компетентност. По отношение изводите на районния съд досежно описанието на самото нарушение, и съответстващата му правна [жк], касационният съд намира, че в АУАН и НП административното нарушение не е описано с всичките му съставомерни признаци. На касационния ответник е наложено административно наказание по чл. 136, ал. 2, т. 3 от ЗУО. Тази разпоредба предвижда имуществена санкция в размер [рег. номер] 20 000 лв. за едноличен търговец или юридическо лице, което събира, транспортира и/или третира отпадъци или извършва рециклиране на кораби по смисъла на Регламент (ЕС) № 1257/2013 без разрешение или регистрационен документ, когато такива се изискват. С нормата се санкционира извършването на посочените в разпоредбата дейности без разрешение или регистрационен документ, но само в случаите, в които такъв се изисква. Per argumentum a contrario в случаите, в които не се изисква разрешение или регистрационен документ, извършването на изброените дейности и в частност на транспортиране на отпадъци, не съставлява административно нарушение по чл. 136, ал. 2, т. 3 от ЗУО. Изводът е, че за да е налице административно нарушение по чл. 136, ал. 2, т. 3 от ЗУО е необходимо кумулативното (едновременно) наличие на три елемента: 1. Да е осъществена една от изброените в нормата дейности, в случая – транспортиране отпадъци; 2. Да е налице законово изискване за притежаване на регистрационен документ по отношение на конкретно извършения превоз, респективно транспортирания отпадък и 3. Да липсва такъв регистрационен документ. Установяването и доказването на втория елемент от фактическия състав на административното нарушение по чл. 136, ал. 2, т. 3 от ЗУО налага при описанието на конкретното нарушение изрично да се посочи основанието, на което се изисква наказаното лице да притежава съответния регистрационен документ и едва тогава липсата му би направила извършването на съответната дейност съставомерно по чл. 136, ал. 2, т. 3 от ЗУО. В случая в АУАН и НП е посочено, че дружеството извършва транспортиране на отпадъци със съответния код, без да притежава необходимия регистрационен документ съгласно чл. 35, ал. 3 от ЗУО. Съгласно чл. 35, ал. 1 от ЗУО за извършване на дейностите по третиране на отпадъци, включително за дейности по рециклиране на кораби по смисъла на Регламент (ЕС) № 1257/2013, се изисква: 1. разрешение, издадено по реда на глава пета, раздел I, или 2. комплексно разрешително, издадено по реда на глава седма, раздел II от Закона за опазване на околната среда. За изброените в ал. 2 от същия член дейности разрешение не се изисква, включително за събиране и транспортиране на отпадъци по смисъла на § 1, т. 41 и 43 от допълнителните разпоредби (чл. 35, ал. 2, т. 2 от ЗУО). Съгласно чл. 35, ал. 3 от ЗУО за извършване на дейностите по ал. 2, т. 2 - 5 се изисква регистрация и издаване на документ по реда на глава пета, раздел II, а за дейностите по т. 9 - по реда на глава пета, раздел IV. Съвкупният анализ на цитираните норми сочи, че с разпоредбата на чл. 35, ал. 2 от ЗУО се определят дейностите, за които не се изисква разрешение, а изискването е за регистрация и издаване на документ за тази регистрация. Нормата обаче не определя случаите, в които такъв регистрационен документ е необходим. Тълкуването на разпоредбата в смисъл, че във всички случаи на осъществяване на транспортиране на отпадъци се изисква регистрация и издаване на регистрационен документ, обезсмисля поставеното в чл. 136, ал. 2, т. 3, in fine от ЗУО условие за наказуемост при извършване на изброените в нормата дейности без регистрационен документ само когато такъв се изисква. В процесния случай касационният съд счита, че следва да бъде отчетено и обстоятелството, че не се касае за извършване на дейност „събиране и транспортиране на отпадъци“, а само за транспортиране на отпадъци и то в хипотезата на осъществен трансграничен превоз. Нормативната уредба на трансграничния превоз се съдържа в глава пета, раздел ІV от ЗУО, както и в Регламент (ЕО) № 1013/2006, към който препраща нормата на чл. 95, ал. 1 от ЗУО. Административнонаказващият орган е бил длъжен да изследва и установи кои са точно относимите за процесния случай правила и изисквания относно транспортирането на отпадъци чрез трансграничен превоз (с или без нотификация по реда на регламента), респективно да обоснове извода си, че в конкретния случай според него се изисква превозвачът да притежава регистрационен документ за транспортиране на отпадъци. Т. изискване например е въведено с разпоредбата на чл. 99, ал. 1, т. 5 от ЗУО при извършване на превоз на отпадъци за Република България с изискваща се нотификация по Регламент (ЕО) № 1013/2006. В отмененото от районния съд наказателно постановление обаче не се съдържат никакви факти, обстоятелства или съображения в тази насока. Цитирани са единствено разпоредбите на чл. 35, ал. 3 във връзка с ал. 2, т. 2 от ЗУО, които настоящата инстанция намира за недостатъчни, за да се обоснове изпълнението в цялост на състава на административно нарушение по чл. 136, ал. 2, т. 3 от ЗУО, а именно, че осъществения от наказаното лице трансграничен превоз на конкретния отпадък не попада в изключенията по чл. 136, ал. 2, т. 3 от ЗУО, а именно превоз, за който не се изисква разрешение или регистрационен документ. В обобщение на всичко изложено до тук касационният съд намира, че решението на Русенския районен съд, с което е отменено Наказателно постановление № 23/25.09.2025 г. на директора на РИОСВ – Русе е законосъобразно и не страда от пороци, водещи до отмяната му, поради което следва да бъде оставено в сила. Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 63в от ЗАНН във вр. с чл. 221, ал. 2, изр. І, пр. 1 от АПК, Административният съд Русе,