Решение № 1634 от 23.4.2026 г. на Административен съд - Хасково по дело № 93/2026 г.

Производството е по Раздел ІІІ от Глава десета на АПК. Образувано е по жалба от Т. И. Д. от [населено място] и П. Т. З. от [населено място] – двамата със съдебен адрес: [населено място], [улица], подадена чрез пълномощник, срещу чл.9, т.4 от Наредба №2 за опазване на обществения ред (Наредбата), приета от Общински съвет Димитровград. Жалбоподателите твърдят, че при приемане на оспорената разпоредба били допуснати особено съществени нарушения на нормотворческия процес. Не били спазени изискванията на чл.26 и чл.28 ЗНА. Ответникът не публикувал проекта на Наредбата в интернет един месец преди нейното приемане, с което отнел възможността на засегнатите лица да изразят становища и предложения като така нарушил принципите на стабилност, съгласуваност и откритост. Липсвал и анализ за съответствие с правото на Европейския съюз, и за очакваните финансови резултати. В Докладната записка липсвали мотиви за приемане на оспорената разпоредба. Наредбата, съотв. оспорената й част, не била обнародвана по трите кумулативни начина на чл.22, ал.2 от ЗМСМА вр. §3 от същата наредба във връзка с чл.97, ал.4 от Правилника за организацията и дейността на Общински съвет Димитровград, неговите комисии и взаимодействието му с общинска администрация (Правилника), поради което имала привидната форма на влязъл в сила нормативен акт, какъвто не била, а от това следвало, че е нищожна. Хипотези на забрани и съответни размери на глоби на граждани можело да се налагат само по делегация или със закон, а не първично да се уреждат с подзаконов нормативен акт , поради което оспорената разпоредба била в пряко противоречие с чл.58, ал.1, изр.1 от Конституцията на РБългария. Употребата на алкохол на открито сама по себе си не представлявала нарушение на обществения ред и не била укорима. Налице били текстове в ЗДвП и КТ, въвеждащи такава забрана, но само при шофиране и работа. Закона за здравето вменявал задължение на общините да приемат програми за ограничаване употребата на тютюневи изделия, злоупотребата с алкохол, недопускане употребата на наркотични вещества и диазотен оксид (райски газ) от лица под 18 години, но това касаело само непълнолетни лица, а забраната по оспорената разпоредба засягала всеки гражданин, независимо от възрастта му. По изложените съображения, жалбоподателите молят разпоредбата на чл.9, т.4 от Наредба №2 за опазване на обществения ред, приета от Общински съвет Димитровград, да се обяви за нищожна или да се отмени. Претендират присъждане на разноски по делото. В съдебно заседание жалбата се поддържа от процесуален представител. Ответникът, Общински съвет – Димитровград, в писмено становище чрез представляващия го Председател, счита жалбата за недопустима и моли производството по делото да бъде прекратено. В случай, че жалбата се приеме за допустима, моли да се отхвърли като неоснователна. При евентуално уважаване на жалбата, моли на жалбоподателите да се присъдят разноски като с оглед невисоката фактическа и правна сложност на делото счита, че е възможно и допустимо адвокатският хонорар да бъде присъден под минимума в Наредба №1 за възнагражденията за адвокатска работа. В случай, че съдът приеме, че е обвързан от тази Наредба №1, моли адвокатския хонорар да бъде намален до предвидения в същата минимален размер. Представителят на Окръжна прокуратура Хасково изразява становище за основателност на жалбата. Административен съд – Хасково, като обсъди релевираните с жалбата доводи и прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна: С Докладна записка рег. инд. ОбС-07-313/22.12.2020г. , от Временна комисия за изготвяне на проект на Наредба за опазване на обществения ред, е било предложено на Общински съвет – Димитровград да приеме нова Наредба №2 за опазване на обществения ред на територията на община Димитровград. На 22.12.2020г. докладната записка, ведно с проекта на наредбата, са били публикувани на официалната уеб страница на Община Димитровград, раздел „Общински съвет“, подраздел „предстоящо“, за обществено обсъждане, като на заинтересованите лица е указана възможността в 30 - дневен срок от публикуването да представят в деловодството на ОбС-Димитровград в сградата на Общинска администрация Димитровград становища и предложения по докладната. В Докладната записка са изложени мотиви относно причините, които налагат приемането на предложения проект на Наредба; цели, които се поставят с предложения проект на Наредба; финансови и други средства, необходими за прилагане на новата Наредба; очаквани резултати от прилагане на Наредбата, включително финансови резултати; анализ за съответствие с правото на Европейския съюз. Видно от коресп. инд. ОбС-07-313/22.12.2020г., докладната записка, ведно с проекта, са били предоставени на постоянните комисии при ОбС-Димитровград, като всяка от тях е дала положително становище. Съгласно Справка по чл.26, ал.5 от ЗНА с рег. инд. ОбС-07-313#1/25.01.2021г., във връзка с Докладна записка рег. инд. ОбС-07-313/22.12.2020г. не са постъпили писмени или устни предложения за изменения на предложения проект за приемане на Наредба №2 за опазване на обществения ред в посочения 30-дневен срок – от 22.12.2020г. до 23.01.2021г., през който същият е бил публикуван на сайта на [община], раздел „Общински съвет“, подраздел „предстоящо“. Справката е публикувана на сайта на общината на 25.01.2021г. Видно от представеното като част от преписката извлечение от Протокол №15 от заседанието на Общински съвет – Димитровград, проведено на 28.01.2021г., в дневния ред като т.10 е било включено обсъждане на докладната записка относно приемане на Наредбата. От представения присъствен лист се установява, че на заседанието от общо 33- ма , са присъствали 32 – ма общински съветници. С Решение №377/28.01.2021г, на основание чл.21, ал.2 от ЗМСМА, от ОбС-Димитровград е приета Наредба №2 за опазване на обществения ред. Наредбата е приета при поименно гласуване с 31 гласа „за“, 1 „въздържал се“, без гласове „против“. По делото е представена Наредба №2 за опазване на обществения ред, в актуалната ѝ действаща към момента на депозиране на оспорването редакция. При така установеното от фактическа страна се налагат следните правни изводи: Съгласно чл.186, ал.1 от АПК, право да оспорват подзаконов нормативен акт имат гражданите, организациите и органите, чиито права, свободи или законни интереси са засегнати или могат да бъдат засегнати от него или за които той поражда задължения. В конкретния случай жалбоподателите са обосновали и доказали правния си интерес от оспорване. Видно от представените заверени копия от лични карти, приходни квитанции за заплатени данъци и ТБО, и нотариален акт, жалбоподателите са с постоянни адреси в [община], като притежават и недвижими имоти на територията на същата община, съответно се явяват адресати на нормите от подзаконовия нормативен акт, разпоредба от който оспорват. Наред с това, във връзка с въведената в оспорената разпоредба забрана, е възможно да бъдат засегнати в бъдеще техни права, както и за тях да се породи задължение, напр. административно-наказателно такова при неспазване на изискванията на Наредбата. Оспорването пред съда е частично и касае разпоредбата на чл.9, т.4, от Наредба №2 за опазване на обществения ред на територията на [община], което е допустимо, съгласно чл.185, ал.2 от АПК. Освен това,чл.187, ал.1 от АПК изрично предвижда безсрочност на оспорването на подзаконовите нормативни актове, т. е. без ограничение във времето. Предвид горното, жалбата е допустима, като подадена от надлежни страни, обосноваващи наличието на правен интерес по смисъла на чл.186, ал.1 от АПК. Разгледана по същество, жалбата е основателна. Законодателната дейност на общинския съвет произтича от разпоредбата на чл. 8 от ЗНА и чл.21, ал.1, т.23 и ал.2 от ЗМСМА. Съгласно чл.8 от ЗНА, всеки общински съвет може да издава наредби, с които да урежда съобразно нормативните актове от по-висока степен неуредени от тях обществени отношения с местно значение. Разпоредбата на чл.21, ал.1, т.23 от ЗМСМА овластява общинските съвети да решават въпроси от местно значение, които не са от изключителната компетентност на други органи. Следователно, материалноправната компетентност на общинския съвет е ограничена само до обществените отношения, които не са регулирани със закон и които са от местно значение. От изложеното следва и извод за наличие на законово определено общо правомощие общинският съвет да уреди чрез приемането на наредба правоотношения, представляващи "обществен ред" на територията на общината, т. е. да установи правопорядък с местно значение, съобразно изложеното с това понятие, но при спазване на разпоредбите на чл.75 – 79 от АПК, при субсидиарно приложение на разпоредбите на ЗНА за неуредените въпроси, съгласно чл.80 от АПК. С разпоредбата на чл.76, ал.3 от АПК е въведено изискването с наредбите на общинските съвети да се уреждат неуредени с нормативните актове от по-висока степен обществени отношения с местно значение, която разпоредба е идентична на чл.8 от ЗНА. Съгласно чл. 10, ал. 1 и ал. 2 от ЗНА, приложими на основание чл. 80 от АПК, с един акт следва да се уреждат обществени отношения от една и съща област, а когато вече е издаден нормативен акт, да се уреждат с неговото изменение и допълнение, а не с отделен акт. Недопустимо и в противоречие с чл. 75, ал. 2, чл. 76, ал. 1 и ал. 2 от АПК (идентични с разпоредбите на чл. 8, чл. 7, ал. 2, чл. 3, ал. 1 и чл. 2 от ЗНА, вр. чл. 80 от АПК) е с наредба, издадена от общински съвет, да се преуреждат или цялостно уреждат обществени отношения, уредени с нормативен акт от по-висока степен, тъй като компетентността да се издават подзаконови нормативни актове е непрехвърлима. При преценката за спазване на посочените изисквания и направените с жалбата възражения, съдът констатира следното: Според разписаното в оспорената разпоредба на чл.9, т.4 от Наредбата, на територията на О. Д. се забранява употреба на алкохолни напитки по улиците, площадите, парковете, зелените площи. Както се посочи по-горе, Общински съвет – Димитровград е материално и териториално компетентният орган, разполагащ с правомощие да уреди нормативно обществените отношения с местно значение, свързани със спазване на обществения ред, като регламентира реда и условията за това. В случая обаче следва да се отчете, че въведената в чл.9, т.4 от Наредбата забрана не намира законова опора, доколкото употребата на алкохолни напитки сама по себе си не е укорима и не представлява нарушение на обществения ред. Употребата на алкохолни напитки на обществени места, може да бъде санкционирана, ако осъществява състав на престъпление по НК или на административно нарушение по ЗАНН, и в тази връзка не може да се приеме, че създава опасност за обществото, която да бъде предварително препятствана чрез въвеждане на забрана, подобна на разписаната в чл.9, т.4 от Наредбата. В Закона за движение по пътищата и в Кодекса на труда са налице текстове, предиждащи забрана за употреба на алкохол, но при извършване на определена дейност – при управление на МПС , съотв. при явяване и по време на работа. Разпоредби, свързани с ограничаване употребата на алкохол се съдържат и в Закона за здравето, но те са насочени към лица под 18 години, както и касаят територии на конкретно посочени институции и обекти, и конкретно посочени обществени мероприятия и спортни прояви. Забраната по чл.9, т.4 от Наредбата е въведена без да е съобразена регламентацията относно употребата на алкохол в нормативни актове от по-висока степен. С оспорената разпоредба ОбС-Димитровград е въвел ограничения при употребата на алкохол, надхвърлящи предвидените в по-високи по степен нормативни актове – КТ, ЗдвП, ЗЗДр. като по този начин е преуредил вече уредени обществени отношения, излизайки извън рамките на нормотворческата си компетентност. Регулирането на обществените отношения, свързни с употреба на алкохол, с актове от по-висока степен, изключва на основание чл.8 от ЗНА и чл.76, ал.3 от АПК приемането на разпоредбата на чл.9, т.4 от Наредбата, което сочи, че същата е приета от некомпетенен орган и обуславя извод за нищожността й. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че не се споделя оплакването за допуснати при приемането на Наредбата, респ. на оспорената част от същата, съществени нарушения на административнопроизводствеите правила, доколкото от приетите писмени доказателства, се установява, че са спазени изискванията на чл.27 ал.2 и ал.4 от ЗМСМА, както и тези на чл.26 и чл.28 от ЗНА. При този изход на спора и с оглед своевременно направеното искане за присъждане на разноски, на основание чл.143 АПК в полза на жалбоподателите се следват такива за платено възнаграждение за един адвокат по представените договори за правна защита и съдействие, и за внесена държавна такса от по 5,11 евро за образуване на дело, а на жалбоподателя З. – и за заплатена държавна такса от 15,34 евро за обявление в Държавен вестник. От страна на ответника е направено възражение за прекомерност на заплатените адвокатски възнаграждения, което съдът намира за основателно. Претендираните адвокатски възнаграждения следва да бъдат определени в намален размер при съобразяване на задължителното Решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, според което наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на член 101, параграф 1 ДФЕС и националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Следователно, определените с Наредба № 1/09.01.2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения не следва да бъдат прилагани от съда и биха могли да се разглеждат единствено като необвързващ ориентир. При това положение и като съобрази разпоредбата на чл.36, ал.2, изр.2 от ЗАдв, както и въведените в съдебната практика критерии при определяне размера на адвокатското възнаграждение, а именно: вида на спора, материалния му интерес, вида и количеството на извършената работа, и преди всичко фактическата и правна сложност на делото, съдът счита, че в полза на жалбоподателите следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер от по 300 евро. В тази връзка следва да се отчете, че дело не е с материален интерес, и не е с фактическа и правна сложност, а реално осъщественото представителство от упълномощения един и същ адвокат се изразява в изготвяне на жалба и участие в едно открито съдебно заседание, в което същата се поддържа без да се представят доказателства и без да се правят доказателствени искания. В допълнение на горното, ноторно известно за съда е, че жалбоподателите Т. И. Д. и П. Т. З. инициират съвместно множество оспорвания с идентичен предмет и претендират поотделно разноски за ангажиране на един и същ адвокат в съответното производство, представляващ едновременно и двамата, и полагащ единични усилия за защита на правния им интерес. Последното означава, че независимо от редуцирания на 300 евро размер на разноски за адвокатско възнаграждение по отношение на всеки от жалбоподателите, при кумулирането му, положеният от адвоката труд би бил справедливо овъзмезден по смисъла на чл.36 от Закона за адвокатурата. Водим от горното и на основание чл. 193, ал. 1 от АПК, съдът