Решение № 471 от 3.2.2026 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 10391/2024 г.

Съдът е сезиран с искова молба подадена от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, срещу С. Г. Г., с която се предявяват обективно и субективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2, чл. 86 ЗЗД, вр. чл. 79 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД.

Ищецът твърди, че по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, на ••• г. до С. Г. Г. е изпратено от страна на „Вива Кредит“ ООД, чрез „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД уведомително писмо за станалата продажба, чрез Български пощи с известие за доставяне на посочения в договора постоянен адрес. Процесуално представляваното дружество е посочило подробно в известието за доставяне съдържанието на плика. Твърди се, че обратната разписка се е върнала със статус „Писмото не е потърсено“. Според сключения договор за заем, Заемодателят се е задължил да предостави на ответника сумата от 4000 лева като паричен заем. С подписването на договора С. Г. Г. потвърждава, че е получила от Заемодателя посочената заемна сума в размер на 4000 лева. Договорът притежава силата на разписка за предадената и съответно получената сума. Заемателят се е ангажирал да използва и да върне заемната сума при условията, уговорени в договора, като изплати обща сума от 5360,94 лева, включваща главницата и договорната лихва. Плащането ще се извърши на 39 седмични погасителни вноски, всяка в размер на 137,46 лв. По договора за паричен заем, С. Г. Г. е извършвала плащания в общ размер на 359,24 лв.. Към настоящия момент дължимата главница е в размер на 3873,65 лв..

За ползването на предоставената заемна сума по сключения Договор за паричен заем № ••••• от •••• г. между страните се твърди, че ответникът дължи договорна лихва, в размер посочен в договора. В настоящия случай начислената договорна лихва е в размер на 1238,05 лева за периода от 14 октомври 2021 г. – датата на първата вноска до 30 март 2023 г. – датата на настъпване на падежа на договора. Според ищеца ответникът е трябвало да изплати целия заем на 30 март 2023 г. г. – последната падежна дата, като от тогава до подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист, както и на настоящата искова молба, сроковете по всички падежи на тези остатъчни вноски са отдавна изтекли, а ответникът по делото продължавал виновно да не изпълнява задълженията си, поради което същият дължи и обезщетение за забава /мораторна лихва/ върху непогасената главница, в размер на 432,39 лева от 31 март 2023 г. г. – датата, следваща деня на последната погасителна вноска на паричния заем до датата на подаване на заявлението – 31.01.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата от момента на подаване на заявлението до окончателното изплащане на дължимите суми. Като ищеца, моли с ответника да бъдат призовани в съдебно заседание и след като се съда се увери в основателността на предявения иск, да постановите съдебно решение, с което:

1. Да се признае за установено, че „Агенция за контрол на просрочени

задължения“ АД (правоприемник на „Агенция за контрол на просрочени

задължения“ ООД) има следните вземания срещу С. Г. Г.: 3873,65 лв.

Представляващи главница; договорна лихва в размер на 1238,05 лева начислена

за периода от 14 октомври 2021 г. до 30 март 2023 г.; 432,39 лихва за забава

/мораторна лихва/ начислена върху непогасената главница от 31 март 2023 г. -

датата, следваща деня на последната погасителна вноска на паричния заем до датата на подаване на заявлението – 31.01.2023 г.., ведно със законната лихва

върху главницата от момента на подаване на заявлението до окончателното

изплащане на дължимите суми.

2. Да осъди С. Г. Г. да заплати направените съдебни разноски и възнаграждение за процесуално представителство на основание чл.78 ал. 8 от ГПК в общ размер на 350,00 лв., от които – 50,00 лв. по чл. 13 т.2 от НЗПП за подготовка на документи

за завеждане на дело и 300,00 лв. по чл. 25 от НЗПП.

Депозиран е и отговор от ответника, с който оспорва искова молба, подадена от Агенция за контрол на просрочени задължения АД. Оспорва твърденията, изложени в иска, оспорва легитимацията на ищеца като кредитор и дължимостта на претендираните суми. Оспорва дължимостта за главница, лихва – договорна и мораторна, както и претендираните разноски. Оспорва дължимостта на главницата като основание, поради посочените по-долу оспорвания. Оспорва също лихвата (договорна и мораторна), както по основание, така и по размер, поради твърдения ,че договорът съдържа нищожни клаузи в противоречие със ЗЗП и също така нарушава добрите нрави.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „Вива Кредит” ООД и С. Г. Г. е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за паричен заем „••••“ № ••••• от •••• г., по силата на който на заемателя е предоставена сума в размер от 4 000 лв.

Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 40.32%, годишният процент на разходите е 49.37%, а задължението следва да се погаси на 39 вноски (през две седмици), всяка в размер на 137.46 лв. Общият размер на всички плащания по договора е определен на 5 360.94 лв.

Съобразно чл. 4, ал. 1 от Договора, в тридневен срок от усвояване на сумата, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения:

физическо лице – поръчител, което да отговаря на следните, кумулативно

поставени изисквания: да представи бележка от работодателя си, издадена не по-

рано от 3 дни от деня на представяне; да е навършило 21-годишна възраст; да

работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си

работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лв.; през

последните 5 години да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има

кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“; да не е

поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател; ИЛИ 2) банкова гаранция, издадена

след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя,

която да е валидна 30 дни след падежа за плащане по договора.

Съгласно чл. 4, ал. 2 от Договора, при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, заемателят дължи неустойка в размер на 1656.72 лв. Страните са уговорили неустойката да се разсрочи и заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски, като в този случай дължимата вноска става в размер на 179.94 лв., а общото задължение по Договора става в размер на 7017.66 лв.

Посочено е, че във връзка с кредитното правоотношение, длъжникът Г. е извършила погашения в общ размер от 359,24 лв.

От приетите по делото Рамков договор за прехвърляне на задължения /цесия / от •••••г. , приложения към него , потвърждения за извършената цесия установява, че ищецът „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД е придобил вземанията по процесния договор за кредит.

По правните аспекти на спора:

По отношение на материалноправната легитимация на ищеца да претендира процесните суми: съобразно представените по делото Рамков договор за прехвърляне на задължения / цесия / от •••••г, приложения към него, потвърждения за извършената цесия се установява, че именно ищецът „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД е титуляр на процесните вземания. В тази насока е налице явна връзка при прехвърлянето на вземанията по процесния договор за кредитпървоначалният кредитор “Вива Кредит” ООД прехвърля вземанията с договор за цесия от ••••• г. на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД. Съдът счита за нужно да посочи и че не е налице пречка от процесуално или материалноправно естество, длъжникът да бъде уведомен за осъществената цесия чрез назначения особения представител с връчването на препис от исковата молба и приложенията към нея ( в тази връзка- Решение № 198 от 18.01.2019г. по т.д. № 193/ 2018 на I- во т.о. на ВКС ). В процесния случай, към исковата молба освен договорът за цесия и приложенията към него, са представени и потвърждения за осъществената цесия, поради което съдът счита, че длъжникът следва да се счита редовно уведомен за прехвърлянето на вземането и това да се приеме на основание чл. 235, ал. 2 ГПК като правнорелевантен факт, настъпил в хода на процеса.

По същество- договорът за цесия е каузален, предвид което длъжникът може да релевира срещу цесионера всички лични и общи възражения във връзка с договора за кредит, с които е разполагал и срещу първоначалния кредитор. Освен по изрично възражение, съдът следи служебно за нищожност на договора и когато: 1.) е нарушена норма предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на доказателства; 2.) е относимо до формата /външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/; 3.) е налице противоречие с добрите нрави – в тази връзка решение № 229 от 21.01.2013 год., по т.д.№ 1050/2011 год. на II т.о. на ВКС; т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС; 4.) е налице неравноправна клауза.

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Вива Кредит" ООД като заемодател и С. Г. Г. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 4000 лв.

Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съобразно нормата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК повелява, че договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа, годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Кредиторът не е посочил в договора допусканията, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, с което на практика се цели потребителят да бъде заблуден за действителния размер на разходите по кредита и цялостното му оскъпяване за кредитния период. Съобразно чл. 4, ал. 2 от договора, кредиторът изисква и заплащането на сума в размер 1656.72 лв. - неустойка за неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение. Разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: физическо лице- поръчител ( което следва да отговаря на горепосочените кумулативно поставени изисквания ) или банкова гаранция в размер на цялото задължение по договора за кредит. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер ( 4000 лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова за целия размер на вземането по договора ( за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчител, който да отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него ( така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към разходите по кредита, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 4, ал. 2 от Договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение” като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Това следва да се окачестви като нелоялна и по – специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Гореизложеното поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В конкретния случай е налице пълно разминаване между посочения в договора ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна база. Отделно от гореизложеното, ярко впечатление оставя и обстоятелството, че сборът на отразените в договора вземания за „неустойка“ . е повече от половината от чистата стойност на усвоения финансов ресурс ( предоставената сума е 4000 лв., а сборът на посочените вземания е 3017.66 лв. ).

С оглед приетите по-горе постановки съдът счита, че Договор за паричен заем „••••“ № ••••• от •••••г. на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е недействителен.

Съобразно нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Следва да се посочи, че цитираният текст не съставлява самостоятелен иск, който следва да бъде предявен в отделно производство, а по- скоро е предвидена последица от прогласяването на недействителността на правоотношението, по която съдът следва да се произнесе в същото производство. В тази връзка, то законодателят е предвидил, че длъжникът ще следва да върне само чистата стойност на получения финансов ресурс- доколкото в противен случай би се стигнало до неоснователно обогатяване на длъжника (в тази насока е и актуалната практика на Окръжен съд- Пловдив- Решение № 260570 от 18.12.2020 г. по в. гр. д. № 1603/2020 г. на Окръжен съд Пловдив, Решение № 260498 от 08.12.2020 г. по в. гр. д. № 2513/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, Решение № 260464 от 03.12.2020 г. по в. гр. д. № 2151 / 2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, Решение № 260416 от 23.11.2020 г. по в. гр. д. № 2269 / 2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, и др.).

От материалите по делото и предвид дадените по- горе разяснения се установява, че чистата стойност на усвоения от длъжника финансов ресурс възлиза на 4000 лв. Както вече бе коментирано, след като договорът за потребителски кредит е недействителен, то ответникът не дължи претендираните суми за възнаградителна и мораторна лихва. Поради изложеното, заплатената сума от потребителя в размер от 359.24 лв. следва да бъде насочена единствено за погасяване на дължимата по договора главница. След като се съобрази заплатената сума в размер от 359.24 лв., то ответникът дължи на ищеца единствено сумата от 3640.76 лв.- главница по Договор за паричен заем „••••“ № ••••• от 30.09.2021г.

Съобразно гореизложеното, предявеният установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД се явява основателен за сумата от 3640.76 лв. и като такъв следва да бъде уважен. За разликата от посочената величина до пълния претендиран размер от 5184,85лв., искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Следва да бъдат отхвърлени като неоснователни и претенциите с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, вр. чл. 79 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД, с които се претендира да бъде признато за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1238.05 лв. –договорна лихва за периода от 14.10.2021 г. до 30.03.2023г. и сумата от 432,39 лв. – обезщетение за забава върху главницата за периода от 31.03.2023 г. до 31.01.2024г.

Върху вземането за главница се дължи законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда / 18.03.2021г. / до окончателното й погашение.

По отношение на разноските:

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца. Съобразно уважената част от исковите претенции, за исковото производство на ищеца се дължи сума в размер от 350,00 лв., от които – 50,00 лв. по чл. 13 т. 2 от НЗПП за подготовка на документи за завеждане на дело и 300,00 лв. по чл. 25 от НЗПП. Предвид изложеното, ответникът следва да заплати на ищеца разноски в общ размер от 700.00 лева.

Съобразно отхвърлената част от исковите претенции, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК се дължат разноски и на ответника. Последният обаче, не е представил доказателства за сторени такива.

Така мотивиран, Съдът