Решение № 878 от 15.1.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 65098/2024 г.

№ 20241110165098 по описа за 2024 година Предявени са осъдителни искове с правно основание чл.345 от ТЗ, чл.79, ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответника П. Л. М. да заплати на ищеца •••••••••••••••••••••••••, общо сумата в размер на 49,40 лева, представляваща пет вноски за дължим данък МПС, съответно за 2020г. с падеж 15.07.2020г., за 2021г., с падеж 30.06.2021г., за 2022г., с падеж 30.06.2022г., за 2023г., с падеж 01.05.2023г. и за 2024г., с падеж 01.03.2024г., всяка в размер на 9,88 лева, съгласно сключен между страните договор за лизинг № 17107/15.06.2009г., с който на ответника е предоставено право на ползване на мотопед марка „Пежо“, модел „V-CLIC“, шаси LAEAGZ808B281519, подробно индивидуализиран в Приложение № 1 към договора и приемно-предателния протокол към него, ведно със законната лихва върху всяка дължима сума от 9,88 лева, за периода от подаване на исковата молба в съда – 30.10.2024г. до окончателното изплащане на вземането. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който иска се оспорва, с възражения, че данък МПС се дължи за срока на договора, а именно от 18.06.2009г. до 18.06.2011г. Нямало и безспорни доказателства от страна на ищеца, че задължението за данък ППС не е изплатено. Към исковата молба липсвал погасителен план. В съдебно заседание ищецът •••••••••••••••••••••••••••, редовно призован, се представлява от юрисконсулт П., която поддържа исковата молба и моли за уважаване на исковете. Съдът, след като обсъди доводите на страните и доказателствата по делото, и по свое вътрешно убеждение на основание чл. 12 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното: На основание чл. 154 от ГПК в производството в доказателствена тежест на ищеца бе да докаже на първо място, че по силата на договор за финансов лизинг е предоставил на ответника ползването на лизинговия обект, като в тази връзка по делото е приет договор за лизинг № 17107 от 15.06.2009г., по силата на който ищецът, като лизингодател е придобил по поръчка на ответника като лизингополучател и след това му е отдал за ползване срещу възнаграждение лизингово имущество, описано подробно в Приложение № 1 към договора, а именно: мотопед марка „Пежо“, модел „V-CLIC“, шаси LAEAGZ808B281519, като страните не спорят, че лизинговото имущество е предадено на ответника, за което по делото е приет приемно-предавателен протокол от 18.06.2009г. и което обосновава извод, че ищецът е изпълнил своите задължения по договора, съгласно уговореното между страните в раздел VII, А, т.1 от договора. В раздел IV, т.1 от договора, страните договорили, че лизинговата цена е в размер на 923,00 евро с включен 20% ДДС, като първоначалната вноска е в размер на 261,83 евро, платима в деня на плащането, а останалата сума от 661,17 евро е платима в срок от 24 месеца, на вноски, всяка в размер на 27,55 евро, последната дължима до 05.06.2011г., съгласно погасителен план, съставляващ неразделна част от договора, и който съдът констатира, че не е приложен и приет в производството. В т.7.4 от раздел IV от договора страните уговорили, че задължение на лизингополучателя е да заплаща и данък превозни средства по ЗМДТ. По делото не се оспорва от ответника твърдението на ищеца, че процесното ППС не е върнато на лизингодателя, както и не е придобито при условията на договора за финансов лизинг, съгласно уговореното между страните в раздел VI, т.1 от договора. Въпреки твърдяното незаплащане на лизинговите вноски и невръщането на вещта, съдът не установи ищецът, като изправна страна да е развалил договора съглсно предпоставките на раздел XI от договора. Съдът намира, че исковата претенция следва да бъде отхвърЛ. поради следното: На първо място съдът следва да обсъди възражението на ответника, че ищецът не е представил погасителен план, в което съдът намира, че е налице имплицитно вмъкнато възражение за недействителност на договора за финансов лизинг, а и дори да не бе релевирано такова, съдът по силата на разпоредбата по чл. 7 от ГПК в редакцията й с ДВ, бр. 100/2019г. следва служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Разпоредбите на закона за потребителския кредит се прилагат и за договорите за лизинг, при които се предвижда възможност за закупуване на стоката –предмет на договора /чл. 3, ал. 1, вр. чл. 3, ал.3, т.1 от ЗПК, в редакцията му с ДВ с бр. 105 от 22.12.2006г., в сила от 01.01.2007г., действащ към датата на сключване на договора, съответно по време на дейстивето на договора е налична разпоредбата на чл. 3, ал.3 от ЗПК в редакцията му с ДВ, бр. 18 от 05.03.2010г., в сила от 12.05.2010г. от ЗПК/, какъвто е процесният договор. Законодателят с нормата на чл. 8, ал.1, т.3 от ЗПК в горепосочената редакция и впоследствие с чл. 10, ал. 1 от ЗПК, изисква договорът да бъде сключен по ясен и разбираем начин, като всички негови елементи се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните, както и да съдържа погасителен план, или в старата редакция информация за броя на погасителните вноски и техния падеж и правилата за тяхното определяне, когато те не могат да бъдат установени към датата на сключване на договора. В случая съдът намира, че договора е сключен в разрез с нормата на чл. 8, ал.1, т.3 от ЗПК в горепосочената редакция, съответно с тази на чл. 10, ал.1 от ЗПК в последващата редакция, тъй като по делото не е представен погасителен план, от който да се установи какви са вноските, падежа на заплащането им, съответно как са формирани вноските, дали в тях е включено и задължението за заплащане на данък ППС и на застраховка. По изложеното за съда остана недоказано сключването на валидно правоотношение по договор за финансов лизинг между страните и от там наличието на клаузите, определящи размера на задължението за заплащане на данък ППС и дали това задължение е включено в съответната погасителна вноска. В случая представеният по делото договор за лизинг е сключен в противоречие с цитираните законови изисквания, съотвенто към него липсва погасителен план, въпреки, че в самия договор /чл. т.3 от раздел IV „Лизингова цена“/ е посочено, че същият е неразделна част от договора, което по силата на чл. 22 от ЗПК прави договора недействителен. Според чл. 13 от ЗПК в редакцията към датата на сключване на договора клаузите по договора по чл. 7, чл. 8, ал.1, чл. 9, ал.1 и чл.10 от ЗПК трябва да бъдат ясно и недвусмислено формулирани, а документите, които ги съдържат да са видими /и в корпорално отношение/ и четливи, а според чл. 14 от ЗПК в горепосочената редакция, когато не са спазени изискванията на чл. 8, ал.1 от ЗПК в релевантната редакция, договора е недействителен. По изложените съображения, съдът приема, че процесното лизингово правоотношение е недействително на горепосоченото самостоятелно основание. Поради това съдът не обсъжда останалите възражения на ответната страна. Само за прецизност, съдът следва да посочи, че ищецът се позовава на процесния договор и на уговорените с него насрещни права и задължение, едно от които е задължението на ответника да заплаща данък ППС. Това задължение е налично по време на действие на договора, тоест до 05.06.2011г., а когато ответникът, като лизингополучател не е изпълнил задълженията си по договора, ищецът като лизингодател е следвало да упражни правата си по раздел XI от договора и да търси заплащане на съответните вноски и тези за данък ППС и др. на друго основание, или да иска връщане на вещта. Вместо това изискването за заплащане на данък ППС за 2020-2024г., след изтичане срока на договора е в противовес със засиЛ.та защита правата на ответника, като потребител, а ищецът следва да търси правата си на друго основание. По изложеното съдът намира, че исковите претенции следва да бъдат отхвърлени. На основание чл. 78, ал.3 от ГПК и съобразно изхода на спора право на разноски се поражда в полза на ответника. Такива не се претендират, поради което съдът не дължи произнасяне в това отношение. Така мотивиран, съдът: