Решение № 16118 от 14.8.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 51362/2025 г.

Производството е Глава XIII ГПК (Общ исков процес)

Производството е образувано по искова молба с вх. № 366655/10.11.202 г., уточнена с молба с вх. № 381487/20.11.2025 г. от Н. А. А., ЕГН:

••••••••••, с постоянен адрес : •••••••••, гр./с. •••••••••• срещу •••••••••• ЕИК: •••••••••, със седалище и адрес на управление: •••••••••, гр./с. •••••••••, и адрес за кореспонденция •••••••••, представляван от управителя К.Е.М., с която е предявен осъдителен иск с правна

квалификация чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД за сумата от 14 750.00 (четиринадесет хиляди седемстотин и петдесет лева) лева, представляваща депозит по прекратен договор за наем на МПС от 15.12.2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба (10.11.2025 г.) до окончателното изплащане на сумата;

В исковата молба и нейните уточнения са изложени твърдения, че между страните е налице договор за наем на процесния л.а., като при сключване на договора ищецът е предал депозит на ответника, който е следвало да бъде върнат след изтичане на наемния договор. Твърди, че процесният автомобил е бил откраднат, поради което счита, че наемният договор е прекратен по право, на основание чл.89 ЗЗД. Счита, че след като е прекратен по право договорът, депозитът следва да му бъде върнат, на отпаднало основание.

Твърди, че е изпратил покана да ответника за връщане на сумата. Но

същата не е била върната. Претендира и обезщетение изразяващо се в размера на законната лихва върху невъзстановения депозит за периода от настъпване на събитието, прекратяващо наемното правоотношение до датата на завеждане на исковата молба.

Моли съда да уважи исковете. Претендира разноски.

Посочва банкова сметка, на основание чл.127, ал.4 ГПК, по която да се плати сумата: IBAN: BG65BPBI••••••••• ВIC: BPBIBGSF •••••••• Титуляр:

Н. А. А..

В срока по чл.131 ГПК, ответникът подава отговор. Не оспорва

наличието договор с посоченото съдържание и че л.а. е предоставен на ищеца. Не оспорва кражбата, извършено няколко дни след предаване на л.а. Прави възражение, че ищецът не е заплатил аванса на ответника – липсвало

доказателства. Оспорва договорът да е прекратен на основание чл.89 ЗЗД – позовава се на т.5 от разделVIII от Договора, тъй като рискът от погиване на вещта е на наемателя. Позовава се на практиката на търговски състави и да се приложи по аналогия риска от кражба на лизингов автомобил по чл.343 ТЗ, тъй като рискът е за потребителя, съгласно договора и кражбата представлява случайно събитие. Твърди, че ищецът не е положил грижата на добрия

стопанин, тъй като е следвало да осигури допълнителна защита на л.а.,

съгласно т.4 от раздел VIII пот Договора за наем. Позовава се на т.6, ал.1 от раздел IV от Договора, тъй като наемодателят може да се удовлетвори от аванса, ако има повреди, липси на автомобила, непокрита наемна цена.

Твърди, че авансът има гаранционна и обезпечителна нужда. Прави

възражение за прихващане, при условията на евентуалност, за вземанията си към ищеца, представляващи наемни вноски за периода от 05.01.2025 г. до 05.04.2026г. в размер на 9 247.90 евра или 18 110.16 лева.

Моли съда да отхвърли иска. Претендира разноски.

В открито съдебно заседание (о.с.з.) двете страни се представляват от адвокати, като ищецът се явява лично.

Ищецът поддържа иска. Моли да се уважи. Излага подробно становище защо договорът се счита за разписка по чл.77 ЗЗД. Претендира разноски. Представя списък по чл.80 ГПК.

Ответникът поддържа ОИМ. Претендира разноски. Представя списък по чл.80 ГПК.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като прецени доводите на страните

и извърши самостоятелна преценка на събраните по делото

доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК приема за установено следното от фактическа и правна

страна:

По валидността и допустимостта на производството

Съдът приема, че исковата молба, инициирала настоящото

производство, е редовна, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от исков процес. Заплатена е необходимата държавна такса. Налице са всички положителни и липсват всички отрицателни процесуални

предпоставки във връзка със съществуването и надлежното упражняване

правото на иск при разглеждане на настоящото производство, които обуславят неговата допустимост. Правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството е допустимо. Следователно исковата молба е допустима и следва да бъде разгледана по същество. Съдът дължи произнасяне по същество на спора.

По основателността на иска

С определение № 15077/21.04.2026 г. (л. 109-121 от делото) съдът е разпределил доказателствената тежест и какви са предпоставките, за да възникване на регресното вземане по иска с правна квалификация чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД:

1. наличие на договор за наем/лизинг с ответника

2. договорът е прекратен по силата на закона – с осъществяването на кражбата на 26.12.2024 г. по силата на чл.89 ЗЗД.

3. предаването на сумата от 14 750 лева на ответника

За да бъде отхвърлен иск, ответникът при условията на насрещно доказване, следва да установи, че е платил процесните суми, както и направените от него възражения.

1. Правоизключващи:

Липса на плащане - Ответникът не е получил авансовата сума. Липсват

доказателства.

Риск за кражба - Кражбата на вещта не прекратява договора по чл.89 ЗЗД. Рискът е за сметка на наемателя, съгласно т.5 от раздел VIII от Договора

Грижата на добрия стопанин – ищецът не е положил допълнителни грижи за опазване на вещта, оставил я в риск, съгласно изискването на т.4 от раздел VIII пот

Договора

2. Правопогасяващо –

Възражение за прихващане, в условията на евентуалност – чл.103 ЗЗД вр. чл.228 ЗЗД

за сумата в размер на 9 247.90 евра или 18 110.16 лева, представляващи наемни вноски

за периода от 05.01.2025 г. до 05.04.2026г. - т.6, ал.1 от раздел IV от Договора

С определение № 15077/21.04.2026 г. (л. 109-121 от делото) съдът е отделил като безспорни следните факти и обстоятелства:

Видно от договор за покупко-продажба на МПС, сключен на 26.07.2021 г., дружеството •••••••• е продало на ••••••• процесния лек автомобил

марка „Ауди“, модел „А8“, с шаси: ••••••••• за сумата от 127 128,95 лв. с ДДС.

Впоследствие, на 29.11.2024 г. собственикът ••••••• в качеството на лизингодател е сключило договор за финансов лизинг с ответното дружество ••••••••••, по силата на който му е предоставило процесния л.а. за ползване като лизингов актив.

На 16.12.2024 г. ищецът Н. А. А., в качеството на наемател, и ответникът ••••••••••, в качеството на наемодател, се споразумяват по договор за наем на лекия автомобил „Ауди А8“ за срок от 60 месеца, като за осъщественото предаване на движимата вещ е съставен приемо-предавателен на същата дата и за тези обстоятелства не е налице спор между страните. Въпреки заявеното в обясненията на ищеца по чл. 176 ГПК намерение да закупи процесното МПС, в договора не е налице уговорена възможност за последващо отдаване под лизинг или изкупуване на автомобила.

В т.2 на раздел I и т.1 на раздел III от Договора се потвърждава от страните, че наемното имущество представлява изключителна собственост на наемодателя – ответника ••••••••••, противно на дотук установеното

обстоятелство, че право на собственост върху автомобила притежава •••••••, а ответникът е единствено лизингополучател.

Не се спори, че на 16.12.2024 г. между страните е сключен договор за наем на процесното МПС за срок от 60 месеца (5 години), като наемната

вноска се намалява с 250 лева на месец, при което ищецът е наемател, а ответникът е наемодател. След изтичане на наемния срок, ищецът е следвало до върне наемното имущество. При подписване на договора ищецът е

следвало да заплати на ответника сумата от 15 000 лева, което представлявала аванс по договора – чл.6, т.1 от договора.

Размерът на месечните вноски е различен и е определен съответно в Приложение № 3 към процесния договор, от което следва, че общата наемна цена за целия предвиден в договора период на ползване на лекия автомобил възлиза на 74 104,86 лв. Отделно от наемните суми наемателят се задължава да заплаща също експлоатационните разходи, разходите за текуща поддръжка, непокритите от застрахователя повреди и дефекти, както и всички останали разходи, свързани с държането и ползването на процесното МПС (т.4 и т.5.7). В тежест на ищеца попадат също така сумите за застраховане на наемната вещ, ведно с останалите суми, изброени в т.5. Съгласно т.10 вр. т.7, раздел IV всички дължими по договора суми следва да бъдат заплатени от ищеца по посочена от ответника банкова сметка и се считат за платени в деня на заверяването на банковата сметка с тях.

Залегнала в договора е уговорката, че с внесената авансова сума ответникът може да се удовлетвори в случай на повреди или липси на/по автомобила, непокрити от наемната цена, неплатени вноски или други дължими суми. От това следва изводът, че депозитът има обезпечителна, гаранционна функция по отношение на надлежното изпълнение на договора, доколкото то зависи от поведението на ищеца и произтича от договорните клаузи. Отделно от това, установено е, че всяка месечна наемна вноска ще се намалява с по 250 лв., която сума е прихваната от авансовата вноска. В допълнение, ако след удовлетворяване с аванса остане някаква сума, тя се връща на наемателя след предаване на автомобила с приемопредавателен протокол.

Не е спорно, че авансовата вноска служи за обезпечение на ответника като наемодател в случай на повреди или липси на/по автомобила, непокрити от наемната цена, неплатени вноски или други дължими суми, съгласно т.6, ал.1 от раздел IV от Договора.

Не е спорно, че страните са се договорили, че от тази сума, ответникът ще приспада от тази сума, съгласно фактура, като ще отнася сумата, с която я намалява за покриване на задължението за месечната наемна цена. Като

сумата, която подлежи на отнасяне за погасяване ва месечната вонска е равна на на 250.00 лева. При предсрочно прекратяване на договора, наемодателят се е задължил да върне остатъка от авансовата вноска като приспадне вече

заплатените наемни вноски. В случай че такива няма или след

удовлетворението остане някаква сума, тя се приспада от последната дължима

наемна вноска или се връща на НАЕМАТЕЛЯ след окончателно предаване на автомобила с приемо-предавателен протокол и подписване на приключителния протокол по образец на НАЕМОДАТЕЛЯ.

Не се спори, че е уговорено, че наемодателят не дължи

възстановяване/отнасяне за погасяване на наемна цена при предсрочно

прекратяване на договора при прекратяване на договора, както и при наличие на друга хипотеза, която обуславя ползването на авансовата вноска за предвидените в договора цели, съгласно чл.6, ал.2 от договора.

Не се спори, че рискът от погиване, включително повреждане,

конфискация, отнемане от държавата, спиране от движение и др. подобни на наетото имущество е за сметка на наемателия от момента на получаването на л.а. с приемно-предавателен протокол и не е основание за неплащане на наемна цена и други дължими суми, т.е. не освобождава ищеца от заплащане на наемната цена и другите дължими по договора суми, съгласно т.5 от раздел VIII от Договора.

Не се спори, че ищецът е длъжен да направи всичко по силите си да предпази автомобила от кражба и/или повреда, в това число, но не

единствено, да изключва двигателя на автомобила, надеждно да затваря и заключва всички прозорци, врати, капаци и люкове; да не допуска

регистрационния талон на автомобила и принадлежащите му ключове и дистанционни за алармената система да остават в автомобила, да осигури автомобила срещу самостоятелното му задвижване по наклони, бордюри и др., съгласно т.4 от раздел VIII от Договора. А в случай на кражба на наемното имущество наемателят дължи незабавно уведомяване на наемодателя, застрахователя и компетентните органи.

Имайки предвид тези договорености ищецът е имал задължение да положи позасилени грижи за опазване на процесния лек автомобил от установената в чл. 63, ал. 2 ЗЗД грижа на добър стопанин.

Не се спори, че автомобилът е откраднат. През времето между 22:00 ч. на 26.12.2024 г. и 10:00 ч. на 27.12.2024 г. процесният лек автомобил, предмет на договора за наем, е откраднат, респ. противозаконно отнет от владението на ищеца Н. А. с намерение да се ползва, за което той незабавно е сезирал 02 РУ- СДВР, като по случая е образувано досъдебно производство № 2263MK-

2168/2024 г. за престъпление по чл. 346, ал. 1 НК, а с Постановление № 1978 от 27.02.2025 г. на СРП наказателното производство е спряно и автомобилът до настоящия момент не е открит. В изпълнение на договора ищецът

незабавно е уведомил също така ответника, както е видно от представената разпечатка от писмена комуникация в приложението „Вайбър“, и застрахователя •••••••••, като е образувана преписка по щета № 0300/25/217/500001 на 03.01.2025 г.

Служебно известен факт, с оглед публичната справка в ТР, че

основната дейност на ответника е: Покупка и/или наем на пътни превозни средства с цел тяхното отдаване под лизинг, препродажба, отдаване под наем

или преотдаване под наем на физически и/или юридически лица, както и извършване на всякакви други сделки с пътни превозни средства от всякакъв вид; извършване на всички обслужващи дейности, свързани с лизинга,

продажбата и наема на пътни превозни средства, включително

регистрационна дейност, консултантска дейност, транспортна и спедиторска дейност в страната и в чужбина, търговско представителство и посредничество на български и чуждестранни физически и юридически лица в страната и в чужбина, както и всяка друга дейност, която не е забранена от законодателството на Република България. Същият е търговец и по занятие се занимава с отдаване под наем на автомобили и техен лизинг.

Спорно остава дали ищецът е предал сумата от 14 750 лева на ответника.

Безспорно установено е, че съгласно т.2 от раздел IV ищецът се задължава да заплаща месечна наемна сума, с падеж на 05-то число на всеки нов месец от срока на договора, като първата месечна вноска е дължима до 05.01.2025 г. Размерът на месечните вноски е различен и е определен съответно в Приложение № 3 към процесния договор, от което следва, че общата наемна цена за целия предвиден в договора период на ползване на лекия автомобил възлиза на 74 104,86 лв. Отделно от наемните суми наемателят се задължава да заплаща също експлоатационните разходи, разходите за текуща поддръжка, непокритите от застрахователя повреди и дефекти, както и всички останали разходи, свързани с държането и ползването на процесното МПС (т.4 и т.5.7). В тежест на ищеца попадат също така сумите за застраховане на наемната вещ, ведно с останалите суми, изброени в т.5. Съгласно т.10 вр. т.7, раздел IV всички дължими по договора суми следва да бъдат заплатени от ищеца по посочена от ответника банкова сметка и се считат за платени в деня на заверяването на банковата сметка с тях.

Различно от гореописаните суми, дължими за в бъдеще от ищеца във връзка с изпълнението на договора за наем, т.е. наемните вноски, в т.6, ал.1 от раздел IV на Договора страните потвърждават, че към момента на сключване на договора ищецът (наемателят) вече е „внесъл“ авансова сума – депозит в размер на 15 000 лв. с ДДС, но за действителното изплащане на сумата се спори между страните в настоящия случай.

Прави впечатление, че в съдържанието на исковата молба е посочено като доказателство разписка/платежен документ за внесен депозит от 15 000 лв, но в действителност безспорно се установява, че такъв документ не е приложен, респ. липсва в материалите по делото. В обясненията, които ищецът лично е дал пред съда по реда на чл. 176 ГПК, се излагат твърдения, че е била налице уговорка авансовата сума да се заплати в брой предварително преди самото сключване на договора, като сумата е била предадена. Следва да се има предвид, че така изложеното се явява нарушение на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой (ЗОПБ), а направените признания по чл. 175 ГПК съдът преценява с оглед на всички други обстоятелства по делото.

Съгласно чл. 180 ГПК частните документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство за това, че изявленията, които се съдържат в тях са направени от тези лица. Това е същността на формалната доказателствена сила на документите. Материалната доказателствена сила е присъща за свидетелстващите документи и се състои в доказателственото значение на свидетелстващия документ за този стоящ вън от него факт, който се удостоверява от материализираното в документа удостоверително изявление. Частният свидетелстващ документ има материална доказателствена сила само, когато издателят му удостоверява неизгодни за себе си факти, така той има силата на извънсъдебно признание и е противопоставим относно тези факти срещу своя издател.

Частта от договора, съдържаща изявление, че определена сума е платена, съответно получена, представлява изявление за знание. Изявленията за знание се преценяват с оглед на тяхната истинност и се отнасят до факти, стоящи вън от психиката на автора, които могат да бъдат верни или неверни. В тази си част договорът има характер на частен свидетелстващ документ с характер на извънсъдебно признание на факта, че цената е получена от наемодателя. В случай на спор доказателствената тежест за установяване на извършеното плащане се носи от наемателя (чл. 154, ал. 1 от ГПК), като в тази връзка той може да се позове и на извършеното признание, че цената е платена. Това признание обаче само по себе си не обвързва съда и той трябва да го прецени с оглед на всички обстоятелства по делото (чл. 175 от ГПК). Разписката по чл. 77 ЗЗД е нарочно съставен свидетелстващ документ, който именно материализира извънсъдебно признание на автора си, че той е получил нещо от посоченото в разписката лице. Самата разписка може да бъде съставена както като отделен документ, така и да бъде включена като съдържание и в друг документ, касаещ отношения между страните (договор или пълномощно). В частта, в която удостоверява извършеното плащане, този документ ще има значението на разписка. Ако договорът ясно и безпротиворечиво материализира както желанието на страните за сключването му, така и предаването на уговорените суми, то неговото доказателствено значение се преценява според съдържанието му в качеството на разписка за предаване на сумата, съгласно чл. 77, ал. 1 ЗЗД, и той е годен да послужи за доказване на извършеното плащане по задължението, доколкото то е определено по основание и размер /така изложени съображения в Решение № 60221 от 19.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3270/2020 г., IV г. о., ГК и Определение № 3551 от 29.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4570/2025 г., III г. о., ГК/.

Договорът не е оспорен от ответника, а самият той се позовава на него. Видно от чл.6, ал.1 от него сумата от 15 000 лева с ДДС е внесена. Използван е глагол в минало несвършено време „внесъл“, което е доказателство по чл.20 ЗЗД, че страните са приели помежду си, при сключване на договора, че сумата от 15 000 лева е предоставена от ищеца на ответника. Глаголът в минало време представлява извънсъдебно признаване на неизгоден за ответника факт, а именно, че е получил сумата от 15 000 лева, т.е. авансовата вноска. След като договорът е сключен и не се спори за него, а в вего е отбелязано, че сумата е вече внесена от ищеца, следва, че страните вазимно признават факта на предаване и получаване на сумата. Доколкото този договор, носи авторството на ответника, не е оспорено, то съдът приема, че ищецът доказа плащането на сумата от 15 000 лева на ответника. В този смисъл възражението на ответника не е основателно.

В настоящия случай е безспорно, че страните са подписали процесния договор за наем, като клаузата в т.6, ал.1 от раздел IV недвусмислено удостоверява, че към момента на сключване на договора наемателят е „внесъл“ сумата в размер от 15 000,00 лв., представляваща аванс или предварителен депозит. Най-малко от граматическото тълкуване на уговорката се разкрива признанието на наемодателя, че сумата е била заплатена в един минал, предхождащ сключването период. Неоснователно тук се явява възражението на ответника, че съгласно договора тази сума е следвало да бъде преведена по банков път, тъй като при тълкуване на клаузите в тяхната взаимна свързаност, по смисъла на чл.20 ЗЗД, се прави изводът, че на заплащане по банковата сметка на ответника подлежат всички дължими занапред суми по изпълнението на договора, а такова изискване за вече внесената авансова сума не е налице. Следва да се отбележи, че съдът взема предвид и безспорната липса на изричен платежен документ в тази насока, както и приетата ССчЕ, установяваща липса на отразено плащане в представените счетоводни документи от ответното дружество, но същевременно следва да бъде обърнато внимание на дадените от ищеца обяснения по реда на чл. 176 ГПК, че процесната сума е била предадена на ръка преди изготвянето на договора, за което обстоятелство свидетелски показания не са допустими с оглед разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК.

Предвид дотук установените обстоятелства съдът, извеждайки действителната обща воля на страните по процесния договор съобразно изискването в чл. 20 ЗЗД, приема за решаващо и логичното заключение, че уговорената авансова сума има ролята на едно задължително предварително плащане, обезпечаващо изпълнението на договора, съответно обуславящо и самото му сключване, и ако не беше действително изплатено, то ответникът нямаше да осъществи сделката и нямаше да предаде за ползване наемната вещ на ищеца, която той в действителност е предал, видно от приложения приемо-предавателен протокол. В тази връзка следва да се упомене, че не съществува пречка един правнорелевантен факт, който е от значение за спора, да бъде доказван както чрез пряко, така и чрез косвено доказване, освен ако няма конкретно законово ограничение.

С оглед на дотук изложените съображения съдът счита, че процесният договор за наем от 16.12.2024 г., и по-конкретно т.6, ал.1 от раздел IV, сам по себе си има характера на разписка по чл. 77, ал. 1 ЗЗД за извършено плащане на авансовата сума в размер на 15 000,00 лв, като се позовава още на т.1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС. Ето защо, съдът приема за доказано обстоятелството, че ищецът е заплатил на ответника процесната сума.

По делото е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ). От заключението се установи, че от представените материали по делото, както и счетоводни документи на ответника, не се установяват данни за извършено плащане от страна на ищеца към ответното дружество ••••••••••, съответно няма погасяване на на никакви наемни вноски или други дължими суми по процесния договор. Тази плащания не са отразени в счетоводството на ищеца.

Съдът приема заключението като неотносимо в тази част. Това е така, защото заключението не установява факта на предаване на сумите, а дали същите са отразени в счетоводството на ответника. Едни суми може да са предадени, но да не са отразени в счетоводството на ответника. Дори и от неприетите по делото справки от дневници и дневници по ДДС се установи, че няма отразено плащане в размер от 15 000 лева. Но липсата на този факт не доказва липсата на предаване на сумата. В случая следва да се даде приоритет на договора, който не е оспорен от страните и носи тяхното авторството, от записите в счетоводството. Това е така, защото счетоводството е нередовно водено, доколкото страните не са оспорили чл.6, ал.1 от договора, от който е видно, че е налице получаване на сумата.

При това положение за съда възниква обосновано предположение, че счетоводството на ищеца не е редовно водене, че се извършват плащания, които са в нарушение на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой (ЗОПБ), че най-вероятно има прикрити/привидни продажби по ДДС. Ето защо препис от решението следва да се изпрати на НАП.

Спорно остава дали договорът е прекратен по реда на чл.89 ЗЗД, в резултат на кражбата или въз основа на договора – при невъзможност за изпълнение на договора.

Спори се между страните дали клаузите в процесния договор са

индивидуално уговорени, както е записано в т.5 на раздел XIII. Налице е спор относно действителността на така уговорената клауза, респ. дали е нищожна поради противоречие с добрите нрави или е неравноправна.

Спорно остава дали ищецът има правото да се иска остатъка от авансовата вноска, вследствие на кражбата на автомобила.

Спорно остава дали има прекратен договор и дали сумата се дължи на отпаднало основание.

Спорни се какъв е остатъкът от авансовата вноска след приспадане на наемните вноски до датата на кражбата. Спори се дали ищецът дължи

наемните вноски, след кражбата.

Спори се дали ищецът е полагал грижите за добрия наемател, т.е. дали е бил длъжен да полага по-особена грижа за автомобила.

Спори се дали ответникът е възстановил сумата на ищеца.

Спори се дали договорът е нищожен по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.143 ЗЗПотр. вр. чл.7, ал.3 ГПК, тъй като съдът следи служебно за наличие на неравноправни клаузи.

Спори се дали договорът е индивидуално уговорен.

В о.с.з ищецът по реда на чл. 176 ГПК е дал обяснения относно спорните обстоятелства по делото. Твърди, че имал намерение да закупи процесното МПС на изплащане и поради доверието към ответника се съгласил на така предложения предварително изготвен договор за наем. Излага, че с ответника са се договорили да заплати процесната авансова сума в размер на 15 000 лв. на ръка в брой, след което да подпише договора и да получи колата. Дава да се разбере, че е ползвал лекия автомобил за лични нужди няколко дни, преди да бъде откраднат, като в тази връзка е оказал пълно съдействие на МВР за откриването му. Навежда доводи, че е имал близки взаимоотношения и предходни договорни отношения с ответника, от когото е поискал връщане на дадената сума, но му било отказано. От обясненията по делото се установява, че целта на ищеца е да ползва и да закупи автомобила за лични нужди, а не за професионални.

Съдът приема, че ищецът – наемател има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗПотр., тъй като е сключил на 16.12.2024 г. договора за наем на МПС като физическо лице и процесният договор не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, което обстоятелство е подкрепено от обясненията на ищеца, че лекият автомобил е бил предназначен за лично ползване. Доказателства, че сделката е обикновена гражданска или търговска, не са събрани по делото. Ответното дружество съответно се явява търговец по смисъла на § 13, т. 2 ДР на ЗЗПотр. поради това, че е сключило процесния договор в рамките на своята търговска дейност по отдаване/преотдаване на превозни средства под наем или лизинг, видно от публичната справка в Търговския регистър.

С определението по чл.140 ГПК съдът е дал указания на страните че служебно ще се произнесе по нищожността на сделките, което са представени по делото и на които страните се позовават, съгласно задължителните указания, дадени в ТР № 1/17.03.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС.

Със същото определение съдът е указал на страните, че ще приложи служебно императивна правна норма и спорът е потребителски, съгласно задължителните указания, дадени в ТР 9/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 на ОСГТК на ВКС, както и ТР 3/23.02.2022 г. по тълк. д. № 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС и чл.7, ал.3 ГПК.

Настоящият съдебен състав безпротиворечиво приема, че спорът е потребителски, доколкото ответникът действа по занятие, а ищецът не действия за задоволяване на свои търговски нужди, а житейски. Както са дадени указанията в и ТР 3/23.02.2022 г. по тълк. д. № 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС съдът приема, че ищецът имат качеството на потребител, съгласно легална дефиниция на понятието „потребител“ в § 13, т.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите /ДР ЗЗП/.

Ето защо е приложима разпоредбата на чл.7, ал.3 ЗЗПотр.

По отношение на въпроса дали клаузите в процесната сделка са индивидуално уговорени следва да се има предвид, че такова потвърждение действително се намира в т.5 на раздел XIII и не са приложени общи условия, но от друга страна ищецът в обясненията си излага, че договорът е бил предварително изготвен от ответника и му е бил представен за подпис готов. Същевременно прави признание на факта, че не е обърнал внимание на вида и съдържанието на договора, тъй като имал пълно доверие на ответника, и приел безусловно направеното предложение. В този случай освен за прозрачност клаузите трябва да се преценят и за тяхната индивидуална уговореност в зависимост от възможността на потребителя да влияе върху тяхното съдържание, респ. за включването им в договора (чл. 146, ал.2 ЗЗП).

Съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗП индивидуално уговорена би могла да е и клауза, която се отнася до определяне на основния предмет на договора, както и до съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката или услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна. Клаузите, които не са индивидуално уговорени, подлежат на преценка от гледна точка на неравноправния им характер и са нищожни съобразно чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Такива са клузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да изрази становище по съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия.

Доказването на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена, е в тежест на търговеца или доставчика на услугата, както гласи разпоредбата на чл. 146, ал. 4 ЗЗП. Единствено подписването на договора от потребителя не освобождава ответника от задължението му да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него. В настоящия случай съдът приема, че клаузите в процесния договор за наем не се явяват индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, тъй като са част от стандартни, изготвени предварително и типови договори и наемателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. По делото липсват данни включването на спорните клаузи в договора да е в резултат на изричното им предварително обсъждане и съгласие на потребителя по отношение на тяхното съдържание. Видно от договора е налице лого, точно номериране на страници, променливите параметри като цена, период, дати и л.а. са в черно, което е доказателство, че цялото съдържание е предварително изготвено по стандартна бланка, като се променят някои параметри, които са в черно (bold). Ето защо, презумпцията на чл. 146, ал. 4 ЗЗП не е оборена, което следва както от съдържанието на клаузите, така и от факта, че от ответното дружество не са ангажирани достатъчно доказателства в тази насока, а именно, че ищецът – потребител е имал възможност да изрази становище по съдържанието на договора /в този смисъл Решение № 60058 от 4.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 2702/2019 г., I т. о., ТК; Решение № 155 от 24.01.2020 г. на ВКС по т. д. № 2561/2018 г., II т. о., ТК/.

В хипотезата на настоящото производство е оспорена и е от значение за изхода на спора клаузата на т.5 от раздел VIII на процесния договор за наем, определяща риска от погиване на вещта да се носи от наемателя и да не го освобождава от изпълнение на договорените суми по сделката, т. е. договорът да не се счита за прекратен по право поради обективна невъзможност за изпълнение съгласно чл. 231, ал. 3 вр. чл. 89 ЗЗД. Ответникът се позовава на Решение № 67 от 9.12.2019 г. на ВКС по т. д. № 1553/2018 г., II т. о., ТК, в което се приема, че при наличие на случайно събитие или непреодолима сила е налице обективна невъзможност за изпълнение, като неблагоприятните последици от нея са за сметка или на длъжника, или на кредитора, съобразно правилата за риска. Нормите, уреждащи риска, са диспозитивни, поради което страните могат да уговорят нещо различно.

При двустранните договори общото правило е, че рискът се носи от длъжника. То се съдържа в чл. 89 ЗЗД, като изречение първо регламентира последиците при пълна невъзможност за изпълнение, а изречение второ - при частична такава. Съгласно, чл. 89, изр. 1-во ЗЗД, при пълна невъзможност за изпълнение, с настъпването й договорът се прекратява по право занапред, страните се освобождават от задълженията си, като рискът се носи от длъжника, тъй като понесените от него вреди остават за негова сметка. Така при погиване изцяло или отчасти на наетата вещ, разпоредбата на чл. 231, ал. 3 ЗЗД препраща към правилата на чл. 89 ЗЗД, като рискът се носи от длъжника - наемодател, чиято престация да предостави ползването на вещта не може да се изпълни, поради обективни причини. Това правило се прилага и при оперативния лизинг – арг. чл. 347, ал. 2 ТЗ.

Няма обща норма относно случаите, в които рискът при обективна невъзможност за изпълнение се носи от кредитора, като регулацията е с отделни разпоредби. Една от тях е нормата на чл. 343 ТЗ, която предвижда, че рискът от случайното погиване или повреждане на вещта при финансов лизинг е за лизингополучателя - кредитор. При финансовия лизинг собствеността върху вещта - обект на лизинговия договор остава за лизингодателя, който може да я запази през целия срок на действие на договора, а лизингополучателят придобива само фактическата власт върху същата, в качеството си на неин ползвател, като едновременно с това, по силата на изричната законова повеля на чл. 343 ТЗ, с която общото правило res perit domino /вещта погива за собственика/ е променено, поема и риска от случайното погиване или повреждане на лизингованата вещ. Подобно правило се съдържа и в чл. 205, ал. 1 ЗЗД, според което, при продажба на движими вещи на изплащане и запазване на собствеността от продавача, рискът се носи от купувача - кредитор от момента на предаването на вещта, от който момент той понася неблагоприятните последици от погиването или повреждането на вещта, независимо, че тя не е негова собственост, като следва да заплати изцяло цената по договора. В случаите, в които рискът се носи от кредитора (чиято престация е възможна), не могат да се приложат правилата на чл. 89 ЗЗД, тъй като те уреждат последиците при носене на риска от длъжника. В този случай кредиторът носи неблагоприятните последици от случайното събитие, тъй като задължението му не е погасено, поради обективна невъзможност, и той следва да го изпълни, но срещу него няма да получи (изцяло или частично) изпълнение от другата страна по договора. Ето защо, когато рискът е за кредитора, договорът не се разваля (прекратява) по чл. 89, изр. 1-во и 2-ро ЗЗД.

Особеното правило в чл. 343 ТЗ произтича от факта, че договорът за финансов лизинг представлява специфична финансова инвестиционна операция за предоставяне на кредит във веществена форма по избор на лизингополучателя, като рискът се носи от лизингополучателя, независимо от наличието или не на включена клауза за изкупуване. То се отнася до разпределението на последиците от риска при обективна невъзможност за изпълнение на договор за финансов лизинг, което е приложимо при всички проявни форми на случайно събитие, а не само за конкретно изброените в нормата хипотези на случайно погиване или повреждане на вещта, което е видно и от наименованието на разпоредбата - "Риск". Кражбата, съгласно чл. 194, ал. 1 НК, е отнемане на чужда движима вещ от владението на другиго без негово съгласие с намерение противозаконно да я присвои. Следователно кражбата е непредвидимо и непредотвратимо действие, което не може да се вмени във вина на длъжника и води до невъзможност същият да изпълни, поради което се явява случайно събитие.

Съдът споделя изложените правни доводи в цитираното от ответника решение на ВКС. С оглед прогласената в чл. 9 ЗЗД свобода на договаряне на страните, поначало няма пречка същите да уговорят нещо различно в отклонение от установеното правно предписание на чл. 231, ал. 3, което пряко препраща към чл. 89 ЗЗД, явяващо се общото правило, и да приложат специалното правило, намиращо израз в чл. 343 ТЗ. Следва да се изясни, че това не касае по никакъв начин прилагането по аналогия на договора за финансов лизинг към процесния договор за наем, тъй като двете сделки по своя характер проявяват съществени различия.

Съдът следва да припомни обаче, че диспозитивният характер на нормите не изключва евентуалния неравноправен характер на договорните клаузи и не освободава съда от задължението, намерило израз в императивната норма на чл. 7, ал. 3 ГПК, служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.

Освен това по аналогия не може да се приложат разпоредбите на лизинга по ТЗ, тъй като самият ответникът отрича да е налице такъв договор, което е неизгодно за него с оглед тежестта на прекратяване.

Настоящият съдебен състав намира за приложими в настоящия случай съображенията, обективирани в Решение № 53 от 15.08.2016 г. на ВКС по т. д. № 1486/2015 г., II т. о., ТК. Изяснено е, че критериите, въведени от законодателя, чрез които се установява неравноправният характер на клауза в договор, сключен с потребител, са следните: уговорка във вреда на потребителя, неотговаряща на изискването за добросъвестност и която поради пораждане на последиците по т. 1 – т. 19 на чл. 143 ЗЗП води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съобразно нормата на чл. 143, т. 14 ЗЗП, неравноправна е тази клауза в потребителски договор, която, при наличие на посочените по-горе условия, налага на потребителя да изпълни своите задължения, дори и ако търговецът или доставчикът не изпълни своите. Чл. 146, ал. 1 ЗЗП постановява, че неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално. За изясняване на понятието "значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя" трябва да се прецени дали потребителят е поставен в положение, понеблагоприятно от предвиденото по действащото национално право, както и дали като постъпва добросъвестно и справедливо с потребителя, продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи на подобна клауза при индивидуални преговори. Системата на защита на потребителите държи сметка за това, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това го принуждава да приема предварително установените от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им.

Поради това се приема, че с оглед горните принципни положената клауза в договор, според която потребителите са длъжни да заплащат дължимите суми, независимо от подадените уведомления и жалби за некачествено получаване или прекъсване на услугите, следва да се определи като неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като налага на потребителя да изпълни своите задължения, дори ако доставчикът не е изпълнил задълженията си да предостави уговорената услуга, т. е. да плати за нещо, което не е получил изобщо или е получил некачествено. Тази клауза създава значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора, и то в ущърб на потребителя, т. к. не би могло да се очаква, че в индивидуални преговори потребителят би се съгласил с нея. Такава клауза създава убеждение, че потребителят безусловно дължи уговореното месечно плащане по договора, независимо от лошото, неточно изпълнение, съответно пълната липса на изпълнение от насрещната страна, респективно позволява на ответното дружество да получи плащане за услуга, която не е налице и предоставянето й е станало невъзможно, а потребителят своевременно е уведомил доставчика за това. Следователно, тя задължава потребителя да изпълни задълженията си, дори и ако доставчикът не е изпълнил своите.

В настоящия случай клаузата в т.5 от раздел VIII на процесния договор за наем е очевидно във вреда на потребителя. Тя го поставя в неравностойно положение, като му вменява задължения да продължи да заплаща наемната цена и другите дължими по договора суми, въпреки случайното погиване на наемното имущество – кражбата на процесния лек автомобил, както и противоречи на изискването за добросъвестност: при невъзможност за изпълнение, респ. пълно неизпълнение на задълженията на ответното дружество - наемодател да предоставя на ищеца ползването на наемната движима вещ, чрез принуда създава привилегия в полза на ответника да търси и получи плащане на суми, които евентуално не му се дължат, а това е в нарушение на принципа на добросъвестност по чл. 63, ал. 1 ЗЗД. Отделно от това, при тълкуване на процесната клауза във връзка с т.7, която гласи, че при настъпило застрахователно събитие „погиване“ и изплащане стойността на автомобила от застрахователя към собственика (в контекста на договора – наемодателя), разликата над общата стойност на договора ще бъде възстановена към наемателя, се стига до заключението, че ако такава разлика няма, нищо няма да бъде изплатено на ищеца. Оттук следва, че ищецът, от една страна, въпреки погиването на вещта има задължение да заплати на ответника цялата стойност на договора до края на неговото действие, а от друга страна, ответното дружество може да получи същата сума още веднъж като застрахователно обезщетение, което създава значителна привилегия в негова полза. Такова положение явно нарушава принципа за справедливост и потвърждава с още по-голяма сила неравноправния характер на подобна клауза.

Ето защо, съдът намира процесната клауза в т.5 от раздел VIII на договора за наем от 16.12.2024 г. за неравноправна и на основание чл. Чл.26, ал.1, пр.1 вр. 146, ал. 1 ЗЗП тя следва да се счита за нищожна.

С оглед безспорно настъпилото между 26.12.2024 г. и 27.12.2024 г. случайно събитие – противозаконното отнемане на процесния лек автомобил, предмет на договора за наем, съдът приема за основателни наведените от ищеца доводи, че е осъществен фактическият състав, визиран в чл. 231, ал. 3 и чл. 89 от ЗЗД. Когато при двустранен договор, какъвто е процесният, задължението на едната страна – на наемодателя да предостави наемната вещ за временно ползване на наемателя, се погаси поради обективна последваща невъзможност за изпълнение, договорът се разваля по право. Именно тази пълна, последваща невъзможност на предмета обуславя развалянето на договора за наем от 16.12.2024 г. ex lege занапред, считано от 27.12.2024 г.

Неоснователни тук са доводите на ответника, че ищецът не е положил дължимата грижа за опазване на наемното имущество, поради което не било налице обективно невиновно положение, а виновно неизпълнение на сделката от страна на Н. А.. Съгласно т.4 от раздел VIII са изброени дължими действия на наемателя, които се свеждат до обикновени обезопасителни и осигурителни мерки спрямо всяко едно МПС при грижа на добър стопанин, за които не са налице данни да не са били спазени. На следващо място, видно от разпечатката от комуникация между ищеца и управителя на ответното дружество, която не е оспорена, последният признава, че с оглед бързината на деянието е бил прихванат сигнал на автомобилния ключ. Следователно, дори при предприемане на изброените в договора действия кражбата не би била предотвратена. Видно е съшо, че процесният л.а. се е намирал паркиран в оградено пространство с видеозаснемане, макар и според обяненията на ищеца то да не е било охраняемо, нито да е имало бариера. Неоснователно е възражението, че не е положена дължимата грижа, ако автомобилът не е съхраняван постоянно в денонощно охраняем паркинг, тъй като това би породило за ищеца допълнителни разходи в значителен размер, които той не дължи по договора.

Изискване за денонощен охраняем паркинг няма нито в закона, нито в договора, поради което не могже да се вмени такова задължение на потребителя. Нещо повече, такъв паркинг не предотвратяма залавянето и прихващането на сигнал от автомобилния ключ. Нещо повече, такова ограничение ако съществува, означава ищецът никога да не ползва наетата вещ, тъй като няма възможност да я паркира на обществени места – улици, булеварди, площади, крайречни или крабрежни ивици, което е нарушение на принципа за свободно движение. Това е така, защото този сигнал може да бъде прихванат навсякъде, а не навсякъде има ограняеми паркинги. Обективно не е възможно една кола да се ползва и паркира винаги само на охраняеми паркинги. Ето защо възражението, което ответникът прави не е основателно и създава прекалено големи трудности на ищеца да упражи своите права, което нарушава принципа за ефективно упражняване на права у потребителя, което е неравноправно по смисъла на чл.143 ЗЗПотр.

ВКС в своето Решение № 1384 от 29.12.2008 г. по гр. д. № 4740/2007 г., IV г. о., ГК излага съображения, че когато договорът е прекратен, престиралият по него има право да иска обратно престираното. Даденото в изпълнение става дадено на отпаднало основание и получилият го дължи връщането му, съобразно чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, в противен случай би се обогатил без основание с него. Доколкото дотук се установи, че е престирана авансовата сума в размер на 15 000,00 лв., следва да се анализира каква роля има депозитът по отношение на изпълнението на договора от сключването на 16.12 до 26.12.2024 г. и от момента на развалянето поради кражбата, считано от 27.12.2024 г. нататък, респ. за кой период и в какъв размер е дължим или трябва да бъде върнат.

С оглед заключението на ССчЕ за периода от сключване на договора на 16.12.2024 г. до момента на кражбата – 26.12.2024 г. ответникът следва да удържи 250 лв. от внесената депозитна сума. От друга страна, съгласно договора след приспадане на тази част от авансовата вноска ищецът дължи наемна вноска в размер на 2 666,77 лв. до 05.01.2025 г. Доколкото целият период до първия падеж се равнява на 20 дни, то дължимата сума за 1 ден ползване възлиза на 133,34 лв. Ето защо, до момента на противозаконното отнемане предвид на чл. 72, ал. 1 ЗЗД за 10 дни ползване на наемната вещ задължението на ответника е за сумата от 1 333,40 лв.

С оглед приетото заключение на ССчЕ, което не е оспорено от страните, и съдът го кредитира в тази част, и съдържанието на договора, ответното дружество следва да удържи сумата от 250,00 лв. от заплатения депозит до момента на противозаконното отнемане на процесния л.а. Депозитът има за цел да обезпечи бъдещото изпълнение на договора, като от всяка месечна вноска се приспадат по 250,00 лв. от внесения аванс, поради което и заради развалянето на договора по право на 27.12.2024 г. е дължима само сумата, относима за първата месечна вноска. Ето защо, останалата сума в размер на 14 750,00 лв./7 541,56 евро се явява недължима и следва да бъде върната на ищеца поради отпаднало основание, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, съответно съдът приема, че исковата претенция е основателна.

По възражението за прихващане

Съдът стига до заключението, че процесният договор за наем е породил действие между страните в рамките на периода от сключването му до момента на противозаконното отнемане на неговия предмет, т. е. от 16.12.2024 г. до 26.12.2024 г. Само за този период от 10 дни ищецът е обвързан съгласно сделката да заплати наемна сума, равняваща се на 1 333.40 лв., както бе установено по-горе. Ето защо, настоящият съдебен състав признава за установено вземането на ответника за посочената сума от 1 333.40 лв./681.76 евро, което следва да бъде прихванато от размера на уважената претенция, на основание чл. 103 ЗЗД, съответо уважената част от иска остава 13 416.60 лв./6 859.80 евро. В останалата част, засягаща периода след 27.12.2024 г., възражението за прихващане следва да бъде отхвърлено като неоснователно.

По разноските

Ако ответникът има насрещно вземане, което е станало изискуемо преди подаване на исковата молба, дори това вземане да не е признато със съдебно решение при отхвърляне на иска поради уважаване на съдебната компенсация разноските ще следва да се възложат в полза на ответника. Следва да се посочи важно отрицателно условие, че ответникът с изричен акт преди

процеса не е оспорил вземането на ищеца. Това следва пряко и от възприемането на тезата, че и при съдебното прихващане погасителното

действие настъпва с обратна сила, тъй като съдебното решение само

констатира ликвидността на активното вземане и то към момента на изискуемостта, а не за напред. Прихващането има значение на плащане и ако то е настъпило преди процеса няма основание за водене на дело и присъждане на разноски в полза на ищеца. В този смисъл решение № 225 от 28.05.2011 г. по т. д. № 631/2010 г., ВКС, II т. о., което е при идентична хипотеза. В този смисъл е и константнита съдебна практика: решение № 5532 от 27.07.2015 г. по в. гр. д. № 1197/2015 г. на софийски градски съд, решение № 5530 от 12.07.2015 г. по в. гр. д. № 4730/2015 г. на софийски градски съд, решение № 19356 от 19.12.2014 г. по в. гр. д. № 12828/2014 г. на софийски градски съд. решение № 1318 от 14.08.2014 г. по търговско дело № 9199/2012 г., решение от 14.09.2012 г. по т. д. № 577/2011 г., решение № 1875 от 15.12.2014 г. по търговско дело № 2973/2014 г.

Следователно, доколкото прихващането (погасяването) е извършено в хода на процеса, а не преди това, то искът е отхвърлен като погасен чрез прихващане, което има значението на плащане. При това положение ищецът има право на разноски, на основание чл.78, ал.1 ГПК. В този смисъл са

Определение № 201/19.08.2022 г. по ч. гр. д. № 2078/2022 г. на ВКС, I г.о. и цитираните в него: определение № 238/27.05.2021 г. по ч. т. д. № 854/2021г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 843/17.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6176/2014 г. на ВКС, ІV г. о., определение № 300/20.04.2012 г. по ч. гр. д. № 245/2012 г. на ВКС, ІV г. о., определение № 626/20.08.2012 г. по ч. гр. д. № 275/2010 г. на ВКС, ІV г. о. и определение № 277/14.05.2014 г. по ч. гр. д. № 2432/2014 г. на ВКС, I г. о.

С оглед изхода от делото, ищецът има право на разноски, на основание чл.78, ал.1 ГПК.

Ищецът е представил списък на разноските по чл. 80 ГПК ( л. 217 от делото). Същият претендира 301.66 евро държавна такса (л.42 от делото); 300 евро депозит за ССчЕ (л.125 от делото); 1000 евро за адвокатски хонорар (л.218 от делото). Липсва възражение по чл.78, ал.5 ГПК. Сторените от него разноски са в размер на 1 601.66 евро.

Ето защо ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 1 601.66 евро.

Воден от горното, СЪДЪТ