Решение № 2442 от 10.2.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 6735/2022 г.

Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД от „М.Ф.М.“ АД срещу Г. Й. В. за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата 3096,31 лева, равняваща се на 1583,12 евро, представляваща неизплатена главница по Договор за кредит № PLUS-01680665/18.07.2012 г., сключен между „Б.П.П.Ф.“ ЕАД и Г. Й. В., ведно със законна лихва от 04.08.2017 г. до изплащане на вземането, сумата 617,99 лева, равняваща се на 315,97 евро, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 03.08.2012 г. до 03.01.2014 г., сумата 1323,76 лева, равняваща се на 676,83 евро , представляваща договорна мораторна неустойка за периода от 05.03.2013 г. до 03.08.2017 г., вземанията по който договор са прехвърлени на ищеца с Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 14.10.2015 г. и Приложение № 1 към него, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 07.11.2017 г. по ч. гр. дело № 54026 по описа за 2017 г. на СРС, 119 състав. Ищецът твърди, че на 18.07.2012 г. между „Б.П.П.Ф.“ ЕАД като кредитор и Г. Й. В. като кредитополучател е сключен Договор за паричен заем № PLUS- 01680665/18.07.2012 г., по силата на който е отпуснат заем в размер на 4288 лева. На основание сключения между страните договор, кредитополучателят се задължил да върне сумата по кредита на 18 броя равни месечни погасителни вноски, всяка от които по 315,62 лева, при ГПР в размер 59,81%. Излага, че съгласно чл. 5 от договора, при просрочване на две или повече месечни вноски, вземането на кредитора ставало предсрочно изискуемо в целия му размер, включително всички определени от този договор надбавки ведно с дължимото обезщетение за забава и всички разноски за събиране на вземането, без да е необходимо изпращане на съобщение от кредитора за настъпване на предсрочната изискуемост. Твърди, че кредитът е станал автоматично предсрочно изискуем на 05.03.2013 г. Твърди, че на 14.10.2015 г. е сключен Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) между „Б.П.П.Ф.“ЕАД и ищеца, по силата на който вземането, произтичащо от Договор за кредит № PLUS-01680665/18.07.2012 г., включено в Приложение 1 към договора за цесия, е било прехвърлено в полза на „М.Ф.М.“ АД, изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви. Счита, че ответникът следва да се счита за уведомен за извършената цесия и настъпилата предсрочна изискуемост на вземанията с връчването на исковата молба по делото, доколкото изпратеното уведомление не е достигнало до него. Моли за уважаване на предявените искове. Претендира разноски. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника Г. Й. В., чрез назначения му от съда по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител – адв. В. К., с който оспорва предявените искове. Оспорва да е сключен договор за паричен заем. Оспорва да е сключен договор за цесия. Оспорва да е уведомен за извършената цесия. Релевира възражение за изтекла погасителна давност за претендираните вземания. Моли за отхвърляне на исковете. Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: В доказателствена тежест на ищеца е да установи следните обстоятелства: наличието на валидно правоотношение между цедента и ответника по договор за заем с твърдяното съдържание; че са спазени всички преддоговорни задължения и изисквания по ЗПК и ЗЗП при предоставяне на потребителски кредит, както и реално изпълнение на задълженията на кредитора по същия; предоставянето на заетата сума, усвояването й и възникване на задължение за връщането й; размера на претендираната главница; че част от съдържанието на договора за кредит е валидна уговорка за начисляване на възнаградителна лихва, както и нейния размер; че част от съдържанието на договора за кредит е валидна уговорка за начисляване на мораторна неустойка, както и нейния размер; наличието на валидно правоотношение по договор за цесия между заемателя и ищеца и уведомяването на ответника за цесията; както и предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем респ. настъпване на падежа на вземанията. По възражението за изтекла погасителна давност, в тежест на ищеца е да установи, че са се осъществили факти, при които законът предвижда спиране или прекъсване на погасителната давност. От приетия по делото Договор за потребителски паричен кредит PLUS- 01680665 (л. 16-17 от делото) се установява, че на 18.07.2012 г. между „Б.П.П.Ф.“ ЕАД и Г. Й. В. е сключен Договор за потребителски паричен кредит PLUS-01680665, по силата на който „Б.П.П.Ф.“ ЕАД е предоставило на Г. Й. В. кредит за потребителски цели в размер на 4288 лева, включващ и кредит за покупка на застраховка „Защита на плащанията“ в размер на 288 лева. Договорено е кредитополучателят да заплати и такса за усвояване в размер на 140 лева. В договора са посочени годишен процент на разходите /ГПР/ от 59,81 %, годишен лихвен процент /ГЛП/ от 40,25 %. Посочена е обща стойност на плащанията – 5681,20 лева. Видно от погасителния план е уговорено разсрочено плащане на 18 броя месечни вноски, 17 от които в размер на 315,62 лева и последната в размер 315,66 лева. В погасителния план са посочени падежните дати на всяка от вноските, размер на вноската и размер на оставащата главница. Видно от отбелязването в горния десен ъгъл на договора (л. 16 от делото) договорът се състои от 7 страници, като по делото са представени първа, втора и трета страница (л. 16-17 от делото). В последния абзац на страница 3 от 7 (л. 17-гръб от делото), преди подписите на страните, е посочено, че с полагане на подписа си в съответното поле на група „Удостоверяване на изпълнението“, лицето, посочено в група ‚Кредитополучател“ удостоверява, че е получило посочената в поле „Размер на заема“ в група „Заем“ сума по посочената в т. 1 банкова сметка и преддоговорна информация в съответствие със ЗПК. Договорът, представен по делото, не разкрива съдържание, в което да има нарочно поле на „група „Удостоверяване на изпълнението“, респ. – подпис на ответника в такова поле. Съгласно условията по договора за кредит, е отразено, че размерът на предоставения заем е равен на сумата, посочена като общ размер на кредита. Посочено е също, че застрахователната премия е разделена на равен брой вноски, съответстващ на броя погасителни вноски и е част от всяка месечна погасителна вноска. От приетия по делото документ – Сертификат № PLUS-01680665 (л. 18- лице от делото), се установява, че с него се удостоверява, че застрахователите „К.Ж.Б.“ и „К.О.Б.“ срещу заплащане на застрахователна премия се съгласяват да застраховат кредитополучателя съгласно Общи условия на застраховка „Защита на плащанията“. В сертификата са посочени застрахователните покрития, застрахователната сума, срока на застраховката, застрахователната премия и ползващите се лица. Сертификатът е подписан от ответника като застраховано лице и от кредитора. Видно от отбелязването в горния десен ъгъл на сертификата (л. 18-лице от делото) документът се състои от 3 страници, като по делото е представена първа страница (л. 18-лице от делото). Не са приложени Общите условия, при които се посочва, че се сключва договора за застраховка. Приета по делото е и „Декларация за лични данни“ (л. 18-гръб от делото). От приетите по делото Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 14.10.2015 г. (л. 7-12 от делото), сключен между „Б.П.П.Ф.“ ЕАД като продавач и ищеца като купувач, потвърждение за сключена цесия (л. 13 от делото), извлечение от Приложение № 1 към Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 14.10.2015 г. (л. 14-15 от делото) се установява, че вземанията по Договор за потребителски паричен кредит PLUS-01680665 са прехвърлени валидно на ищеца. Видно от приетото по делото известие за доставяне на пощенска пратка от 27.10.2015 г. (л. 20 от делото), уведомлението за цесията не е връчено на ответника. Ефектът на уведомяването обаче е настъпил с връчването на исковата молба. С оглед на гореизложеното, съдът намира, че ищецът е материалноправно легитимиран да претендира процесните суми, поради следните съображения: Съгласно чл. 99 ЗЗД, кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Договорът за цесия се дефинира като такъв, при който едно вземане се отстъпва от досегашния му носител на едно трето, чуждо на тази връзка лице. Този договор се определя още като каузален, неформален и консенсуален. Негов предмет е прехвърлянето на вземане, което следва да съществува към момента на сключване на договора и да е прехвърлимо. След съобщаване на цесията от страна на цедента съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД като нов кредитор спрямо длъжника се легитимира цесионерът (Решение № 60163 от 19.07.2021 г. по т. д. № 2298/2019 г. на Върховен касационен съд, 1-во търг. отделение). Съобщението до длъжника обаче не е елемент от фактическия състав, който поражда действие между страните по договора, поради което вземането преминава върху цесионера със самото му сключване (в този смисъл е решение № 160/04.07.2018 г. по т. д. № 1164/2017 г. на ВКС, Второ ТО, решение № 89/30.09.2020 г. по гр. д. № 3827/2019 г. на ВКС, Четвърто ГО). За валидността на цесията е необходимо вземането да е индивидуализирано (чрез посочване на източника – юридическият факт или правоотношение, от което произтича прехвърленото вземане и страните по него), и да бъде определимо, но не е необходимо то да е ликвидно и изискуемо – т. е. да е безспорно и определено по основание и размер, или да е настъпил падежът му. Предметът на договора за цесия трябва да е определен или определяем, за да поради действие договора – в този смисъл е Решение № 32 от 9.09.2010 г. на ВКС по т. д. № 438/2009 г., II ТО и Решение № 196 от 22.11.2018 г. по гр. д. № 3871/2017 г. по описа на ВКС, Четвърто ГО. В конкретния случай съдът приема, че в приложение № 1 към процесния договор за цесия прехвърленото вземане е индивидуализирано в необходимата за това степен – посочен е номер на договора за потребителски кредит, от който произтича вземането, длъжник и размер. Поради изложеното договорът за цесия е валиден и годен да прехвърли процесните вземания в полза на цесионера. Вярно е, че не са представени доказателства уведомлението за цесия да е връчено на ответника преди образуване на производството, но следва да се посочи, че депозирането на исковата молба от цесионера, придружена с документи, обективиращи цесията, следва да се счита за съдебна форма на предявяване на цесията спрямо длъжника, в този смисъл е теорията и съдебната практика, обективирана в Решение № 123/24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т. о., Решение № 78/09.07.2014 г. но т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, I т. о. и Решение № 114/07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на ВКС, II т. о. Ето защо следва да се счете, че ответникът е надлежно уведомен за извършената цесия и за новия кредитор, доколкото доказателствата, приложени към исковата молба са връчени на ответника по реда на чл. 47, ал. 1 - ал. 5 от ГПК, в това число и изходящото от цедента уведомление за прехвърляне на вземания срещу ответника, произтичащи от сключения договор за потребителски кредит. С оглед на гореизложеното и съгласно константната съдебна практика цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1-во от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. В тази връзка съдът съобрази, че ответникът е представляван от особен представител в процеса. Защитата, която се осъществява от назначения по делото в хипотезата на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител осигурява защита на страна по делото, по отношение на която е приложена фикцията на чл. 47, ал. 5 от ГПК. Особеният представител може да извършва широк кръг от процесуални действия, извън тези, за които е необходимо изрично пълномощно съобразно чл. 34, ал. 3 от ГПК, съответно той се явява и надлежен адресат на всички твърдения, наведени от насрещната страна. Следователно, връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици (в този смисъл решение № 198/18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. по описа на първо т. о. на ВКС). С оглед на изложеното, съдът счита, че връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особен представител, като от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици (в този смисъл Решение № 198/18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г., ВКС, I т. о., Решение № 148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, I т. о., Решение № 25/03.05.2017 г. по гр. д. № 60208/2016 г. на ВКС, II г. о., постановени във връзка с връчване на уведомление за предсрочна изискуемост на особен представител). В допълнение следва да се посочи, че съгласно решение № 60256 от 07.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3590/2020 г., IV ГО, относно легитимацията на длъжника да оспори валидността на договора за цесия по иск относно цедираното вземане, съдът приема, че длъжникът няма интерес да оспорва валидността на договора за цесия след получаване на уведомлението по чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, а такъв интерес липсва и преди този момент, тъй като изпълнението на новия кредитор може да бъде отказано само поради липсата на уведомление. Предвид това длъжникът не е легитимиран да оспори валидността на договорите за цесия по иск относно цедираните вземания, освен в предвидените от закона случаи, когато прехвърлянето на вземането е изрично забранено или допустимо при изрично установени условия, които в случая не са налице. Ето защо ответникът-длъжник няма правен интерес да оспорва валидността на представения по делото договор за цесия, легитимиращ ищеца като кредитор по процесните вземания. Действително, съобщаването на цесията няма конститутивно действие, а само такова за противопоставимост. Длъжникът може да възразява успешно за липсата на уведомяване, само ако твърди, че е изпълнил на стария кредитор до момента на уведомяването, каквото твърдение в случая липсва (виж в този смисъл решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС, постановено по т. д. 12/2009 г. на ТК, ІІ ТО, постановено по реда на чл. 290 ГПК). Следователно, цесията е породила действие и спрямо длъжника, ответник по спора, а възраженията на ответника в тази връзка са неоснователни. По делото няма спор, а и след справка в публичния регистър на БНБ по чл. 3а ЗКИ се установява, че посоченият в договора кредитор е регистриран като финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Така констатираното обстоятелство определя дружеството и като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗКИ. От друга страна отпуснатият заем на ответника като физическо лице представлява предоставяне на финансова услуга и ответникът има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК При тези съображения и след извършен анализ на съдържанието на договора, настоящият съдебен състав приема, че договорът е за потребителски кредит, чиято правна регулация се съдържа в Закона за потребителския кредит, а по силата на препращащата разпоредба на чл. 24 ЗПК – и в Закона за защита на потребителите. Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. ЗПК „договорът за потребителски кредит“ е писмен договор с конкретни реквизити, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Страни по договора за потребителски кредит са „потребителят“ и „кредиторът“, като „потребител“ е всяко физическо лице, което е страна по договор за потребителски кредит и не действа в рамките на своята професионална или търговска дейност, а „кредитор“ е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност. Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК. Разпоредбата на чл. 22 ЗПК (в приложимата редакция) предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е въведено в отговора на исковата молба като възражение. При извършената служебна проверка относно действителността на сключения между страните договор, съдът констатира следното: При сключване на договора е спазена изискуемата се от чл. 10, ал. 1 ЗПК писмена форма на хартиен носител. Видно е, че договорът не е написан с шрифт по-голям от 12 пункта, но с оглед обстоятелството, че изискващата го норма е приета след сключването му, последната е неприложима по отношение процесния договор. Процесният договор е сключен в писмена форма и отговаря на императивните изисквания на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 9, 11 и 20 ЗПК в приложимата редакция на закона към датата на сключване на договора (ред. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г., изм. и доп., бр. 58 от 30.07.2010 г., в сила от 31.08.2010 г.). Посочени са датата и мястото на сключване, вид на предоставения кредит, индивидуализиращи данни за страните, размерът на получената сума, общият размер, който потребителят следва да върне, годишният процент на разходите, годишният лихвен процент по кредита, условия за издължаване на кредита - брой и размер на погасителните вноски и периодичността и датите на плащането им, срока на договора за кредит – доколкото в погасителния план е посочена крайна дата за издължаване на последната вноска, броя на месечните вноски, както и останалото изискуемо съдържание според цитираните разпоредби. В случая договорът за кредит не е под формата на разсрочено плащане за стока или услуга, поради което разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 8 ЗПК е неприложима. Съгласно чл. 11, ал. т. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, които е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички лихвени проценти. Така поставените нормативни изисквания са свързани с възможността за промяна на уговорения първоначално лихвен процент. В случая такъв е уговорен като постоянен, а не променлив - поради което е достатъчно да бъде посочен размера на същия, което е сторено в договора. При фиксиран лихвен процент не е необходимо посочване на периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, като и не важи изискването за посочване на методиката за определянето му. В съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК в договора е инкорпориран погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, каквото е законовото изискване при договори за кредит с фиксиран лихвен процент. В случая лихвата е с фиксиран процент и не е необходимо да се посочва последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, което изискване е поставено само при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, действал към датата на сключване на договора, в договора за кредит следва да е посочена информация за наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и ал. 6 ЗПК, както и за размера на лихвения процент на ден. Съдът намира, че и тези изисквания са били спазени при съставяне на процесния договор за кредит, доколкото в т. 12 от условията на договора е изрично предвидено, че кредитополучателят има право да се откаже от договора, като е точно регламентиран и начинът и срокът, в който може да стори това - чрез отправяне на писмено предизвестие в 14 - дневен срок от подписването му. Договорени са и условията за упражняване на това право, а именно, че в срок не по-късно от 30 дни от датата на изпращане на предизвестието, кредитополучателят е длъжен да върне предоставената главница по кредита ведно с начислената лихва от датата на подписване на договора до датата на плащане на сумата по банковата сметка, посочена в този договор. В договора също в т. 12 е посочено съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, че лихвеният процент на ден е равен на лихвения процент посочен в договора, разделен на 365 дни. Договорът обаче не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 12 ЗПК. В договора е посочен годишен процент на разходите /ГПР/, но единствено като абсолютна процентна стойност. Липсва посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В договора липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения процент ГПР, което води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин - чл. 10, ал. 1 ЗПК. В посочената величина (като глобален израз на всичко дължимо по кредита) следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Посочената годишна фиксирана лихва не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи, което изискване в случая не е спазено. Във връзка със съответствието на договора за потребителски кредит с чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК съдът намира, че изискване за посочване отделно на главницата и лихвата в рамките на отделната погасителна вноска е въведено с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, която касае ситуация, в която потребителят погаси предсрочно главницата по срочен договор за кредит и при която за него се поражда право да получи нов погасителен план, и в този само случай планът трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата и лихвата, изчислена на базата на лихвения процент. В тази връзка е и разпоредбата на чл. 11, ал. 3 ЗПК, според която когато се прилага чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, кредиторът предоставя на потребителя при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент на договора извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания. Посочената разпоредба обаче задължава кредитодателя при сключване на договора в същия да е посочена информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания, каквато информация липсва в процесния договор за потребителски кредит, вкл. в чл. 12, в който са предвидени задълженията и дължимите суми от кредитополучателя при предсрочно погасяване на кредита, но не и за правото на потребителя да получи при поискване извлечение по сметка под формата на погасителен план. Поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 и 12 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Нормите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и чл. 22 ЗПК са императивни и възможност за отклонение от тях законодателят не е предвидил, а за приложението им съдът следи служебно съгласно ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС. Съгласно чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В случая обаче разпоредбата на чл. 23 ЗПК е неприложима, доколкото е налице отделно и самостоятелно основание за отхвърляне на исковете. По делото не са представени доказателства заемната сума да е предоставена на ответника - заемополучател по договора. Макар в него да е уговорено, че с полагане на подписа си в съответното поле на група „Удостоверяване на изпълнението“, тази уговорка не удостоверява получаване на сумата, както се посочи по-горе, а и в договора, представен по делото, не е налице поле с посоченото наименование и съдържание – в договора няма група „Удостоверяване на изпълнението“, нито „съответно поле“ в такава, респ. – подпис на ответника в такова поле, поради което не може да се приеме удостоверяване изпълнението от страна на ищеца за реално предоставяне на заема по посочения начин. Не може при тези уговорки да се приеме удостоверяване изпълнението от страна на кредитополучателя с полагане подписа му под самия договор. Според практиката на ВКС – решение 125 от 12.07.2013 г. по т. д. № 910/2012 г. по описа на II т. о., регламентацията на договора за банков кредит се съдържа в Търговския закон и в Закона за кредитните институции (ЗКИ). Съгласно легалното определение в чл. 430, ал. 1 ТЗ с този договор банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. По своята правна характеристика договорът за банков кредит е двустранен, възмезден, консенсуален и формален, при който целта, за която се отпуска сумата по кредита, е релевантна за съществуването на самия договор. В изпълнение на вече сключен договор за банков кредит, за банката възниква задължение за отпускане на уговорената с договора парична сума, чрез превод по посочена разплащателна сметка, в рамките на уговорения между страните срок за усвояване на кредита. За доказване изпълнението на задължението на банката за отпускане на сумата по кредита, е достатъчно да се докаже надлежно заверяване на сметката на кредитополучателя съгласно съответните записвания в електронната система на банката и за доказване на този факт не е необходимо издаване на нарочен документ – разписка. С доклада по делото, обявен за окончателен, съдът е указал на ищеца, че следва да докаже предоставяне на заемната сума на ответника, както и че не сочи доказателства да е предоставена на заемателя по договора заемната сума (с оглед оттегленото искане за ССчЕ). Въпреки разпределената доказателствена тежест, ищецът не е доказал, кредитодателят да е изправна страна по договора и да е предал процесната сума – главница на ответника – липсват данни за надлежно заверяване на сметката на кредитополучателя съгласно съответните записвания в електронната система на банката. Следва да се посочи, че ищецът е направил доказателствени искания единствено за това дали посочената в договора сметка е на ответника, както и дали последният е извършвал плащания, които обстоятелства не са в състояние да докажат изпълнението на задължението на кредитодателя за предоставяне на твърдяната сума в посочения размер на ответника по банковата му сметка. Неоснователен е доводът на ищеца, че договорът служи за разписка, доколкото предоставянето на сумата е предвидено да се осъществи по банков път, поради което за доказването на това обстоятелство следва да са представени съответни документи за превод, респективно извлечение от електронна система на банката (кредитната институция), че разплащателната сметка на кредитополучателя е била заверена със заемната сума, каквито доказателства не са ангажирани по делото (така Решение № 266691 от 25.11.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 3112/2020 г. и др.). По силата на чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна следва да проведе пълно и главно доказване на обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения, от които извлича изгодни правни последици. Последицата от правилата за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес е, че за съда е осъществено само онова фактическо твърдение, което той може да приеме за безспорно установено въз основа на събраните по делото доказателства. В случая при липса на доказателства за предаване на процесната сума, представляваща главница по кредита на ответника, както и с оглед изричното оспорване на това обстоятелство в отговора на исковата молба, съдът намира предявените установителни искове за неоснователни, в резултат на неизпълнена по реда на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствена тежест в процеса. Въпреки, че няма значение за валидността на договора, предоставянето на сумата по кредита е предпоставка за основното задължение на кредитополучателя – да върне същата, заедно с уговорените лихви, в съответните срокове. Ето защо липсата на доказателства за действително получаване на сумата по кредита от ответника е самостоятелно основание за отхвърляне на исковете. Дори да се приеме, че в договора съществува поле на група „Удостоверяване на изпълнението“, както и че лицето, посочено в група ‚Кредитополучател“, е положило подпис в това поле, не може да бъде възприет доводът на ищеца, че с подписване на това поле (което не се твърди да става в по-късен момент от момента на подписване на договора от страните, а и не се установява от съдържанието на същия), лицето удостоверява, че е получило посочената в поле „Размер на заема“ в група „Заем“ сума по посочената в т. 1 банкова сметка и преддоговорна информация в съответствие със ЗПК, тъй като това би означавало, че сумата е преведена по посочената в договора банкова сметка преди сключване на договора между страните. Само за пълнота следва да се посочи, че по делото не се установява и сключването на застрахователен договор. Договорът за кредит е подписан на 18.07.2012 г., т. е. по време на действието на Кодекса за застраховането (отм.). Съобразно разпоредбата на чл. 192, ал. 1 КЗ (отм.) цялата застрахователна премия или първата вноска при разсрочено плащане се заплаща при сключването на застрахователния договор. В чл. 184, ал. 1 КЗ (отм.) е предвидено, че застрахователният договор се сключва писмено във формата на застрахователна полица или на друг писмен акт. Така предвидената форма е такава за действителност на договора, поради което за да се приеме, че е налице валидно сключен такъв, ищецът е следвало да представи застрахователна полица или друг писмен акт. В случая към договора за кредит е приложен единствено посоченият сертификат. Този сертификат не представлява застрахователна полица, нито може да бъде разглеждан като друг писмен документ, доказващ сключването на застрахователен договор, тъй като не е подписан от представител на посочените застрахователи, респ. от представител на застрахователния агент, а носи само подписите на ответника и на представител на кредитора по договора за потребителски кредит. Действително съгласно разпоредбата на чл. 184, ал. 1, изр. 2 КЗ (отм.) може да бъде издадено застрахователно удостоверение, сертификат или свидетелство, но този документ се издава от застрахователя и има удостоверителен характер за сключването на застрахователния договор, а не замества самия договор. На следващо място в сертификата се сочи, че договорът се сключва при Общи условия, каквито обаче не са приложени по делото и няма данни да са били предоставени на ответника. Липсата на тези Общи условия представлява пречка не само за извършването на преценка относно факта на сключването на застрахователен договор, но и на материалноправната легитимация по такъв договор с оглед посочването в сертификата на двама застрахователи, без обаче да се определят условия на съзастраховането съобразно изискванията на чл. 199 КЗ (отм.). Най-сетне, следва да се отбележи, че при липсата на Общите условия не може да бъде извършена преценка и какви са задълженията на страните, разгледани във взаимна връзка със сключения договор за потребителски кредит. По тези съображения, не може да се приеме, че е налице и основание за включване на сумата за застраховка в главницата по кредита. По разноските: С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски има само ответникът, но такива не се претендират и не са сторени от него, поради което и съдът не присъжда разноски на ответника. Така мотивиран, съдът