Решение № 97 от 24.3.2026 г. на Районен съд - Ботевград по дело № 102/2026 г.

Производството е по реда на чл.58д и сл. от ЗАНН. Предметът на обжалване: Обжалвано е Наказателно постановление /НП/ № •••• от ••••г., издадено от Началник РУ-П. към ОДМВР София, упълномощен със заповед № ••••г. на МВР, с което на К. П. П., с ЕГН ••••••••••, с адрес в гр. С., ул. ,,••••‘ №••••, на основание чл. 53 от ЗАНН във вр. с чл. 183, ал. 4, т. 7, предл. 2 от Закона за движението по пътищата /ЗДвП/ му е наложено административно наказание „глоба” в размер на 100.00 лева/51,13 евро за нарушение на чл. 183, ал. 4, т. 7, предл. 2 от ЗДвП. Становищата на страните: Жалбоподателят моли да бъде отменено обжалваното НП, което намира за незаконосъобразно по изложени в жалбата съображения. Твърди, че не е извършил нарушението, за които е санкциониран по административен ред, тъй като това било невъзможно. Навежда доводи, че отсъства материално правната разпоредба на чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП, а вместо това в НП е посочена само разпоредбата на чл. 183, ал. 4, т. 7 от ЗДвП, която била санкционна, поради което, обжалваното НП се явявало издадено в нарушение на закона. Въззивният жалбоподател редовно призован за съдебни заседания, не се явява. В писмено становище от жалбоподателя, чрез адв. Н. С. от САК, се сочи че поддържа жалбата и няма да сочи нови доказателства. Развити са и доводи за маловажен случай по см. на чл. 28 от ЗАНН. Ответната страна началник на РУ-П. редовно призована не изпраща представител в съдебно заседание. В съпроводителното писмо по чл. 60, ал. 2 от ЗАНН е изложил съображения за прекомерност на разноските в съдебното производство. Жалбата е подадена от лице, спрямо което е наложено административно наказание, т.е от субект с надлежна процесуална легитимация. Препис от НП № •••• от ••••г. е връчен от К. П. на 09.01.2026г., като жалбата е изпратена директно в РС-Ботевград в 14-дневен срок, но не по процесуалния ред предвиден в чл. 60 от ЗАНН, а именно - жалбата да се изпраща пред компетентния съд, чрез административно наказващия орган. От фактическа страна: По делото е установено, че на 21.10.2025г. около 21.49 часа в гр. П., на път ППЗ, при бензиностанция Лукойл, в района на 192.800 км, с посока село Разлив жалбоподателят К. П. управлявал собствения си лек автомобил „мерцедес С 550”, с регистрационен № ••••, като превозвал пътник на задната седалка без поставен обезопасителен колан, с какъвто бил оборудван автомобила. Той бил спрян за проверка от свидетелите П. В. и П. И., и двамата, полицай при РУ - П., които видели, че К. П. управлявал автомобила, като превозвал пътник на задната седалка без поставен обезопасителен колан, а такъв имало оборудван на МПС – то. За установеното от тях, на място, П. В. съставил на жалбоподателя акт за установяване на административно нарушение (АУАН) № •••• г., бланков № ••••. От правна страна нарушението било подведено под текста на чл. 183, ал. 4, т. 7, предл. 2 от ЗДвП. Актът бил предявен на нарушителя за запознаване със съдържанието му и подписан от него с възражение, че е уведомил пътниците за поставяне на колани. В законоустановения 3-дневен срок по чл.44, ал.1 от ЗАНН е било постъпило възражение от жалбоподателя, с развити доводи за прилагане разпоредбата на чл. 28 от ЗАНН. Въз основа на АУАН и в преклузивния срок по чл. 34, ал. 3 от ЗАНН административно-наказващият орган е издал оспореното наказателно постановление. Със същото на жалбоподателя е наложено едно административно наказание „глоба“ в размер на от по 100 лева /51.13 евро за нарушение на чл. 183, ал. 4, т. 7 от ЗДвП. Словесното и юридическо описание на нарушението по акта и наказателното постановление съвпадат по признаци. Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на приложените и приети по делото писмени доказателства: АУАН № •••• г., бланков № ••••; Заповед № ••••г., както и от показанията на свидетелите П. В. и П. И.. За да се прецени достоверността в показанията на свидетеля П. И. /очевидец на нарушението/ от решаващо значение е вътрешната последователност и логичност в изложението му, от една страна, а от друга дали то се подкрепя от останалите обективно установени факти по делото. Следвайки този принципен подход съдът прие, че показанията на свидетеля И. отразяват правдиво сочените факти. Свидетелят заявява, че в хода на проверката на водача е имал е видимост към пътника на задната седалка и ясно е видял, че именно той е бил без поставен обезопасителен колан. Освен това в редовно съставения акт за констатации изрично е посочено, че водачът е управлявал автомобила, като превозвал пътник на задната седалка без поставен обезопасителен колан, а такъв имало оборудван на МПС – то. Събраните писмени доказателства са обективни, достоверни и имат доказателствена сила за посочените в тях обстоятелства. За нуждите на настоящото производство следва да бъде отбелязано, че разпоредбата на чл. 189 от ЗДвП предвижда отразените в редовно издаденият акт фактически положения да се считат за установени до доказване на противното. С оглед спецификата на извършваната от контролните органи дейност и многобройността на осъществяваните от тях проверки, законодателят в специална норма е установил съответна доказателствена сила на актовете за констатации, съставени при установяване на административни нарушения по Закона за движение по пътищата, която в случая не бе оборена с допустимите доказателства. /В този смисъл и Решение № 6205 от 01.07.2004 г. по адм. д. № 1116/2004 г., V отделение на ВАС/. От правна страна: Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, което налага обжалваното НП на основание чл.63, ал.2, т.5 от ЗАНН да бъде потвърдено като законосъобразно и правилно по следните съображения: Така посоченият АУАН № •••• г., бланков № •••• отговаря на императивните изисквания относно съдържанието на същия, заложени в чл.42 от ЗАНН. Актосъставителят е спазил срока по чл.34, ал.1 от ЗАНН. АУАН е бил предявен за запознаване и подписан от нарушителя, като в 6-шест месечния преклузивен срок по чл.34, ал.3 от ЗАНН е издадено и обжалваното НП. Актосъставителят е младши полицейски инспектор в РУ-П. и е длъжностно лице по смисъла на чл. 189 от ЗДвП /видно от т. 1.3.2. от приетата делото заповед/. НП № •••• от ••••г. е издадено от компетентен по смисъла на чл.47, ал.2 от ЗАНН орган, оправомощен съобразно Заповед № ••••г./надлежно приложена по делото/, предвид действието на чл.189, ал.4 от ЗДвП. Налице е припокриване на установените фактически обстоятелства между АУАН и НП, с оглед първият да е годна основа за издаване на втория акт. При съставяне на акта за установяване на административно нарушение и издаването на атакуваното наказателното постановление са спазени изискванията, визирани в разпоредбите на чл. 42 и чл. 57 ЗАНН. Предвид изложеното настоящият състав приема, че отсъстват формални предпоставки за отмяна на наказателното постановление, тъй като при реализирането на административно наказателната отговорност на Георгиев не са допуснати съществени процесуални нарушения, които да водят до опорочаване на производството. В хода на съдебното следствие се установи по несъмнен начин, че К. П. е осъществил от обективна и субективна страна състава на административно нарушение по чл. 183, ал. 4, т. 7от ЗДвП. От обективна страна на 21.10.2025г. около 21.49 часа в гр. П., на път ППЗ, при бензиностанция Лукойл, в района на 192.800 км, с посока село Разлив жалбоподателят К. П. управлявал собствения си лек автомобил „мерцедес С 550”, с регистрационен № ••••, като превозвал пътник на задната седалка без поставен обезопасителен колан, с какъвто бил оборудван автомобила. Нарушението е формално и довършването му е станало с осъществяване на самото деяние, без да е необходимо настъпването на друг съставомерен резултат. Тук е мястото да се отбележи, че законодателната идея за въвеждане изискванията за използване на обезопасителен колан от пътници, който се превозват от водач на МПС, не случайно е намерила израз в императивни правни норми, задължителни за адресатите си. Целта е да бъде осигурена безопасността на самия водач и на останалите участници в движението. От субективна страна деянието е извършено умишлено, тъй като жалбоподателят като правоспособен водач е знаел правилата за управление и използване на обезопасителен колан от превозваните от него пътници и не е съобразил поведението си с тях. Наложеното наказание за това нарушение по вид и размер е определено съобразно критериите по чл.27 от ЗАНН, така както е предвидено в чл.183, ал.4, т.7, пр.2 от ЗДвП, където размера на административната санкция е абсолютен и не дава възможност за индивидуализация. Нарушението не е маловажно и не попада в приложното поле на чл. 28 от ЗАНН, предвид разпоредбата на чл. 189з от ЗДвП. По възраженията: Неоснователно е възражението, че след като в обжалваното НП отсъствала материално правната разпоредба на чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП, а вместо това е посочена само разпоредбата на чл. 183, ал. 4, т. 7 от ЗДвП, която била санкционна, то обжалваното НП се явявало издадено в нарушение на закона. Според чл. 42, ал. 1, т. 5 от ЗАНН в АУАН се вписва материално правната разпоредба, изискваща активно поведение по изпълнение на задължение, или въздържане от действие с цел спазване на забрана. Не винаги правната норма – хипотеза, диспозиция и санкция е описана в различни разпоредби. Допустима е законодателната техника, при която правилото от реда за държавно управление се въвежда в текста на разпоредбата, която осигурява и неговото спазване под страх от административно наказателна отговорност. Такава разпоредба, съдържаща пълна правна норма е тази на чл. 183, ал. 4, т. 7, предл. 2 от ЗДвП. В нейния текст се въвежда забрана за водача на МПС, под страх от административно наказателна отговорност, да превозва пътници, които не използват обезопасителните колани, с които е оборудвано. За да стане ясно: Посочването на чл. 137а ал. 1 от ЗДвП като нарушено материално правило за поведение не би било съответно на деянието, което чл. 183, ал. 4, т. 7, предл. 2 от ЗДвП обявява за наказуемо, защото в чл. 137а ал. 1 от ЗДвП не се съдържа забрана за водачите да превозват пътници. В чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП е предписано задължение за водача и за пътниците да използват обезопасителните колани и не изпълнението на това задължение е обявено за наказуемо съответно за всеки задължен субект. Забраната за превозване на пътниците обаче се съдържа и извлича от разпоредбата на чл. 183, ал. 4, т. 7, предл. 2 от ЗДвП - превозването на пътник е забранено, когато той не използва обезопасителен колан, под страх от административно наказателно отговорност. Забраната за поведение на водача се съдържа в изпълнителното деяние като всички елементи на административното нарушение по чл. 6 от ЗАНН са описани само в една разпоредба. Следователно чл. 183, ал. 4, т. 7 от ЗДвП съдържа административни нарушения със субект водача и пътника, които се наказват с еднакви по вид и размер административни наказания – глоба в размер на 100 лв, но се извършват, чрез различни деяния, представляващи неспазване на отделни правила от реда за държавно управление. Първото предложение е за бездействие, с което се нарушава чл. 137а ал. 1 от ЗДвП от водача или/и от пътника, който не използва колан или каска, а второто предложение е за административно нарушение, извършвано с активно поведение – превозване на пътник, който не използва колан. Посочвайки в НП като виновно нарушена разпоредбата на чл. 183, ал. 4, т. 7, предл. 2 от ЗДвП, административно-наказващия орган е изпълнил задължението си да посочи правната норма, в която се съдържат всички елементи на деянието като административно нарушение, очертани в чл. 6 от ЗАНН. Така е удовлетворил императивните изисквания на чл. 42, ал. 1, т. 5 и чл. 57, ал. 1, т. 6 от ЗАНН за съдържание на административното обвинение по АУАН и за описание на административното нарушение правно и фактически в НП като правораздавателен акт, с който се решава въпроса за основанието на наложеното административно наказание и неговата законоустановеност. По второто възражение: Както вече бе посочено по-горе, нарушението не е маловажно и не попада в приложното поле на чл. 28 от ЗАНН, предвид разпоредбата на чл. 189з от ЗДвП. По изложените съображения оспорения санкционен акт следва да бъде потвърден като правилно и законосъобразно издаден. По разноските: За заплащане на разноски следва да бъде осъден жалбоподателят в процеса, но такива не са били претендирани в настоящето производство и съдът не дължи произнасяне. Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1 от ЗАНН, съдът