Решение № 3467 от 15.9.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 5203/2025 г.

наказателно дело № 20251110205203 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН Образувано е по жалба на „,,•••''“ ООД, ЕИК ••••••••, представлявано от управителя А.К.К., със седалище и адрес на управление: гр. София, район „,,•••'', подадена чрез процесуален представител адв. Г. С. К.. Жалбата е срещу Наказателно постановление (НП) № 007169/05.03.2025 г., издадено от М.А.Ф. – председател на Комисията за защита на потребителите, с което на жалбоподателя на основание чл. 207, ал. 1 от Закона за защита на потребителите е наложена имуществена санкция в размер на 2000 /две хиляди/ лева за нарушение на чл. 50 от Закона за защита на потребителите. Имуществената санкция е наложена за това, че в хода на извършена от КЗП проверка, образувана по жалба на потребители, е било установено, че на 25.08.2024 г. С.А.Г. и С.В.С. са сключили с „,,•••''“ ООД два договора за покупко-продажба на стоки извън търговски обект за закупуване на уред за алкализация и йонизация на вода Genkei, модел Kaiteki, съответно с номера № 250824/1М.1003 и № 250824/1М.1004. За стоките били издадени две фактури, всяка на стойност 5190,00 лева, а съгласно приемо-предавателни протоколи стоките били получени и монтирани на същата дата – 25.08.2024 г. Посочено е още, че на 02.09.2024 г. на търговеца били връчени две уведомления за отказ от двата договора за покупко-продажба, а на 12.09.2024 г. от страна на потребителите била изпратена колетна пратка със стоките, която дружеството отказало да приеме. Съгласно фактическите констатации в НП, с имейл от 11.09.2024 г. търговецът изрично е заявил, че не приема аргументите на потребителите и счита искането им за недопустимо, тъй като разпоредбите относно правото на отказ не били приложими при условията на чл. 57, т. 4 и т. 5 ЗЗП. На това основание административнонаказващият орган е приел, че „,,•••''“ ООД е възпрепятствало правото на потребителите по чл. 50 ЗЗП да се откажат от договора и не е прекратило сключените договори, поради което е ангажирал административнонаказателната му отговорност. Недоволно от така издаденото наказателно постановление е останало санкционираното дружество, което в подадената жалба релевира доводи за неговата незаконосъобразност и иска отмяната му. Поддържа се, че наказателното постановление е издадено при допуснати съществени процесуални нарушения, в противоречие с материалния закон и при непълно и неточно изясняване на фактическата обстановка. В жалбата и в устните съображения, развити в открито съдебно заседание, се излагат аргументи, че АУАН е съставен след изтичане на срока по чл. 34, ал. 1 ЗАНН, доколкото според жалбоподателя нарушението и нарушителят били установени още с постъпването на жалбата на потребителите в КЗП. Наред с това се поддържа, че както в АУАН, така и в НП липсва яснота в какво точно се изразява нарушението и коя точно материалноправна норма е нарушена, тъй като в наказателното постановление били възпроизведени и други разпоредби от ЗЗП, а фактическото описание следвало по-скоро оплакванията на потребителите, без да индивидуализира точно противоправното поведение на дружеството. Развиват се и доводи, че процесният уред за алкализация и йонизация на вода попада в изключенията по чл. 57, т. 4 и т. 5 ЗЗП, тъй като след монтажа му към водопреносната система се губи правото на отказ поради съображения, свързани с хигиената и защитата на здравето, както и поради естеството на стоката. Сочи се още, че тази последица изрично е била уговорена в чл. 12, т. 3 от договора за покупко-продажба, към който имало препратка и в протокола за монтаж. Иска се цялостна отмяна на наказателното постановление и присъждане на сторените разноски. В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, се представлява от адв. Г. К., надлежно упълномощен. Адвокат К. поддържа жалбата и моли съда да отмени наказателното постановление по подробно изложените в нея съображения. Представя допълнително ръководство за употреба на процесното устройство, схема за монтаж, сертификат за дистрибуция, монтаж, поддръжка и обслужване на уреди за алкализация и йонизация, както и разпечатки от интернет публикации, които според защитата подкрепят тезата за неприложимост на правото на отказ и за спецификите на процесния уред. Претендира разноски в размер на 500 лв., представляващи изплатено адвокатско възнаграждение. Въззиваемата страна – председател на Комисията за защита на потребителите, редовно уведомена, се представлява от гл. юрисконсулт М.М., която оспорва жалбата и моли наказателното постановление да бъде потвърдено. В съдебно заседание поддържа, че от събраните доказателства нарушението и нарушителят са установени по безспорен начин, че АУАН и НП са издадени при спазване на процесуалните правила, че в случая не са налице предпоставките на чл. 57, т. 4 и т. 5 ЗЗП и че дружеството е възпрепятствало упражняването на правото на отказ по чл. 50 ЗЗП. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съдът, като обсъди доводите на страните, намира за необходимо да отбележи още в увода на изложението, че са налице множество съдебни актове по дела със сходен предмет, по които жалбоподателят „,,•••''“ ООД се явява страна. Макар в значителната си част съдебните решения по тези дела да са по гражданноправни спорове, те са относими към настоящия материалноправен спор дотолкова, доколкото касаят същия търговец, същия вид договори, същия продукт – уред за алкализация и йонизация на вода Genkei модел Kaiteki – и същата правна теза на дружеството - че след монтажа на уреда към водопреносната система правото на отказ отпада по силата на чл. 57, т. 4 и т. 5 ЗЗП. В тази насока са постановени: Решение № 228/04.08.2025 г. по възз. гр. д. № 528/2025 г. на ОС – Хасково, Решение № 230/04.08.2025 г. по възз. гр. д. № 469/2025 г. на ОС – Хасково и Решение № 336/06.11.2025 г. по възз. гр. д. № 526/2025 г. на ОС – Хасково, както и първоинстанционни решения, постановени по гр. д. № 832/2024 г., гр. д. № 851/2024 г. и гр. д. № 852/2024 г. на РС – Свиленград. От изброените съдебни актове се извежда устойчиво разбиране, че процесният уред не попада поначало в изключенията на чл. 57, т. 4 и т. 5 ЗЗП, а договорна клауза, която автоматично отнема правото на отказ след монтажа, не може сама по себе си да дерогира императивната защита, предвидена в закона. Настоящият съдебен състав не намира разумни основания за отклонение от така формираната константна съдебна практика. Съдът, като съобрази събраните по делото писмени и гласни доказателства и доказателствени средства, както и като обсъди становищата на страните, прие за установено от фактическа страна следното: Жалбоподателят „,,•••''“ ООД е търговско дружество, вписано в Търговския регистър с ЕИК ••••••••, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „,,•••''. Представлява се от управителя А.К.К.. В Комисията за защита на потребителите е постъпила жалба с вх. № С-03- 5137/23.10.2024 г. от С.А.Г. и С.В.С. срещу „,,•••''“ ООД. По повод тази жалба КЗП е образувала проверка, в хода на която са били изискани становище и документи от търговеца. При извършената проверка е установено, че на 25.08.2024 г. потребителите са сключили с дружеството два идентични договора за покупко-продажба на стоки извън търговски обект за закупуване на уред за алкализация и йонизация на вода Genkei, модел Kaiteki, с номера № 250824/1М.1003 и № 250824/1М.1004. Видно от приложените по преписката фактури, всяка от доставките е на стойност 5190 (пет хиляди сто и деветдесет) лева. От приемо-предавателните протоколи се установява, че стоките са получени на 25.08.2024 г., а монтажът им е бил извършен още на същата дата. За финансиране на сделките потребителите са сключили договори за кредит съответно с „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и с „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД. Безспорно е установено също, че на 02.09.2024 г. на „,,•••''“ ООД са били връчени две уведомления за отказ от двата договора за покупко-продажба. Не се спори и по това, че впоследствие, на 12.09.2024 г., потребителите са изпратили колетна пратка със стоките до търговеца, но дружеството е отказало да приеме пратката. От приложената по преписката кореспонденция се установява още, че преди това – с имейл от 11.09.2024 г. – „,,•••''“ ООД е уведомило потребителите, че не приема изложените от тях аргументи и счита искането им за недопустимо, тъй като разпоредбите относно правото на отказ не били приложими в условията на чл. 57, т. 4 и т. 5 ЗЗП. В писмено становище на управителя на дружеството до КЗП от 13.11.2024 г. е поддържана същата теза, а именно, че правото на отказ от покупката на уреда за алкализация и йонизация на вода е изгубено поради причини, посочени в чл. 12, т. 3 от договора за покупко-продажба. В тази клауза е отразено, че след свързване на уреда към водопреносната система купувачът губи правото си на отказ от договора по смисъла на ЗЗП, тъй като продавачът не знае и не би могъл да знае дали са спазени всички инструкции за експлоатация на уреда и какво е било състоянието на водопреносната среда, към която е бил свързан. Въз основа на така установените обстоятелства на 27.01.2025 г. главен инспектор Е. Б. Ц. е съставила Акт за установяване на административно нарушение № 007169 срещу „,,•••''“ ООД, в който е прието, че дружеството е нарушило чл. 50 ЗЗП, тъй като е възпрепятствало правото на потребителите да се откажат от договорите в 14-дневния срок и не е прекратило сключените договори. Актът е бил връчен на упълномощено лице на дружеството, което не е направило възражения по него. Въз основа на така съставения АУАН и при същото фактическо описание на нарушението, на 05.03.2025 г. председателят на КЗП е издал и процесното наказателно постановление № 007169, с което на основание чл. 207, ал. 1 ЗЗП е наложил на „,,•••''“ ООД имуществена санкция от 2000 лева за нарушение на чл. 50 ЗЗП. В наказателното постановление е прието, че датата на извършване на нарушението е 11.09.2024 г., когато дружеството е заявило, че не приема отказа на потребителите и не признава действието на чл. 50 ЗЗП. Изложената фактическа обстановка съдебният състав прие за установена въз основа на събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, а именно: жалбата на потребителите и приложените към нея документи; договорите за покупкопродажба; фактурите; приемо-предавателните протоколи; кореспонденцията между страните и КЗП; становището на дружеството от 13.11.2024 г.; доказателствата за компетентността на актосъставителя и на административнонаказващия орган; както и от показанията на разпитаната в съдебно заседание свидетелка Е. Б. Ц.. Съдът кредитира показанията на свидетелката Ц. като логични, последователни и съответстващи на писмените доказателства по делото. Показанията са убедителни относно хронологията на проверката, съдържанието на постъпилите в КЗП документи, датата на връчване на уведомленията за отказ, изпращането на върнатите стоки, изричния отказ на дружеството да признае правото на отказ и основанието, на което този отказ е бил мотивиран. Обстоятелството, че свидетелката не може да даде експертно мнение относно конкретните технически параметри на уреда, не разколебава достоверността на показанията относно релевантните за предмета на делото факти. Процесното административно нарушение не се изчерпва с технически характеристики на стоката, а с отказа на търговеца да зачете своевременно упражнено право на отказ, което е установено не въз основа на предположения, а въз основа на собствената писмена позиция на дружеството и приложените по преписката документи. По отношение на представените от жалбоподателя в съдебно заседание ръководство за употреба, схема за монтаж, сертификат и интернет публикации съдът намира, че същите не внасят съмнения в установената фактология. Ръководството и сертификатът единствено установяват естеството и предназначението на продукта, но не доказват по безспорен начин, че всяко свързване на уреда към водопреносна система автоматически и безусловно води до невъзможност за връщането му по смисъла на чл. 57 ЗЗП. Разпечатките от интернет публикации, приети по делото за сведение, не могат да бъдат отнесени към конкретния фактически спор и не подкрепят тезата на въззивника относно влошеното качество на използваната от потребителите вода след свързването на уредите. При така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав намира от правна страна следното: Жалбата срещу процесното наказателно постановление е процесуално ДОПУСТИМА, тъй като е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирано лице и срещу акт, който подлежи на съдебен контрол по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН. Поради това същата следва да бъде разгледана по същество. В настоящото производство, образувано по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН, съдът дължи цялостна проверка на законосъобразността на обжалваното наказателно постановление – както по отношение на неговата процесуална валидност и законосъобразното протичане на административнонаказателното производство, така и по отношение на правилното приложение на материалния закон. В тази връзка съдът не е ограничен единствено от изложените в жалбата доводи, а следва служебно да провери компетентността на административнонаказващия орган, спазването на процесуалните правила, наличието на съставомерно нарушение и правилното индивидуализиране на санкцията. От събраните по делото доказателства се установява, че АУАН и НП са издадени от компетентни длъжностни лица, в рамките на предоставените им по закон правомощия. По делото са представени писмени доказателства както за длъжностното качество и оправомощаването на актосъставителя, така и за правомощието на председателя на КЗП да издава наказателни постановления за нарушения по ЗЗП. Не се констатират пороци, свързани с липса на материална, териториална или функционална компетентност. Съдът не споделя възражението на жалбоподателя за нарушение на чл. 34, ал. 1 ЗАНН. Съгласно тази разпоредба не се образува административнонаказателно производство, ако не е съставен акт в продължение на три месеца от откриване на нарушителя. Понятието „откриване на нарушителя“ не следва да се схваща формално като момент, в който до компетентния орган е постъпил сигнал или жалба, в която е посочено определено лице. Откриването на нарушителя по смисъла на чл. 34, ал. 1 ЗАНН предполага компетентният орган да разполага с достатъчно данни за конкретното административно нарушение, неговите съставомерни признаци и лицето, което го е извършило. Само постъпването на потребителска жалба не е достатъчно, тъй като тя представлява източник на информация, подлежащ на проверка, а не окончателно установяване на нарушение. В случая жалбата на потребителите е поставила началото на проверката, но едва в рамките на тази проверка – след изискване на становище и документи от търговеца, съпоставяне на договорите, приемо-предавателните протоколи, уведомленията за отказ и писмената кореспонденция, както и след изричното становище на дружеството, че не признава правото на отказ поради чл. 57, т. 4 и т. 5 ЗЗП – е било възможно за органа да формира обоснован извод за наличието на конкретно административно нарушение по чл. 50 ЗЗП. Следователно не може да се приеме, че срокът по чл. 34, ал. 1 ЗАНН е започнал да тече още на 23.10.2024 г. само защото на тази дата е постъпила жалбата в КЗП. Най-рано след приключване на фактическата проверка и събиране на относимите документи през ноември 2024 г. органът е разполагал с достатъчна яснота относно съставомерното поведение на дружеството. При това положение АУАН от 27.01.2025 г. е съставен в срок и възражението за изтекла преклузия е неоснователно. Неоснователно е и възражението за липса на достатъчна яснота в описанието на нарушението в АУАН и НП. Съгласно чл. 42, т. 4 ЗАНН в акта следва да бъдат посочени описанието на нарушението и обстоятелствата, при които е извършено, а съгласно чл. 57, ал. 1, т. 5 ЗАНН наказателното постановление следва да съдържа описание на нарушението, датата и мястото на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, и законовите разпоредби, които са нарушени. В случая съдът приема, че тези изисквания са спазени. Както в АУАН, така и в НП е посочено, че дружеството е възпрепятствало правото на потребителите по чл. 50 ЗЗП да се откажат от договора и не е прекратило сключените договори, въпреки че отказът е бил заявен в 14-дневния срок, а търговецът е бил уведомен за това. Индивидуализирани са договорите, страните по тях, датите на сключване, датата на уведомленията за отказ, датата на изпращане на върнатите стоки, както и изричният писмен отказ на дружеството да признае действието на правото по чл. 50 ЗЗП. Посочването в НП и на съдържанието на чл. 54 и чл. 55 ЗЗП не води до неяснота относно правната квалификация, а представлява контекстуално възпроизвеждане на нормативната уредба на правото на отказ. Същинската нарушена норма е ясно посочена – чл. 50 ЗЗП, а санкционната – чл. 207, ал. 1 ЗЗП. Жалбоподателят е могъл в пълна степен да разбере за какво точно нарушение е санкциониран и да организира защитата си, което и е сторил. Ето защо съдът приема, че АУАН и НП отговарят на изискванията на чл. 42 и чл. 57 ЗАНН и не страдат от порок, който да е ограничил правото на защита. Не се установява и съществено процесуално нарушение при съставянето и връчването на АУАН. Актът е съставен от компетентен орган, връчен е на упълномощено лице на дружеството и същото е имало възможност да направи възражения. Липсата на възражения по акта не обвързва съда с извод за признание, но е обстоятелство, което следва да бъде отчетено при цялостната преценка на процесуалното развитие. Нито едно от релевираните от жалбоподателя процесуални възражения не разкрива такъв порок в административнонаказателното производство, който да обуславя отмяна на НП на формално основание. По същество спорът между страните е съсредоточен върху въпроса дали в конкретния случай е било налице валидно упражнимо право на отказ по чл. 50 ЗЗП или то е било изключено по силата на чл. 57, т. 4 и т. 5 ЗЗП, както твърди дружеството. Съгласно чл. 50 от ЗЗП потребителят има право да се откаже от договора от разстояние или от договора извън търговски обект без да посочва причина, без да дължи обезщетение или неустойка и без да заплаща каквито и да е разходи, с изключение на изрично предвидените в закона, в 14-дневен срок, считано от приемането на стоката. В настоящия случай няма спор, че договорите са сключени извън търговски обект и че уведомленията за отказ са били връчени на търговеца на 02.09.2024 г., тоест в рамките на 14- дневния срок, считано от 25.08.2024 г., когато стоките са били получени и монтирани. Следователно потребителите поначало са упражнили правото си в срок. Съдът не споделя тезата на жалбоподателя, че това право е отпаднало поради приложението на чл. 57, т. 4 и т. 5 ЗЗП. Разпоредбата на чл. 57 ЗЗП урежда изключения от правото на отказ, които поради своя ограничителен характер подлежат на стриктно тълкуване. В тежест на търговеца, който се позовава на такова изключение, е да докаже наличието на всички фактически предпоставки за приложението му. В случая такива доказателства не са налице. На първо място, процесният уред не е стока, която поради своето естество може да влоши качеството си или има кратък срок на годност по смисъла на чл. 57, т. 4 ЗЗП. Става въпрос за дълготраен технически уред за алкализация и йонизация на вода, а не за бързоразваляща се вещ или стока с кратък срок на годност. Самото обстоятелство, че уредът влиза в контакт с вода, не го превръща автоматично в стока, попадаща в изключението по т. 4. На второ място, по делото не е доказано и приложението на чл. 57, т. 5 ЗЗП. Това изключение касае запечатани стоки, които са разпечатани след доставката им и не могат да бъдат върнати поради съображения, свързани с хигиената или защитата на здравето. Не всяка стока, която е разопакована или ползвана еднократно, попада в тази хипотеза. Необходимо е да е налице реална и доказана невъзможност за връщането именно поради хигиенни или здравни съображения. В случая дружеството е развило единствено общи и хипотетични съображения, че след свързването към водопреносната система уредът може да бъде изложен на бактериални и химични замърсители и затова не можелда бъде върнат. Подобни твърдения обаче не са подкрепени с убедителни доказателства за конкретната стока, конкретното състояние и действителна невъзможност за привеждането в годно за връщане състояние. Напротив, самата логика на ЗЗП сочи, че изпробването на стоката н е изключва априори правото на отказ. Показателна в тази връзка е разпоредбата на чл. 55, ал. 4 ЗЗП, съгласно която потребителят отговаря за намалената стойност на стоките, причинена от изпробването им, различно от необходимото за установяване на тяхното естество, характеристики и добро функциониране. Тази норма изрично допуска възможността стоката да е била разопакована, изпробвана и дори използвана до степен, пораждаща намаляване на стойността , без това само по себе си да изключва правото на отказ. Следователно дори да се приеме, че в конкретния случай монтажът е довел до определено намаляване на стойността или до необходимост от определени действия по привеждането на уреда в състояние, годно за повторно предлагане, това не означава автоматично отпадане на правото по чл. 50 ЗЗП. Законът урежда такава хипотеза чрез отговорността за намалена стойност, а не чрез автоматично лишаване на потребителя от правото на отказ. В същия смисъл е и цитираната гражданноправна практика по спорове срещу същото дружество за същия продукт, в която последователно се приема, че процесният уред не попада в изключенията на чл. 57, т. 4 и т. 5 ЗЗП, а клаузата, с която дружеството предвижда автоматична загуба на правото на отказ след монтаж, не може да дерогира императивната защита на потребителя. Макар настоящият съд да не е обвързан от тези решения, изложените в тях съображения са убедителни и се споделят безрезервно. Следва да се отбележи и че част от тази практика се позовава на Решение на Съда на Европейския съюз от 27.03.2019 г. по дело C-681/17, с което понятието за „запечатани стоки, които не могат да бъдат върнати поради хигиенни или здравни съображения“ е тълкувано стеснително, а не разширително. Естеството на стоката би могло да обоснове запечатването на опаковката поради съображения, свързани със защитата на здравето, или по хигиенни причини и че затова разпечатването на такава опаковка лишава съдържащата се в нея стока от гаранцията по отношение на защитата на здравето или хигиената. Това разбиране кореспондира и с принципа на висока степен на защита на потребителите, залегнал както в националното, така и в европейското право. Нещо повече – в същия смисъл са и изготвените от Европейската комисия Насоки за тълкуване и прилагане на Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета относно правата на потребителите /OB C 525, 29.12.2021 , pp. 1–85/, в частност т. 5.11.3. и т. 5.11.4. При правото на отказ по чл. 16, буква г) от Директива 2011/83/ЕС „Вероятност за бързо влошаване на качеството или кратък срок на годност“ е обективна характеристика на съответните стоки. Някои от очевидните примери за стоки, които е вероятно бързо да влошат качеството си или имат кратък срок на годност, посочени в буква г), са: храни и напитки с кратък срок на годност, включително тези, които трябва да се съхраняват в хладилник; доставки от ресторанти за вкъщи; свежи цветя. За да бъде даден продукт освободен от правото на отказ по чл. 16, буква г) Директива 2011/83/ЕС, използването на запечатана опаковка, която може да се състои от защитна обвивка или фолио, трябва да е обусловено от реални причини, свързани със защитата на здравето или хигиената. Това изключение може да се прилага например за следните стоки, ако те са разпечатани от потребителя след доставката: козметични продукти, като например червила; четки за зъби, самобръсначки и други подобни средства за лична хигиена. Следователно изключението от правото на отказ по член 16, първа алинея, буква д) се прилага само ако след разпечатването на опаковката съдържащата се в нея стока вече е окончателно негодна за продажба поради съображения, непосредствено свързани със защитата на здравето или с хигиената, тъй като самото естество на стоката прави невъзможно или прекомерно трудно за търговеца да вземе мерки, позволяващи отново да я пусне в продажба, без да наруши едното или другото от тези изисквания. Процесният случай не попада в нито една от изброените хипотези, а твърденията за противното в жалбата са доказателствен необезпечени, тъй като се базират на абстрактни оплаквания относно обстоятелството, че „продавачът не знае и не би могъл да знае дали са спазени всички инструкции за експлоатация на уреда и какво е било състоянието на водопреносната среда, към която е бил свързан качеството на водата, използвана в дома на потребителя“. Съдът намира за неоснователна и тезата, че уговорката в чл. 12, т. 3 от договора сама по себе си изключва правото на отказ. Дори и да е налице такава клауза в договорните бланки и приложенията към тях, тя не може да дерогира императивната разпоредба на чл. 50 ЗЗП извън предвидените в закона хипотези. В този смисъл административнонаказателното нарушение не се изчерпва с наличие на договорна клауза, а с фактическото поведение на търговеца, който именно въз основа на тази клауза е отказал да зачете своевременно упражненото право на отказ, отказал е да приеме върнатите стоки и е поддържал, че договорите остават в сила. Тъкмо това поведение правилно е възприето от административнонаказващия орган като възпрепятстване на правото по чл. 50 ЗЗП. По изложените съображения съдът приема, че материалният закон е приложен правилно. По делото е установено по несъмнен начин, че потребителите са упражнили в срок правото си на отказ от договорите, а дружеството е отказало да признае това право, позовавайки се на неприложими в случая изключения. С това дружеството е възпрепятствало упражняването на едно законово право на потребителите и правилно е санкционирано за нарушение на чл. 50 ЗЗП. Не са налице и предпоставки за приложение на чл. 28 ЗАНН. Нарушението не разкрива по-ниска степен на обществена опасност от обикновените случаи на нарушение от този вид. Защитаваните обществени отношения са свързани с ефективното упражняване на правата на потребителите при договори, сключени извън търговски обект – област, в която законодателят е предвидил засилена защита именно поради повишения риск от неравнопоставеност и възможност за недобросъвестен търговски натиск. Не може да се приеме за маловажно поведение, при което търговецът не просто бездейства, а изрично заявява, че не признава правото на отказ на потребителя, както и отказва да приеме върнатите от последния стоки, като поддържа тезата, че договорът остава в сила въпреки своевременно отправеното изявление на потребителя. Що се отнася до размера на наложената имуществена санкция, съдът намира, че същата е фиксирана съобразно законоустановения минимум. Административнонаказващият орган е съобразил разпоредбата на чл. 27 ЗАНН и е определил санкцията в рамките на предвиденото от закона, като е отчел характера на нарушението и липсата на предпоставки за приложение на чл. 28 ЗАНН. Наложената санкция не се явява явно несправедлива, нито несъразмерна с оглед естеството на нарушението и засегнатите обществени отношения. С оглед изложеното до тук съдът приема, че по делото е установено по несъмнен начин, че „,,•••''“ ООД е нарушило чл. 50 ЗЗП, като е възпрепятствало упражняването на правото на отказ от договори, сключени извън търговски обект, своевременно упражнено от потребителите. Нарушението е индивидуализирано достатъчно ясно, установено е въз основа на годни и допустими доказателства, административнонаказателната процедура е проведена при спазване на процесуалните правила, а материалният закон е приложен правилно. Ето защо жалбата се явява НЕОСНОВАТЕЛНА и следва да бъде оставена без уважение, а наказателното постановление – ПОТВЪРДЕНО. При този изход на спора и с оглед своевременно направеното искане от страна на въззиваемата страна, в полза на Комисията за защита на потребителите следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение по реда на чл. 63д, ал. 4 ЗАНН във връзка с чл. 143, ал. 3 АПК, чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 27е от Наредбата за заплащането на правната помощ. Като съобрази фактическата и правна сложност на делото, броя на проведените съдебни заседания, участието на процесуалния представител на въззиваемата страна и обема на извършената процесуална дейност, съдът намира, че в полза на КЗП следва да бъде присъдена сума в рамките на долната граница, предвидена в чл. 27е от Наредбата, представляваща юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство, а именно 130 лева с еврова равностойност 66,47 евро. Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 2, т. 5, вр. ал. 9 от ЗАНН, Софийски районен съд, НО, 106 състав