Решение № 5242 от 15.6.2026 г. на Административен съд - Бургас по дело № 524/2026 г.

Производството по делото се провежда по реда за оспорване на ревизионни актове – чл.156 и сл. вр. с чл.107 ал.4 от Данъчноосигурителния процесуален кодекс, вр. с чл.9б вр. с чл.4 от Закона за местните данъци и такси, вр. с чл.145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Жалбоподател е З. Т. АД, [ЕИК] с адрес в [населено място], [улица]. В производството жалбоподателят участва чрез изпълнителния директор И. П. и процесуалният представител – адвокат Н. С. от АК София. Ответник по жалбата е началник отдел МДТ при община Несебър. Ответникът взема участие в производството чрез пълномощник – юрисконсулт М. В.. Предмет на обжалване е АУЗД № МДТ-059/17.10.2025г., издаден от главен експерт в отдел МДТ на община Несебър, с който са определени данък за недвижими имоти за 2016г. и лихва за забава по отношение на хотел М. З., който акт при проведено обжалване по административен ред е мълчаливо потвърден от началника на отдел МДТ на община Несебър. В жалбата се правят оплаквания за неправилно приложен материален закон. Прави се възражение за некомпетентност на органа, както и за изтекла погасителна давност на установените задължения. Правят се оплаквания за допуснати процесуални нарушения, засягащи правото на защита на лицето. Иска се отмяна на АУЗД, съответно обявяване на нищожността му. Сочат се доказателства. В съдебно заседание, процесуалният представител на жалбоподателя, поддържа жалбата. Подробни съображения излага в писмени бележки. Прави искане за отмяна на оспорения акт. Претендира присъждане на разноски. Ответникът излага становище, според което жалбата е неоснователна и недоказана и моли същата да бъда отхвърлена. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на претендираното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение. Жалбата е подадена от лице, в тежест на което са установени задължения с оспорения акт, срещу подлежащ на оспорване акт и след проведено задължително оспорване по административен ред, приключило с мълчаливо потвърждаване на горестоящия орган, както и в предвидения срок, а именно в едномесечен срок от изтичане срока за произнасяне на горестоящия орган (чл.155 от ДОПК и чл.149 от АПК), поради което съдът я намира за допустима за разглеждане. За да се произнесе по така поставения за решаване спор между страните, съдът се запозна подробно със становищата им, събраните по делото доказателства и като взе предвид приложимите законови разпоредби, прие за установено следното. С декларация с вх.№ 69318/26.04.2011г. дружеството З. Т. АД е декларирало пред община Несебър собственост върху недвижим имот, находящ се в [населено място], представляващ хотел Морска звезда. Във връзка с това по отношение на имота е открита партида с партиден номер 1303408530003. В декларацията е посочено, че се декларира сграда, построена през 1973г. с РЗП 2854кв.м., на 6 етажа – надземни, за други нежилищни нужди, конструкция М1, ел. инсталация, ВиК и телефон, с последен ремонт от 2003г., лукс/дограма. В частта от декларацията, която се попълва служебно е отбелязано, че населеното място, в което се намира декларираната сграда е от І-ва категория, национален курорт, имотът е до 1км от републиканска пътна мрежа, ж.п.гара, въздушни или морски пътища, разположен е спрямо строителните граници на населеното място в І-ва зона, в УПИ в строителните граници, в територия без обособена устройствена зона. На 27.10.2020г. от дружеството е подадена коригираща декларация с вх.№ 14005241/27.10.2020г. Основната разлика в декларираните данни се установява по отношение на предназначението на сграда, като с тази декларация същото е посочено като търговско. Отчетната стойност на сградата е посочена в размер на 207 486.00 лева. На 21.01.2022г. от З. Т. АД е подадена друга коригираща декларация с вх.№ ДК-14000683/21.01.2022г. В същата е отбелязана категория на конструкцията М3. Не се установяват други различни данни от предходната декларация. С решение № 8427/11.08.2025г., постановено по адм.д.№ 1914/2023г. по описа на Върховен административен съд, е отменено решение № 1122/17.10.2022г., постановено по адм.д.№ 409/2022г. по описа на Административен съд-Бургас, вместо което е постановено, че се отменя акт за установяване на задължения по декларация № МДТ-1228/06.10.2021 г., издаден от главен експерт „Местни данъци и такси“ в община Несебър. Видно от мотивите на съдебното решение, разглежданият АУЗД касае установяване на задължение за ДНИ за 2016г. по отношение на обект хотел Морска звезда, находящ се в [населено място]. Съдебният състав е направил извод, че оспореният АУЗД не съдържа мотиви относно начина на определяне на данъчната оценка, въз основа на която е определено и задължението за ДНИ, поради което е отменил акта и е върнал преписката за ново произнасяне от компетентния орган – главен експерт „Местни данъци и такси“ в община Несебър. Във връзка с така постановения съдебен акт е издаден оспореният в настоящото производство АУЗД № МДТ-059/17.10.2025г. от орган по приходите – И. З.. С този АУЗД, по отношение на хотел Морска звезда, за 2016г. са определени задължения за ДНИ в размер на 1894.13 евро (равностойни на 3 704.59 лева), ведно с лихва за забава в размер на 1 908.64 евро (равностойни на 3 732.98 лева), или задължения в общ размер на 3 802.77 евро (равностойни на 7 437.57 лева). В мотивите на АУЗД е посочено, че по отношение на разглежданите задължения, последно действаща декларация е тази от 21.01.2022г., като декларираните в нея данни се явяват изпълнителен титул за изготвяне на акта. Посочено е, че задълженията за ДНИ за 2016г. са определени въз основа на данъчна оценка в размер от 3 087 160.60 лева, определена на основание чл.19 и чл.21от ЗМДТ и представляваща изчислената от органа данъчна оценка, която е по-висока от декларираната отчетна стойност, както и при ставка 1.2 промила, определен на основание чл.22 от ЗМДТ и чл.18 от Наредба № 14 на Общински съвет при община Несебър. Изложено е още, че при извършена справка е констатирано, че дружеството не е заплатило задълженията за ДНИ за 2016г. По отношение на установените задължение с АУЗД е определено и задължение за лихва на основание чл.4, ал.2 от ЗМДТ и Закона за лихвите върху данъци, такси и други подобни вземания. В мотивите на акта е описан и механизмът, по който са определени задълженията за съответния период, т.е. начина на определяне на данъчната оценка за имота. Като данни за определяне на данъчната оценка е ползвана следната декларирана през 2022г. информация за сградата – нежилищна, търговска, етажност 6 в т.ч. надземни 6, година на построяване 1973г., ет.6, РЗП 2854 кв.м., отчетна стойност 207 486.00 лева. Посочено е, че данъчната оценка е изчислена съгласно Приложение № 2 от ЗМДТ, като подробно са изложени разпоредбите и стойностите взети при определяне данъчната оценка. Органът по приходите е определил данъчната оценка при конструкция на сградата М3, нежилищна, във връзка с което е определил базисна данъчна оценка в размер на 18.70 лева за 1 кв.м. Коефициентът за местоположение е определен на 68.74, като за целта е взето предвид, че имота е от І-ва категория, 1-ва група, зона І, като съответно определеният коефициент е увеличен с 40 на сто с оглед търговското предназначение (хотел), като са взети предвид разпоредбите на чл.6 от Приложение 2 към ЗМДТ. Коефициентът за инфраструктура е определен на основание чл.7 от посоченото приложение, като е изчислен в размер на 1, във връзка с посочените в съответната таблица стойности за водопровод,канализация, електрификация, телефонизация, улична мрежа. Коефициентът за индивидуални характеристики е определен на основание чл.8 от Приложението в размер на 0.990, въз основа на: определен размер на коефициент за разположение във височината на обекти, определен на 0.00; коефициент на физическо състояние на обекта – „-0.05“, тъй като е отчетено, че не е извършван вътрешен основен ремонт над 20години; коефициент за подобрение на обектите – 0.04, във връзка с което е отчетено, че значение има само луксозната дограма. Коефициентът за височина е изчислен на 1.000 на основание чл.9, ал.3 от приложението. Коефициентът за овехтяване е определен на 0.85 на основание чл.10, ал.3, предл.последно от Приложение № 2. При така определените коефициенти и базистна стойност и въз основа на декларираната РЗП е изчислена данъчна оценка в размер на 3 087 160.60 лева. Издаденият АУЗД е връчен на З. Т. АД на 10.11-2025г., видно от придружаващата го разписка. Съответно дружеството го е оспорило пред горестоящия орган – началник на МДТ при община Несебър, като жалбата е депозирана на 25.11.2025г. До настоящия момент няма произнасяне на горестоящия орган. В хода на съдебното производство е представена заповед на кмета на община Несебър № 1163/22.12.2004г., с която са определени границите на зоните в населените места, като съответно [населено място] е посочен като такъв от І-ва зона. Заповедта е издадена въз основа на решение на Общински съвет Несебър по протокол от 10/10.12.2004г. При така установените факти съдът прие следните правни изводи. Обжалваният акт е издаден от компетентен орган, а направените в тази връзка оплаквания на жалбоподателя са неоснователни. Съгласно чл.4, ал.1 от ЗМДТ установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършват от служители на общинската администрация по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Обжалването на свързаните с тях актове се извършва по същия ред. Според чл.4, ал.3 от ЗМДТ в производствата по ал.1 служителите на общинската администрация имат правата и задълженията на органи по приходите, а съгласно ал.4, служителите по ал.3 се определят със заповед на кмета на общината. Тези изисквания в случая са спазени – актът е издаден от И. З., който съгласно представените по делото трудов договор № 163/23.10.2008г. и допълнително споразумение № 340/02.04.2018г., към момента на издаване на АУЗД заема длъжност главен експерт в отдел МДТ при община Несебър, която длъжност попада в обхвата на заповед № 394/26.04.2012г. на кмета на община Несебър, с която са определени служителите на общинската администрация, които да определят задължения по ЗМДТ. Не е налице основание за оспорване по чл.146, т.1 от АПК. Обжалваният акт е издаден при спазване на установената от закона писмена форма по чл.120, ал.1 от ДОПК вр. с чл.4, ал.1 от ЗМДТ. Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя за липса на мотиви. Мотивите на оспорения акт сочат обстоятелства, покриващи фактическия състав, при осъществяването на който възникват задълженията по акта – собственост на жалбоподателя върху недвижим имот на територията на община Несебър, видът и характерът на имота, конкретната данъчна ставка и определената данъчна оценка. Актът съдържа и описание на начина на определяне на данъчната оценка на засегнатия имот, като са посочени ползваните коефициенти и техния размер, както и основанията и фактическите данни за тяхното определяне. В тази връзка, следва да се има предвид, че административният орган е изпълнил указанията дадени с решение № 8427/11.08.2025г., постановено по адм.д.№ 1914/2023г. по описа на Върховен административен съд. Не е налице основание за оспорване по чл.146, т.2 от АПК. В случая, с оглед наличието на незаплатени задължения за ДНИ и липсата на извършена ревизия, се е развило служебно производство за установяване на публични общински задължения, допустимо на основание чл.107, ал.3, изр.трето от ДОПК, във вр. с чл.4, ал.1 от ЗМДТ. Производството за установяването на неплатени в срок задължения се провежда по реда на ДОПК, който ред се явява специален по отношение на общия ред за издаване на административни актове по АПК, поради което голяма част от нормите предвидени в АПК се явяват неприложими в производствата по ДОПК. В разглежданото производство не могат да намерят приложение нормите на чл.26 и чл.34 от АПК, каквито възражения прави жалбоподателя. Задълженията за местни данъци възникват по силата на закон, като издаването на АУЗД се налага при установено неплащане на задълженията за данъци в предвидените в закона срокове. Самият размер на данъците се конкретизира въз основа на данните от подадената от адресата декларация по ЗМДТ. Производството се провежда служебно от органа по приходите при наличие на посочените предпоставки, като на задълженото лице не се дължи уведомяване за започване на същото. Защитата на задълженото лице в това производство се осъществява чрез предвидената възможност за оспорване по административен и съдебен ред. Изложеното, както и наличието на специален ред по ДОПК, изключва приложението на чл.26 и чл.34 от АПК по отношение издаването на АУЗД по ЗМДТ. Дори и да се приеме, че в случая са били приложими нормите на чл.26 и чл.34 от АПК, то доколкото административният орган е разполагал с необходимите доказателства за издаване на АУЗД, а именно подадената от лицето декларация, както и с оглед обстоятелството, че в хода на съдебното производство не се ангажират други допълнителни доказателства, които да сочат на различен резултат, то нарушението на цитираните норми не може да бъде прието за съществено, тъй като не би могло да обоснове извод за ограничаване правото на защита на жалбоподателя, който по същество се е възползвал от всички предоставени му възможности за защита чрез оспорване на издадения АУЗД. Що се отнася до разпоредбата на чл.35 от АПК, съдът приема, че намира пряко приложение в производството по чл.107 от ДОПК, което произтича от заложените в специалния закон основни принципи за установяване на обективната истина и служебното начало - чл.3 и чл.5 от ДОПК, който по същество са идентични с тези вписани в АПК. Посочените принципи въвеждат задължение при провеждане на производствата по ДОПК органът да събере всички относими доказателства и да установи обективната истина. Независимо, че производството по чл.107 от ДОПК се провежда въз основа на данните от подадените от лицата декларации, то за органа по приходите не отпада задължението да провери дали са налице предпоставките за определяне на съответните задължения, като за тази цел следва служебно да установи всички релевантни доказателства, в това число и като изиска такива от страна на задълженото лице. В случая обаче, както се посочи по-горе в изложението, АУЗД е издаден въз основа на всички налични при органа доказателства, като в хода на производството по оспорване на акта не са ангажирани допълнителни доказателства, които да се противопоставят на възприетите от органа данни, което от своя страна обосновава извод за липса на нарушение на разпоредбата на чл.35 от АПК. Неоснователно е и възражението, че АУЗД е издаден без да е проведена процедура по корекция на декларацията по чл.106 то ДОПК. Цитираната разпоредба изисква да се издаде акт за корекция на задължението, когато се констатира, че в декларация по чл.105 се установят несъответствия, които засягат основата за данъчното облагане или за изчисляването на задължителните осигурителни вноски или размера на задължението, които не са отстранени по реда на чл.103 от ДОПК. Последната норма сочи, че подателят на декларацията се поканва да отстрани несъответствията в подадената декларация, когато такива са установени между съдържанието на подадената декларация и изискванията за попълването й или несъответствия между данните в декларацията и данните, получени от органите по приходите от трети лица или администрации съгласно изискванията на данъчното и осигурителното законодателство за подаване на декларации или информация. В случая, органът по приходите не е констатирал сочените в чл.103 от ДОПК несъответствия между упоменатите източници. Такива несъответствия не се установяват и към настоящия момент, доколкото от страна на жалбоподателя не са ангажирани доказателства, които да опровергаят данните вписани от него самия в подадената декларация то 2022г., която е ползвана от органа за база за установяване размера на задълженията. Наличието на разминаване на данните в тази декларация и в предходно подадена от жалбоподателя декларация не са основание за провеждане на производство по чл.103 или чл.106 от ДОПК. Също така и разминаването в така декларираните данни не е основание да се приеме, че органът не е изяснил релевантните факти и обстоятелства. Тук следва да се посочи още, че при определяне на задълженията за ДНИ органът правилно се е позовал на данните от декларацията от 2022г., която се явява последна по отношение на имота, т.е. актуална към момента на произнасянето с оспорения АУЗД. Тази коригираща декларация коригира описанието на имота още към момента на придобиването му, доколкото не е отбелязано промяната на конструкцията да се дължи на извършен ремонт, което не е и спорно по делото. Следователно корекцията не въвежда нови обстоятелства по отношение на неговото физическо или правно състояние, т.е. данните вписани в нея са относими към момента на първоначалното деклариране, съответно и към 2016г., за който период са определени задълженията за ДНИ. Целта на производството по чл.107 от ДОПК е законосъобразното определяне на задълженията за данъци, като същото не е обвързано с момента на подаване на декларация или коригираща такава, а с обективното състояние на имота към периода, за който се определят тези задължения. Този извод не може да се промени и от обстоятелството, че процесният АУЗД е издаден след отмяната на предходен акт и връщане на преписката за ново произнасяне. В този случай, действително при новото произнасяне органът дължи съобразяване на указанията, дадени с влязлото в сила съдебно решение. Това обаче не е пречка при настъпили нови обстоятелства, новият акт да е с различно съдържание. Последното произтича от обстоятелството, че при новото произнасяне органът дължи отново установяване на обективната истина и наличието на предпоставки за установяване на задължения, в това число и елементите, необходими за определяне размера на тези задължения. Промяната на тези елементи, която е извършена след издаване на предходния акт, който е бил отменен, и която промяна е относима към засегнатия период, следва да бъдат съобразени при новото произнасяне на органа именно с оглед спазване целта на закона. Приемането на противното би обосновало необходимост от издаване на един акт в изпълнение на влязлото в сила съдебно решение и впоследствие издаване на втори коригиращ или допълващ акт, доколкото както се посочи вече, направената корекция през 2022г. е относима за имота и към 2016г. и определяща при изчисляването на размера на ДНИ. При изложените съображения съдът приема, че не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила при издаване на обжалвания акт, като производството е проведено по установения в ЗМДТ и ДОПК ред и при пълно и всестранно изясняване на фактите и обстоятелствата, релевантни за установяване на процесните задължения. Не е налице основание за оспорване по чл.146, т.3 от АПК. Правилно е приложен и материалния закон. Съгласно разпоредбата на чл.10, ал.1 от ЗМДТ с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и самостоятелни обекти в сгради, както и поземлените имоти, разположени в строителните граници на населените места и селищните образувания, и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл.8, т.1 от Закона за устройство на територията и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Данъчно задължени лица са собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти- чл.11, ал.1 от ЗМДТ. На основание чл. 19, ал. 1 от ЗМДТ данъкът се определя върху данъчната оценка на недвижимите имоти по чл.10, ал. 1 към 1 януари на годината, за която се дължи, като съгласно чл.21, ал.1 от ЗМДТ данъчната оценка на недвижимите имоти на предприятията е по-високата между отчетната им стойност и данъчната оценка съгласно приложение № 2, а за жилищните имоти - данъчната им оценка съгласно приложение № 2. Размерът на данъчната ставка (промила) се определя с наредба на общински съвет, в граници от 0.1 до 4.5 на хиляда върху данъчната оценка на недвижимия имот (чл. 22 от ЗМДТ). Съгласно чл. 18 от Наредба № 14 за определяне размера на местните данъци на Общински съвет Несебър данъчната ставка е както следва, съобразно относимите периоди: за 2016 г. е приета данъчна ставка в размер на 1.2 ‰, приета с решение № 48 от протокол № 4/21.12.2011 г. на ОС-Несебър (решенията са общо достъпни на страницата на Общински съвет Несебър - https://os-nessebar.eu/). В производството не е спорно, а и се установява от данните по делото, че жалбоподателят е собственик на процесния имот, съответно данъчно задължено лице за ДНИ, както и че имотите не се ползват за жилищни нужди, а е със стопанско предназначение - хотел. Не се спори също така и относно приложената от органа по приходите данъчна ставка (промила) за определяне размера на данъка, като по отношение на същия съдът констатира, че съответства и на промилите, предвидени в Наредба № 14 за определяне размера на местните данъци на Общински съвет Несебър, в относимата редакция. Не е спорно и обстоятелството, че жалбоподателят не е заплащал ДНИ за процесния имот за периода 2016 г. Спорният момент се свежда до размера на определената данъчна оценка, или по точно до размера на изчислената данъчна оценка на основание Приложение № 2 от ЗМДТ. В тази връзка в оспорения акт е описан механизмът за определяне на данъчната оценка на имота, като органът е посочил на какво основание е определил всеки един коефициент и базисна стойност. Съдът след като съобрази данните посочени в декларация № ДК14000683/21.01.2022г. по чл. 14 от ЗМДТ, изложените в оспорения акт мотиви, относно механизма за изчисляване на данъчната оценка на имота, и разпоредбите на Приложение № 2 от ЗМДТ, установи, че органът по приходите е приложил правилно коефициентите при определяне размера на данъчната оценка, в това число са съобразени и промените в законодателството през годините. С оглед направените възражения и очертания предмет на спора, съдът намира обаче за необходимо да разгледа всеки един елемент от данъчната оценка поотделно, а именно елементите посочени във формулата по чл.4 от Приложение 2 към ЗМДТ, в редакцията относима към 2016г.: ДО = БС . Км . Ки . Кх . Кв . Ко . ПЛ, където: ДО е данъчната оценка в левове; БС - базисната данъчна стойност на 1 кв. м в левове; Км - коефициент за местоположение; Ки - коефициент за инфраструктура; Кх - коефициент за индивидуални характеристики; Кв - коефициент за височина; Ко - коефициент за овехтяване; ПЛ - площта на сградата или част от нея в кв. м. Първият елемент от данъчната оценка е базисната данъчна стойност, чието изчисление е регламентирано в чл.5 от Приложение 2. Тази стойност съгласно посочената разпоредба се определя въз основа на конструкцията на сградата, посочена в декларацията от 2022г. – в случая М3, която органът правилно е съобразил с оглед декларираните в актуалната декларация данни и липсата на доказателства, че сградата има друга конструкция. Като е взел предвид още, че сградата е с търговско предназначение, органът правилно е определил и базисната стойност в размер на 18.70 лева на 1кв.м. по Таблица 2, приложима за нежилищни сгради с конструкция М3. Правилно органът не е приложил по отношение на процесната сградата хипотезите, посочени в ал.4-8, тъй като са неотносими към нея. Коефициентът за местоположение се определя съобразно посочените в чл.6 от Приложение 2 условия. В случая сградата, доколкото се намира в к.к.Слънчев бряг и представлява хотел, е относима към хипотезата на т.2 от ал.1, като коефициентът за местоположение се определя съобразно данните от Таблица 3, увеличен с 40 на сто за търговски обекти. Със заповед № 1163/22.12.2004г., издадена въз основа на решение на ОбС Несебър от 10.12.2004г. – [населено място] попада в І категория, а съгласно чл.6, ал.5, т.1 от Приложение 2, регламентираща разпределението на групите населени места от І-ва категория, [населено място] е включен в 1-ва група. Сградата се намира в национален курорт – к.к. Слънчев бряг, който попада в изключенията на чл.6, ал.2 от Приложението и съответно за нея не следва определеният коефициент по ал.1 да се увеличава. Тук следва да се уточни, че независимо от относителната си самостоятелност, к.к. Слънчев бряг няма статут на самостоятелно населено място, а същото попада в териториалния обхват на [населено място], поради което по отношение на него са приложими нормите, относими към [населено място], независимо че в отделни части същият е самостоятелно посочен (това следва от допълнителното му качество на курорт). Останалите текстове от чл.6 от Приложение 2 се явяват неотносими при определяне коефициентът за местоположение на процесната сграда. Като е съобразил посочените данни и правна регламентация, органът по приходите правилно е определил критериите за изчисляване на коефициентът за местоположение, съответно правилно е определил и неговия размер на 68.74. Критериите за изчисляване на коефициентът за инфраструктура са регламентирани в чл.7 от Приложение 2. Същият се обвързва със следните елементи: водопровод, канализация, електрификация, телефонизация, топлофикация и улична мрежа. Видно от декларацията от 2022г. за процесната сграда е декларирано, че разполаган с водопровод, канализация, електрификация, телефонизация, но няма топлофикация. Наред с това служител в община Несебър е посочил в декларацията, че сградата се намира до 1 км. от републиканска пътна мрежа и друга транспортна инфраструктура. По делото липсват данни и доказателства, да липсва улична мрежа, обслужваща хотела. Още повече, че този хотел се намира в строителните граници на [населено място]. Съответно не може да се приеме, че към сградата липсва улична мрежа. В тази връзка, при определяне на коефициентът за инфраструктура правилно органът по приходите е отразил значението на съответните елементи от коефициента, а именно съобразно тяхното съществуване или не, и правилно е определил неговия размер на 1.000. Изчисляването на коефициентът за индивидуални характеристики е регламентирано в чл.8 от Приложение 2. Същият се определя в зависимост от следните корекции: корекция за разположение във височината на обекти, в жилищни и предимно жилищни сгради; корекция за физическо състояние на обекта и корекция за подобрения към обектите. Процесната сграда е с търговско предназначение, както и се оценя цялата сграда, а не отделни обекти от нея, поради което за същата е неприложима корекция за разположение във височина, поради което правилно е приета за 0.00. Съгласно представените по делото декларации по чл.14 от ЗМДТ последният деклариран основен ремонт на сградата е от 2003г., поради което следва да се приеме, че към 2016г. не са минали 20 години от последния основен ремонт, както е приел органът по приходите. В случая, доколкото не са налице данни за лошо физическо състояние на сградата и обстоятелството, че не са минали над 20 години от последния ремонт, то следва да се приеме, че стойността на втората относима корекция – за физическо състояние, е следвало да бъде определена на 0 на основание чл.8, т.2, б. „б“. Като е определил коефициент по тази корекция „-0.05“, органът по приходите е определил некоректно данъчната оценка. Същевременно обаче при приложение на по-големия коефициент – 0, размерът на данъчната оценка е по-висок, поради което с оглед принципа за неотежняване положението на жалбоподателя, така неправилно определената стойност не може да бъде самостоятелно основание за отмяна на оспорения акт. Третата корекция към настоящия момент е отпаднала и съответно данни във връзка със същата не се попълват в декларациите по чл.14 от ЗМДТ. Доколкото обаче, тази корекция е била елемент от данъчната оценка към 2016г., то по отношение на необходимите данни за нея следва да се вземе предвид информацията попълнена в предходните декларации, а именно тази от 2011г. В последната, по отношение на критериите от Таблица 8 от Приложение 2, е отбелязано, че сградата разполага единствено с луксозна дограма, поради което попада в колона 3 по този критерии и следва да получи коефициент 0.4, а съответно за останалите елементи на коефициента – отоплителна инсталация, климатична инсталация, шумо- или топлоизолация, покривни покрития, декоративни елементи и облицовки, доколкото не са отбелязани като налични, то се дължи коефициент 0. Следователно общият сбор на посочените елементи обосновава корекция за подобрения към обектите в размер на 0.04, както правилно е приел и органът по приходите. Изложеното обосновава извод, че коефициентът за индивидуални характеристики се равнява на 0.990, изчислен след като към 1 се прибавят стойностите на описаните три корекции. Като е достигнал до същия извод, органът по приходите правилно е приложил посочения коефициент. Коефициентът за височина се изчислява по реда на чл.9 от Приложение 2, съобразно височината на етажите. В случая органът по приходите е приложил коефициент 1.00, определен на основание чл.9, ал.3 от Приложението. Този подход е правилен, доколкото процесната сграда не попада в хипотезите на ал.1 и ал.2, тъй като височината на етажите и не е повече от 4 метра. Коефициентът за овехтяване също е определен правилно от органа по приходите. Съгласно ал.3 на чл.10 този коефициент не може да бъда по-малък от 0.85 за сгради с конструкция М3. С оглед обстоятелството, че сградата е построена през 1973г., то по посочената в чл.10 от Приложение 2 формула за изчисляване на коефициента за овехтяване ((100-(43-5)х0,5)/100) се получава „-0.24“ (при 43 години експлоатация до 2016г. и годишен % овехтяване за сгради с конструкция М3). Изложеното сочи, че относимият към процесната сграда коефициент на овехтяване е именно 0.85, както е приел органът по приходите. Правилно, съобразно разпоредбата на чл.10, ал.1 от Приложение 2, е определен и размера на относимата площ за определяне на данъчната оценка, а именно декларираната разгъната застроена площ. В обобщение на изложеното следва извод, че при определяне на различните елементи от данъчната оценка, органът по приходите е съобразил относимите правни норми към релевантния период – 01.01.2016г., като е приложил посочените в тях хипотези и стойности, като не са налице основания за тяхното изменение. След определяне на елементите на данъчната оценка, органът по приходите правилно е извършил и съответните изчисления по дадената в Приложение 2 формула, вследствие на което е изчислил и коректен размер на същата, а именно 3 078 160.60 лева. Съгласно редакцията на чл.21, ал.1 от ЗМДТ, действаща към 2016г. данъчната оценка на недвижимите имоти на предприятията е по-високата между отчетната им стойност и данъчната оценка съгласно приложение № 2, а за жилищните имоти - данъчната им оценка съгласно приложение № 2. В случая, процесната сграда е с търговско предназначение и е собственост на търговско дружество, поради което попада в първата хипотеза от посочената разпоредба и съответно данъчната оценка, въз основа на която следва да се определи задължението за ДНИ, е именно данъчната и оценка, определена на основание Приложение 2, тъй като същата е в размер на 3 078 160.60 лева, т.е. по-голяма от декларираната отчетна стойност от 207 486.00 лева, както правилно е процедирал и органът по приходите при издаване на разглеждания АУЗД. Въз основа на така определената данъчна оценка и при прилагане на относимата ставка от 1.2 промила, органът по приходите правилно и коректно е изчислил и конкретния размер на задължението за ДНИ за 2016г., а именно – 3 704.59 лева, или съответно 1894.13 евро. Съгласно чл.4, ал.2 от ЗМДТ невнесените в срок данъци по този закон се събират заедно с лихвите по Закона за лихвите върху данъци, такси и други подобни държавни вземания. Следователно по отношение на установеното задължение за ДНИ е налице и основание за установяване на акцесорно задължение за лихви. Същите се дължат след изтичане срока за плащане на съответните данъци, в случая след изтичане на датата за всяка една от предвидените в чл.28 от ЗМДТ вноски, а именно за първата половина лихвата започва да се изчислява от 01.07.2016г., а за втората половина от – 01.11.2016г., когато задължението за внасяне на ДНИ е било вече просрочено за съответните вноски. Лихвата за забавено плащане на данъци се дължи до момента на тяхното заплащане, но доколкото с АУЗД органът по приходите е длъжен да изчисли размера на цялото задължение, то същият следва да посочи и размера на дължимата лихва до датата на издаване на АУЗД, което е изпълнено. Тук следва да се посочи, че в оспорения акт се съдържа информация относно периода, за който е начислена дължимата лихва, а именно от датата на която лицето е изпаднало в забава (първият ден следващ изтичането на срока за заплащане на всяка една от дължимите вноски) до 17.10.2025г. – датата на издаване на АУЗД, поради което възраженията на жалбоподателя в тази насока се явяват неоснователни. В случая, съдът констатира, че размерът на лихвите е правилно изчислен на 3 732.98 лева, или 1 908.64 евро. Обстоятелството, че размерът на лихвите е по-голям от размера на главницата е неотносимо и несъстоятелно, доколкото двете стойности не са обвързани по този начин. Напротив, високият размер на лихвите се дължи на значителния период от настъпване на забавата до датата на издаване на процесния АУЗД. Неоснователни са и възраженията на жалбоподателя относно погасяването по давност на задълженията за ДНИ за 2016г., установени с оспорения АУЗД. Изчисляването на давностните срокове, както и основанията за тяхното спиране и прекъсване са регламентирани в разпоредбите на чл.171 и чл.172 от ДОПК. В същите е предвидено, че публичните вземания се погасяват с изтичането на [възраст] давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, съответно с изтичането на [възраст] давностен срок независимо от спирането и прекъсването. Посочените срокове са относими и към лихвите за публичните вземания (чл.171, ал.3 от ДОПК). Основанията за спиране на давността са посочени в чл.172, ал.1 от ДОПК, като след отпадане на основанието давността започва да тече от там от където е била спряна. В ал.2 е посочено, че давността за събиране на публични вземания се прекъсва с издаване на акт за тяхното установяване, но когато този акт е отменен давността не се счита за прекъсната. След отпадане основанието за прекъсване, започва да тече нова давност. Според данните по делото за процесните публични задължения е бил издаден предходен АУЗД № МДТ-1228/06.10.2021г., този акт обаче е бил отменен с решение № 8427/11.08.2025г., постановено по адм.д. № 1914/2023г. на Върховен административен съд, поради което е отпаднало и прекъсването на давността съобразно текста на чл.172, ал.2 от ДОПК, произтичащо от посочения акт от 2021г. Независимо от това обаче, на основание чл.172, ал.1, т.4 от ДОПК давностният срок е бил спрян за времето, през което издаденият през 2021г. е бил обжалван, т.е. от датата на подаване на жалбата до горестоящия орган до датата на постановяване на окончателен акт в административното или в съдебното оспорване. Отношение към давностния срок имат и разпоредбите на §29 от ПЗР към ЗАКОН за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, както и § 13 към ПРЗ към ЗИД на Закона за здравето, публикуван в ДВ, бр.44 от 13.05.2020г. Съгласно цитираните разпоредби за периода на обявеното извънредно положение – от 13.03.2020г. до 19.05.2020г. (седем дни от обнародването на ЗИД на Закона за здравето, публикуван в ДВ, бр.44 от 13.05.2020г.), т.е. период от 2месеца и 6 дни, давностните срокове относно публичните задължения спират да текат. От данните по делото и предвид разпоредбите на чл.171 и чл.172 от ДОПК и периода на извънредното положение, следва, че [възраст] давностен срок за задълженията за ДНИ за 2016г., установени с разглеждания АУЗД, е започнал да тече считано от 01.01.2017г., същият е спрян за периода от 13.03.2020г. до 19.05.2020г. (по време на извънредното положение) и втори път при подаване на жалбата срещу АУЗД № МДТ-1228/06.10.2021г. на 07.12.2021г. до 11.08.2025г. - произнасянето по жалбата с окончателния акт на ВАС (решение № 8427/11.08.2025г.), и съответно изтича на 11.11.2025г. В случая процесният АУЗД е издаден на 17.10.2025г., т.е. преди да изтече [възраст] давностен срок. Доколкото разглеждания АУЗД е издаден на 17.10.2025г., т.е. преди да изтече 5-годиният давностен срок за погасяване на задълженията, установени с него, то се счита, че този акт е породил своето действие по чл.172, ал.2 от ДОПК и неговото издаване е прекъснало отново давността. Следователно възраженията на жалбоподателя, че процесните задължения са погасени по давност се явяват неоснователни. В тази връзка следва отново да се уточни, че независимо, че при издаване на двата АУЗД органът по приходите се е позовали на различни декларации, то доколкото се касае за установяване на едни и същи задължения – ДНИ за 2016г. за един и същ имот, то всеки един от актовете има значение и е определящ относно погасителната давност за тези задължения. Сумирайки изложеното съдът приема, че посочените в обжалвания акт задължения за ДНИ за 2016г. и лихви са определени при правилно приложение на материалния закон и целта му и липсва основание за оспорването им по чл.146, т.4 и т.5 от АПК. Поради липсата на установени от съда основания за оспорване и за нищожност на оспорения акт, включително при извършената цялостна служебна проверка на акта по чл.168 от АПК, жалбата е неоснователна, поради което на основание чл.172 ал.2 АПК следва оспорването да се отхвърли. По повод направеното искане и на основание чл.161, ал.1 ДОПК жалбоподателят следва да заплати на ответника разноските по делото, а именно юрисконсултско възнаграждение в размер на 102,26 евро, равняващи се на 200 лева, определен съобразно чл.24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, във връзка с чл.37 от Закона за правната помощ. Мотивиран от изложеното Административен съд Бургас