Решение № 4336 от 16.9.2026 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 2845/2026 г.

Съдът е сезиран с искова молба от К. С. Р. срещу „Финстарт“ ЕООД за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца на основание чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл. 55, ал.1 ЗЗД сумата в размер на 286,32 евро, представляваща недължимо платена сума по недействителен Договор за паричен заем „Финстарт Дискаунт“ от •••• г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в съда – 25.02.2026 г., до окончателното изплащане на сумата, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 591/25.02.2026 г. по ч. гр. д. № 747/2026 г. по описа на Районен съд Дупница. В исковата молба се излагат съображения, че на •••• г. между страните е сключен Договор за паричен заем „Финстарт Дискаунт“, по силата на който ответникът се задължал да предостави на ищеца в заем сумата в 5000 лева, при договорна лихва в размер на 4531,60 лева, за срок от 36 месеца. В договора бил посочен ГЛП в размер на 40,08 % и ГПР в размер на 48,23 %, като било посочено, че договорът е обезпечен с ипотека, а целта на заема била – рефинансиране и обединяване на кредити и/или лични нужди. В чл. 5 от договора било посочено, че нотариалните и държавните такси, свързани с учредяването на договорна ипотека, чийто размер е неизвестен за заемодателя, поради което не са включени в ГПР, са изцяло за заемодателя. Било договорено, че в деня на учредяване на първа по ред договорна ипотека върху посочения в договора недвижим имот, находящ се в гр. П., ул. „Т. А.“ № ••, ет. *, ищецът възлагал на ответника да преведе по банков път сумата в размер на 980,95 лева към „Сити Кеш“ ООД по договор за заем № ••••/ •••• г., както и че заемателят възлагал на заемодателя да прихване от заемната сума разноските по учредяване на договорната ипотека. Останалата част от сумата следвало да бъде предоставена на ищеца в срок от два дни след предоставяне на удостоверение за тежести, от което да е видна първата по ред вписана ипотека. Също така в чл. 11 от договора било предвидено задължение на ищеца в срок от 20 работни дни, считано от датата на превеждане на сумата, да предостави на ответника обезпечение - солидарен длъжник, който следвало да отговаря на множеството, предвидени в договора изисквания, като в противен случай следвало да заплати неустойка в размер на 2528,40 лева – разсрочено към всяка вноска. Посочва се, че общо платената сума по договора възлизала на 5560,79 лева. От правна страна се излагат съображения, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 38 ЗКНИП, доколкото не са спазени изискванията на чл.24, ал.1, т. 6, т.7 и т. 9 ЗКНИП. В договора липсвало посочване на методиката на формиране на ГПР, като при включване на неустойката в него същият би нараснал на 355,2 %. Клаузата за заплащане на възнаградителна лихва се оспорва като нищожна на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД като противоречаща на добрите нрави, а клаузата за предоставяне на сумата чрез учредяване на договорна ипотека, и за заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение – като противоречащи на чл. 36 от ЗКНИП. Посочената клауза за заплащане на неустойка се оспорва и като неравноправна по чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Доколкото договорът за кредит се явявал недействителен, се посочва, че на основание чл. 39 от ЗКНИП от страна на ищеца се дължала единствено чистата стойност по кредита и всичко заплатено над нея, а именно сумата в размер на 560,79 лева, било недължимо платено. За събиране на посочената сума ищецът депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, въз основа на което било образувано ч. гр. д. № 747/2026 г. по описа на Районен съд Дупница. По делото била издадена заповед за изпълнение, срещу която ответникът възразил, поради което се обосновава правен интерес от предявяване на иск по чл. 422, ал.1 ГПК. Претендират се разноски в производството. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника „Финстарт“ ЕООД, с който се изразява становище за неоснователност на предявената искова претенция. Признава се, че между страните е сключен Договор за паричен заем от •••• г., по силата на който ответникът се задължил да предостави сумата в размер на 5000,00 лева, която ищецът следвало да върне заедно с договорна лихва в размер на 4351,60 лева за срок от 36 месечни вноски, както и че ищецът не е предоставил на ответника обезпечение по чл. 11 от договора. Възразява се срещу твърденията на ищеца, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 38 ЗКНИП, доколкото в ГПР се включвала възнаградителната лихва и същият попадал в ограниченията на чл. 29, ал. 9 от ЗКНИП. Посочва се, че уговорената неустойка не била начислена при сключване на договора, а имала за цел да обезщети кредитора от евентуално неизпълнение на задължение на ищеца. Оспорва се да са налице предпоставките за уважаване на исковата претенция по чл. 55, ал.1 ЗЗД, доколкото е налице основание за дължимостта на процесната сума, а именно: договор за паричен заем и договор за учредяване на договорна ипотека, сключени между страните. Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена. След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното: По делото е приобщен Договор за паричен заем „Финстарт Дискаунт“ от •••• г., сключен между страните, по силата на който ищецът е предоставил на ответника сумата в размер на 5000,00 лева, която сума следвало да бъде върната на 12 погасителни вноски при ГЛП в размер на 40,08 % и ГПР в размер на 48,23 %. Вземанията на кредитора по процесния договор за кредит са обезпечени с договорна ипотека, учредена върху притежаван от ищцата недвижим имот (съгласно Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № •••, т. *, дело № ••••/•••• г. на Служба по вписванията гр. П.). Съобразно чл. 11, ал. 1 от Договора за паричен заем, в двадесетдневен срок от усвояването на сумата по договора, длъжникът следва да предостави на кредитора допълнително обезпечение, а именно: физическо лице, което да встъпи в договора като солидарен длъжник и което да отговаря кумулативно на следните изисквания: да е навършило 21- годишна възраст; да получава месечни нетно възнаграждение в минимален размер от 1000 лв.; да работи от минимум 6 месеца по трудово правоотношение по силата на безсрочен трудов договор; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има- кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по- лош от „Редовен“; да представи служебна бележка от работодател за размер на трудовото възнаграждение; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да не съдлъжник или заемател по друг активен договор за паричен заем със „Финстарт“ ЕООД. При неизпълнение на посоченото задължение за предоставяне на обезпечение, на основание чл. 11, ал. 3 от договора за кредит, длъжникът дължи на кредитора неустойка в размер от 2528,40 лева, плащането на която е изначално разсрочено в погасителния план (л. 15 от делото). По силата на сключения договор за кредит, на длъжника К. С. Р. е предаден погасителен план, както и копие от условията, приложими към договора за кредит. От приетото по делото заключение по изготвената ССчЕ се установява, че усвоената от ищцата сума по процесния договор за кредит възлиза на 5 000 лв. Ищцата е заплатила в полза на ответното дружество с цел погашение на задълженията по договора сума в общ размер от 5580,79 лева. При формиране на ГПР, посочен в договора за кредит, не е включена неустойката по договора. Ако неустойката бъде включена в ГПР, същият би нараснал на 94,29 %. Съдът кредитира в цялост заключението на вещото лице по изготвената ССчЕ експертиза като счита същата за обективна, обоснована и съответстваща на останалия, приобщен по делото доказателствен материал. По правните аспекти на спора: Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между „Финстарт“ ЕООД като заемодател и А. К. С. Р. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 5 000 лева. Договорът за кредит е обезпечен с договорна ипотека, учредена върху притежаван от ищцата недвижим имот съгласно Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № •••, т. *, дело № ••••/•••• г. на Служба по вписванията гр. П.. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на §1, т. 20 от ДР на ЗКНИП и на кредитор съгласно §1, т. 10 от ДР на ЗКНИП. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит и е обезпечен с ипотека, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители (ЗКНИП). Съгласно чл. 38 от ЗКНИП, когато не са спазени изискванията на чл. 23, ал. 1, чл. 24, ал. 1, т. 5 - 9 и 11 и чл. 25, ал. 3, договорът за кредит е нищожен. Този порок има характер на изначална недействителност, защото последиците му са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 39 ЗКНИП). В процесния случай твърденията за недействителност на договора за кредит поради противоречието му с чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП следва да бъдат разгледани в светлината на клаузите на чл. 11, ал.1, и ал.3 от Договора за кредит. Същите възлагат в тежест за заемателя да осигури допълнително обезпечение (потребителят вече е предоставил едно обезпечение на вземанията на кредитора - ипотека върху недвижим имот). Кредиторът изисква това допълнително обезпечение да бъде солидарен длъжник, който да поеме задължението наред с ищцата- първоначален длъжник. Прочитът на съдържанието на клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора за кредит и съпоставянето й с естеството на сключения договор налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният вече е предоставил едно обезпечение по кредита, ипотекирайки своя недвижим имот. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага и със съответна възможност да осигури физическо лице - солидарен длъжник, което да отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него (така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение) и то в толкова кратък срок след усвояване на сумата по договора. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът единствено цели да се обогати за сметка на длъжника и да го натовари със задължението да му заплати допълнително възнаграждение (което обозначава като неустойка) за предоставения финансов ресурс. Впрочем, съобразно чл. 11, ал. 3 от договора за кредит, неустойката която длъжникът следва да заплати на кредитора е в изключително високия размер от 2528,40 лева, който е повече от половината от усвоения финансов ресурс. Същевременно, кредиторът не включва вземането за „неустойка“, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 29, ал. 9 ЗКНИП. Съгласно чл. 38 ЗКНИП, вр. чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП договорът за кредит е нищожен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите по кредита заедно с подробна информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя. Съгласно чл. 29, ал. 1 ЗКНИП, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент, изчислен на годишна база от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 7 от ДР на ЗКНИП "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за кредит за недвижим имот, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии, в случаите, когато сключването на договора за допълнителна услуга е задължително условие за получаване на кредита или за получаване на кредита при предлаганите условия. Общият разход по кредита за потребителя включва и разходите за извършване на оценка на недвижим имот, когато такава оценка е необходима за получаване на кредита. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси, както и таксите за вписване при прехвърлянето на собствеността на недвижим имот и разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за кредит. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48,23 %, но от приетата по делото ССчЕ се установява, че в посочения размер не се включва неустойката по чл. 11, ал. 3 от договора, която е пряк разход за потребителя, свързан с договора за кредит. Както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати неустойка, то същата е с характер на сигурен разход и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Тоест, изяснява се с категоричност, че кредиторът неправилно формира приложимия към договора за кредит ГПР, като включва като разход единствено вземането за възнаградителна лихва, но не и това за неустойка. Предвид това, то явно е, че от една страна ГПР по договора превишава императивно посочения в чл. 29, ал. 9 ЗКНИП максимум и от друга е налице драстично разминаване между посочените в договора разходи (48,23 %) и действителните (94,29 % съобразно заключението на експерта). В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора. Впрочем, невключването на вземането за „неустойка“ към разходите по договора за кредит следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО (директивата, адресира нелоялните търговски практики), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Отделно от това, по този начин се прехвърля изцяло върху длъжника рискът от неизпълнение на задължението на кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя. Последното се явява в директно противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 и разясненията, дадени в § 40- 46 от Решение на СЕС (четвърти състав) от 27.03.2014г. по дело C- 565/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunal d’instance d’Orléans (Франция). Гореизложеното поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума) е оскъпяването му по кредита. Това положение е несъвместимо и с разписаното в чл. 3, §. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното и при това неправилно посочване на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 29, ал. 1 ЗКНИП. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 24, ал.1, т.9 от ЗКНИП, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Нещо повече- доколкото в процесния случай кредиторът неправилно и недобросъвестно посочва в договора ГПР, който драстично се различава от действителните разходи, то на практика следва да се приеме, че изискването на чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП изцяло не е спазено и договорът за кредит е нищожен ( в тази връзка – постановеното по т. 2 от диспозитива на Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C 714/ 22, с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд). За да бъде уважен предявеният иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД, то в тежест на ищеца е да установи, че е налице предаване, съответно получаване на парична престация, нейният размер и пряка причинно- следствена връзка между обогатяването и обедняването. В тежест на ответната страна е да установи наличието на основание, по повод на което е осъществено имущественото разместване. Във връзка с преюдициалния въпрос, касаещ действителността на кредитното правоотношение, в рамките на настоящото производство се изясни, че договорът за кредит е нищожен. Установи се и че в изпълнение на задълженията си по кредитното правоотношение, ищцата е заплатила на ответника сума в общ размер от 5580,79 лева. Съобразно нормата на чл. 39 ЗКНИП, когато договорът за кредит е обявен за нищожен от съда, потребителят дължи връщане на сума, равняваща се на общия размер на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В процесния случай чистата стойност на усвоения от ищцата финансов ресурс възлиза на 5 000 лв. Предвид констатираната недействителност на кредитното правоотношение, всички заплатени от ищцата суми над 5 000 лв. следва да бъдат възстановени. Предвид съображенията, изложени по- горе, то плащането към ответника на сумата от 580,79 лева, равняващи се на 296,95 евро, е осъществено по договор, който се явява недействителен по смисъла на чл. 38, вр. чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП. Съобразно изложеното, предявеният иск с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, вр. 55, ал. 1, пр. “1-во” ЗЗД следва да бъде уважен. Върху горепосоченото главно вземане се дължи и законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в съда – 25.02.2026 г., до окончателното изплащане на сумата. По отношение на разноските: При този изход на спора право на разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК има ищецът. Доказателства за такива са представени за заплатена държавна такса в размер на 10,86 евро, която следва да му бъде присъдена. На основание чл. 38, ал.2 от ЗАдв съдът следва да определи възнаграждение дължимо от ответника на процесуалния представител на ищеца Р. – адв. Д.. При определяне на размера на следващото се възнаграждение следва да се съобразят разясненията, дадени в Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид цената на иска, липсата на фактическа сложност на делото, доколкото същото е приключило в едно съдебно заседание, в което са събрани единствено писмени доказателства и е изслушано заключение по допусната ССчЕ, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. Д. следва да се определи възнаграждение в размер на 400,00 лева, равняващо се на 204,52 евро. В общата сума на дължимите разноски следва да се включат и разноските в заповедното производство в общ размер 215,38 евро, тъй като на основание т.12 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС за тях съдът дължи изрично произнасяне с осъдителен диспозитив. Така мотивиран, Съдът