Решение № 114 от 31.3.2026 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 57/2026 г.

Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. ГПК. С решение №439/11.11.2025г., постановено по търг. д. №121/2024г. по описа на окръжен съд Пловдив, Р. А. Б., гражданин на Обединено кралство Великобритания и Източна Ирландия, роден на ••••••••••г., с паспорт №•••••••••, издаден от Паспортна служба на ••••••••••с адрес във Великобритания •••••••••• ••, ••••••• ••••• ••• * ••, съдебен адрес в Република България гр. •••••••, ул. „•••••• •••••••“ №24, ет.3, офис 308, чрез адв. С. Ш., е осъден да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД ЕИК 121830616 сумата от 30 374,69лв. /15 530,33 евро/, дължима по Договор от 25.09.2015г. за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти, сключен между страните, формирана от сумата на кредита в размер на 23 469.96лв. /12 000 евро/ и капитА.зирана лихва от 6 904.73лв. /3 530,33 евро/ за срока на гратисния период; сумата от 2 295.49лв. /1 173,67 евро/, представляваща дължима възнаградителна лихва за периода от 28.02.2022г. до 20.02.2024г., сумата от 201,16лв. /102,85 евро/ лихва за забава за периода от 28.10.2022г. до 20.02.2024г., ведно със законна лихва върху главницата от сезиране на съда - 21.02.2024г. до изплащане на сумите и направените по делото разноски от 3 620,93лв. като са отхвърлени исковете за разликата над присъдените 6 904.73лв. за капитА.зирана възнаградителна лихва в гратисния период до претендираните от 8 016.96лв. и за разликата над присъдената възнаградителна лихва от 2 295.49лв. за периода 28.10.2022г. до 21.02.2024г. до претендираната от 3 079.60лв. Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство – Р. А. Б.. Въззивната жалба е срещу осъдителната част на решението. Жалбоподателят счита, че в обжалваната част решението е неправилно и незаконосъобразно. Изложени са подробно съображения, свеждащи се до несъгласие с приетото от съда нА.чие на вА.дно сключен договор. В тази насока се твърди неспазване от страна на кредитора на задължението да представи погасителен план на кредитополучателя, с доводи, че неизпълнението на това задължение води до недействителност на договора, като се твърди, че по делото е останал недоказан фактът на изготвен погасителен план дори и след изтичане на гратисния период, който погасителен план да е двустранно подписан, доведен до знанието на кредитополучателя. На следващо място, позовавайки се на разпоредбата на чл.20 ал.1 от ЗКСД, възпроизведена в клаузата на чл.7 от договора за кредит, жалбоподателят въвежда оплаквания за неуговорена фиксирана лихва в договора за кредит твърди нарушение на разпоредбата на чл.18 ал.3 от ЗКСД и с оглед разпоредбата на чл.17 ал.6 от ЗКСД се твърди, че договорът за кредит е недействителен. В тази насока жалбоподателят се позовава и на разпоредбата на чл.147 ал.1 и ал.2 от ЗЗП. Наведени са и доводи, че възнаградителната лихва от 7% не е двустранно/индивидуално договорена, а е в резултат на едностранно определяне от страна на банката на лихвения процент. Твърди се пълна недействителност на договора за кредит с позоваване на разпоредбата на чл.17 ал.6, във вр. с чл.18 ал.1, ал.2 и ал.3 от ЗКСД. Коментира се чл.10 ал.2 от приложените към договора Общи условия, като се твърди, че при неговото приложение размерът на главницата не е равен на размера на отпуснатите средства – в нарушение на чл.24 ал.1, т.1 от ЗКСД. В тази връзка са наведени доводи, че след гратисния период възнаградителната лихва се начислява и върху вече начислената през гратисния период. Твърди се, че това от своя страна води до неправилно формиране на приложимия към договора ГПР, което пък води до цялостна недействителност на договора за кредит. Твърди се и че ако чл.23 ал.3 от ЗКСД дава възможност на кредитора да начислява лихва през гратисния период, то не е предвидено върху тази лихва впоследствие да се начислява отново възнаградителна лихва, което води до капитА.зиране на допълнителен приход. Това, според жалбоподателя, е заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.6 пар.1 от Директива 2005/29/ЕО, от което жалбоподателят прави извод за нарушение на изискването на чл.17 ал.4 и чл.18 ал.3 от ЗКСД, доколкото при сключване на процесния договор на кредитополучателя не била представена пълна, точна и максимално ясна информация относно условията на договора, включващи плащанията, които следва да извърши и оскъпяването на кредита. Твърди се анатоцизъм по смисъла на чл.10 ал.3 от ЗЗД, което, съгл. чл.294 ал.1 от ТЗ е допустим само между търговци. В тази връзка се твърди, че възнаградителната лихва надхвърля предвидения максимален размер от 7%, което противоречи на чл.20 от ЗКСД и е в отклонение от потребителската закрила от неравноправни клаузи по чл.143 – чл.146 от ЗЗП, към която препраща чл.17 ал.5 от ЗКСД, което води до цялостна недействителност на договора. Наред с това се твърди неравноправен характер на клаузата на чл.7 от договора на основанието по чл.143 ал.2, т.19 от ЗЗП. На следващо място са въведени доводи, че, чрез използване на термина „капитА.зира“ в чл.10.2 от ОУ, който термин не е дефиниран, както в договора и ОУ, така и в действащото законодателство, е нарушено изискването за предоставяне на договорната информация на ясен и разбираем език и в тази връзка се поддържа оплакване, че първоинстанционният съд неправилно е стигнал до извод, че е спазено изискването за предоставяне на договорната инфармация на ясен и разбираем език. Твърди се и че ищецът не е доказал нА.чието на обстоятелствата по чл.6 ал.1 от ЗКСД, които са от значение за вА.дността на договора и чиято липса води до нищожност на договора, предвидена в чл.16 ал.3 от ЗКСД. Изразено е несъгласие с извода на окръжния съд, че нищожност на чл.10.2 /явно се има предвид ОУ/ и по смисъла на чл.10 ал.3 от ЗЗД не води до нищожност на целия договор. Следващите доводи и оплаквания, съдържащи се във въззивната жалба, възпроизвеждат горепосочените и се свеждат до нарушение на изискването по чл.17 ал.4 и чл.18 ал.3 от ЗКСД. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго, с което да се прогласи процесният договор за нищожен, евентуално – недействителен и исковата претенция да бъде отхвърлена изцяло. Въззиваемата страна „Банка ДСК“ ЕАД, в представения отговор в срока по чл.263 ал.1 от ГПК оспорва така предявената въззивна жалба с насрещни доводи. С въззивната жалба и постъпилия отговор не са заявени доказателствени искания. Страните претендират сторените по делото разноски. Въззивната жалба е допустима, като депозирана в законоустановения срок от надлежна страна и с предписаното от закона съдържание. Апелативният съд, след като съобрази оплакванията, изложени в жалбата и доводите на страните, с оглед разпоредбите на чл.269 и чл.271 от ГПК и след преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено следното: Предмет на обжалване в настоящия процес е вА.дно и допустимо решение. Същото е постановено по предявен осъдителен иск с правно основание чл.430 от ТЗ, във вр. с чл.17 ал.2 от Закона за кредитиране на студенти и докторанти. Ищецът в първоинстанционното производство, въззиваема страна в настоящето – „БАНКА ДСК” ЕАД, основава вземането си на Договор от 25.09.2015г., сключен с ответника, за потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД. Въз основа на договора ищецът е предоставил на ответника кредит в размер на 23 469.96лв. за заплащане на такси за обучение в МУ Пловдив. Уговорен е срок за погасяване от 120 месеца, броени след гратисен период, с падеж 28-мо число на месеца, и фиксирана лихва от 7% на годишна база. Кредитът се усвоява на части въз основа на представени от МУ Пловдив документи, не по - късно от последната дата за плащане на семестриална такса срещу документ, удостоверяващ, че кредитополучателят като студент/докторант е с право да запише съответния следващ семестър. При сключване на договора ответникът е предоставил удостоверение от МУ Пловдив за това, че е студент специалност „медицина“, при срок за семестриално завършване 30.09.2021г. Гратисният период включва времето от първото усвояване до изтичане на една година от първата датата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна работа съгласно учебния план, през което време кредитополучателят не дължи плащане по главница и лихва, но има право да извършва погасителни вноски. При ответника гратисният период започва от 28.09.2015г. - датата на първо усвояване на сумата, по която са извършени преводи на сума от по 7 823.32лв. всяка, до усвоения размер от 23 469.96лв. Посочено е, че лихва се дължи върху усвоената сума и през гратисния период, като, според договореното, тя се капитА.зира годишно чрез прибавяне на изтекли лихви върху усвоени главници към размера на главницата в края на годината. На 30.09.2022г. е изтекъл едногодишният гратисен период и на 28.10.2022г. е падежът за първа вноска по погасителен план. Твърди се, че няма погасени суми от ответника нито на падеж, нито след това. Към датата на сезиране на съда не са платени 16 месечни вноски и е нА.це забава в плащането над 90 дена. Твърди, че неразделна част от договора са общите условия на банката за предоставяне на целеви потребителски кредити за финансиране на студенти и докторанти по ЗКСД. Позовава се на договорена наказателна лихва при забавено плащане на месечна вноска на ден, в размер на договорната лихва с надбавка 10% пункта, която се начислява при забава повече от седем дни. Позовава се на чл.17.2 от общите условия за това, че при забава над 90 дни, целият кредит става предсрочно изискуем. С исковата молба отправя изявление за обявяване на вземането за предсрочно изискуемо. Искането, с което е сезиран съдът, е ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца следните суми: 31 486,92лв., представляваща дължима главница по Договор от 25.09.2015г. за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти, сключен между страните, формирана от сумата на кредита в размер на 23 469.96лв. и капитА.зирана лихва от 8 016.96лв. за срока на гратисния период; сумата от 3 079.60лв., представляваща дължима възнаградителна лихва за периода от 28.02.2022г. до 20.02.2024г.; сумата от 201,16лв. лихва за забава за периода от 28.10.2022г. до 20.02.2024г., ведно със законна лихва върху главницата от сезиране на съда /21.02.2024г./ до окончателното изплащане. В допълнителната искова молба ищецът поддържа обстоятелствата, изложени в исковата молба и заявената претенция. С депозирания в първоинстанционното производство писмен отговор на исковата молба ответникът е оспорил исковете. Възраженията по основателността на осъдителната искова претенция са възпроизведени във въззивната жалба, под формата на оплаквания срещу първоинстанционното решение, посочени по-горе. Най-общо възраженията се свеждат до недействителност на процесния договор. Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, прие следното: Правоотношенията межди страните произтичат от договор, сключен между ищеца – кредитодател и ответника – кредитополучател, с дата 25.09.2015г., за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД /изготвен, както на български, така и на английски език/. Съгласно очертания в чл.1 предмет на договора, ищецът отпуска на кредитополучателя кредит за заплащане на такси за обучение в размер 93 879,84лв., като, според обстоятелствената част на исковата молба и установеното по делото, реално усвоеният размер е 23 469.96лв. Съгласно чл.2 от договора, кредитополучателят се е задължил да издължи кредита за срок от 120 месеца, считано от датата на изтичане на т.нар. „гратисен период“. Дефиницията на понятието „гратисен период“ се съдържа в чл.3 от договора и в раздел ІІІ от Общите условия за предоставяне на целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД, които Общи условия, съгласно чл.10 от договора, са неразделна част от същия и, както договорът, така и ОУ носят подписите и на двете страни /на всяка страница/. Съгласно чл.3 от договора, гратисният период за издължаване на главницата и лихвата обхваща времето от датата на първото усвояване до изтичане на една година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна работа, съгласно учебния план за съответната специалност и образователно-квА.фикационна степен, съответно от датата, на която изтича срокът на докторантурата. В случая страните не спорят, че гратисният период по процесния договор е за времето от 28.09.2015г. до 30.09.2022г. Няма спор, че кредитът, в частност – усвоената сума, е усвояван на части въз основа на представени документи, посочени в ОУ, като сумата за всяка държавна такса за обучение е превеждана по сметка на съответното учебно заведение, посочено в документа /Медицински университет гр.Пловдив/, удостоверяващ качеството студент, като преводът е извършван не по-късно от последната дата за плащане на таксата за съответния семестър /съгласно чл. 4.1 от договора/. В чл.5 от договора е договорено, че кредитът се погасява чрез посочена разплащателна сметка, с равни месечни вноски, съгласно погасителен план, който се изготвя и предоставя на кредитополучателя след изтичане на гратисния период и съдържа информация за общата сума дължима от кредитополучателя. Съгласно чл.6 от договора, падежната дата за издължаване на месечните вноски след изтичане на гратисния период е 28-мо число от месеца. В чл.7 от договора е регламентирано възнаграждението за ползваната услуга – фиксирана лихва, която не може да надхвърля 7% на годишна база. През време на гратисния период, съгласно чл.8.2 от ОУ към договора, кредитополучателят не дължи плащане на главница и лихва, но има право да извърши такова плащане и Банката е длъжна да го приеме. Съгласно чл.10.1 от ОУ към договора, за предоставения кредит кредитополучателят заплаща фиксирана лихва, посочена в договора за кредит. Съгласно чл.10.2 от ОУ към договора, лихвата се начислява върху усвоената част от кредита, включително по време на гратисния период, като в последния случай се капитА.зира годишно. Съгласно чл.11.1 от ОУ към договора, срокът за издължаване на главницата и лихвата започва да тече след изтичане на договорения гратисен период, като плащането на първата вноска може да се изисква не по-рано от 1 месец след изтичане на гратисния период. Съгласно чл.17.1 от ОУ, при забава в плащането на месечната вноска от деня, следващ падежната дата, определена в договора, частта от вноската, представляваща главница, се олихвява с договорената лихва, увеличена с надбавка за забава в размер на 10% пункта, а ако кредитополучателят погаси дължимата месечна погасителна вноска до седмия ден след падежната дата, надбавката за забава не се прилага. Съгласно чл.17.2 от ОУ, при допусната забава в плащането на главница и/или лихва над 90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и започва да се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в размер на 10% пункта, като след предявяване на молбата за събиране на вземането по съдебен ред остатъкът от кредита се олихвява със законната лихва по чл.86 от ЗЗД. С чл.18.1 от ОУ са уговорени случаите на неизпълнение на договора, при които кредиторът има право да превърне кредита в предсрочно изискуем, една от които предпоставки е неплащане на падеж на три последователни погасителни вноски /б. „а“/. Във въззивното производство не е пренесен спорът относно нА.чието на обективните и субективните предпоставки за упражняване правото на кредитора по 17.2 от ОУ, което е упражнено с предявяване на исковата молба. Съгласно заключението от допуснатата при първоинстанционното разглеждане на делото съдебносчетоводна експертиза, сумата, посочена в исковата молба като главница по кредита – 23 469,96лв. е усвоена чрез вноски. Кредитът не е погасяван, като към датата на предявяване на исковата молба са падежирА. 16 броя просрочени месечни погасителни вноски, а размерът на непогасените задължения към датата на предявяване на исковата молба е съвпадащ с посочените в исковата молба. Но вещото лице С. е изготвила и вариант относно размера на дължимите суми, без начисляване на възнаградителни лихви върху възнаградителни лихви, при който вариант задължението е: 23 469,96лв. - главница и капитА.зирани към тях изтекли възнаградителни лихви за гратисния период 23.02.2015г. - 28.09.2022г. - 6 904.73лв.; договорната лихва след гратисния период от 28.10.2022г. до 21.02.2024г. - 2 295,49лв.; лихва за забава за периода 28.02.2022г. до 21.02.2024г. - 212,89лв. /като е претендирана по – малка сума - 201,16лв./. Субективният елемент за отнемане преимуществото на срока от страна на кредитора се изразява с предявяване на осъдителната искова претенция. /Като съгласно чл.11, абз.2-ри от договора за неупоменатите в договора и ОУ въпроси се прилагат разпоредбите на ЗКИ, наредбите за прилагането му и други относими нормативни актове./ Договорът за предоставяне на целеви потребителски кредит на студенти и докторанти се регулира от законодателя с нормите на Закона за кредитиране на студенти и докторанти /обн. ДВ бр.69/05.08.2008г., последно изменение бр.9/23.01.2026г./, който закон се явява специален по отношение на нормите, уреждащи банковия кредит по чл.430 и сл. ТЗ, нормите на Закона за кредитиране и правилата на договора за заем по ЗЗД /но, според клаузата на чл.11 от договора, те са приложими за неуредените въпроси/. Нормите на ЗКСД уреждат начина на сключване, предмета и изпълнението на договора за кредит между Банката и студента /или докторанта/ и с оглед специалната уредба и защита, те са императивни правни норми. Съгласно чл.1 от ЗКСД, законът урежда условията и реда за кредитиране на студенти и докторанти с държавна финансова подкрепа. Договорът, съгласно чл.7 ал.1 от ЗКСД е типов и се сключва по формуляр, който се утвърждава от министъра на образованието и науката и министъра на финансите след съгласуване с Националния съвет за кредитиране на студентите и докторантите и се обнародва в ДВ, като в чл.7 ал.2 е посочено неговото задължително минимално съдържание. По законов ред са уредени въпросите за: максималния размер на кредита /чл.22/, недължимост на главница и лихви през време на гратисния период, който е периодът от сключване на договора за кредит до изтичане на една година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна работа съгласно учебния план за съответната специалност и образователно-квА.фикационна степен, съответно датата, на която изтича определеният срок на докторантурата, начин на формиране на общия размер на задължението на кредитополучателя след изтичане на гратисния перод - главница в размер на сумата на отпуснатите средства за такси и/или издръжка и лихвата, дължима от кредитополучателя за срока на договора за кредит, началния момент на дължимост на вноските по кредита и срок за цялостно погасяване на задължението /чл.23 и чл.24/, максимален размер на възнаградителната лихва от 7%, /чл.20, действащата към момента на сключване на договора редакция, преди изм. ДВ бр.9/2026г./ под страх от нищожност на клауза, регламентираща по-висок размер на лихвата. Същевременно разпоредбата на чл.17 ал.5 от ЗКСД изрично регламентира приложение за договора за кредит по този закон и на нормите на чл.143-148 от Закона за защита на потребителите, които уреждат неравноправните клаузи в потребителските договори. Т.е. законодателят изрично е признал на ответника качеството на потребител на услуга по ЗКСД, като се прилагат и тези разпоредби на ЗЗП наред със специалните разпоредби на ЗКСД. Съдът служебно следи за нА.чието на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клаузи в потребителски договор. С оглед естеството на спора, съдът следва да се произнесе по вА.дността на договорните клаузи, като всички възражения на жалбоподателя се свеждат до невА.дност на договора и едва след това досежно дължимостта на претендираната сума /за главница и лихви/ по договора за кредит. Доколкото жалбоподателят се позовава на отклонение от потребителската закрила от неравноправни клаузи по чл.143 – чл.146 от ЗЗП, следва да се съпоставят на първо място клаузите на процесния договор, с предвидената потребителска защита. Съгласно чл.143 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като примерно и неизчерпателно са посочени някои неравноправни клаузи. Същите, съгласно разпоредбата на чл.146 ал.1 от ЗЗП, са нищожни, с изключение на тези, които са индивидуално уговорени, а предвид ал.2 на визирания текст, не са индивидуално договорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при ОУ. С оглед правилото на чл.146 ал.4 от ЗЗП, доказателствената тежест е на банката, която трябва да докаже, че спорните клаузи са резултат на индивидуално договаряне с потребителя. Съгласно константната съдебна практика, една договорна клауза е неравноправна при нА.чието на следните предпоставки: клаузата да не е индивидуално договорена; да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията, като трябва да е нА.це съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; да е сключена във вреда на потребителя. Клаузите на чл.1 от договора, в който е уговорен размер на отпуснатия кредит и чл.2 от договора, в който е уговорен срокът за изплащане на кредита /120месеца след изтичане на гратисния период, чрез погасителни вноски, съгласно погасителен план, който е неразделна част от договора/, съдържат уговорки относно основния предмет на договора. Клаузите на чл.1 и чл.2 от договора за кредит, както и клаузите на чл.3 - относно гратисния период за издължаване на главницата, чл.5 - относно разплащателната сметка на кредитополучателя, по която се усвоява кредитът и по която следва да се внасят погасителните вноски по новоизготвен погасителен план, чл.6 относно падежната дата за издължаване на месечните вноски, са изразени по ясен и разбираем начин съгласно изискването на чл.145 ал.2 от ЗЗП, поради което и доколкото касаят основния предмет на договора, те не са неравноправни. В този смисъл неоснователно е оплакването на жалбоподателя за нарушена потребителска защита. От това следва и неоснователност на доводите за нищожност на договора, аргументирани с твърдения, че при сключване на процесния договор на кредитополучателя не била представена пълна, точна и максимално ясна информация относно условията на договора, включващи плащанията, които следва да извърши и оскъпяването на кредита. В общите условия ясно и изчерпателно са разписани условията на договора, а в чл.11 от договора е разписано, че неразделна част от същия са ОУ за предоставяне на целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД, „които кредитополучателят е получил и приема с подписването на договора“. А самите Общи условия, както и договорът, съдържат на всяка страница подпис и на двете страни – т.е. – и на кредитополучателя и са изписани двуезично. Последно посоченият факт – двуезичният текст на договора и ОУ и положеният подпис върху всяка страница от документите от кредитополучателя, води до извода, че и двете страни са потвърдили авторството на материА.зираните от тях волеизявления – и в частност – по отношение на кредитополучателя – яснота относно съдържанието на възникналата между страните облигационна връзка, включително и необходимата я предхождаща/преддоговорна информация. Т.е. – спазено е изискването на чл.18 ал.3 от ЗКСД – преди сключване на договора банката да уведоми кредитополучателя за всички условия на кредита и оплакването на жалбоподателя в тази насока е неоснователно. В тази връзка следва да се посочи и че, освен че е нововъдено /едва с въззивната жалба/, е и неоснователно възражението за заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.6 пар.1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 11 май 2005г. относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар. Доколкото договорът, сключен по реда на ЗКСД, както и всеки друг договор за банков кредит е услуга, която по естеството си предполага цена, изразяваща се във възнаградителна лихва и доколкото възнаградителната лихва е основен компонент от договор за кредит, включително и такъв, сключен по реда на ЗКСД, следва да се анА.зира клаузата на чл.7 от договора. Тя предвижда, че кредитът се олихвява с фиксирана лихва, която не може да надхвърля 7% на годишна база и дословно възпроизвежда разпоредбата на чл.20 от ЗКСД /преди изм. ДВ бр.9/2026г./. Т.е. - страните са постигнА. уговорка за константност на лихвения процент на годишна база за целия срок на договора. Посоченият размер е съобразен с този по чл.20 от ЗКСД /преди изм. ДВ бр.9/2026г./. Това и липсата на материА.зирано съгласие за размер по - нисък от максималния по закон и договор води до логичен извод, че дължимата лихва по процесния кредит е 7%, т.е. не може да се говори за липса на реквизит, нито пък може да се сподели възражението на жалбоподателя за неуговорена фиксирана лихва в договора за кредит и не е нА.це твърдяното от него нарушение на разпоредбата на чл.18 ал.3 от ЗКСД /относно едно от основните условия по договор за кредит/, което пък изключва предпоставките на разпоредбата на чл.17 ал.6 от ЗКСД за недействителност на договора, както и изключва извод за съставяне на клаузата по неясен и двусмислен начин, за което е предвидена защитата по чл.147 от ЗЗП. Фиксираният характер на лихвата, известният максимален размер на кредита, срок на договора и законовото изискване за погасяването му на равни месени вноски правят възможно изчисляването на размера на дължимото на основание чл.24 от ЗКСД, за което не са нужни специални знания. Това изключва извод за невъзможност кредитополучателят, в качеството си на потребител, да определи икономическата тежест от поетото задължение, т.е. извод за неравноправност на основание чл.143, ал.2, т.19 от ЗЗП. Следователно клаузата на чл.7 от договора, възпроизвеждаща разпоредбата на чл.20 от ЗКСД, съдържа конкретизирано по размер задължение на кредитополучателя и доколкото се отнася до основния предмет на договора - възнаградителната лихва по договора за кредит и е формулирана по ясен и разбираем начин съгласно изискванията на чл.145 ал.2 от ЗЗП, тя не е неравноправна клауза. Нещо повече - дължимата лихва по този вид целеви потребителски договор е законодателно определена с разпоредбата на чл.20 ал.1 от ЗКСД /преди изм. ДВ бр.9/2026г./ и тя не може да надхвърля 7% пункта. Тъй като всяка облигационна връзка, произведена от договор за банков кредит, съдържа и друг, макар и по-второстепенен компонент - санкции при забава на кредитоиполучателя, то непосредствено след клаузата на чл.7 от договора, следва да се прецени и клаузата на чл.17.1 от ОУ към договора /неразделна част от договора/ за кредит, съгласно която при забава в плащането на месечната вноска от деня, следващ падежната дата, определена в договора, частта от вноската, представляваща главница се олихвява с договорената лихва, увеличена с надбавка за забава в размер на 10% пункта, като клаузата допуска и освобождаване на кредитополучателя от отговорността за заплащане на санкционна лихва, като този последно посочен факт изключва основание за неравноправност. Ето защо клаузата на чл.17.1 от ОУ също не е неравноправна. Не е неравноправна и клаузата на чл.17.2 от ОУ, съгласно която при допусната забава в плащането на главница и/или лихва над 90дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и започва да се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в размер на 10% пункта. Както задължителната практика на СЕС, така и задължителната практика на ВКС приема, че „Не е неравноправна клауза от договор за потребителски кредит, която предвижда, при обявяване на предсрочна изискуемост, остатъкът от кредита да се отнася в просрочие и до предявяването му по съдебен ред да се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка от 10% пункта.“ Тъй като основната цел на ЗКСД е да регламентира облекчени условия за кредитиране на студенти и докторанти, но и тъй като сключените по реда на този закон договори притежават елементите на договор за банков кредит по смисъла на чл.430 от ТЗ, то същественото при този вид договори за кредит е начинът, по който се уреждат правоотношенията между страните през времетраене на предвидения т.н. „гратисен период“. Законодателно този въпрос е уреден в разпоредбата на чл.23 и чл.24 от ЗКСД. Доколкото основно възраженията на жалбоподателя се свеждат до договорната уредба, съдържаща се в чл.10 ал.2 от ОУ /неразделна част от договора/, то следва да се подложи на тълкуване тази клауза. Съгласно чл.10 ал.1 от ОУ за предоставения кредит кредитополучателят дължи фиксирана лихва, посочена в договора за кредит. Клаузата на чл.10 ал.2 от ОУ предвижда: Лихвата се начислява върху усвоената част от кредита, включително по време на гратисния период, като в последния случай се капитА.зира годишно. Но капитА.зирането на възнаградителната лихва, договорена в чл.7 от процесния договор, която е и законодателно уредена в чл.20 ал.1 от ЗКСД, върху непогасената главница само по себе си не е забранено от закона, освен ако не води до анатоцизъм. Вярно е посоченото от жалбоподателя, че терминът „капитА.зира“ не е дефиниран, както в договора, така и в ОУ. Такава дефиниция не се съдържа и в действащото в момента българско законодателство. В отменен поздаконов нормативен акт, обаче - Наредба №9/19.12.2002г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за формиране на провизии за загуби от обезценка /отм. Дв бр.38 от 11.04.2008г., в сила от 11.04.2008г. – в пар.1, т.2 от ПЗР се съдържа дефиниция на понятието: „КапитА.зиране“ е увеличаването на главницата за сметка на прибавянето към нея на дължими, но непросрочени лихви. Според икономическата теория, понятието „капитА.зация“ е увеличаването на главницата, чрез прибавянето към нея на дължими лихви, като недопустимо е /т.н. анатоцизъм/ само начисляването на лихви върху прибавените към главницата лихви. Нещо повече, капитА.зирането е предвидено в съдържанието на Типовия договор по чл.7 ЗКСД /формулярът се намира на сайта на МОН и е общодостъпен, регламентацията се съдържа в чл.10/. А Типовият договор по ЗКСД е рамково споразумение между Министерството на образованието и науката и банките, уреждащо условията за държавно гарантирани кредити. Договорните клаузи възпроизвеждат именно параметри, заложени в чл.10 ал.2 /годишно капитА.зиране на лихвите по време на гратисния период/ и чл.27 от типовия договор, съгласно която общият размер на задължението на кредитополучателя се формира от главница, равна на сумата на реално отпуснатите средства за такси и лихва, дължима за срока на договора за кредит, в това число и капитА.зираните годишно лихви през гратисния период. Идентична по смисъл е и разпоредбата на чл.24 ал.1 от ЗКСД, съдържаща регламентация относно формирането на общия размер на задължението на кредитополучателя. В този смисъл клаузата на чл.10 ал.2 от ОУ не е недействителна, но същата неправилно е приложена от банката при начисляване дължимостта на сумите – начислявана е лихва върху частта на възнаградителната лихва, капитА.зирана/прибавена към чистата стойност на отпуснатия кредит и само по отношение на тази част от задължението е нА.це забраненият от закона анатоцизъм. И този факт правилно е отчетен от първостепенния съд, като осъдителните искови претенции са уважени до размери, съобразени с горепосочения вариант от заключението от СИЕ, а именно без начисляване на възнаградителни лихви върху възнаградителни лихви /при който вариант задължението е: 23 469,96лв. - главница и капитА.зирани към тях изтекли възнаградителни лихви за гратисния период 23.02.2015г. - 28.09.2022г. - 6 904.73лв.; договорната лихва след гратисния период от 28.10.2022г. до 21.02.2024г. - 2 295,49лв.; лихва за забава за периода 28.02.2022г. до 21.02.2024г. - 212,89лв./. Нито в закона, нито в договора и ОУ, има изрично правило, което да урежда олихвяването на включената в погасителните вноски капитА.зирана лихва, натрупана през гратисния период. В този смисъл следва да се приложат общите правила за договаряне, допускащи свободно формиране на волята на страните, доколкото не се накърняват законови императивни забрани. Или в случая възнаградителната лихва, договорена в чл.7 за гратисния период, се дължи по силата на чл.23 ал.3 от ЗКСД /по време на гратисния период банката начислява лихви върху кредита/ във връзка с чл.24 ал.1 от ЗКСД /общият размер на задължението на кредитополучателя се формира след изтичане на гратисния период и включва главницата и лихва, дължима за срока на договора за кредит – т.е. включително и възнаградителната лихва, дължима за времето на гратисния период/, при това като компонент от главницата, защото такава е била волята на страните по договора. В тази връзка следва да се посочи и че по смисъла на приложимите разпоредби на чл.145 ал.1 и чл.146 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор с потребител се преценява, като се вземе предвид видът на стоката или услугата и тъй като предоставянето на кредит е услуга, която по естеството си предполага цена, изразяваща се във възнаградителна лихва, то тази цена е дължима. Т.е. - дължимата възнаградителна лихва за времето на гратисния период правилно се претендира от кредитора като част от главницата, но, както се посочи, неправилно върху нея е начислявана и се претендира „нова“ възнаградителна лихва. Но неправилното приложение от страна на кредитора на клауза, непротиворечаща на закона – чл.10 ал.2 от ОУ, съпоставимо с разпоредбата на чл.24 от ЗКСД, не води до извод за недействителност на самата клауза, а още по-малко до недействителност на договорната връзка като цяло. В тази връзка не може да се сподели тезата на жалбоподателя, че при приложението на чл.10 ал.2 от ОУ размерът на главницата не е равен на размера на отпуснатите средства – в нарушение на чл.24 ал.1, т.1 от ЗКСД, доколкото, както се посочи, се касае само за неправилно приложение от страна на банката на клаузата на чл.10 ал.2 от ОУ /възнаградителната лихва е начислявана и върху вече начислената през гратисния период такава/, а самата клауза е ясно формулирана и не противоречи на Закона. Ето защо не може да се сподели и тезата на жалбоподателя, че клаузата на чл.10 ал.2 от ОУ води до неправилно формиране на приложимия към договора ГПР, а още по-малко, че се касае за цялостна недействителност на договора за кредит. Както се посочи, съгласно чл.11, абз.2-ри от договора за неупоменатите в договора и ОУ въпроси се прилагат разпоредбите на ЗКИ, наредбите за прилагането му и други относими нормативни актове. Изискването в договор за потребителски кредит да се съдържа и годишния процент на разходите по кредита е въведено с разпоредбата на чл.11 ал.1, т.10 от ЗКП. Дефиниция на понятието ГПР се съдържа в разпоредбата на чл.19 ал.1 от ЗПК - Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В духа и според целите на специалния закон, обаче, същият – ЗКСД, с разпоредбата на чл.19 по императивен начин забранява на банките, под страх за нищожност, не само да изискват или да получават каквото и да е обезпечение от кредитополучателите или от трети лица, но и по императивен начин регламентира, че кредитополучателите не дължат заплащането на такси, комисиони или други разходи, непосредствено свързани с отпускане и управление на кредита. Именно предвид разпоредбите на специалния закон в процесния договор, сключен по реда на ЗКСД, както и в ОУ към него не е посочен ГПР /тъй като той ще е еквивалентен на размера на възнаградителната лихва/. Неоснователни са и всички възражение на жалбоподателя, свеждащи се до твърдяно незнание – съответно – несъгласие със съдържанието на ОУ и изготвения примерен погасителен план. Вярно е, че изготвеният нов погасителен план /л.17 и сл./ не носи подпис на кредитополучателя /а и от обстоятелствата, изложени в исковата молба, не се извежда същият да е станал достояние на кредитополучателя/. Но в клаузата на чл.5 от договора е предвидено, че кредитът се погасява, с равни месечни вноски, съгласно погасителен план, който се изготвя и предоставя на кредитополучателя след изтичане на гратисния период. Следователно кредитополучателят е бил наясно, че нов погасителен план, носещ конкретна информация за размера на цялото задължение, начина на изплащането му - конкретни месечни погасителни вноски, посочени по размер, формиран от конкретен размер на главница и възнаградителна лихва, брой на месечните погасителни вноски, определящ крайния срок на издължаване – ще бъде изготвен след изтичане на гратисния период. Задължение за изготвяне на нов погасителен план е на кредитодателя и такъв погасителен план е изготвен. Употребата на сказуемото „предоставя“ /а не напр. „изпраща“/ сочи, че на кредитодателя не е вменено задължение да уведоми кредитополучателя за новия погасителен план, а е необходимо съдействие и на кредитополучателя – да поиска да се запознае или да получи новия погасителен план. Бездействието на кредитополучателя да получи погасителния план не го освобождава от последиците на забавата и от задължението да върне кредита, което е скрепено със срок в самия договор - в договора ясно е разписано, че издължаването на кредита започва след изтичане на гратисния период, или след изтичане на една година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит и е предвидено това да стане чрез 120-месечни погасителни вноски с падежна дата 28-мо число по погасителен план, който се изготвя и предоставя на кредитополучателя след изтичане на гратисния период. Страната в една договорна връзка не може да черпи права от собственото си бездействие, което е и равнозначно на неизпълнение. Ето защо възраженията на жалбоподателя, свеждащи се до несъгласие с приетото от съда нА.чие на вА.дно сключен договор, поради неспазване от страна на кредитора на задължението да представи погасителен план на кредитополучателя, с доводи, че неизпълнението на това задължение води до недействителност на договора, са изцяло неоснователни. Приложеният към исковата молба погасителен план носи дата 30.09.2022г. – т.е. – съставен е след изтичане на гратисния период съгласно клаузата на чл.5 от договора, което опровергава твърденията на жалбоподателя за неизготвяне на погасителен план, включително и доводите за недействителност на договора, с аргументи, че погасителният план не е двустранно подписан и доведен до знанието на кредитополучателя. Макар и нововъведено, следва да се отбележи за неоснователно и възражението на жалбоподателя за недоказаност от страна на ищеца на обстоятелствата по чл.6 ал.1 от ЗКСД, които действително са от значение за вА.дността на договора /такова възражение не се съдържа в отговора на исковата молба/. Съгласно чл.6 ал.1 от ЗКСД, кредитите по този закон се предоставят от банки, сключили с министъра на образованието и науката типов договор, уреждащ правата и задълженията на държавата и на банките във връзка с участието в системата за кредитиране на студентите и докторантите с държавна финансова подкрепа. „Банка ДСК“ ЕАД е банка, включена в Регистъра за банките, сключили типов договор с министъра на образованието и науката, които имат права да отпускат кредити на студенти и докторанти с държавна финансова подкрепа – който Регистър е общодостъпен, т.е. – касае се за общоизвестен факт. /Този Регистър е част от поддържаната информационна система и се съставя на основание чл.10 ал.2, т.3, б.„д“ от Закона за висшето образование от министъра на образованието и науката, който, съгл. цитираната норма, чрез Националния център за информация и документация (НАЦИД), организира поддържането на регистър на банките, отпускащи кредити по Закона за кредитиране на студенти и докторанти (ЗКСД). Регистърът съдържа информация за банките, сключили типов договор с министъра на образованието и науката, които имат право да отпускат кредити на студенти и докторанти с държавна финансова подкрепа./ И на последно място доводите за пълна недействителност на процесния договор са несъвместими със специалния закон. Както чл.16 ал.3 от ЗСПД /В случай че договор за кредит при условията на този закон е сключен с банка, която не е подписала типов договор по чл.7, кредитополучателят е длъжен да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви, такси или други разходи/, така и чл.17 ал.6 и ал.7 от Закона /Когато не са спазени изискванията на ал. 1 и 4 и на чл. 18, ал. 3 , както и изискванията за задължителните реквизити на договора за кредит, предвидени в типовия договор по чл.7, договорът за кредит е недействителен; в случай на недействителност на договора за кредит кредитополучателят е длъжен да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви, такси или други разходи/ - които предвидени пороци в случая не са нА.це по гореизложените съображения, предвиждат, като последица от недействителността на договора връщане на чистата стойност на кредита, но не и отпадане напълно отговорността на кредитополучателя. В този смисъл въззивният съд намира, че по искането, формулирано във въззивната жалба: „да прогласите процесния договор за нищожен, евентуално – недействителен и исковата претенция да бъде отхвърлена изцяло“, не дължи изрично произнасяне: от една страна то е за пръв път формулирано с въззивната жалба; от друга страна то е заявено с оглед целения краен резултат – исковата претенция да бъде отхвърлена изцяло. По гореизложените съображения се приема, че между страните „Банка ДСК“ АД, като кредитор и Р. А. Б., като кредитополучател е възникнало вА.дно облигационно правоотношение по договор за потребителски банков кредит, който е целеви - предоставя се в полза на физическо лице /студент/ с цел плащане на семестриални такси за обучение в университет. Този договор не страда от пороци, поради което не следва да намери приложение и нормата на чл.17 ал.7 от специалния закон – ЗКСД, т.е. – за кредитополучателя да отпаднат задълженията, поети с договора, освен задължението за връщане чистата стойност на кредита. С оглед нА.чието на вА.дно договорно правоотношение и съвпадение на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение се явява правилно и следва да бъде потвърдено в осъдителната му – обжалвана част, а въззивната жалба, като неоснователна, следва да се остави без уважение. По разноските, сторени във въззивното първоинстанционното производство: От въззиваемата страна се претендират разноски – юрисконсултско възнаграждение. Определено съгласно чл.78, ал.8 ГПК във връзка с чл.37 от Закона за правната помощ, чл.1 и чл.25, ал.1 и ал.2 от Наредбата за заплащане на правната помощ, юрисконсултското възнаграждение следва да бъде в размер на 160 евро. Водим от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Пловдивският апелативен съд