Решение № 162 от 28.8.2023 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 227/2023 г.

Производството е по реда на глава XХІ от НПК. С присъда № 7 от 24.02.2023 г. по НОХД № ""/2021 г. по описа на Х. окръжен съд подсъдимият А. Т. Я. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 277а, ал. 3 вр. ал. 2 НК. За посоченото деяние на същия е било наложено наказание при условията на чл. 54, ал. 1 НК и чл. 57, ал. 2 НК – кумулативна санкция от една година лишаване от свобода и глоба от 5000 лева. На основание чл. 66, ал. 1 НК изпълнението на така наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода е било отложено с изпитателен срок от три години, след влизане на присъдата в законна сила. С присъдата си първият съд се e произнесъл и за приложените по делото веществени доказателства. Възложил е за заплащане в тежест на подсъдимия на разноските по делото. Срещу така постановената присъда е постъпила въззивна жалба от адв. И. И. –защитник на подс. А. Т. Я., ведно с допълнения съм същата. В жалбата се претендира, че присъдата на окръжния съд е неправилна, необоснована и незаконосъобразна, постановена при съществени процесуални нарушения и в разрез с материалния закон, както и явно несправедлива. От въззивния съд се иска да отмени акта на първата инстанция и да постанови нов, с който да признае подсъдимия да невинен за престъплението, за което е обвинен. В съдебно заседание, адв. И. - защитник на подсъдимия, поддържа въззивната жалба със същите съображения и искания. Релевира доводи за обвинението не е доказано по безсъмнен начин и почива на предположения. В тази връзка той сочи, че първата инстанция не е обсъдила обективно и в пълнота доказателствения материал, не е отговорила в мотивите си достатъчно задълбочено и аргументирано на доводите, наведени пред нея от подсъдимия и защитата. Излага съображения, че първоинстанционният съд е дал вяра на показанията на свид. С. И., който според защитата „по някаква своя причина се е обадил в полицията …за да навреди на Я., като е подал сигнал за иманяри и е завел полицаите на мястото“. Релевира, че първият съд е игнорирал показанията на свидетелите – местни жители, включително и тези на кмета на селото. Излага и съображения, че по външни белези могилата не изглежда като културно-историческа или археологическа ценност. Включването й в Списъка с културни ценности също намира за неотносимо към умисъла на дееца, че се търсят културно-исторически или археологически ценности. Моли подсъдимият да бъде оправдан по обвинението, което намират за недоказано и несъобразено с реално извършеното. Представителят на Апелативна прокуратура – Пловдив предлага жалбата на подсъдимия да бъде оставена без уважение. Развива доводи, че обжалваната присъда е правилна и законосъобразна и моли въззивния съд, последната да бъде изцяло потвърдена. В хода на съдебните прения пред настоящата инстанция, п одсъдимият поддържа доводите на своя защитник. В последната си дума подсъдимият моли въззивния съд да бъде оправдан по обвинението. Пловдивският апелативен съд, като прецени изложените в жалбата доводи, становището на страните и след като провери изцяло правилността на атакуваната присъда в съответствие с изискванията на чл. 314 от НПК намира за установено следното. Фактическата обстановка по делото е подробно изяснена от първоинстанционния съдебен състав. Всички обстоятелства от значение за правилното решаване на делото са били правилно установени, като от материалите по делото се изяснява извършването на деянието, неговото авторството, механизма на осъществяването му, субективната страна на престъплението, както и конкретното своеобразие на обстоятелствата, при които е било извършено. Първата инстанция е установила факта на деянието, като задълженията й по установяване на обективната истина са били изпълнени. Деянието, описано в съдебния акт напълно съответства на доказателствените материали, събрани на досъдебното производство и съдебното производство. Ето защо, Апелативен съд – Пловдив приема изцяло изложената в мотивите на окръжния съд фактическа обстановка в следния смисъл: Към месец юли на 2019 година подсъдимият А. Я. живеел в Х. на ул. „В.“ № "" ет. "". Негов съсед бил свидетелят И. Н. С., който обитавал първия етаж на жилищната сграда. Любимо занимание на подсъдимия било посещението на терени, за които знаел, че пазят следи от присъствие на човешка дейност от далечното минало, включително такива, под чиято земна повърхност се предполагало да има златни предмети от периода на османското присъствие. Подсъдимият Я. споделил за своето хоби със своя съсед С.. Разговор по темата двамата провели и на 18.07.2019 г., когато подсъдимият съобщил на С. намерението си да търси заровено турско злато и му предложил да го придружи до недалечно населено място в близост до селото, в което свидетелят работел. В късния следобед на 18.07.2019 г. двамата отпътували с притежавания от подсъдимия автомобил „М. П“ с рег. № "" в посока село К., община Х., от където трябвало да вземат и С. Г. – приятел на Я., който последният поканил предварително за участие в изкоп на дупка. Г. се намирал в К., където работел в производствен цех, като около 17, 00 часа Я. пристигнал там. От работното място на Г. тримата – Я., Г. и С., се отправили в посока с. Т., Община Х., където се намирал вече набелязаният от подсъдимият район за планираните от него изкопни работи. Освен пътниците, в автомобила имало кирка, две лопати (права и дълбока), кофа със завързано на нея въже и друго въже (тип ремък), както и чифт ръкавици. Движейки се по асфалтовия път между двете села, в даден момент Я. отбил колата на черен път и тръгнал в посока към телекомуникационно устройство, в близост до което се намирала могила. Той спрял автомобила в подножието й, след което тримата слезли, взели кирката, лопатите, въжетата, кофата и ръкавиците и се изкачили на възвишението. В района на последното имало множество следи от стари изкопни дейности – оформени дупки, разпилени парчета от строителни материали, части от керамика. Я., С. и Г. се насочили към оформен вече изкоп. С помощта на кирката подсъдимият започнал да копае, а когато обемът на рова нараснал – до размери 140 см/120 см повърхнина и 130 см дълбочина, той влязъл в него с едната от лопатите и завързаната с въже кофа. Територията, на която подсъдимият извършвал горепосочените действия, представлявала надгробна могила, отличаваща се от морфологията на заобикалящия я терен. Височината й била около 5, 50 метра, дължината по посоката север-юг 42 метра, а по посока изток-запад 52 метра. С разпореждане на Министерския съвет № 1711 от 22.10.1962 година това надгробно съоръжение, като свидетелстващо за извършвани в древността погребални обреди, било обявено за паметник на културата с национално значение. То било регистрирано по време на теренно археологическо издирване през 1984 г. като недвижима културна ценност и за него била изготвена регистрационна карта в АИС „Археологична карта на България“ – регистрационна карта № "" от 23.03.1997 г. Могилата била лесно различима, откроявала се от околната й територия не само по своите размери, но и по спецификата на повърхността й - осеяна с отломки от дялани и ломени камъни, части от керамични изделия и тухли. По време на извършваните от подсъдимия изкопни работи в района на надгробното съоръжение нямало други посетители, освен свидетелите Г. и С.. Въпреки това, шумът от кирката бил възприет от случаен местен жител, който съмнявайки се за неправомерно нарушаване на цялостта на могилата, информирал за чутото от него свидетеля С. И. – уредник в Регионалния исторически музей - Х.. Последният се намирал в района на село О., където се строял газопровод. От своя страна И. съобщил това в полицията. На мястото били изпратени полицейските служители Е. Н. и К. Ш., които на път за с. Т. взели със себе си и свидетеля И., който ги насочил към точното място на възвишението, което по повод занятието си добре познавал. Приближавайки последното, тримата забелязали паркирания в близост до него автомобил и възприели тътен от сечива. Първи към височината тръгнали двамата полицаи, които заварили тримата мъже – навлезлия в изкопа Я. с лопата и кофа с въже до него и стоящите в непосредствена близост Г. и С.. Минути след това до мястото се изкачил и свидетелят И.. За времето от 19, 30 – 20, 10 часа на 18.07.2019 г. от разследващ полицай бил извършен оглед на местопроизшествието, при който участвали като поемни лица свидетелите М. Ю. и Г. А.. Към подписания от всички участници в огледа протокол бил изготвен и фотоалбум, съдържащ изготвените по време на следственото действие шест снимки. Назначената по делото археологическа експертиза, изготвена от експерта П. Л., идентифицирала характера на територията, на която са били установени Я., Г. и С. и потвърдила, че тя представлява могила – надгробно съоръжение, изградено в резултат на човешка дейност с предполагаем произход от тракийската епоха. Съоръжението не било проучено, но историческите данни сочели, че то се свързва с погребалните обичаи в древността, както множество други некрополни могили на територията на страната ни, както е посочил пред първия съд експертът и е разяснил, че именно заради това с разпореждане на МС № 1711 от 22.10.1962 година всички селищни и надгробни могили и средновековни отбранителни валове са били обявени за паметници на културата с национално значение. Допълнил е още, че конкретната могила е регистрирана при теренно археологическо изследване през 1984 година, а през 1997 г. за нея била изготвена регистрационна карта № "" и така тя била включена в АИС „Археологична карта на България“ като паметник на културата с национално значение. Експертът обозначил в писменото си изложение точната локализация на съоръжението по географски координати, посочил е, че то попада в имот с кадастрален номер "" в местността „Х.“. Определил териториалният обхват на охранителната зона, описал открояващият го и специфичен полусферичен силует, както и разрушената в резултат на изкопа зона. В устния си доклад пред окръжния съд, вещото лице е потвърдило записаното относно статута на изследваната могила, както и извода си, че неприсъствието й в Списъка на недвижимите културни ценности по ЗКН, не влияе на режима за нейната защита като културна ценност с национално значение. Описаната по-горе фактическа обстоятелства е била приета за установена от окръжни съд и въз основа на приложените по делото писмени доказателства - протокол за оглед на местопроизшествие и фотоалбум към него, протокол за оглед на веществени доказателства и фотоалбум, а също и от приложените веществени доказателства, показания на свидетелите, от обясненията на подсъдимия, които са били възприети само частично. Доказателственият анализ на първия съд е задълбочен и подробен, споделя се от настоящата инстанция, поради което няма да бъде преповтарян дословно, при все защитата да навежда идентични доводи с тези, които са били развити и в съдебните прения пред окръжния съд. С основание окръжният съд е възприел изцяло заключението на изготвената по делото експертиза от археолога-проучвател П. Х. Л., цитирана подробно и по-горе, тъй като е било компетентно изготвено и обосновано, защитено убедително в хода на съдебното следствие пред инстанцията. Анализирайки обясненията на подсъдимия, първият съд е съобразил тяхната двояката природа на средство за събиране на доказателства и средство за защита, поради което ги е преценил детайлно, като е възприел само тези техни пунктове, за които е приел, че е налице съответствие и с други събрани по делото доказателства. С основание е посочил, че обясненията на подсъдимия не следва да се възприемат изцяло, тъй като в някои свои части са вътрешно противоречиви или влизат в противоречие със събраните гласни и писмени доказателства. Във връзка с последното първият съд е отбелязал, че в своите обяснения подсъдимият не отрича да се е намирал на въпросния терен, но оспорва извършването на изкопни работи върху него, твърдейки друга цел на посещението си там - разходка. От друга страна пред свидетелите Г. и С. визираната от подсъдимия „разходка“ била предварително описана като експедиция за открИ.е на турско злато, което ясно индикира извършване на изкопни работи, доколкото изравянето на съкровище се свързва с почвените пластове на земната повърхност. Намерението за изкопни дейности се установява от показанията на Г. и С.. Последният е споделил за любопитството си да види „как се прави дупка на ръка и какво се прави изобщо“, поради което взел решението си да придружи Я., въпреки двигателните си проблеми, които затруднили предвижването му по стръмния терен. С основание първият съд е дефинирал като неуспешен опитът на С. да подкрепи пред инстанцията защитната теза на подсъдимия и застъпената от последния версия за прохладна лятна разходка като неправдоподобна. В тази връзка окръжният съд е анализирал доказателствената маса задълбочено, като доводите се споделят и не е необходимо да бъдат преповтаряни. Действително са налице посочените от първия съд противоречия в заявените от С., Я. и Г. обстоятелства за предварителната организация на пътуването и неговата цел. Докато С. е поддържал, че тръгнал от дома си в Х. заедно с подсъдимия, воден от любознателност и по предложение на последния, подсъдимият обявил, че случайно го видял на автобусна спирка. На свой ред Г. заявил, че Я. и С. дошли на работното му място по предварителна уговорка с подсъдимия за участие в изкопни работи. Тримата пътували към село Т., от където подсъдимият, познавайки добре пътя за могилата, ги превозил до нейното подножие. Правилно всички отчетени от първия съд противоречия между обясненията на подсъдимия и заявеното от свидетелите С. и Г. са наложили изводите му за защитния характер на посоченото от подс. Я. по отношение на организацията, предхождаща инкриминираните събития. Първият съд не е подминал и претенциите на Я. относно откритите и иззети по време на огледа на местопроизшествие предмети - кирка, две лопати, кофа с въже, друго въже и ръкавици. Опитът на Я. да обясни намирането на тези вещи на могилата с обичайното им съхранение в автомобила след продажбата на селски имот правилно е преценено като непоследователно и нелогично, доколкото не обяснява безспорно установените по делото факти, че оръдията на труда са били изнесени от колата и пренесени на възвишението, а част от тях са били открити в изкопа, в която се е намирал и самият подсъдим. Хронологията на събитията, свързана с позиционирането на сечивата, кофата и въжето на върха на могилата напълно подкрепя заявеното от С. и Г. за предварителната им уговорка с подсъдимия за направата на изкоп. Броят на откритите при изкопните дейности предмети, също така насочва към обезпеченост и на тримата със съответни оръдия на труда за направата на изкоп. В показанията си пред окръжния съд Г. и С. са отрекли да са били извършвани действия по изграждането на изкоп. Посочили са, че след пристигането им на хълма Я. влязъл в предварително изработен ров и започнал да го разчиства от листа, като останал там минути (5-10 според Г., 20 според С.), след което се появили полицаите. Макар да заявил, че подсъдимият е положил в дупката една от лопатите и кофата с въже, С. е бил категоричен, че пръст не била изваждана, тоест изкопни действия не били извършвани. Поради възникналото противоречие, първият съд е приобщил чрез прочитането им показанията на свидетеля от подготвителната фаза. В тях той описал конкретното въздействие върху терена като изкоп в започнатата дупка. На подготвителната фаза Г. също посочил, че ставало въпрос за изкопаване на дупка върху равен терен. Заявеното на подготвителната фаза от Г. и С. корелира за посоченото от тях, че именно Я. посочил мястото, на което ще се работи и че от дълбочината на изкопа била изхвърляна пръст. Докато, според Г., в действията участвали и тримата, според С. копаел само Я.. Г. уточнил, че продължителността на работата била около половин час, докато С. не посочил такава, но съобщил приблизителен час, в който пристигнали на мястото – около 18, 00 часа. Посочените вариации в съобщената от двамата свидетели информация на подготвителната фаза, от една страна опровергава претенцията на Г. за „общ“ негов разпит заедно със С. и за внушени му от разследващия отговори чрез възползване от уязвимото им положение на задържани лица. В съответствие с материалите по делото първият съд е посочил, че на първо място по делото няма данни за задържане на Г. и С. по време на провеждане на техните разпити на досъдебната фаза. От друга страна при данните за задържането им по административен ред след разкрИ.е на деянието, разпитите на С. и Г. не са били проведени веднага след разкрИ.е на деянието, а месеци след това. Така например Г. е бил разпитан на 24.10.2019 г., а С. - на 28.10.2019 г. Отделно от това, самият С. е отрекъл пред първия съд да е бил изслушван съвместно с Г., макар и подобно на него да посочил, че поради стрес и паника бил изложил внушени му от разпитващия факти. Претенциите на свидетелите са неправдоподобни, тъй като не намират опора в материалите по делото в посочения по-горе смисъл. Отделно от това Г. и С. не са в състояние да посочат в какво се е изразило и от кого е било обективирано евентуалното поведение, за което напълно декларативно сочат, че било генерирало стрес. В случая фактите, съдържащи се в показанията им от досъдебното производство изцяло кореспондират с тези, дадени от полицейските служители Н. и Ш., а също така и със съобщеното от свид. С. И. на подготвителната фаза. Показанията на последните трима са били включени в доказателствения материал чрез прочитането им от първия съд, поради липсата на спомен, на което в крайна сметка са били отдадени и част от установените противоречия. Посочените трима свидетели са били категорични на досъдебното производство, че при приближаването им към могилата са чули звуци (тътени) от сечива и именно по тях са идентифицирали точното място, на което са се намирали Я., Г. и С.. Н. и Ш. по един безпротиворечив начин са описали разположението на заварените лица – Я. се намирал в дупката с лопата и метална кофа с въже, С. и Г. били непосредствено до него, като Ш. забелязал изцапаната с пръст лопата, както и състоянието на изкопа, който преценил като току-що изработен. Видял и оставените извън изкопа кирка, ръкавици и въглищарска лопата. Всеки един от свидетелите Ш. и Н. добросъвестно е съобщил фиксираните в съзнанието си спомени за собствените си възприятия от местопроизшествието. Затова, за разлика от Ш., Н. не посочил давност на изкопа и свои възприятия за пръст по лопата, но описал размера на изкопа и възможността да бъде изработен на ръка, обяснявайки това с техническите си познания. От друга страна, преценката на Ш. за скорошната направа на дупката е била потвърдена и от М. Ю. – поемно лице при огледа, спрямо което не са възникнали съмнения за заинтересованост от изхода на делото или необективност на съобщеното. Показанията на М. Ю. и на Г. А. (приобщени чрез прочитането им) сочат, че огледът на местопроизшествието, документирал състоянието на могилния сегмент, върху който е бил заварен подсъдимия, като е бил извършен при спазване на законовия регламент, поради което и съставеното доказателствено средство – протокол, притежава тази доказателствена стойност, която разпоредбата на чл. 131 НПК прогласява, относно съдържащите се в него факти: наличен изкоп с размери 140/120 см повърхнина и 130 см дълбочина, както и установени, а след това и иззети при огледа вещи – кирка, две лопати (права и дълбока), метална кофа, 2 броя текстилни въжета и чифт ръкавици. Във връзка с наведените и пред въззивния съд доводите от страна на защитата следва да се посочи, че коментираният протокол действително не описва наличие на почва или отломки от друг материал в района на изкопа, но това само по себе си не елиминира показанията на свидетелите, в посочената вече по-горе насока, за техните възприятия от изкопа и наличието на пръст по лопатата. Наличието на почва и отломки в района на изкопа се наблюдава и във фотоалбума. В този смисъл са снимки 2 и 3 на л. 14 от досъд. пр. Доколкото фотоалбумът е неразделна част от протокола за оглед на местопроизшествие, то следва да се приема, че части от изхвърлени от дълбочинния слой материали са съществували на огледаното от разследващия орган пространство. А това напълно корелира с изводимите от коментираните вече по-горе свидетелски показания факти и приобщени веществени доказателства и обоснова извод, че на инкриминираната дата подсъдимият е извършил изкопни работи в района на надгробната могила. Не намира опора в материалите по делото и второто възражение на подсъдимия и неговата защита пред въззивния съд, а именно, че могилата представлявала естествено възвишение, натрупано вследствие на природни явления, а не изградено от човешка дейност в миналото съоръжение. Правилно първият съд е отбелязал, че на първо място обясненията на подс. Я. изключват подобни твърдения, доколкото съобщил, че теренът изглеждал като „строителна площадка с множество дупки“, към който легенда за заровено турско злато го насочила, за да го изследва. В този смисъл става ясно, че идеята за предходна човешката дейност от миналото е намерила отражение в съзнанието на подсъдимия. Освен това, съгласно заключението на вещото лице Л., става въпрос за надгробна могила с горепосочените размери, силует и вероятен произход, датиран според съществуващите данни от древността. Вещото лице също така е уточнило, че белезите за това, че могилата не е естествен насип, са били лесно установими, най-малкото поради множеството части от археологически материали, намиращи се на повърхността й или разпилени по склоновете й. Пред първия съд експертът също така е пояснил, че по силата на разпореждане № 1711 от 22.10.1962 г. всички могили, както и тази, са били обявени за паметници на културата с категория „национално значение“. Съоръжението било проучвано през 1984 година, а през 1997 година за него е била съставена регистрационна карта, чрез която било включено в АИС „Археологична карта на България“. Обявяването на могилата за паметник на културата по отменения Закон за паметниците на културата не изключва, нито изменя статута и защитата на надгробния насип към инкриминирания момент, тъй като съгласно § 10 от ЗКН заварените обявени по досегашния ред паметници на културата запазват своя статут и категория като културни ценности по смисъла на този закон. А съгласно чл. 7 ал. 1 от този закон културна ценност е всяко материално и нематериално свидетелство за човешко присъствие и дейност, природна даденост или феномен, което е от значение за индивида, общността или обществото и има научна или културна стойност. Следователно, с основание първият съд е приел, че не изучаването, регистрацията или идентификацията на дадена недвижимост й придава качеството на културна ценност по смисъла на закона, а самото притежание на упоменатите в законовата дефиниция белези или както се сочи в Решение № 324/14.10.2015 г. по н. д. ""/2015 г. на ВКС „тя е културна ценност по силата на самото си съществуване“ като носител на следи от човешкото минало. Регистрацията, идентификацията, проучването и обявяването са етапи от процеса по опазването на културното наследство, а не фактически или юридически условия, правопораждащи статута на недвижимостите като сегмент от културното наследство. В този смисъл нормите в чл. 64 и следващите от ЗКН уреждат именно правилата за защита на недвижимите културни ценности, а не производство по конституирането им като такива. Тези норми целят да огласят закрилата на културната ценност, но нито те, нито горецитираните налагат извод, че такава е само този предмет, който изрично е обявен за носител на културно наследство след провеждане на регламентираното от закона производство (Решение № 50124/21.10.2022 г. по в.д.580/2022 г. на ВКС ). Цитираното от първия съд решение дава отговор и на въпроса дали е необходимо дадена недвижима вещ да бъде проучена от специалисти и публично оповестена като недвижима културна ценност, за да бъде накърняването й престъпно. Отговорът е отрицателен и подкрепен от горепосочената законова дефиниция, както и тази в чл. 146 ал. 1 ЗКН, доколкото според експерта в случая се касае за археологически обект, а съгласно чл. 146 ал. 3 от закона всички тези обекти имат статут на културни ценности с категория съответно национално значение. Изложеното и според настоящата инстанция налага извод, че в случая изкопните работи се явяват осъществени на територията на недвижима културна ценност, каквото е изискването на чл. 277а ал. 2 от НК. Без значение за обективната страна на престъплението е продължителността на изкопната дейност, както и това дали е била извършвана на терен, спрямо който е имало въздействие и преди това или деецът за първи път осъществява интервенция върху защитения слой. В случая, дори да се приеме, както сочи подсъдимият в своите обяснения, че той, С. и Г. са заварили изработен вече изкоп, противоправната дейност е била реализирана с предприетото от тях въздействие върху насипа, който е защитавал надгробното съоръжение с безспорното намерение да се постигне по-голяма дълбочина и достъп до неговото вътрешно пространство. Без значение за съставомерността на процесното деяние е и времетраенето на изкопните дейности – минути според Г. и С., около два часа според свидетеля И.. Достатъчно е предприемането на каквито и да по характер, обем и количество изкопни мероприятия, защото наказателната норма защитава автентичността и целостта на културната ценност, включително нейния силует и охранителна зона, доколкото и нелегитимната промяна на последната сама по себе си е инкриминирана. В случая подсъдимият е използвал сечива, с които е бил заварен в изработения ров, а външният изглед на последния е сочел скорошна промяна на почвения пласт, част от който е бил изнесен в непосредствена близост, са показател за това, че действията на Я. са предизвикали именно това неблагоприятно изменение на защитената конструкция, която законът криминализира. Всички обективни параметри на извършеното са свидетелство и за неговата субективна страна. Както вече се посочи, самите обяснения на Я. бележат съзнаване на характера на увредения от него терен. Той поддържа, а и това е споделил пред С. и Г., че посещението на могилата е било с цел търсене на „турско злато“, а това безспорно е илюстрация на съществуващите представи относно естеството на възвишението, чиито видими и лесно забележими особености (множество дупки, остатъци от керамика, ломени камъни) сами по себе си също са изключвали естественият му произход и не само са предполагали, а и без затруднения или специални знания от наблюдателя са подчертавали характера му на наранен от множество набези археологически обект. Липсата на обозначителни табели или на публичен достъп до АИС „Археологическа карта на България“, освен че не изключва обективните белези на стореното, не обосновава отсъствието на представи относно статута на пространството, защото не публичното оповестяване, а действителното състояние е признак за естеството на повърхнината, която изглеждаща за подсъдимия като „строителна площадка“ очевидно не е била считана от него за природен феномен, несвързан с минало човешко присъствие. Друг е въпросът дали извършването на изкоп върху какъвто и да е чужд терен (бил той общински или държавен) е правомерна дейност, както подсъдимият явно намира, представяйки твърдения за шеговита разходка с цел намиране на изоставено злато. По-същественото в случая е това, че всички налични върху терена находки са били ясен и недвусмислен индекс за неговия действителен характер. След като те безспорно са били възприети от подсъдимия, то и съществуващата защита на пространството е нямала как да не бъде осъзната. А това означава, че подсъдимият е имал субективни представи за всички обективни белези на своята дейност и за нейния противоправен характер, които представи обосновават и прекия умисъл като субективно отношение към стореното. В отговор на доводите на защитата пред настоящия съд за необходимостта да бъдат погледнати и показанията на местните жители и кмета на с. Т., като се посочи, че обстоятелството дали кметът на населеното място е разполагал с документи, че в землището на населеното място има археологически обекти е без правно значение в случая. От една страна кметът е оправомощен да се занимава с частната общинска собственост и няма отношение археологическите и историческите проучвания на територията на страната ни. От друга, в посочения вече по-горе смисъл, без значение е обстоятелството дали свид. Х. Х. си е давал сметка за особеностите на могилата, разположена в близост до селото или го е възприемал като възвишение, тъй като неговото отношение към обекта не е в състояние да промени характера на обекта като културна ценност с национално значение. И заявеното от свид. Х. обстоятелство, че него никой не го бил уведомил, че могилата е културно-исторически обект също няма отношение към случая, тъй като подобна информираност или неинформираност не е част от фактически състав по получаване или отнемане на качеството на културна ценност с национално значение на подобни обекти. В подобна насока следва да бъдат коментирани и показанията на свид. М. Ю., който е дефинирал процесното място като могила в близост до селото. Посочените лица от селото очевидно не са имали специфичен интерес към могилата, поради което и няма как да се извеждат съответни аргументи, че техните показания в цитираната насока, следва да се имат предвид при преценката на случая от гледна точка на това възприемал ли е самият подсъдим територията, на която извършва изкопните си дейности като иманярска дейност на територията на недвижима културна ценност. По-горе бяха изложени доводи във връзка с възприятията на свидетелите С. и Г. от особеностите на разкопаваната могила. Като е заявил Г. пред първия съд (л. 66 от делото на ОС), „…мястото беше разкопано, изчукано и приличаше на депо за строителни отпадъци. Имаше пръст, камъни и паднала дървета. Камъните и пръстта са строителни отпадъци. Мястото беше дупка до дупка.“ Посоченото напълно кореспондира с отбелязаното и в археологическата експертиза, че тези материали, дялани и ломени и т. н., означава, че в нея има някакво подмогилно съоръжение. Тези материали са извадени от дупките и са нахвърляни по могилата – по склоновете и по върха, има също и строителна керамика, която представлява керемиди и тухли, които са част от надгробното съоръжение (в този смисъл и устните разяснения не вещото лице Л. пред първия съд – л. 70 от делото на ОС). Следва да се посочи, че възприятията на свид. Г. в цитирания смисъл освен, че кореспондират с посоченото от вещото лице, също така са били ясно обективирани и от самия подсъдим в неговите обяснения пред ОС. Я. ясно е посочил пред първия съд като особеност на терена следното: „… наоколо има около 50 дупки – дълбоки, малки, къси…“ (л. 53 от делото на ОС). Действително Я. дефинира терена като „хълмисто образувание“, „естествено възвишение“, за което в последствие разбрал, че се води могила (л. 54 от делото на ОС), но обясненията му по посочения пункт са непоследователни и вътрешно противоречиви, а твърденията му, че е считал могилата на естествено възвишение да декларативни и не кореспондират със собственото му признание, че е възприел наличните по терена дупки и мълчанието му за останалите маркери за човешка дейност в миналото – извадени от дупките голямо количество строителни материали, за които и свид. Г. ясно и недвусмислено описва. Следва да се посочи, че свид. С. на подготвителната фаза от процеса също така е обективирал възприятията си от терена и очакванията за изравянето на находка, като е заявил, че подсъдимият е изхвърлял пръстта навън от дупката, но „реално нищо ценно се открило в тази дупка“ (л. 24 гръб от досъд. пр., разпит на С., включен чрез прочитането му). Във връзка с изложеното не могат да бъдат възприети оплакванията на защитата, че подсъдимият не е осъзнавал, че търси археологически обекти в района на недвижима културна ценност. Същият се е занимавал с търсене на различни обекти в земните пластове, лично е отвел групата до мястото, където е посочил къде да се копае, за да търсят старинни предмети. На това място е имало следи от и от други изкопи, което предполага, че подсъдимият предварително е огледал и опознал въпросното място. Освен това изкопите са били извършени в районна на могила, която ясно забележима и по нея има белези, по които и неспециалисти са могли да се ориентират, че представлява археологически обект в посочения от експертизата смисъл. Не намират опора в материалите по делото оплакванията на защитата за заинтересованост на свид. И. от изхода на делото и лично отношение спрямо подсъдимия. От една страна свидетелят е професионалист и работи в сферата на археологията, поради което неговата служебна ориентация предполага непримиримост към иманярските набези и подаването на съответни сигнали. От друга страна свидетелят най-малкото може да бъде упрекнат за това, че е изпълнявал съвестно работата си, като е подал сигнал за извършването на подобно посегателство и е отвел полицейските служители на местопрестъплението. Показанията на И. са обективни, добросъвестни, последователни и кореспондират със заявеното от полицейските служители Н. и Ш., както и протокола за оглед на местопроизшествие и показанията на поемните лица. Само по себе си обстоятелството кой е съобщил на И. за извършваното посегателство и дали самият той е чул предварително тътена от работна дейност преди да отведе полицейските служители на мястото, където е копал подсъдимият, няма особено значение за делото. Действително при посочената от страна на защитата смисъл се наблюдава известна непоследователност в претенцията на И. дали му е съобщено от местно лице за незаконната дейност или лично се е усъмнил като е видял автомобила. Настоящият съд намира, че показанията на свидетеля И. за посоченото обстоятелство, не дискредитират заявеното от него в цялост, тъй като възникналото противоречие следва да се проектира и съобразно показанията на полицейските служители, които също са посочили, че И. е бил в друго населено място, от където е следвало да бъде взет, за да окаже съдействие във връзка със сигнала. Не могат да бъдат споделени и останалите оплаквания на защитата, че било възможно Н., И. и Ш. да са чули шум от изкопни работи от самото село, а не от процесната могила. Касае се за предположение, което не намира опора в материалите по делото. Посочените свидетели са били пределно ясни от къде са възприели да идва звука, който са следвали, докато се отзоват на мястото, на което е „работел“ подсъдимият и където са били открити приобщените като веществени доказателства оръдия на труда и материали. В заключение следва да се каже, че окръжният съд е обсъдил с дължимото внимание и грижа направените от подсъдимия и неговия защитник възражения, включително и неправилно обоснованите от тях тези по делото. При установената по-горе фактическа обстановка, правилно първият съд е приел, че от обективна и субективна страна подсъдимият е осъществил престъплението по чл. 277а, ал. 3 вр. ал. 2 НК, като доводите се споделят и няма да бъдат преповтаряни. Изпълнителното деяние на престъплението по чл. 277, ал. 3 във вр. ал. 2 от НК е „извършване на изкопни работи“ на територията на недвижима културна ценност или в нейната охранителна зона, каквито действия безспорно са установени да са извършвани от подсъдимия. Обемът на изкопните работи и размера на направения изкоп, както и дали е направен само от подсъдимия или е изкопан преди това, е без значение за наказателната му отговорност. Престъплението е на просто извършване и забранява търсенето на археологически обекти, в който смисъл е разбирането на ВКС в Р № 214 от 17.04.2013 г. по н. д. № 588/2013 г. на I н. о., Р № 32 от 22.03.2019 г. по н. д. № 17/2019г. на III н. о. А е безспорно установено, че подсъдимият е извършвал такава забранена дейност. Не е налице изискване, инкриминираните действия да са извършени в „регистриран“ или „обозначен“ недвижим археологически обект в посочения по-горе смисъл. От обективна страна е установено, че изкопните работи са извършени на територията на недвижима културна ценност. В изготвената по делото археологическа експертиза, приета и кредитирана от съда, е бил даден категоричен отговор на въпроса какъв е статута на местността и дали описания в протоколите за оглед на местопроизшествие изкоп, е в границите на недвижима културна ценност. Експертизата е намерила, че процесната могила представлява недвижима културна ценност. Надгробната могила, предмет на огледите, представлява археологически обект от национално значение по смисъла на чл. 146 от Закона за културното наследство. Изкопът е бил извършен непосредствено върху могилата, като са били нарушени стратиграфските пластове на автентичния могилен насип. Подсъдимият не е имал съответно разрешение за тази дейност по реда предвиден в чл. 148, ал. 1 и ал. 2 от ЗКН, а предвид нормативните изисквания за осъществяването, не е могъл да придобие такова. Налице е от обективна страна и квалифициращият признак по ал. 3 на чл. 277а от НК, а именно използването от подсъдимия на технически средства-метална кофа с въже, лопати и кирка. Безспорно е, че намерените в изкопа и около него средства са били донесени и ползвани от подсъдимия, като същите са ползвани за извършването на изкопните действия и без помощта на тези средства, реализирането на дейностите по разкопаване и изхвърляне на пръст, би било затруднено. Посочените по-горе свидетели са били категорични за намирането на такива вещи и оръдия на мястото, като са възприели звуци наподобяващи изкопни работи, като е установено, че подсъдимият е бил в изкопа с кофата с въже, където копаел с кирка и права лопата, като не спори, че е бил снабден с необходимите оръдия за реализиране на изпълнителното деяние. При изземването на веществените доказателства с протоколи за оглед на местопроизшествие не са били допуснати процесуални нарушения. От субективна страна подсъдимият е извършил престъплението при пряк умисъл, с целени и настъпили обществено опасни последици. Съзнавал е общественоопасния характер на извършеното престъпление, предвиждал е настъпването на общественоопасните последици и е искал това. Предварителното проучване на района на могилата в съответната местност, целенасоченото отИ.е на мястото на деянието, в късния следобед, обективираните действия по разкопаване с цел намиране на археологически находки, снабдяването с необходимите технически средства за подпомагане на тези дейности, са все обстоятелства, обосноваващи осъществяването на деянието при наличие на пряк умисъл, със съзнавана обществена опасност на извършеното, като е искал и очаквал в резултат от дейността да настъпят обществено опасните последици. Не подлежи на преоценка частично оправдателният диспозитив на присъдата поради липсата на съответен протест. От друга страна доводите на първия съд в тази насока не търпят укор и се споделят от въззивния съд. С оглед на установената правна квалификация на извършеното от подсъдимия, като е съобразил степента на обществена опасност, съобразно личността на подсъдимия и най-вече за постигане целите на наказанието, правилно първият съд е посочил, че наказанието по отношение на подсъдимия следва да се определи при условията на чл. 54 от НК, при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства. Като такива е отчел статута му на неосъждано лице и добрите му характеристични данни предвид липсата на други противообществени прояви. Действително същият е имал предходни осъждания, за които е бил реабилитиран, като спрямо него е налице и прекратено от обвинението с постановление от 25.01.2022 г. наказателно производство, което е било водено за идентично с настоящото деяние. Самостоятелно това не дава основание да се правят изводи за по-висока обществена опасност на подсъдимия доколкото тези данни не могат да се ползват в ущърб на подсъдимия по настоящото дело. Като смекчаващо обстоятелство правилно е отчетено и здравословното състояние на подсъдимия, както и естеството на самата изпълнителна дейност, която е била реализирана в наличен изкоп в с относително кратка продължителност. От друга страна, следва да се отчете, че видът и броят на използваните технически средства и осъществената от подсъдимия подготовка, включително и с привличането на свидетелите Гочев и С. за изкопните работи и превозването им с автомобил, също завишават каузалната тежест на деянието. В този смисъл правилно е посочено, че се наблюдава планираност на действията, набавянето на оръдия, с които да се улесни дейността, включването и на други лица, с оглед по-бързото реализиране на резултата. При така очертаните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства по отношение на подсъдимия, правилно първият съд му е наложил справедливо наказание при условията на чл. 54 и чл. 57, ал. 2 НК - ЕДНА ГОДИНА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА и ГЛОБА в размер от 5000 лева. Така наложената на подсъдимия кумулативна санкция - лишаване от свобода в минималния, предвиден в закона размер, заедно с кумулативно предвиденото наказание ГЛОБА – също в минимален размер от 5000 лева, държи сметка и за характера на посегателството, насочен към културна исторически обект и отчетените смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. Настоящият съд не споделя доводите на защитника на подсъдимия в хода на съдебните прения за евентуално приложение на разпоредбата на чл.9, ал.2 от НК за това престъпление, поради явно незначителна обществена опасност на това деяние, поради което присъдата била несправедлива. За приложението на чл. 9, ал. 2 от НК следва да се преценят съвкупно всички елементи от състава на престъплението, както и данните да личността на подсъдимия. Наличните доказателства за извършената от подсъдимия подготовка и обекта на посегателство, не води до изводи за изключително ниска обществена опасност на извършеното посегателство срещу културното наследство. За това и съдът правилно не е приложил тази разпоредба. Налице са предпоставките на чл. 66, ал. 1 НК предвид чистото съдебно минало на подсъдимия, като правилна е преценката на първия съд, че за постигане целите на наказанието, визирани в чл.36 от НК и най-вече за тяхното поправяне, не е наложително да изтърпява наложеното му наказание „лишаване от свобода“ ефективно. За това коректна е преценката му да отложи неговото изпълнение с изпитателен срок от три години, след влизане на присъдата в законна сила. Първият съд не е намерил основание за повече снизхождение и съответно определяне на по-ниски по размер наказания предвид характера на извършеното престъпление и обекта на посегателство. Не са налице изключителни и многобройни смекчаващи обстоятелства, които да налагат определяне на наказание при условията на чл.55 от НК. Определените по размер наказания по отношение и на подсъдимия съответстват на степента на обществена опасност на извършеното и в най-пълна степен ще съдействат за изпълнение на целите по чл. 36 от НК, най-вече за да въздействат предупредително и възпитателно, както по отношение на подсъдимия, така и по отношение на другите членове на обществото. Съгласно чл. 301, ал. 1, т. 11 НПК правилно първият съд се е произнесъл и относно веществените доказателства, като приел, че на основание чл. 53, ал. 1, б. „а“ НК, следва да бъдат ОТНЕТИ в полза на държавата принадлежащите на подсъдимия вещи, послужили за извършване на престъпленията по чл. 277а, ал. 3 НК, тъй като е безспорно установено е, че въпросните вещи са послужили за извършване на инкриминираното умишлено престъпление и е принадлежало на подсъдимия. Като вещи без стойност не подлежи на преоценка тяхното унищожаване, след влизане на присъдата в законна сила. С присъдата си правилно първият съд е осъдил подсъдимия да заплати на основание чл.189, ал.3 от НПК направените разноски в хода на досъдебното производство и съдебното производство. При извършената служебна проверка въззивният съд не намери основания за изменение или отмяна на съдебния акт, поради което той следва да бъде потвърден. По изложените съображения и на основание чл. 338 вр. чл. 334, т. 6 от НПК, Апелативен съд – Пловдив, ІІ наказателен състав