Решение № 669 от 26.5.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 676/2026 г.

С решение № 7472 от 8.12.2025 г. по гр. д. № 3775/2024 г., СГС, І-17 с-в, ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, по предявен от Лесотехнически университет, БУЛСТАТ 000670634, като процесуален субституент на Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, че Р. А. Г., ЕГН ••••••••••, Н. Ц. Д., ЕГН ••••••••••, А. Ц. Й., ЕГН ••••••••••, С. Ж. Г., ЕГН ••••••••••, К. Р. М., ЕГН ••••••••••, С. К. Ш., ЕГН ••••••••••, Н. С. Ш., ЕГН ••••••••••, Т. П. П., ЕГН ••••••••••, П. А. П., ЕГН ••••••••••, Р. А. П., ЕГН ••••••••••, А. П. Д., ЕГН ••••••••••, Е. И. Г., ЕГН •••••••••• и Т. И. М., ЕГН •••••••••• не са собственици на поземлен имот с идентификатор 68134.1601.2626, с площ от 1 106 кв.м. по КККР, одобрени със заповед № РД-18-258/28.07.2020 г. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се в гр. София, район „Студентски“, ж.к. „Студентски град“. С решението се ОТМЕНЯ на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК, констативен нотариален акт № 81, том III, рег. № 8630, дело № 424/29.11.2002 г. на нотариус рег. № ••• на НК. Срещу решението е подадена въззивна жалба от Т. П. П., П. А. П. и Р. А. П., чрез техния пълномощник адв. Т.. Оспорват изводите на съда, че имотът е публична държавна собственост, че не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ, че мероприятието, за което е отчужден имота е било реализирано и че служи за задоволяване на обществени потребности в областта на образованието. Подчертават, че имотът не попада под действието на отчуждаването по Указ № 29/1943 г. и към 1971 г. е в ТКЗС, а не е включен в огражденията за военните обекти (вещото лице е посочило, че казармите са стигали до съседен имот). Считат, че неправилно е възприето, че според РП от 1967 г. имотът е попадал в парцел ІІ – ВЛУ, актуван с АДС № 945 от 9.04.1971 г., Ленински РНС на СГНС. Изрично сочат, че отреждането на имот за определени нужди по регулационен план не е способ за придобиване на собственост, и държавата може да придобие собствеността след заплащане на обезщетение. Сочи се още, че няма приключила процедура по отчуждаване според действащия към 1971 г. ЗПИНМ. Твърди, че нормата на чл. 89, ал. 2 ЗВО е действаща от 2000 г. и не може да влияе на възстановяването на имота по ЗСПЗЗ, следователно въз основа на ЗВО не може да се приеме, че имотът е публична държавна собственост. Изтъкват, че безвъзмездното предоставяне за управление на имот, публична държавна собственост може да се извърши от МС, какъвто акт няма. Твърди се, че собствеността е възстановено по ЗСПЗЗ и построените сгради на ЛТУ не са в границата на спорния имот, който е незастроен и понастоящем (парниците на Университета са извън имота). Моли да се отмени обжалваното решение и да се отхвърли иска. Срещу решението е подадена въззивна жалба от А. П. Д., Т. И. М., Р. А. Г., А. Ц. Й., Н. Ц. Д., Е. И. Г., К. Р. М., Н. С. Ш., С. Ж. Г. и С. К. Ш., чрез пълномощникът им адв. Д. П.. Твърдят, че процесният имот не е предоставен за управление на ЛТУ, тъй като не попада под действието на Указ № 29 от 10.12.1943 г. и той няма правен интерес да води процеса като ищец. Оспорва иска и по основателност. Считат, че към датата на влизане в слизане на реституционния закон от 1992 г. и към решението на СРС от 1998 г., ЛТУ не е разполагал с правото да управлява имотите по АДС № 945 от 1971 г., тъй като с този акт правата на управление са представени на Министерството на народната просвета. Позовават се на ТР № 5 от 2013 г. по т.д. № 5 от 2011 г., в което е прието, че решението на административния съд, постановено в производство на пряк съдебен контрол, е задължително за държавата и органите й, стопанисващи горите и земите от ДГФ, както и земеделските земи, включени в ДПФ, поради което е недопустимо в производство по предявен иск за собственост на гори и земеделски земи от или срещу държавата, гражданският съд да упражни върху него косвен съдебен контрол за нищожност и материална незаконосъобразност. Подчертават, че в акт № 3447 от 1.08.2003 г. (с който се предоставят права на управление на ЛТУ) не е включен процесния имот, тъй като самата държава не е имала права върху имота. Считат, че съдът служебно, без ищецът да е претендирал това, е извел правен извод, че макар върху самия имот да няма реализирано строителство, той бил включен в парцел, върху който е изпълнено комплексно мероприятие и това е причината да придобие статут на публична държавна собственост. Считат още, че за отчуждаването приложими са били ЗПИНМ и ЗТСУ, но няма данни за проведени по тях производство. Твърди се, че върху терена няма строителство, което да изключва възможността за възстановяването му. Поддържат, че чл. 89, ал. 2 ЗВО няма отчуждителен ефект, а въз основа на него могат да се предоставят имоти, които вече са държавна собственост. Твърди се, че след възстановяването на собствеността ответниците са извършили действия, с които са демонстрирали владението си и в тяхна полза е изтекла придобивна давност. Възразяват и срещу уваженото искане по чл. 537, ал. 2 ГПК, тъй като счита, че то може да бъде основателно само ако е предявен иск за собственост. Молят решението да се обезсили или да се отмени като неправилно и да се отхвърли иска. В писмен отговор Държавата, чрез министъра на регионалното развитие, чрез Областния управител на Област София, оспорва жалбата. Счита, че имотът попада под актуването на АДС № 945, където е посочено, че се касае до стар държавен имот и според § 83, ал. 4 от ППЗПИНМ, държавните имоти, определение по уличнорегулационен план за мероприятия на държавни учреждения и обществени организации се предава по ЗС (в частност по чл. 6, като безстопанствен имот). Изтъква още, че ВКС допуска и т.нар. фактическо отчуждаване, и макар да не попада под действието на Указ № 29 от 1943 г., имотът според СТЕ практически е станал част от територията, включена в огражденията на военните обекти. Евентуално се твърди, че имотът е придобит по давност от ЛТУ, който го е владял от 1967 г. Счита, че от СТЕ се установява, че процесният имот е бил включен в парцел ІІ – ВЛТУ от кв. 23 съгласно РП от 1967 г. и че е реализирано мероприятието. Тъй като се ползва за значими обществени потребности, с влизане в сила на Конституцията, имотът е станал публична държавна собственост и не може да се придобива по давност. Сочи, че правилно при косвения контрол е прието, че е имало реализирано мероприятие по § 1 от ППЗСПЗЗ, което не позволява възстановяване на собствеността. В писмен отговор Лесотехническият университет - ответник пред апелативния съд и ищец пред СГС, оспорва и двете жалби. Счита иска за допустим, възраженията относно доклада – за неправилни, а осъществения косвен съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК – за правилен. Счита, че съгласно СТЕ се установява, че със Закона за одобрение и приложение на ОГП на София от 1961 г., спорният терен попада в територия отредена за обществени терен за висши учебни заведения. Сочи, че според първия регулационен план от 1967 г. имотът попада изцяло в площта на парцел ІІ – ВЛИ (кв. 23, т.1.5), а според РП на главната улична мрежа от 1975 г. – в парцел ІІ – ВЛИ (кв. 23, т. 1.6). Подчертава, че тези устройствени планове имат правно действие по чл. 17 ЗПИНМ и въз основа на тях се осъществяват мероприятията на държавните учреждения (като ЛТУ), предвидени в самия градоустройствен план или улично-регулационния план. Изтъква, че към влизане в сила на ЗСПЗЗ върху имота може да няма реализиран строителство, но има осъществено комплексно мероприятие, поради което той не може да се реституира поради наличие на пречки по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ вр § 1 от с.з., следователно – имотът е държавна собственост, публична по характер, тъй като е предоставен на висше училище. Сочи, че приложение намира чл. 7, ал. 4 ЗДС, който макар да е приет през 2009 г., е относим поради тълкувателния си характер. Изтъква се, че наследниците на Г. Х. имат друг път за защита – като получат обезщетение за процесния имот. Подчертава, че в жалбата на десетте физически лица се поддържа възражението за давност, но то е било въведено в процеса от другите ответници, които пред САС не го поддържат, поради което разглеждането му от апелативната инстанция е недопустимо. Отделно намира, че давност не е изтекла в полза на физическите лица, тъй като те не са отстранили ЛТУ от владение, не са били въведени в такова, а самият срок е бил спрян от 31.05.2006 г. до 8 март 2022 г. и няма изтекли 10 години, считано от датата на решението на СРС от 25.01.1999 г. Давностно владение не е осъществявано за десет години (а само за 9 г., 5 м. и 18 дни), дори ако се приеме, че от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. давност е текла (според Решение на КС по к.д. № 16/21 г.). Счита, че искане по чл. 537, ал. 2 ГПК може да се уважи и при предявен отрицателен установителен иск. Моли да се потвърди решението и да се присъдят разноски. В молба-уточнение от 7.05.2026 г. от А. П. Д., Т. И. М., Р. А. Г., А. Ц. Й., Н. Ц. Д., Е. И. Г., К. Р. М., Н. С. Ш., С. Ж. Г. и С. К. Ш., чрез пълномощникът им адв. Д. П., във връзка с указанията от определението за насрочване е посочено, че предмет на въззивната жалба е пропускът на съда да се произнесе по отношение на оспорваното с отрицателния установителен иск основание за придобиване на собственост по давност. Посочено е още, че производството следва да се прекрати тъй като не се установява твърдението на ищеца, че е собственик по Регентския устав. Въззивните жалби са подадени в срок, срещу валидно и допустимо съдебно решение, преценено като такова в съответствие с чл. 269 ГПК. Във връзка с възражението, че искът е недопустим, въззивният съд приема следното: Предявеният отрицателен установителен иск е допустим. Процесуалната легитимация се определя от твърденията в исковата молба, че ответниците не са собственици, тъй като имотът не им е възстановен надлежно, а същият като публична държавна собственост е предоставен на Лесотехнически университет за ползване. Относимо е разрешението дадено в Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК на ВКС. В същото е възприето, че правен интерес е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, когато се позовава на фактическо състояние или когато има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Разяснено е, че при предявяването на този вид иск ищецът следва да докаже фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът - фактите, от които произтича правото му. В настоящия казус Университетът счита, че имотът му е предоставен за ползване като държавна собственост (което следва да докаже като факт), и въз основа на тези свои права претендира да отблъсне всяко намерение на другиго да ползва и да се разпорежда с имота като свой. Този конфликт на претенции легитимира ищеца да предяви отрицателен установителен иск срещу физическите лица за да отрече претендираното от тях право на собственост. При недоказване на фактите, от които произтича правният интерес, производството ще подлежи на прекратяване. При уважаване на иска, Университетът ще може необезпокоявано да упражнява върху имота правата, които твърди, че притежава. Казаното е в съответствие и с становището на ВКС (в определение № 473/09.12.2020 г. по гр.д. № 1359/2020 г., І ГО), че въпросът за допустимостта на един иск се извежда от твърденията в исковата молба и не би могло в производството по проверка на допустимостта да се изследва дали са доказани твърденията на субституента, с които той обосновава правомощието си да предявява чужди права пред съда. Както и СГС е посочил в обжалвания акт, относими са разрешения подобни на даденото в решение № 29/01.03.2018 г. по гр. д. № 1865/2017 г. на ВКС, II ГО. В същото е прието, че „организациите, вкл. висши учебни заведения, на които са предоставени за стопанисване и управление държавни имоти, разполагат с процесуална легитимация да предявяват искове за собственост, вкл. за да защитят правото си на ползване срещу всяко лице, което им го оспорва, без да отрича правото на собственост на държавата. Ищецът, в качеството му на висше училище, което твърди, че процесният имот му е предоставен от държавата, разполага с интерес като процесуален субституент по смисъла на чл. 26, ал. 2 ГПК да предяви от свое име пред съд иск за защита на правото на собственост на държавата.“. Върховният съд е разглеждал подобни искове – така напр. определение № 4980 от 5.11.2024 г. по гр.д. № 4980/2023 г., І ГО, недопускащо до касация решение № 110 от 08.06.2023 г., гр.д. № 45/2023 г., АС Варна, с което е признато, по отрицателен установителен иск на СУ „Св. К. Охридски“, в качеството му на процесуален субституент, че физически лица не са собственици на имот, публична държавна собственост, предоставен на Университета за ползване. Софийски апелативен съд при преценка на доводите на страните и доказателствата по делото намира следното: Предявен e отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК. Ищецът Лесотехнически университет твърди, че процесният имот с площ от 80 601 кв.м., находящ се в гр. София, район „Студентски“, бул. „Кл. Охридски“ № 10, кв. 234 и 235 в м. „Студентски град“, му бил предоставен за стопанисване и управление като държавна собственост, която била с характер н а публична такава (арг. чл. 89, ал. 2 от ЗВО) и за което бил съставен АДС (публична) № 03447 от 01.08.2003 г. В КККР било налице заснемане като четири поземлени имота, един от които бил процесният. Ответниците – физически лица претендирали, че са собственици на имот с площ от 1106 кв.м. - част от посочения по-горе терен, като през 2002 г. се снабдили с нотариален акт за собственост върху недвижим имот, възстановен по реда на ЗСПЗЗ и по наследство, като се легитимират и с решение № 2502/70 от 25.01.1999 г., на ПК – Студентска за възстановяване правото на собственост на общия им наследодател Г. П. Х.. Ищецът твърди, че имотът неправилно е възстановен на наследниците на Г. Х., тъй като е със статут на публична държавна собственост, както и че той не е владян от ответниците от 1999 г., а от А. Д. – от придобиване на ¼ ид.ч. от имота. Счита още, че правото на собственост било придобито от държавата на основание давностно владение, упражнявано чрез Лесотехнически университет. Ищецът, приемайки себе си за процесуален субституент на държавата, предявява отрицателен установителен иск срещу физическите лица, като претендира да се признае, че спорната площ не е тяхна собственост, да се отмени нотариалния акт и да се присъдят разноски. Държавата, чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството, счита иска за основателен. Сочи, че процесният имот е част от по-голям терен, представляващ публична държавна собственост, и който в цялост е предоставен за управление на Лесотехническия университет, на основание чл. 89, ал. 2 от ЗВО. Статутът на имота не позволявал нито да бъде обект на разпореждане, нито да се придобива по давност, нито собствеността върху него да се възстановява. Позовава се на решения на КС на РБ и на ВКС, според които статутът на имота се определя към един поранен момент спрямо приемането на нормата на чл. 2, ал. 2 от ЗДС – да е заварена от КРБ и от реституционните закони. Изтъква, че предоставянето на имота на Лесотехническия университет за стопанисване и управление е в съответствие с интересите на образованието на населението и е имал характер на публична държавна собственост и преди влизане в сила на КРБ и на реституционните закони, поради което е налице пречка както за възстановяването му, така и за придобиването му по давност. Ответниците Р. А. Г., Н. Ц. Д., А. Ц. Й., С. Ж. Г., К. Р. М., С. К. Ш., Н. С. Ш., А. П. Д., Е. И. Г. и Т. И. М., чрез адв. Д. П., оспорват правния интерес на Университета и намират иска за недопустим. Считат, че актът за държавна собственост от 2003 г. не включвал процесния имот, тъй като според предходния АДС имотът бил отписан със заповед на областния управител от 2000 г. Поддържат, че с решение на СРС от 25.01.1999 г. отказът на ПК за възстановяване бил отменен и правата им признати. Считат, че държавата е обвързана от соченото съдебно решение и косвен съдебен контрол върху решението на ПК – Студентска се явявал недопустим. Поддържат тезата си, че владели имота непрекъсвано след признаване на правото им на възстановяване, предприели заснемане, поставили геодезически означения и ограда, засявали култури, през 2008 г. сключили предварителен договор за учредяване на право на строеж срещу задължение за застрояване на жилищна сграда, не спирали да го посещават и поддържат, да го предлагат на инвеститори за застрояване, за отдаването му под наем и др., заплащали и дължимите МДТ. Позовават се и на ТР № 5/14.01.2013 г. по тълк.д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС. Считат, че искане по чл. 537, ал. 2 от ГПК може да се разглежда само ако има предявен иск за собственост. Ответниците Т. П. П., П. А. П. и Р. А. П., чрез адв. К. Т., също оспорват допустимостта на отрицателния установителен иск, като изтъкват, че след възстановяване на собствеността всички наследници на Г. Х. владеели имота и това било известно на Лесотехническия университет. Твърдят, че имотът никога не е бил държавна собственост, а ЛТУ никога не е извършвал действия, водещи до придобиването му по давност. От събраните доказателства, преценени в съответствие с доводите на страните във въззивното производство, се установява следната фактическа обстановка: По делото е представен АДС № 945/09.04.1971 г., съставен въз основа на заповед № 2537/01.12.1967 г. на отдел „Архитектура и благоустройство“ при СГНС за празно място от 240 050 кв.м., с посочени граници, предоставено за ползване на Министерство на народната просвета. Няма спор, че ответниците по иска са наследници на Г. П. Х.. Видно от декларация на л. 352 от 07.1.1958 г., Х. е подал заявление за включване в ТКЗС на пет ниви, като между тях не фигурира имот № 3355 (съгласно т. 3.2. от приета по делото СТЕ – вж. по-долу). Тези физически лица са претендирали реституция на наследствени имоти, в това число 2.0 дка, първа категория, находяща се в строителните граници на гр. София, м. „Кандзоверица“ („Цигански кладенец“), с № 3355 от КП, като това им било отказано с решение № 1939/70 от 05.04.1996 г. на ПК „Студентска“, което на свой ред било отменено от СРС с решение от 30.07.1998 г., постановено по реда на чл. 14, ал. 3 от ЗСПЗЗ, по гр.д. № 5365/1996 г. Съдът е признал за възстановено правото на собственост върху 1100 кв.м., от нивата от два декара, кв. „Дървеница“, София, м. „Цигански кладенец“ (“Кандзоверица“), имот пл. № 3355 по КП от 1939 г. (по скица към решението – л. 211). В решението е прието, че Х. е поискал през м. януари 1957 г. имотът да бъде включен в ТКЗС, както и че имотът не е отчужден по силата на Разпореждане на МС № 1536/23.12.1957 г., тъй като там не е бил посочен поименно Г. Х.. С решение № 2502/70 от 25.01.1999 г., на ПК „Студентска“ е възстановено правото на собственост на наследниците в съществуващи (възстановими) реални граници върху 1100 кв.м., като за 856 кв.м. е отказано, и със заповед на областния управител (№ РД-57-468/20.12.2000 г.) имотът е отписан от актовите книги за държавна собственост и е направено отбелязване за това в АДС № 945/71 г. Ответниците се снабдили с констативен нотариален акт № 81, том III, рег. № 8630, дело № 424/29.11.2002 г. на нотариус рег. № ••• на НК. По делото е приета СТЕ. Установено е, че процесния имот със сегашен идентификатор 68134.1601.2626, по кадастралния план от 1939 г. за с. Дървеница и придружаващата го разписна книга (л. 356 и л. 357 от делото), е имал земеделски характер с преобладаващ начин на трайно ползване „нива“. Той е бил реална част от имот № 3355 (нива) с площ 1960 кв.м. в м. „Кандзоверица“, със записан собственик Г. П. Х.. С Указ № 29/1943 г. на регентите на България е разпоредено отчуждаване на около 827 235 кв.м. частни и общински места в землището на с. Дървеница за нуждите на войската. Като е изследвало „План за военен терен в с. Дървеница“ и кадастрален план от 1939 г., вещото лице е установило, че нивата от 2 дка на Г. П. Х. попада на югоизток от южната граница на терена по Указа № 29/1943 г. и е извън обхвата на отчуждението, направено за военни нужди. Отчуждени са били части от други имоти (3354 и 3357), с които имот № 3355 граничи на север. Вещото лице е дало становище, че мероприятието, за което са отчуждени имотите е реализирано до 1952 г. с поетапно изграждане на казармени и обслужващи сгради, складове за оръжие и боеприпаси, бункери, спортни съоръжения. С указ на Президиума на Народното събрание от 12 януари 1953 г. е създаден Висшият лесотехнически институт (ВЛТИ), а с Указ от 10 юни 1953 г., Държавната политехника е била разделена на четири висши технически учебни заведения: Инженерно строителен институт (ИСИ), Машинноелектротехнически институт (МЕИ), Химико-технологически институт (ХТИ) и Минно-геоложки институт (МГИ). След разформироване на военните поделения в с. Дървеница теренът и сградният фонд е прехвърлен на Министерство на просветата и културата, след което е разпределен между МЕИ, ХТИ, МГИ и ЛТУ (л. 428). На едромащабната топографска карта (ЕТК) от 1956 г. (л. 435) е отразено съществуващото застрояване на военния терен и разпределението на бившите казармени сгради между четирите висши учебни заведения. При съвместяване на границите на имот № 3355 по КП от 1939 г. (очертан със зелена линия) и на процесния имот (защрихован със зелени линии) се установява, че очертаният в зелено имот попада в частично оградения с бодлива тел терен на ВЛТИ и засяга паянтова постройка. Вещото лице е посочило още, че процесния терен по стария КП от 1950 г., попада на л. 600, в имот пл. № 2, който после е заличен от плана (задраскан) и там е нанесен имот пл. № 1 и пояснителен текст „разсадник на Лесотехническия инстутит“. На приложение № 4.1 (л. 436) е видно, че постройките, нанесени при попълване на плана от 1960 г. са защриховани с лилави линии, а процесния имот е защрихован със зелени успоредни линии. Установява се, че върху имота попада част от дървена плевня, с обща площ на застрояване от 145 кв.м. Извън имота остават други постройки – парници, гараж и др. (л. 438). В т. 3.3. на заключението е посочено отново, че имотът е граничещ с части от имоти, които са отчуждени с Указ № 29/1943 г., и поради тази близост източната част на имота практически попада в терена на казармите и върху нея е била изградена постройката от 146 кв.м., означена при заснемането от 1960 г. като дървена плевня. Посочено още, че предназначението за военни нужди е отпаднало през 1961 г. и с одобряването на ОГП от същата година е утвърдено предназначението за обществени терени – висши учебни заведения, като наличните военни сгради и съоръжения са преустроени за нуждите на учебните заведения. Разяснено е допълнително в СТЕ, че със Закона за одобрение и приложение на общия градоустройствен план на София от 1961 г. (ОГП) с. Дървеница става квартал на София. Графичната част на ОГП е изработена върху основата на ЕТК от 1956 г. и съгласно легендата, територията на бившите казарми, разположена западно от „Дървенишко шосе“ е предвидена за обществени терени (розов цвят) и висши учебни заведения (означени с индекс 2), като на приложение № 5 (л. 439) процесния имот е защрихован със зелен цвят и е разположен върху розов цвят т.е. той попада изцяло в територия, предвидена за обществени терени и в частта, определена за ползване от Лесотехнически университет. Според предвижданията на ОГП на София и въз основа на КП от 1950 г., през 1967 г. е изработен първият регулационен план (РП) на м. „Студентски град“. Процесният имот с идентификатор 68134.1601.2626 попада изцяло в парцел II-Висш лесотехнически институт от кв. 23, съдържащ около 150 000 кв.м. През 1972 г. - 1973 г. е извършено заснемане за КП на планоснимачен район „Южна градска територия III част“, в който попада и изследваната територия. За терена на ВЛТИ не е бил обособен имот с планоснимачен номер, но при попълване през 1986 г. в плана са заснети и нанесени материализираните граници на терена на ВЛТИ, означени с условен знак за масивна и полумасивна огради, като местоположението им не е променено до момента. Спрямо КП на планоснимачен район „Южна градска територия III част“ процесният имот попада в оградения терен на ВЛТИ. Върху основата на този план е изработен и РП на главната улична мрежа (ГУМ) на м. „Студентски град“, одобрен със Заповед № 435/30.09.1975 г. Кварталите между новопроектираните улици в по-голямата си част са запазили предназначението съгласно РП от 1967 г. Спрямо РП на ГУМ територията на процесния имот попадала изцяло в парцел II-Висш лесотехнически институт от кв. 23. Заключено е, че спорният имот с идентификатор 68134.1601.2626 не е сред поземлените имоти, отчуждени с Указ № 29/1943 г., но част от територията му е била практически включена в огражденията на военните обекти . Според РП от 1967 г., той попада в парцел II-Висш лесотехнически университет от кв. 23, а също и е част от празното място от 240 050 кв.м. (2 400 500 кв.м., според т. 2.2 от заключението на съдебно-техническата експертиза, приемаща, че технически е пропусната една последна цифра - 0), актуван с АДС от 09.04.1971 г. Към датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ – 01.03.1991 г., на територията на процесния имот не е имало реализирано строителство, но тя е била включена в парцел, в който е реализирано комплексно мероприятие, съобразно предвижданията на ОГП на София от 1961 г. (обществени терени – висши учебни заведения) и РП от 1967 г. и 1975 г. (Висш лесотехнически институт). В експертизата още е посочено, че спорният имот с КИ 68134.1601.2626 попада в обхвата на РП от 1967 г., в Парцел ІІ-ВЛТИ, кв.23 и в словесно описаните граници на имота актуван с АДС № 945/1971 г., но не попада в границите на имота по АДС № 03447/01.08.2003 г. Чрез СТЕ материализиране на границите на място, при оглед на терен, не е установено, с изключение на западната граница с дължина от 13.91 м, съвпадаща с границата на терена на ЛТУ, съставляваща масивна ограда от метални платна. Територията на имота е незастроена и е разделена от асфалтова алея с ширна от 3 м. Ситуационно имотът е отразен на Приложение 9, като е установено, че на запад има голям брой декоративни дървета (липи, ясен, кипарис, бор), поставени са девет кошера, в границите има изоставени парници, а на изток се намира открит навес с метална конструкция и дървен покрив, който не подлежи на заснемане и отразяване в КККР. Пояснено е, че сградите, в непосредствена близост до източната граница на процесния имот са съществували към момента на възстановяването му и се ползват и сега за нуждите на ЛТУ, а същите са отразени и в действащия ЗРП като сгради с траен градоустройствен статут. Изтъкнато е, че разстоянието между източната граница на имота и така посочените сгради е недопустимо малко и би било пречка за достъпа и обслужването им (нагледно отразено на л. 447). Според вещото лице имотът освен, че не е отчужден с Указ № 29/1943 г., не е включен и в ТКЗС, видно от декларация на Г. Х. за други имоти. Нивата е заявена за възстановяване въз основа на клетвена декларация, като книжата не са налични. Събрани са гласни доказателства. При така очертаната фактическа обстановка по спорните въпроси се налагат следните правни изводи: Ищецът претендира да се признае за установено, че ответниците не са собственици на спорния имот. От събраните по делото доказателства и изводите на СТЕ съдът приема, за доказан във времеви план следния статут на имота: Установява се, че наследодателя на ищците Г. Х. е притежавал имот с пл. № 3355 (около 2 декара) като понастоящем част от него е с идентификатор с последни цифри 2626 (спорният имот). Извършеното отчуждаване с Указ № 29 от 1943 г. за военни нужди не е обхванало графически имот № 3355, като е засегнало само негови съседни. Имотът освен това според СТЕ не е включен и в ТКЗС (т. 3.2). През 1953 г. са създадени висши училища, в това число и ЛТУ, като изпълнените в района военни съоръжения и сгради са предадени на висшите учебни заведения, и същите са показани на топографска карта от 1956 г. Според вещото лице имот № 2626 попада в оградения с бодлива тел терен на ВЛТИ и засяга паянтова постройка (л. 435). Извършеното попълване на КП от 1960 г. е отразило наличните вече реализирани на място постройки, като видно от л. 436 върху процесния имот № 2626 попада такава (дървена плевня), а наоколо са разположени други реализирани масивни постройки, парници, гараж (л. 438). Според СТЕ военната необходимост е отпаднала с одобряването през 1961 г. на ОГП и е утвърдено новото предназначение за обществени терени за висши учебни заведения, а наличните военни сгради и съоръжения са преустроени за нуждите на тези институти. Разяснено допълнително в СТЕ е, че според графичната част и легендата към нея (л. 439) на ОГП на София от 1961 г., процесният имот, (защрихован със зелен цвят и разположен върху розов цвят) попада изцяло в територия, предвидена за обществени терени и в частта, определена за ползване от Лесотехнически университет. Според първия изготвен РП на м. Студентски град от 1967 г. имот с идентификатор 68134.1601.2626 попада изцяло в парцел II-Висш лесотехнически институт от кв. 23, съдържащ около 150 000 кв.м. Извършеното попълване на плана през 1986 г. е заснело и нанесло материализираните граници на терена на ВЛТИ, както и означените с условен знак за масивна и полумасивна сгради, като местоположението им не е променено до момента, а процесният имот и сега се намира в оградения терен на ВЛТИ. Към датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ – 01.03.1991 г., на територията на процесния имот не е имало реализирано строителство, но целият терен е бил включен в парцел, в който е реализирано комплексно мероприятие, съобразно предвижданията на ОГП на София от 1961 г. (обществени терени – висши учебни заведения) и РП от 1967 г. и 1975 г. (Висш лесотехнически институт). Актуалният статут сочи, че е налична ограда (масивна от метални платна) на имота само по западната му граница, съвпадаща с границата на терена на ЛТУ, като самата територията на имота е незастроена и е разделена от асфалтова алея с ширна от 3 м (приложение № 9), като на запад има голям брой декоративни дървета (липи, ясен, кипарис, бор), девет кошера, изоставени парници, а на изток - навес с метана конструкция и дървен покрив, който не подлежи на заснемане и отразяване в КККР. Относно сградите до източната граница на процесния имот е отразено, че са съществували към момента на възстановяването му и същите се ползват от ЛТУ, като са отразени в действащия ЗРП като такива с траен градоустройствен статут. От хронологично описаните данни е видно, че Г. Х. е притежавал нива в района, която обаче не е била внесена в ТКЗС (не е описана в декларацията му от 1957 г.). Логичен в такъв случай се явява извода, че нивата към 1957 г. вече не е била във фактическото владение на Х., тъй като в нея са били изпълнени военни сгради и съоръжения. Вярно е, че графически отчуждаването по Указ № 29 от 1943 г. не е обхванало процесната нива, но въз основа на топографската карта от 1956 г. се установява, че практически върху нивата е изпълнена част от спешното военно мероприятие, за което е издаден княжеския указ. С други думи, земеделската земя е била завзета неправомерно, хипотеза предвидена в реституционния ЗСПЗЗ – чл. 10, ал. 4. Тъй като наследниците на Х. са поискали имотът да им бъде възстановен по реда на ЗСПЗЗ и има постановено решение на СРС по чл. 10б, ал. 1 от с.з. за възстановяване, от значение за спора е дали това решение обвързва и ищеца ЛТУ, който не е участвал в производството по реституция. Страните спорят по въпроса дали настоящият съд може да осъществи косвен съдебен контрол върху реституционното решението на СРС, поради факта, че в производството по ЗСПЗЗ ищецът ЛТУ не е участвал. Както е посочено и в решението на СГС, в свои актове - решение № 203 от 19.12.2013 г. по гр. д. № 1758/2013 г., Г. К., ІІ Г. О., решение № 142 от 06.01.2015 г. по гр. д. № 3121/2014 г., Г. К., ІІ Г. О., върховният съд приема, че държавните висши училища не са държавни органи или ведомства, тъй като не са част от йерархична структура, ръководена от принципа на власт и подчинение. Доколкото те имат специфичния характер на самостоятелни правни субекти, постановените спрямо държавата административни и съдебни актове за реституция, не обвързват тези държавни висши училища, които се явяват трети лица, неучаствали в административното производство. В този смисъл ищецът ЛТУ има право да претендира осъществяване на косвен съдебен контрол по чл. 17, ал. 2, изр. 2 ГПК за валидност и материална законосъобразност на решението на СРС, постановено в производство по ЗСПЗЗ. За да се установи, дали решението на СРС отговаря на посочените погоре изисквания, следва да се провери налице ли са предпоставките на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, по смисъла на който, ако земеделските земи, независимо дали са внесени в ТКЗС и др. селскостопански организации, са свободни от застрояване или от проведени върху тях мероприятия, (непозволяващи възстановяване на собствеността), могат да бъдат възстановени на собствениците им или техните наследници. Ако обаче се установи наличие на застрояване или мероприятие лицата следва да бъдат обезщетени с други земи или бонове. В настоящия случай, както вече се посочи, се установява, че имотът не е внасян в ТКЗС, обратно на извода в решението на СРС . Данните сочат, че Г. Х. е заявил за внасян в ТКЗС други свои ниви едва през м. януари 1958 г. (а не през 1957 г. както е прието от СРС). Не се установява имотът да е бил графически включен в отчуждената територия по Указ № 29 от 1943 г., който е постановил спешно отчуждаване за военни цели. От СТЕ е видно, че мероприятието, за което са отчуждени имотите по Указ № 29 е реализирано до 1952 г. с поетапно изграждане на казармени и обслужващи сгради, складове за оръжие и боеприпаси, бункери, спортни съоръжения. След като през 1953 г. заедно с други висиш училища е създаден и ЛТУ, изпълнените в района военни съоръжения и сгради са предадени съответно на всяко учебно заведение. Според СТЕ (по топографска карта от 1956 г.) имот № 2626 попада в оградения с бодлива тел терен на ВЛТИ, засягайки паянтова постройка. През 1960 г. е извършено попълване на кадастралния план, което е отразило наличните вече постройки, като върху имот № 2626 попада дървена плевня, а край него други реализирани масивни постройки, гаражи, парници и пр. Вещото лице сочи, че според общия градоустройствен план на София от 1961 г. процесния терен изцяло попада в територията, предвиден за обществен терен и в частност, за ползване от ЛТУ, което е продължило като отразяване в първия регулационен план от 1967 г. и попълването му от 1986 г., както и до днес. Според СТЕ към датата на влизане в сила на реституционния ЗСПЗЗ (1.03.1991 г.) върху процесния имот не е имало реализирано строителство, но той е бил част от реализирано комплексно мероприятие по план от 1961 г., 19671 г., 1975 г. – обществени терени за висши учебни заведения ВЛТИ. Понастоящем имота е в огражденията на ЛТУ, в него има алея, декоративни дървета, кошери, нефункциониращи парници, метален навес с дървен покрив, а около самия процесен имот има други реализирани масивни постройки. Според решение № 183 от 01.11.2016 г. по гр. д. № 702/2016 г., Г. К., І Г. О., ВКС и цитираната в него изобилна практика, разпоредбата на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ „не въвежда изискване да са били спазени процедурите по отреждането на терена за строителство или за друго мероприятие на държавата, за законност на строителството, както и за предоставянето на сградите или другите съоръжения за стопанисване на определена държавна организация. Не е установено изискване и за площта на сградите и вида на конструкцията им, както и за начина им на прикрепване към земята. Достатъчен е обективният факт на извършено строителство или за осъществено друго мероприятие на държавата, за да се отрече възможността за възстановяване на собствеността върху земята в реални граници по реда на ЗСПЗЗ. Изискване за законност на сградите се поставя в хипотезата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, когато имотът е включен в строителните граници на населеното място и се застроява въз основа на отстъпено право на строеж, като масовите случаи са свързани със застрояване за жилищни нужди. В хипотезата на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ се имат предвид имоти както извън, така и в чертите на регулацията, застроени или засегнати от предвидено мероприятие. Разпоредбата на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, за разлика от чл. 10, ал. 7 от същия закон, има предвид не строеж на единични сгради, а осъществяване на мероприятие или застрояване на терена, които представляват комплекс от строителни дейности. Така осъщественото комплексно благоустройствено мероприятие върху земеделска земя преди влизане в сила на ЗСПЗЗ представлява пречка за реституцията на земята. Дали е налице пречка за възстановяване на собствеността по смисъла на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ се преценява към момента на влизане в сила на реституционния закон, като преценката проведено ли е мероприятие, което не позволява възстановяване на собствеността, се извършва въз основа на легалните определения в § 1в, ал. 1 и 2 ДР ППЗСПЗЗ.“. Отнесено към настоящия казус посоченото по-горе разрешение налага извода, че възстановяването на собствеността в реални граници не може да бъде осъществено. Имотът на наследодателя на ответниците не е бил внесен в селскостопански организации, а и формално не е бил отчужден с Указ № 29 от 1943 г., тъй като не е попадал в графичните му очертания. Земеделската земя е била завзета неправомерно (без осъществена процедура по ЗОНИДОП), тъй като върху нея се е разпростряло фактическото изпълнение на военното мероприятие по Указ № 29 от 1943 г. Установява се безспорно, че върху самият имот и около него са реализирани военни сгради и съоръжения, част от спешното мероприятие за военни нужди. Т.е. имотът е бил фактически завладян и включен в комплексното военно застрояване. Както се посочи, за да се отрече правото на възстановяване в реални граници е необходимо и достатъчно обективно извършено строителство или мероприятие на държавата. Видно от данните в СТЕ, такова е било проведено на терен и приключило към 1952 г. (за военни нужди), а през 1953 г. сградите и съоръженията са били предадени на ЛТУ, и след това неизменно е бил отразяван в документацията като част от оградената територия на това висше учебно заведение – т.е. за образователни нужди. В тази връзка е и отразеното през 1961 г. в общия градоустройствен план предназначение на процесната територия за обществени терени за висши учебни завения, като наличните военни сгради и съоръжения са преустроени за нуждите на тези висши училища, което е потвърдени с планове от 1967 и 1971 г. Към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ през 1991 г. мероприятието (по смисъла на чл. 10б, ал. 1 от с.з.) е било налице. Целият терен се е ползвал за обществено значимите нужди на висшето образование, което сочи, че имотът (вкл. и частта, която е била собственост на наследодателя на ответниците) е придобил статут на публична държавна собственост. Настоящият състав отчита практиката, според която нормата на чл. 89, ал. 2 ЗВО (нова от ДВ, бр. 54 от 2000 г., според която недвижимите имоти, предоставени от държавата на висшите училища, са държавна публична собственост) има тълкувателен характер и същата може да се отнесе и за имоти, предоставени за ползване преди 2000 г. Същият характер има текста на чл. 7, ал. 4 от ЗДС, (нова от ДВ, бр. 17 от 2009 г.), според който собствеността върху имоти - публична държавна собственост, не подлежи на възстановяване. Тълкувателната норма по своето естество има действие от момента, в който влиза в сила тълкуваната норма, т.е. в настоящия случай - от влизане в сила на реституционните закони. (Така в решение № 168/30.03.2011 г. по гр. д. № 392/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 662 от 06.11.2024 г. по гр. д. № 4922/2023 г. І г. о., решение № 96 от 18.07.2019 г. по а. н. д. № 1115/2017 г., ІІ г. о., решение № 409 от 03.07.2025 г. по к. гр. д. № 3866/2023 г., Г. К., и др.). Ето защо, от момента на предоставянето на терена (в който попада и процесната земеделската нива, станала държавна собственост поради фактическо завземане) на висшето учебно заведение, този терен е придобил статут на публична собственост на държавата. Следователно, процесният терен, след като има характер на публична държавна собственост, не може да бъде възстановен в реални граници. Решението на СРС и последвалото го решение на ПК, не могат да се противопоставят на ищеца Лесотехнически университет. В хода на настоящото производство не се установи, че ответниците-физически лица имат право на възстановяване на вещни права върху бившата земеделска земя в реални граници. Същите разполагат само с право на обезщетение. Дори и теренът да е владян, същият не може да се придобие по давност с оглед забраната на чл. 86 ЗС. В този смисъл ирелевантно е да се обсъжда дали възражението за давност е надлежно въведено пред въззивната инстанция, тъй като дори и разгледано по същество, то е неоснователно. Предвид казаното отрицателния установителен иск се явява основателен и надлежно уважен. При тези изводи следва да се уважи и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК и да се отмени констативния нотариален акт, с който се легитимират като собственици физическите лица. Възраженията в тази насока на въззивниците не следва да се споделят. Няма пречка, когато по отрицателен установителен иск се признае, че легитимиращата се с констативен нотариален акт страна не е титуляр на материалното право, титулът за собственост да бъде отменен. Така и в решение № 53 от 07.06.2017 г. по гр. д. № 3577/2016 г., Г. К., І Г. О. на ВКС. При този изход на спора на жалбоподателите не се следват разноски, а ответниците такива се дължат както следва – на ЛТУ – 3444 евро платени за адвокат по неоспорен списък, а на Държавата, представлявана от министъра на МРРБ – юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 евро. Воден от горните мотиви съдът