Решение № 42 от 17.3.2026 г. на Районен съд - Търговище по дело № 968/2025 г.

Производството по реда на чл. 5 8д и сл. от ЗАНН. Образувано е по жалба от И. Х. И., ЕГН ••••••••••, чрез процесуален представител адв.Й. Л. – АК - Хасково, против Наказателно постановление № 001908/02.10.2025 г., издадено от началник отдел „Контрол и правоприлагане“ в Национално тол управление към Агенция „Пътна инфраструктура“. Считайки обжалваното НП за незаконосъобразно, издадено при съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния, жалбоподателят желае същото да бъде отменено, както и да му бъдат присъдени направено по делото разноски. В с.з. жалбоподателят, редовно призован, не се явява и не се представлява. Депозира молба, с която жалбата се поддържа. Наказващият орган, посредством процесуалния си представител, в с.з. изразява становище, че обжалваното НП е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Представя писмено становище с доводи за неоснователност на жалбата, с искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение и възражение за прекомерност на претендираните от жалбоподателя разноски за адвокатско възнаграждение. Жалбата е подадена в срока по чл.59, ал.2 от ЗАНН и е ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА. След преценка на събраните по делото доказателства, съдът установи следното от фактическа страна : На 05.04.2025 г. в 11:06 ч. на път I - 1, км. 32+727, контролни органи от сектор "Контрол и правоприлагане“ – Монтана извършили проверка на пътно превозно средство /ППС/ - влекач „СКАНИЯ Р 460“ с рег. № •••••••••• с обща техническа допустима максимална маса – над 12 т., което било управлявано от жалбоподателя. В хода на извършената проверка било установено, че посоченото ППС с рег. № •••••••••• е било управлявано на 31.01.2025г. в 15:42 ч. по път I- 4, км. 217 + 988, включен в обхвата на платената пътна мрежа, без за същото да е била заплатена дължимата пътна такса по чл.10, ал.1, т.2 от Закона за пътищата. Нарушението било установено с контролно устройство с идентификатор № 40312, представляващо елемент от електронната система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от Закона за пътищата. С оглед така установеното обстоятелство, на 05.04.2025 г. на жалбоподателя бил съставен АУАН № 001908/31.01.2025 от инспектор в НТУ, сектор "Контрол и правоприлагане“ – Монтана, за нарушение на чл.139, ал.7 от ЗДвП. Актът бил връчен лично на жалбоподателя, който го подписал без възражения. Въз основа на акта било издадено обжалваното Наказателно постановление № 001908/02.10.2025 г. от началник отдел „Контрол и правоприлагане“ в Национално тол управление към Агенция „Пътна инфраструктура“- гр.София, с което за нарушение на чл.139, ал.7 от ЗДвП и на основание чл.179, ал.3а от ЗДвП на жалбоподателя била наложена глоба в размер на 1800лева. Изложената фактическа обстановка се доказва по безспорен начин от събраните по делото писмени доказателства. Съдът намира, че в хода на административнонаказателното производство не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. АУАН и НП са издадени от компетентни органи в кръга на правомощията им по ЗДвП, видно от приложените към преписката заверени копия от Заповед № РД-11-692/01.07.2024 г. на Председателя на Управителния съвет на АПИ, Заповед ЧР-СП-НТУ333/17.06.2025 г. на Председателя на Управителния съвет на АПИ, Заповед № РД-11-216/25.02.2025 г. Председателя на Управителния съвет на АПИ. Спазени са изискванията на ЗАНН относно съставянето и връчването на АУАН, респ. издавеното и връчването на НП. АУАН и НП съдържат изискуемите от ЗАНН задължителни реквизити, налице е яснота относно административното нарушение, вменено на жалбоподателя, включително относно датата и мястото на извършването му, а именно - на 31.01.2025 г. в 15:42 по път I- 4, км. 217 + 988, включен в обхвата на платената пътна мрежа. Съдът намира, че събраните по делото доказателства – приложеното извлечение от създадения доклад от електронната система по чл.167а, ал.3 от ЗДвП с приложения снимков материал и останалите писмени материали безспорно установяват, че на 31.01.2025 г. в 15:42 товарният автомобил „СКАНИЯ Р 460“ с рег. № •••••••••• /ППС от категорията по чл.10б, ал.3 от ЗП/ е бил управляван по път I -4, км.217+ 988, включен в обхвата на платената пътна мрежа, като за същия не е била заплатена дължимата пътна такса по чл.10, ал.1, т.2 от ЗП, с което е било нарушено изискването на чл.139, ал.7 от ЗДвП. За посоченото нарушение с обжалваното НП е ангажирана административнонаказателната отговорност на жалбоподателя - на основание чл.179, ал.3а от ЗДвП. Посочената разпоредба предвижда специално качество на субекта на нарушението - "водач" и именно в качеството на водач на ППС с рег. № •••••••••• е санкциониран жалбоподателят. Съгласно § 6, т. 25 от ДР на ЗДвП "водач" е лице, което управлява ППС или води организирана група пешеходци, което води или кара впрегатни, товарни или ездитни животни или стада по пътищата. Както бе посочено, процесното нарушение е установено от контролните органи при извършена на 05.04.2025 г. проверка на ППС с рег. № ••••••••••, управлявано от жалбоподателя, чрез справка в електронната система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от ЗП. Липсват доказателства обаче, които да установяват, че на 31.01.2025 г. - датата нарушението, именно жалбоподателят е управлявал процесното ППС, т.е. че е бил негов водач. От обстоятелството, че жалбоподателят е управлявал посочения товарен автомобил на 05.04.2025 г., не следва извод, че същият го е управлявал и на 31.01.2025 г., още повече, че видно от приложеното СРМПС, последното е собственост на трето за производството юридическо лице. Предвид изложеното, съдът намира за основателно възражението, че не е доказан основен елемент от фактическия състав на административното нарушение, което води до извод за незаконосъобразност на НП. Отделно от горното, съдът намира за основателно и възражението, че обжалваното НП е издадено в нарушение на общностното право, регламентиращо конкретния тип обществени отношения и по-конкретно въведения общ принцип на правото на Европейския съюз за "пропорционалност". Съгласно §16 ЗП: "Този закон въвежда изискванията на Директива 1999/62/ЕС на Европейския парламент и на Съвета относно заплащането на такси от товарни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2006/38/ЕС на Европейския парламент и на Съвета. " Разпоредба на чл. 9а от цитираната Директива, делегира на държавите членки възможността да установяват съответен контрол и да определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, като установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. Според трайната практика на СЕС изискването за пропорционалност следва да се разбира като ангажиране на такъв интензитет и обем на държавна репресия, които позволяват ефективно да се постигне преследваната легитимна цел, като същевременно накърняват в най-малка степен целите и принципите, установени от законодателството на Съюза. Следователно принципът на пропорционалност изисква, от една страна, наложеното наказание да съответства на тежестта на нарушението, а от друга страна, при определянето на размера на наказанието, да се отчита конкретните обстоятелства по случая. Приложената в настоящия случай санкционна разпоредба на чл.179, ал.3а от ЗДвП предвижда налагането на административно наказание - "глоба" в абсолютно определен размер от 1800 лева. Тя надвишава многократно дължимата тол такса и е повече от очевидно, че е явно непропорционална и противоречи на целите на европейското законодателство, както и на чл.12 от ЗАНН. Макар и държавите - членки да са компетентни да изберат санкциите, с които ще контролират спазването на установените правила и ще стимулират своевременно изпълнение от страна на водачите, то всяка една държава - членка е длъжна да упражнява своята компетентност при съблюдаване на правото на Съюза, както и на неговите общи принципи. В случай на несъвместимост, дори и косвена такава, между национална правна норма и основните принципи на ПЕС, то вътрешната правна норма следва да остане неприложена, поради наднационалното действие на европейското право. В изпълнение на посочената делегация с Директива 1999/62/ЕС на Европейския парламент и на Съвета, българската държава е въвела санкционна система при незаплащане на дължимата тол такса, при която, съгласно чл.10б от ЗП, нарушителят има задължение за внасяне на незаплатената тол такса, като нейният размер се определя на база максималната дължима такса, определена в тарифата по чл.10, ал.6 от ЗП за разстояние, съответстващо на най -дългата отсечка между две точки от платената пътна мрежа, определена по най-прекия маршрут по протежението на платената пътна мрежа. Едновременно с това кумулативно е предвидена и административна санкция в чувствително завишен фиксиран размер в чл.179, ал.3а от ЗДвП, която санкция не зависи от вида на неизпълненото задължение за заплащане на тол такса /изцяло или частично/, причините за това и дължината на изминатото разстояние. Наложеното наказание с обжалваното НП противоречи на задължителната практика на Съда на ЕС, обективирана в Решение от 21.11.2024 година по дело по дело С -61/23 по преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Административен съд - Хасково. В Решението си, СЕС приема, че член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2011 година, трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административно наказателна отговорност чрез заплащане на "компенсаторна такса" с фиксиран размер. Посоченият чл. 9а от Директивата въвежда задължение за държавитечленки да установяват съответен контрол и определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по директивата, както и да предприемат всички необходими мерки, за да гарантират изпълнението на тези национални разпоредби. Установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. Същият принцип на съразмерност е уреден и в българското законодателство, като разпоредбата на чл.12 от ЗАНН предвижда, че административните наказания се налагат с цел да се предупреди и превъзпита нарушителят към спазване на установения правен ред и да се въздейства възпитателно и предупредително върху останалите граждани. Налагането на административно наказание не е, а и не следва да бъде самоцел на държавата - то трябва преди всичко да е в съответствие с тежестта на извършеното административно нарушение. Този принцип се извежда от разпоредбата на чл.35, ал.3 от НК, според който наказанието трябва да е съответно на извършеното престъпление, т. е. по аргумент от чл.11 от ЗАНН и административното наказание трябва да е съобразено със степента на засягане на обществените отношения от извършеното административно нарушение. С оглед изложеното, съдът намира, че предвиденото в чл.179, ал.3а от ЗДвП наказание противоречи на чл.9а от Директива 1999/62 поради нарушение на изискването за пропорционалност. При нетранспониране в срок на директива или при неправилното й транспониране се поражда т. нар. вертикален директен ефект, който позволява непосредствено приложение на съответните текстове на директивата. Разглежданата разпоредба на Директива 1999/62 има императивен характер, а след постановяване на Решението от 21.11.2024 година по дело С-61/23 на СЕС е придобита достатъчна яснота на последната. Така се достига до заключението, че разпоредбата на чл.179, ал.3а от ЗДвП за движение по пътищата противоречи на акт от по-висока степен и наложената санкция не съответства на извършеното административно нарушение, доколкото същата се явява абсолютно определена. Съдът намира, че изложените обстоятелства обосновават извод за незаконосъобразност на обжалваното на НП и представляват достатъчно основание за неговата отмяна. С оглед този извод и съгласно чл.63д, ал.1 от ЗАНН, право на разноски има жалбоподателят. От материалите по делото е видно, че същият е направил разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. (245,42 евро). Посоченият размер е минималния, предвиден в разпоредбата на чл.7, ал.2, т.2 във вр. с чл.18, ал.2 от Наредба №1 от 9.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа. Съдът, съгласно Решение от 25.01.2024г. по делото С- 438/22 г. на СЕС, не е обвързан от размерите, предвидени в посочената наредба, но настоящият състав намира, че визираният в нея минимум следва да се приеме като ориентир, спрямо който да се преценява дължимия размер на разноските. В случая претендираното възнаграждение, което е било уговорено и действително заплатено на адвоката, не се явява прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на делото и труда, положен от процесуалния представител на жалбоподателя. Предвид това, съдът намира, че посочената сума следва да бъде присъдена в полза на жалбоподателя. Водим от горното и на основание чл.63, ал.2, т.1 от ЗАНН, съдът