Решение № 313 от 17.6.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 708/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С решение № 260004 от 17.01.2025 г., постановено по т. д. № 1415/2020 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI-22 състав, са отхвърлени като неоснователни предявените от „Веди интернешънъл“ ООД, ЕИК 121472635 срещу Х. Т. Х., ЕГН ••••••••••, В. А. Г., ЕГН •••••••••• и Т. Б. Т., ЕГН •••••••••• субективно съединени искове с правно основание чл. 627 ТЗ за солидарно осъждане на ответниците да заплатят на ищеца сумата от 32 040 лв., част от вземане в общ размер на 64 080 лв., представляваща обезщетение за вреди, причинени на ищеца от неизпълнение на задължението на ответниците, в качеството им на управители на „ЗММ Металик Пазарджик“ ООД, за заявяване по чл. 626, ал. 1 ТЗ, както и акцесорните искове по чл. 86 ЗЗД за сумата от 9 754,40 лв.- законна лихва върху главницата от 32 040 лв. за периода от 25.07.2017 г. до 24.07.2020 г. С оглед изхода на спора съдът е определил и разноски в полза на ответниците в размер на по 1040 лв., включващи 1000 лв. адвокатско възнаграждение и по 40 лв. разноски за държавна такса. С определение № 261076 от 04.07.2025 г., постановено по същото дело, съдът е оставил без уважение молба с вх. № 265507/01.04.2025 г.( молба с вх. № 265510/01.04.2025 г. е идентична), подадена от „Веди интернешънъл“ ООД за изменение на решението в частта за разноските, с която дружеството е поискало от съда да не присъжда разноски в полза на ответниците, тъй като по делото липсват доказателства за тяхното реализиране. Недоволен от решението е останал ищецът „Веди интернешънъл“ ООД, който в законоустановения срок е подал настоящата въззивна жалба. Със същата твърди, че решението е неправилно, тъй като съдът необосновано е приел, че искът му срещу ответниците Х. Т. Х., ЕГН •••••••••• и Т. Б. Т., ЕГН •••••••••• е неоснователен, тъй като същите не са имали качеството на управители на дружеството „ЗММ Металик Пазарджик“ ООД към датата на неплатежоспособността и в срока по чл. 626, ал.1 ТЗ. Намира, че и тези ответници носят отговорност за това, че не са сезирали съда за наличие на основание за откриване на производство по несъстоятелност на управляваното от тях дружество, независимо че са заели длъжността след изтичане на срока по чл. 626, ал. 1 ТЗ. Поддържа, че предпоставките за откриване на производство по несъстоятелност не се погасяват с изтичането на посочения срок, а при продължаващо тяхно наличие задължението за сезиране на съда тежи и върху лицата, които впоследствие са придобили качеството на управители. На следващо място намира решението за неправилно и в частта, с която е прието, че искът е неоснователен и по отношение на ответника В. А. Г., ЕГН ••••••••••. Твърди, че съдът неправилно е преценил установените по делото обстоятелства, като необосновано е приел, че не е налице пряка причинно-следствена връзка между неподаването от страна на този управител на молба по чл. 626, ал. 1 ТЗ и настъпилата за ищеца вреда. В тази връзка сочи, че към 31.12.2015 г. дружеството е разполагало с имущество, което е могло да послужи за удовлетворяване на неговото вземане. Именно поради бездействието на управителя обаче производство по несъстоятелност не е било открито своевременно, поради което не са били предприети необходимите мерки за запазване и охраняване на масата на несъстоятелността. В резултат на това към момента, в който производството е било образувано по молба на друг кредитор, имущественото състояние на дружеството вече е било в такава степен влошено, че не е позволявало покриване дори на разноските по производството. Това е обусловило прекратяването му по реда на чл. 632, ал. 5 във вр. с ал. 4 ТЗ и последващото заличаване на дружеството, вследствие на което вземането на ищеца е останало окончателно неудовлетворено. Поддържа още, че при своевременно откриване на производство по несъстоятелност дейността на дружеството би могла да продължи под надзора на синдик, което евентуално би позволило довършване на възложената поръчка и съответно би предотвратило настъпването на твърдяната вреда. Алтернативно сочи, че при своевременно заявяване на неплатежоспособността ищецът би узнал за действителното финансово състояние на дружеството и би могъл да развали договора непосредствено след настъпване на падежа на задължението, като предприеме действия за удовлетворяване от наличното имущество, вместо да изчаква до 07.06.2016 г. С оглед изложеното иска от настоящия съд да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи изцяло предявените от него искове спрямо всички ответници. В законоустановения срок са подадени отговори на въззивната жалба от страна на ответниците Х. Т. Х., ЕГН ••••••••••, В. А. Г., ЕГН •••••••••• и Т. Б. Т., ЕГН ••••••••••, с които се обосновават становища за нейната неоснователност и се иска от съда да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. „Веди интернешънъл“ ООД е подало и жалба по реда на чл. 248, ал.3 ГПК с вх. № 271895/30.07.2025 г. и идентична на нея с вх. № 271896/30.07.2025 г. на регистратурата на СГС срещу определение № 261076 от 04.07.2025 г., постановено по т. д. № 1415/2020 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI-22 състав. Със същата поддържа, че съдът неправилно е приел за доказани по основание и размер разноските за адвокатско възнаграждение, присъдени в полза на ответниците. Твърди, че представеният договор за правна защита и съдействие е изготвен на обикновен бял лист, а не върху формуляр от кочан, поради което не удостоверява реалното извършване на претендираните разноски. Оспорва и присъждането на деловодни разноски в полза на ответниците, като поддържа, че съдът не е следвало да приема, че направеният разход е извършен в тяхна полза, доколкото плащането произхожда от трето лице. В законоустановения срок насрещната страна по жалбата по чл. 248, ал.3 ГПК е подала отговор, с който е обосновала становище за нейната неоснователност. Софийският апелативен съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт, приема следното: Въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, освен когато следи за приложението на императивни материалноправни норми. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, а по отношение на доводите за неговата неправилност, намира следното: Страните не спорят, а това се установява и от представените писмени доказателства, че на 05.10.2015 г., въз основа на трайни търговски отношения, „Веди интернешънъл“ ООД е направило поръчка до „ЗММ Металик Пазарджик“ ООД, с която е възложило на последното да изработи и достави в срок до 18.12.2015 г. четири броя радиални бормашини, модел РС32-800, при единична цена 26 700 лв. без ДДС. Уговорено е плащането да се извърши на два етапа - 50 % от цената авансово при поръчката и останалите 50 % преди експедицията на стоката. Няма спор, а се установява и от доказателствата по делото, че на 06.10.2015 г. е извършено авансово плащане по направената поръчка в размер на 64 080 лв. с ДДС. За това обстоятелство по делото са представени платежно нареждане за безкасово плащане по проформа фактура от 05.10.2015 г., както и издадената от „ЗММ Металик Пазарджик“ ООД фактура № 0100000841/09.10.2015 г. От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира като компетентно и безпристрастно изготвено, се установява, че фактура № 0100000841/09.10.2015 г. е надлежно осчетоводена в счетоводството на „Веди интернешънъл“ ООД, включена е в дневниците му за покупки за м. октомври 2015 г. и по нея е ползван данъчен кредит в размер на 10 680 лв. Ползваният данъчен кредит е осчетоводен от ищеца и с него е намалено вземането от „ЗММ Металик Пазарджик“ ООД. Страните не спорят, а се установява и от представените писмени доказателства, че „ЗММ Металик Пазарджик“ ООД не е изпълнило задължението си да изработи и достави договорените бормашини в срок до 18.12.2015 г. Предвид наличното неизпълнение „Веди интернешънъл“ ООД е развалило договора с нотариална покана, считано от връчването, което е реализирано на 07.06.2016 г. Със същата „ЗММ Металик Пазарджик“ ООД е поканено в тридневен срок да върне на възложителя сумата от 64 080 лв., преведена авансово за изработването и доставката на машините, за която е издадена данъчна фактура № 0100000841/09.10.2015 г. В отговор „ЗММ Металик Пазарджик“ ООД е изпратило писмо от 09.06.2016 г., с което уведомява възложителя, че при изпълнение на поръчката са възникнали обстоятелства, поставящи дружеството в невъзможност да я завърши, доколкото в проведен от Националната агенция за приходите търг е продадена цялата недвижима собственост, заедно с машините, които били необходими за изпълнение на поръчката, а новият собственик на завода отказва да предостави под наем необходимите машини и площи за довършване на приетите поръчки. Със същото писмо е предложено на възложителя да приеме незавършеното производство по поръчката във вид на резервни части, като едновременно с това е уведомен, че на 18.04.2016 г. всички банкови сметки на дружеството са били блокирани, поради което същото не може да извършва разплащания към клиенти и доставчици. От служебната справка в електронната партида на „ЗММ Металик Пазарджик“ ООД в ТРРЮЛНЦ при Агенция по вписванията се установява, че на 18.02.2011 г., като управители на дружеството са вписани О. В. Б., В. А. Г. и Е. Е. Ч., с право да представляват дружеството заедно и поотделно. На 19.02.2015 г. О. В. Б. и Е. Е. Ч. са заличени като управители и В. А. Г. остава единствен вписан управител с право да представлява дружеството. На 19.02.2016 г. В. Г. е заличен като управител и на негово място като управител е вписан Т. Б. Т.. На 17.05.2016 г. Т. е заличен като управител и на негово място като управител на дружеството е вписан Х. Т. Х.. С решение № 389/29.09.2016 г. на Окръжен съд - Пловдив, постановено по т. д. № 312/2016 г., във връзка с подадена от кредитор молба по чл. 625 ТЗ, към която се е присъединило и „Веди интернешънъл“ ООД, е открито производство по несъстоятелност на „ЗММ Металик Пазарджик“ ООД поради състояние на неплатежоспособност, с определена начална дата на неплатежоспособността 14.10.2015 г. Решението е постановено по реда на чл. 632, ал. 1 ТЗ, като едновременно с откриване на производството по несъстоятелност длъжникът е обявен в несъстоятелност, дейността на предприятието му е прекратена и производството е спряно. Преди това, с определение от 14.09.2016 г., необходимите за развитието на производството начални разноски, подлежащи на предплащане от кредиторите, са определени в размер на 6 000 лв. Срещу решението в частта, с която производството е спряно с последиците по чл. 632, ал. 1 ТЗ, са подадени въззивни жалби от първоначалния кредитор и от „Веди интернешънъл“ ООД, по които е образувано т. д. № 772/2016 г. по описа на Апелативен съд — Пловдив. Производството по същото е приключило с решение № 14/19.01.2017 г., с което решението на Окръжен съд — Пловдив в обжалваната част е потвърдено. В решението, което има действие спрямо всички, е установено, че към 31.12.2015г. дружеството разполага с активи на стойност 480 000 лв., но задълженията му са в размер на 522 000 лв. Структурата на активите на „ЗММ Металик Пазарджик“ ООД се характеризира с липса на ДМА в баланса на дружеството, където последните са с много ниска стойност непревишаваща 2000 лв. и придобиват нулева стойност към 31.12.2015г. В балансовите стойности на краткотрайните материални активи на дружеството не фигурират наличности от суровини, материали и готова продукция, имащи характер на сравнително бързо ликвидни активи. По балансови данни е налице незавършено производство на стойност 392 000 лв. като същевременно драстично намаляват стойностите на вземанията от клиенти и доставчици, както и паричните средства в брой и по сметките на дружеството като към 31.12.2015г. по балансови данни дружеството разполага с парични средства в брой в размер на 18 000 лв. и 11 000 лв. - по депозитни сметки, или общо 29 000 лв. С решение № 441/29.08.2017 г. съдът по несъстоятелността е възобновил производството по несъстоятелност на основание чл. 632, ал. 2 ТЗ и е назначил временен синдик. Назначеният синдик е изготвил списък на приетите вземания на кредиторите, предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, който е обявен в ТРРЮЛНЦ на 27.10.2017 г. В този списък, под т. 3, са включени необезпечените вземания на „Веди интернешънъл“ ООД, а именно: вземане за главница в размер на 64 080 лв. по проформа фактура № 201510051/05.10.2015 г., данъчна фактура № 0100000841/09.10.2015 г. и поръчка № Р8034/05.10.2015 г., както и вземане за лихва за забава в размер на 8 543,25 лв., начислена върху главницата от 64 080 лв. за периода от 07.06.2016 г. до 28.09.2017 г. Списъкът на приетите вземания е одобрен с определение № 1856/13.11.2017 г. С решение № 155/19.03.2019 г., вписано в ТРРЮЛНЦ на 22.03.2019 г., производството по несъстоятелност е спряно, на основание чл. 632, ал. 5 ТЗ, а с решение № 229/02.06.2020 г. производството по несъстоятелност е прекратено и е постановено заличаване на длъжника от ТРРЮЛНЦ на основание чл. 632, ал. 4 ТЗ. При така събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е приел, че претенцията, отправена против бившите управители на дружеството - Х. Т. Х., ЕГН ••••••••••, В. А. Г., ЕГН ••••••••••, и Т. Б. Т., ЕГН •••••••••• е неоснователна. По отношение на Х. Т. Х., ЕГН •••••••••• и Т. Б. Т., ЕГН •••••••••• е приел, че същите не са имали качеството на управители на дружеството към датата на неплатежоспособността и до изтичането на срока по чл. 626, ал.1 ТЗ, предвид което не носят отговорност по реда на чл. 627 ТЗ. От друга страна съдът е приел, че макар В. А. Г. да е бил управител на дружеството през релевантния период и да не е подал молба за откриване на производство по несъстоятелност, въпреки наличието на предпоставките за това, както и независимо, че за „Веди интернешънъл“ ООД е настъпила вреда при условията на чл. 739, ал. 2 ТЗ, по делото не се установява тази вреда да се намира в пряка причинно-следствена връзка с бездействието на посоченото лице. При така установеното настоящата съдебна инстанция намира следното: Съгласно чл. 627 ТЗ при неизпълнение на задължението за заявяване по чл. 626, ал. 1 ТЗ лицата по чл. 626, ал. 2 ТЗ отговарят солидарно пред кредиторите за вредите, причинени от забавата. Тази отговорност има характер на специална деликтна отговорност, за ангажирането на която е необходимо кумулативното наличие на следните предпоставки: установена неплатежоспособност, съответно свръхзадълженост на длъжника; определена начална дата на това състояние; неизпълнение на задължението за сезиране на съда от лице по чл. 626, ал. 2 ТЗ в 30-дневния срок по чл. 626, ал. 1 ТЗ; принадлежност на ответника към кръга на задължените лица; настъпила вреда и установен неин размер; както и пряка причинноследствена връзка между тази вреда и забавата на ответника да подаде молба за откриване на производство по несъстоятелност в предвидения от закона срок. (така и решение № 108 от 25.11.2011 г. по т. д. № 825/2010 г., Т. К., І Т. О. на ВКС). В конкретния случай, няма спор относно активната легитимация на ищеца – същият има вземане към длъжника в размер на платената авансово сума по сключения между страните договор в размер на 50% от цената на същия или 64 080 лв., за които се установява по делото да са платени на 06.10.2015 г. и вземането за която сума е прието от синдика на „ЗММ Металик Пазарджик“ ООД в списъка на приетите вземания, но е останало неудовлетворено до заличаването на длъжника с Решение № 229 от 02.06.2020 г. по т. д. н. № 312/2016 г. на Окръжен съд – Пловдив. Няма съмнение и че горното съставлява настъпила за ищеца вреда в безспорно доказан размер, както и няма съмнение, че ответниците не са изпълнили задължението си по чл. 626 от ТЗ да заявят настъпилата неплатежоспособност чрез подаване на молба за откриване на производство по несъстоятелност на „ЗММ Металик Пазарджик“ ООД. В процесната хипотеза вредоносното деяние на ответниците е бездействие, при което тe имат задължение за действие съгласно разпоредбата на чл. 626, ал. 1 от ТЗ. От правна гледна точка бездействието е такова поведение, при което задълженото лице, в нарушение вмененото му от закона задължение за действие, се е въздържало да го извърши. В разглежданата хипотеза, както бе отбелязано, никой от управителите и ответници в производството не е подал молба за откриване на производство по несъстоятелност в 30 дневен срок, след като представляваното от тях търговско дружество е станало неплатежоспособно. При съобразяване на събраните по делото доказателства, настоящият съд намира за основателно възражението на въззивника досежно приетата неоснователност на предявения иск по реда на чл. 627 ТЗ срещу управителя В. А. Г.. Безспорно е установено по делото, че към началната дата на неплатежоспособността посоченото лице е заемало длъжността управител на „ЗММ Металик Пазарджик“ ООД, като е било единствен управител на дружеството и през целия тридесетдневен срок по чл. 626, ал. 1 ТЗ. Не е спорно и че същото не е подало молба за откриване на производство по несъстоятелност, въпреки наличието на предпоставките за това. Константната съдебна практика приема, че неплатежоспособността е обективно състояние, обусловено от кумулативното наличие на два елемента, между които следва да съществува причинна връзка: неизпълнение на изискуемо задължение от вида на посочените в чл. 608, ал. 1 ТЗ и влошено финансово състояние на длъжника. Последното намира външен израз в обективни икономически показатели, сред които коефициентите за ликвидност, реализираната печалба и финансов резултат, ползването на заемни средства и степента на зависимост от кредитори. В този смисъл са решение № 46/20.04.2021 г. по т. д. № 1267/2020 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 54/08.09.2014 г. по т. д. № 3035/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 80/08.10.2015 г. по т. д. № 1565/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о. Обективният характер на признаците на неплатежоспособността предполага възможност същите да бъдат възприети от управителя на дружеството, доколкото именно той организира и ръководи дейността му съгласно чл. 141, ал. 1 ТЗ, носи задължения във връзка със счетоводното й отчитане по чл. 16 ЗСч. и разполага с достъп до счетоводните книги и финансовата документация. В това си качество управителят следва да бъде в състояние да формира знание относно факторите, които влияят върху дейността на дружеството, както и относно фактите, отразяващи текущото му финансово състояние и перспективата за неговото развитие. Поради това задължението за заявяване на неплатежоспособността възниква от нейното обективно проявление, изразено чрез коефициентите за ликвидност и останалите релевантни икономически показатели, без да е необходимо да е настъпило окончателно преустановяване на всички плащания към кредиторите на дружеството. Съгласно решение № 71/06.04.2019 г. по гр. д. № 3804/2019 г. на ВКС, ГК, IV г. о., както и съобразно трайната практика по чл. 290 ГПК, включително решение № 414/21.11.2012 г. по гр. д. № 1543/2011 г. на ВКС, ГК, IV г. о., вината в гражданското право не се свежда до субективното отношение на дееца към деянието и неговите последици, а се изразява в неполагане на дължимата грижа, преценявана според абстрактен модел на поведение на определена категория лица, съобразно естеството на извършваната дейност и условията, при които тя се осъществява. Управлението на търговско дружество е дейност по занятие, поради което към нейното извършване се прилагат завишени изисквания за професионална грижа, компетентност и добросъвестно изпълнение, гарантирани и чрез ограниченията по чл. 141, ал. 8 ТЗ. От това следва, че отговорността на управителя както пред дружеството, така и пред трети лица за вреди, причинени от лошо управление, включително от бездействие да заяви неплатежоспособността в предвидения от закона срок, също се преценява по завишен стандарт. Приложимият критерий е този за поведението на добрия управител — лице, което е запознато с финансовото състояние на дружеството, способно е да анализира обичайния стопански риск и участва активно в управлението на дружествените дела. Всяко субективно отклонение от този стандарт е ирелевантно и не може да обуслови отпадане или смекчаване на отговорността на управителя. От доказателствата по делото се установява, че към 31.12.2015 г. дружеството, чийто управител е бил В. А. Г., не е разполагало с дълготрайни и краткотрайни материални активи, като последното е обусловило и прекратяването на производството по несъстоятелност поради липса на ликвидни активи, достатъчни за покриване на разноските и липса на готовност от страна на кредиторите да ги предплатят. Така установено се явява и настъпването на твърдяната в настоящото производство вреда, съизмерима с размера на неудовлетвореното вземане на ищеца в производството по несъстоятелност, предвид настъпилите последици по чл. 739, ал. 2 ТЗ. Макар по делото да е установено, че дружеството не е разполагало с дълготрайни и краткотрайни бързоликвидни активи, които да послужат за заплащане на разноските по производството по несъстоятелност, в рамките на същото производство е прието, че към 31.12.2015 г. дружеството е притежавало движимо имущество на стойност 392 000 лв., представляващо незавършено производство, както и налични парични средства в каса и по банкова сметка в общ размер на 29 000 лв. Необходимите начални разноски, определени от съда по несъстоятелността за продължаване на производството, са били в размер на 6 000 лв. При тези данни може да се направи обоснован извод, че ако молбата за откриване на производство по несъстоятелност беше подадена от управителя в рамките на тридесетдневния срок, считано от началната дата на неплатежоспособността, т.е. до 14.11.2015 г., дружеството би разполагало с налични парични средства, достатъчни за покриване на разноските по производството. Това от своя страна би позволило производството да продължи чрез предприемане на необходимите действия по оценка и осребряване на частично изготвената продукция. Макар реалната пазарна стойност на тази продукция в незавършен вид да не е установена, отчетената й стойност значително надхвърля размера на вземанията, включени в списъка на приетите вземания, поради което своевременното откриване и развитие на производството би създало възможност за удовлетворяване на кредиторите. С оглед изложеното съдът намира, че противно на приетото от първоинстанционния съд, по делото се установява наличието на пряка причинно-следствена връзка между забавата на управителя да подаде молбата по чл. 626, ал.1 ТЗ и настъпилата вреда, изразяваща се в неудовлетворяване на вземането на въззивника, предвид което и при наличие на всички изискуеми предпоставки отговорността на същия следва да бъде ангажирана по реда на чл. 627 ТЗ. Към момента на настъпването на вредата управител на дружеството е бил само В. А. Г., а другите двама Т. Б. Т. и Х. Т. Х. не са били съуправители. Те са били вписани по-късно, съответно на 19.02.2016 г. и на 17.05.2016 г. Принципно правилно е възражението на въззивника, че задължението на управителя за заявяване на неплатежоспособност не се преклудира с изтичането на определения от законодателя 30-дневен срок. Независимо от това, тяхната отговорност не следва да бъде ангажирана, защото не съществува причинноследствена връзка между настъпването на вредата (управител на дружеството е Г.) и неизпълнение на тяхното задължение да заявят това обстоятелство като подадат молба по чл.626, ал. ТЗ. При непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без да е поканен, поради което законната лихва върху обезщетението се дължи от деня на самото увреждане. Предвид което основателна се явява и претенцията за законна лихва за забава върху частично предявената главница от 32 040 лв. (16 381,80 евро) в размер на 9 754,40 лв.(4 987,35 евро) за претендирания период от 25.07.2017 г. до 24.07.2020 г. - изчислена служебно с https://www.calculator.bg/1/lihvi_zadaljenia.html и превалутирана по курс 1.95583. При този извод на съда обжалваното решение следва да бъде потвърдено, в частта, с която предявените частични искове по чл. 627 ТЗ и исковете по чл. 86, ал.1 ЗЗД са отхвърлени спрямо бившите управители Х. Т. Х., ЕГН •••••••••• и Т. Б. Т., ЕГН •••••••••• и отменено в частта, с която частичният иск по чл. 627 ТЗ и искът по чл. 86, ал.1 ЗЗД е отхвърлен срещу бившия управител В. А. Г., ЕГН ••••••••••. С оглед изхода на делото частично основателна се явява подадената жалба по реда на чл. 248, ал.3 ГПК досежно присъдените в полза на В. А. Г., ЕГН •••••••••• разноски за първоинстанционното производство макар и на основания, различни от изложените в нея. Доколкото искът срещу този ответник е уважен изцяло, то същия по правилото на чл. 78, ал.1 ГПК няма право на разноски, предвид което определението по чл. 248, ал.1 ГПК следва да бъде отменено в съответната част. В останалата част, по отношение на присъдените в полза на ответниците Х. Т. Х., ЕГН •••••••••• и Т. Б. Т., ЕГН •••••••••• разноски жалбата се явява неоснователна. По делото е представен писмен договор за правна защита и съдействие, от който е виден размерът на договореното възнаграждение за всеки от ответниците, а именно по 1000 лв., като същият служи и за разписка за извършеното плащане. Противно на поддържаното от въззивника, за целите на присъждането на разноски по реда на чл. 78 ГПК законът не поставя изискване договорът за правна защита и съдействие между адвоката и представляваната от него страна да бъде изготвен върху бланка от кочан. Както правилно е посочил и първоинстанционния съд, този начин на оформяне на договора е предимно с данъчни цели, предвид което обикновената писмена форма е достатъчна, за да се приеме, че договорът е сключен при посочените в него условия. Неоснователни се явяват и направените възражения срещу присъдените в полза на всеки от тях по 40 лв., съставляващи заплатени деловодни разноски по делото, поради плащането им от трето за делото лице. Съгласно чл. 73, ал. 1 ЗЗД паричното задължение може да бъде изпълнено от всяко трето лице като е без правно значение кой го е изпълнил, както и дали е действал по писмено или устно овластяване от страната или е действал като гестор. По отношение на разноските този разход се приема за разход на страната, в чиято полза е направеното плащането. (така и определение № 590 от 07.12.2017 г. по ч. гр.д. № 4655/2017 г. на IV ГО на ВКС). Доколкото по делото са представени доказателства за реализирането на разходи от по 1000 лв. за адвокатско възнаграждение и от по 40 лв. за деловодни разноски от всеки от ответниците, то при отхвърляне на частичните искове срещу тях, на основание чл. 78, ал.3 ГПК, те имат право на репариране на сторените във връзка с производството разходи. С оглед изхода на спора право на разноски за първоинстанционното производство има и въззивника, предвид пълното уважаване на предявения срещу В. А. Г. частичен иск за главница и цялостно на иска по чл. 86, ал.1 ЗЗД. Предвид това и на основание чл. 78, ал.1 ГПК на същия следва да се присъди сумата от 2 287,80 лв. деловодни разноски и сумата от 3 276 лв. адвокатско възнаграждение за първоинстанционното и обезпечителното производство. По отношение на последното обаче ответниците са направили своевременно възражение по реда на чл. 78, ал.5 ГПК, което настоящият съд следва да разгледа. При преценка на събраните доказателства по делото, въззивния съд намира възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение за основателно. Съгласно Определение № 584 от 25.02.2026 г. по ч.т.д. № 1999/2025 г. по описа на II т.о. на ВКС, с оглед решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. на Съда на Европейския съюз, Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения не намира приложение при определяне на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗА. Съдът следва да съобразява при преценката на възражението за прекомерност на възнаграждението фактическата и правна сложност на делото, засегнатия интерес, условията, при които е възложена и осъществена правната защита и съдействие, включително времетраенето и евентуалната спешност на извършените действия, както и професионалната квалификация, опит и специализация на адвоката. При съобразяване на изложените критерии въззивният съд намира, че настоящото дело не се отличава със значителна фактическа и правна сложност и не е изисквало полагане на извънредни усилия от страна на процесуалния представител на ищеца в първоинстанционното производство за провеждане на защитната теза. Следва да се отчете, че същият не е изготвил исковата молба и допълнителната искова молба, както и не е участвал в производството по чл. 129, ал. 2 ГПК. В тази връзка макар в представения на л. № 299 от първоинстанционното дело договор за правна защита и съдействие да е отразено, че адвокат К. е изготвил допълнителната искова молба, това обстоятелство не се установява от доказателствата по делото. Напротив, в заглавната част на същата е посочено, че тя изхожда от управителя на дружеството, като е подписана именно от него. Същевременно съдът отчита, че процесуалните представители на ищеца са проявили процесуална активност в рамките на проведените три открити съдебни заседания, както и че са изготвили подробни писмени бележки по съществото на спора. В приложения списък на разноските ищецът е заявил, че договореното адвокатско възнаграждение включва и положения труд в рамките на обезпечителното производство. От приложените материали по тези дела обаче е видно, че ищеца не е представляван от адвокат в производствата по ч. т. д. № 1881/2022 г. по описа на ВКС и по в. ч. гр. д. № 2816/2021 г. по описа на САС, а единствено по ч. гр. д. № 898/2022 г. по описа на ВКС, при договорено и заплатено, съобразно приложения договор за правна защита и съдействие, адвокатско възнаграждение в размер на 876 лв. При така установеното и с оглед горепосочените критерии въззивният съд намира, че направеното възражение за прекомерност на договореното адвокатско възнаграждение е основателно. Същото следва да бъде намалено на основание чл. 78, ал. 5 ГПК до сумата от 2 000 лв., като този размер съответства на действително извършената адвокатска работа, на фактическата и правна сложност на делото и на обстоятелството, че разноски за адвокатско възнаграждение могат да бъдат присъдени само за един адвокат. По разноските във въззивното производство, съдът намира следното: С оглед изхода на спора пред въззивния съд, въззивникът има право на направените от него деловодни разноски в размер на 835 лв. съобразно представения списък по чл. 80 ГПК. За въззивното производство въззивникът не е претендирал присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, а и не е представил доказателства за реализирани такива, предвид което не следва да се присъждат. Предвид частичното оставяне без уважение на жалбата по отношение на другите двама въззиваеми, същите имат право на направените от тях разноски във въззивното производство на основание чл. 78, ал.3 ГПК в размер на по 500 лв., съобразно представения договор за правна защита и съдействие като следва да се отбележи, че списък по чл. 80 ГПК не е представян от тази страна. Мотивират от горното, съдът