Решение № 416 от 20.1.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 10790/2024 г.

дело № 20241100510790 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С Решение № 12651 от 26.06.2024г., постановено по гр.д. № 54311/2023г. по описа на СРС, 26. състав, е отхвърлен предявеният от Д. И. П. срещу Б. С. Б., предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен установителен иск с правно основание чл. 538 ТЗ за установяване на парично вземане в размер на сумата от 5000,00 лева, представляваща безусловно и неотменяемо задължение по Запис на заповед от 01.01.2021 г., лично подписана от ответника и задължение по Джиро от 14.12.2022 г., с което Запис на заповед от 01.01.2021 г. е джиросана в полза на ищеца, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК (20.10.2022 г. ) до окончателното изплащане на вземате, за която сума има издадена заповед за изпълнение № 34596/01.12.2022 г. по ч. гр. д. № 61142/2022 г. по описа на СРС. Със същото решение ищецът Д. И. П. е осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на Б. С. Б., сума в размер на 500,00 лева – разноски в заповедното производство, както и сума в размер на 1500,00 лева, представляваща извършени разноски за исковото производство. Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца Д. И. П., действащ чрез процесуалния си представител – адв. Р. Т., с надлежно учредена представителна власт по делото, в която се излагат оплаквания за неговата неправилност на същото, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите. Поддържа, че с нарочна молба с вх. № 155771 от 14.05.2024г. e уведомил съда, че няма да може да се яви на насроченото за 21.05.2024г. открито съдебно заседание, поради служебна ангажираност, за което е представил и доказателство. Поискал е заседанието да бъде отложено за друга дата или евентуално за по-късен час. Въпреки това същото е било проведено без участието на процесуалния представител на въззивника. Посочва, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, като в противоречие с чл. 164, ал. 1, т. 1, т. 5 и т. 6 от ГПК, е уважил доказателственото искане на ответника за допускане разпит на свидетел. Излага съображения и за допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в необоснована промяна в доклада по делото във връзка с разпределението на доказателствената тежест, по конкретно - с отправяне указания до ищеца да установи наличие на каузално правоотношение между него и ответника. Сочи, че съдът не е извършил цялостен анализ на събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, поради което и е достигнал до погрешния правен извод за нередовност на издадения запис на заповед поради липса на един от задължителните му реквизити – подпис. Моли решението да бъде отменено като неправилно и претендира разноски за заповедното, първоинстационното и въззивното производство. Въззиваемият ответник – Б. С. Б., чрез процесуалния си представител – адв. Г. Г., в законоустановения срок по чл. 263 ГПК, е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита, че обжалваното решение е правилно и обосновано. Сочи, че в рамките на първоинстанционното производство по безспорен начин чрез извършване на графологична експертиза, е установено, че положеният под записа на заповед подпис не е негов. Моли решението да бъде потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение, както и да бъдат присъдени разноски. Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като жалбоподателят е заплатил дължимата ДТ за въззивно обжалване, поради което е допустима. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения: Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното: Във връзка с наведеното оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение с оглед на даването на ход на делото, въпреки наличие на отправена молба за отлагането му от страна на ищеца, следва да бъде посочено, че в разпоредбата на чл. 142, ал. 2 ГПК, действаща в редакцията към момента на провеждане на съдебното заседание в първоинстанционното производство /21.05.2024г./, като основание за отлагане на делото е посочено единствено наличието на неотстранима пречка за страната и пълномощника й да се явят в съдебното заседание, каквато хипотеза не се установява да е била налице в конкретния случай, тъй като в молбата до съда е била посочена единствено пречка, осуетяваща явяването на процесуалния представител на страната, но не е било наведено твърдение, нито е ангажирано доказателство за наличие на пречка за явяването на страната в лично качество. Нещо повече, следва да бъде посочено, че дейността на въззивния съд макар и да не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение и втората инстанция да не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях, дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. В тази връзка следва да се отбележи, че пред въззивната инстанция в качеството й на инстанция по същество на спора, страните, при съобразяване на правилото на чл. 266 ГПК могат да включат дори и нови факти по делото и да направят доказателствени искания в случаите, в които твърдят, че в хода на първоинстанционното производство са допуснати процесуални нарушения, въз основа на които въззивната инстанция да направи собствени фактически и правни изводи относно предмета на спора, каквото процесуално поведение не е предприето от въззивника в хода на настоящото производство. При съобразяване на изложеното, настоящият състав на съда намира, че не е налице соченото от въззивника нарушение на правото му на защита в процеса, като наведените оплаквания в този смисъл са неоснователни. По отношение на оплакването, касаещо допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост на изводите на СРС, следва да се посочи, че в конкретния случай предмет на производството по установителния иск по реда на чл. 422 ГПК е установяване съществуването на конкретно вземане по записа на заповед, издаден на 01.01.2021 г. Съгласно задължителните за органите на съдебната власт – арг. чл. 130, ал. 2 ЗСВ указания дадени в Тълкувателно решение № 4 от 2014г. по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС ищецът носи тежестта да установи наличието на редовен от външна страна запис на заповед. За да бъде редовен от външна страна, съответно за да притежава изпълнителна сила, записът на заповед следва да съдържа предписаните в разпоредбата на чл. 535 ТЗ реквизити, като тяхната кумулативна наличност обуславя действителността на менителничния ефект. Записът на заповед като абстрактна ценна книга на заповед представлява едновременно основание и доказателство за пораждане на паричното вземане в полза на поемателя или на последния джиратар, което е материализирано в менителничния ефект. Съгласно ТР № 1/2004 г. от 28.12.2005 г. на ВКС по д. № 1/2004 г., ОСТК, за да е редовен записът на заповед от външна страна, е необходимо самият документ да е назован „Запис на заповед”, както и в самия текст на същия да е изписан изразът „запис на заповед”, както предписва правната норма, регламентирана в чл. 535, т. 1 ТЗ. В приобщената към писмените доказателства по делото ценна книга се съдържа наименованието „запис на заповед”, както в заглавието на документа, така и в текста на същия (чл. 535, т. 1 ТЗ). Налице е безусловна клауза за заплащане на определена парична сума – сумата от 5000,00 лв. (чл. 535, т. 2 ТЗ). Издателят на менителничния ефект е определил падежа съгласно чл. 537 ТЗ, във вр. с чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ – на предявяване. В менителничния ефект като дата на издаване е посочено 01.01.2021г., а за място на издаване е определен гр. София (чл. 535, т. 6 ТЗ), като мястото на плащане следва да се определи по правилото на чл. 536, ал. 3 ТЗ - ако не е уговорено друго, мястото на издаването се смята за място на плащането, т.е. – гр. София (чл. 535, т. 4 ТЗ). На гърба на ценната книга е обективирано джиро от 14.10.2022г., по силата на което записът е бил прехвърлен на ищеца Д. И. П., с което последният е придобил правото, материализирано върху ценната книга. Спорният между страните въпрос, както в рамките на първоинстанционното, така и в настоящото производство, е относно автентичността на подписа в представения запис на заповед от 01.01.2021 г.(чл. 535, т. 7 ТЗ). В тази връзка следва да се посочи, че в рамките на първоинстанционното производство, в срока за отговор по чл. 131 ГПК, ответникът в преклузивния срок на разпоредбата на чл. 193, ал. 1 ГПК е оспорил автентичността на положения подпис под записа на заповед, с твърдения, че не е подписвал такъв, че данните в представения документ са сгрешени и не съответстват на действителните. С Определение № 46132 от 29.12.2023г. е открито производство по чл. 193 ГПК – за оспорване истинността на ценната книга, касаещ автентичността на подписа поставен за лицето сочен като издадател. По делото е била назначена съдебно-графологична експертиза, като съгласно извършеното сравнително графическо изследване между подписа за „издател“ в процесния запис на заповед и снетите образци от саморъчния подпис на въззиваемия ответник - Б. Б., е установено различие както в общите признаци (вид, транскрипция, строеж и размер на подписите), така и в частните (форма, направление, сложност на движението, в относителния размер на елементите при изписване на началната, средната и завършващата част от подписите). Според заключението на вещото лице, което настоящият състав намира за обективно, безпристрастно и компетентно изготвено, и кредитира с доверие, установените различия в общите и частни признаци са съществени, устойчиви и по обем са достатъчни за извода, че сравняваните подписи не са положени от едно и също лице. От графическото изследване се установява още и че датата, мястото, имената на издателя, паричната сума и подписът за „издател“ са изписани с тъмносин цвят на багрилното вещество на химикалната паста, а цифровият текст, с който са изписани ЕГН-то и номерът на личната карта са изписани със светлосин цвят на багрилното вещество на химикалната паста. Според вещото лице разликата в цвета на химикалната паста свидетелства, че цифровият текст е изписан с помощта на друг пишещ прибор и по различно време от това на изписването на останалия ръкописен текст. Това обстоятелство кореспондира, от една страна с обясненията на ответника, че данните му в записа на заповед (ЕГН и номер на лична карта) не съответстват на действителните, така и с представеното писмено доказателство - Удостоверение от 23.05.2024г., изд. от МВР, Отдел „Български документи за самоличност“, съгласно което в "Национален регистър на българските лични документи" за лицето Б. С. Б. са налице регистрирани данни за издадена лична карта с № ••••, изд. на ••••г. – данни, които не съвпадат с изписаните върху процесния запис на заповед. По делото са събрани и гласни доказателства посредством разпит на свидетеля С. Б., които преценени с оглед правилото на чл. 172 ГПК, настоящият състав кредитира като обективно дадени, подкрепящи се от събраните по делото писмени доказателства. Свидетелят посочва, че по времето, когато е бил създаден въпросният запис на заповед (01.01.2021г.), с ответника са били заедно в с. Медковец, където са посрещнали Нова година. Посочва, че през този период синът му не е ходил никъде, не се е виждал с други лица освен с роднините му, които са били там по това време. Няма спомен да е идвал човек на име Б. П. и твърди, че не познава човек с такова име. Житейски обосновано е ответникът да е прекарал новогодишните празници със семейството си, а обстоятелството, че като място на издаване на записа е посочен гр. София, а като дата - 01.01.2021г., когато според показанията на свидетеля Б. Б. е бил в с. Медковец, поставя под съмнение автентичността на ценната книга и кореспондира със заключението на вещото лице, съгласно което подписът под ценната книга не е положен от Б. Б.. С оглед на гореизложеното, настоящата съдебна инстанция намира за неоснователни изложените във въззивната жалба оплаквания за необоснованост на изводите на първоинстанционния съд по отношение анализа на събраните по делото доказателства в тяхната взаимна връзка и обусловеност. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Решение № 57 от 16.04.2013 г. по гр. д. № 871/2012 г. на IIIг. о., Решение № 254 от 14.07.2011 г. по гр. д. № 569/2010 г. на IV г. о., Решение № 75 от 31.03.2014 г. по гр. д. № 5152/2013 г. на IIг. о., която се споделя от настоящия състав, проверката за автентичността на оспорения подпис съдът извършва чрез сравняване с други безспорни документи, чрез разпит на свидетели или вещи лица /чл. 194, ал. 1 ГПК/, без да е обвързан от заключението на графологическата експертиза, която следва да бъде ценена наред с всички доказателства по делото. При извършване на преценката си за наличие на редовен от външна страна запис на заповед, в частност – наличие на подпис, с оглед на релевираните от ответната страна възражения, първоинстанционният съд е направил детайлна преценка на целия доказателствен материал по делото, като е кредитирал като основано доказателство заключението на вещото лице, но е съобразил и писмените и гласни доказателства като източници на факти, които по косвен път установяват невъзможност представеният запис да е бил подписан от ответника. Този извод напълно се споделя от настоящата инстанция, поради което след като един от задължителните реквизити не е налице, процесният запис на заповед се явява недействителен и не е породил действително менителнично задължение. В изложението на въззивната жалба въззивникът се позовава на практика, обективирана в Решение № 78 от 17.07.2009г. по т.д. № 29 от 2009г. на I т.о. на ВКС, съгласно която Търговският закон и в частност - чл. 535, т.7 ТЗ, не съдържа задължителни изисквания относно начина, по който се полага подписът – дали чрез словесно изписване на имената, или чрез полагане на графични символи (параф), както и не е въведено задължение физическите лица да се подписват по един и същ начин, което следва и от разпоредбата на чл. 180 ГПК, тъй като целта на подписа е да удостовери, че физическото лице посочено в документа като негов автор, е направило изявлението, съдържащо се в текста, под който е положен подписът. Настоящият съдебен състав намира, че цитираната практика е неотносима в настоящия случай. В тази връзка следва да се посочи, че процесната ценна книга представлява бланков запис на заповед, който съдържа както поле със свободно място до него за „издател“, т.е за саморъчно изписване имената на издателя, така и под него „име и подпис“, т.е. самият документ е така структуриран, че в свободното пространство е следвало издателят както да изпише собственоръчно имената си, така и да положи графичен подпис (параф), което всъщност и е направено, но по делото е безспорно установено, че подписът не е изпълнен от лицето сочен като издател. Или при конкуренция между изписване на името на издателя и изрично поставен „подпис“, нормата на чл. 535, т. 7 ТЗ следва да се тълкува стриктно и следва да се преценява подписа като уникален знак (ръкописен или електронен), с който човек удостоверява самоличността си и потвърждава или изразява съгласието си в документ и който като служи за идентификация на лицето. По отношение оплакването във въззивната жалба за извършено от съда процесуално нарушение при уважаване доказателственото искане за допускане разпит на свидетел на страната на ответника с оглед забраната за допускане на свидетелски показания в хипотезите, визирани в чл. 164, ал. 1, т. 1, т. 5 и т. 6 ГПК, настоящият състав намира същото за неоснователно. Съгласно константната и непротиворечива практика на ВКС, която настоящият състав изцяло споделя, обективирана в Решение № 18 от 29.03.2017 г. по т. д. № 60109/2016 г., Г. К., ІІ г. о. на ВКС; Решение № 57 от 16.04.2013 г. по гр. д. № 871/2012 г. на ІІІ г. о.; Решение № 254 от 14.07.2011 г. по гр. д. № 569/2010 г. на ІV г. о.; Решение № 75 от 31.03.2014 г. по гр. д. № 5152/2013 г. на ІІ г. о. и мн. други) в хипотезата на оспорване автентичността на положен подпис е неприложима забраната на чл. 164 ГПК. В този случай допустими са всякакви доказателства и доказателствени средства - арг. от чл. 194, ал. 1 ГПК, като съдът преценява автентичността на документа при съвкупна преценка на събраните доказателства и при установена неавтентичност на документа, го изключва от доказателствения материал по делото. За пълнота на изложението следва да се посочи, че нито една от цитираните хипотези, които са въведени от закона като основания за ограничаване събирането на гласни доказателства посредством разпит на свидетели, не е налице. Разпитът на свидетеля е допуснат с определение на съда, инкорпорирано в протокол от 02.04.2024г., за установяване на фактически твърдения относно релевирано възражение за безпаричност на процесния запис на заповед. По същество това възражение представлява общо оспорване на вземането по процесната ценна книга, тъй като ответникът в отговора на исковата молба нито е посочил защо е подписал записа на заповед, нито е конкретизирал и уточнил наличието на други каузални правоотношения между издателя и поемателя, за обезпечаване на вземането по които е издал менителничният ефект. По отношение на въведеното в жалбата оплакване за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционният съд във връзка с изменение на доклада по чл. 146 ГПК, извършено в открито съдебно заседание на 02.04.2024г., в частта, в която е изменана доказателствената тежест и са дадени указания на въззивника да установи наличие на каузална сделка, а именно – даване на пари от Б. П. на Б. Б.. Съгласно мотивите към т. 17 от Тълкувателно решение № 4 от 2014г. по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС при редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника – издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Макар да са дадени такива указания в доклада, в решението си по съществото на спора съдът е съобразил посочената практика, като изрично е упоменал, че „по делото липсва възражение за каузална сделка, направено от ответника в срока по чл.131 ГПК, поради което съдът не разглежда евентуалното наличие на такава сделка (т. 17 от ТР 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 на ОСГТК на ВКС). Доколкото други оплаквания по отношение правилността на обжалваното решение не са въведени и тъй като крайните правните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а предявената жалба отхвърлена. При този изход на делото въззиваемият – ищец следва да бъде осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 800,00 лв., представляваща разноски в производството във въззивната инстанция. Предвид установения в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК критерий за цена на иска, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване - арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, вр. чл. 69, ал. 1 ГПК. Така мотивиран, Софийският градски съд