Решение № 452 от 6.4.2026 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 312/2026 г.

Производството е по реда на чл. 258 от ГПК. Образувано е по въззивна жалба, подадена от Й. С. М., ЕГН: ••••••••••, против Решение № 469 от 16.12.2025г., постановено по гр. дело № 1123/2025г. по описа на Районен съд – Карлово, II гр.с., с което по отношение на жалбоподателя е признато за установено вземането на „Айгер Инженеринг“ ООД, ЕИК115187998, по заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 332/2025г. на РС-Карлово в размер на 4167 лв., представляващо обезщетение по чл. 232, ал. 3 от Кодекса на труда, ведно със законната лихва от подаване на заявлението в съда – 13.01.2023г. до окончателното изплащане и са отхвърлени като неоснователни насрещните претенции на жалбоподателя за прогласяване на основание чл.74, ал.4 от КТ нищожност на клаузите на т.15 и т.20 от сключения между страните трудов договор №1244/01.04.2024 г . и за осъждане на търговското дружество да му заплати сумата от 4666,67 лева, представляваща обезщетение по т.19 от сключения между страните трудов договор №1244/01.04.2024г. Във въззивната жалба са релевирани подробни оплаквания за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение, като постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Искането към въззивния съд е за неговата отмяна и постановяване на ново по съществото на правния спор, с което исковата претенция на „Айгер Инженеринг“ ООД да бъде отхвърлена като неоснователна и уважени насрещните искови претенции, предявени от жалбоподателя. В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемото „Айгер Инженеринг“ ООД, с който е изразено становище за нейната неоснователност и с искане за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Пловдивският окръжен съд, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество. Производството пред първата инстанция е образувано по предявен по реда на чл. 422, ал.1 вр. чл.415 ГПК установителен иск с правно основание чл.232, ал.3 от КТ за признаване за установено, че ответникът Й. С. М., ЕГН: ••••••••••, дължи на ищеца „Айгер Инженеринг“ ООД, ЕИК115187998, присъдената по ч.гр.д. № 332/2025г. на РС – Карлово със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК сума в размер на 4167 лв., представляваща обезщетение по чл. 232, ал. 3 от Кодекса на труда, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането. В исковата молба се твърди, че на 01.04.2024г. между ответника и ищеца е сключен Трудов договор с обучение № 1244/01.04.2024г., който съдържа уговорка по чл. 230, ал 1 от КТ, по силата на която работодателят се е задължил да обучи Й. С. М., ЕГН: •••••••••• за професията „•••“, специалност „•••ство“, а последният се е задължил да усвои професията, като се е задължил да работи при работодателя след успешното завършване на обучението в срок от три години. Работодателят е изпълнил задължението си и е доставил на ответника уговореното обучение, завършено на 19.07.2024г., като на работника е издадено удостоверение за професионално обучение от същата дата и на 01.08.2024г. работникът е назначен на длъжност, съобразно придобитата професия.Със влязла в сила заповед №1888/30.09.2024г. на работника е било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и трудовото правоотношение между страните е било прекратено , което обстоятелство е довело и до неспазване на 3- годишният срок през който работникът е следвало да работи в предприятието. Уговореното между страните обезщетение е в размер на 5000 лв., но пропорционално за времето, през което не е спазено задължението, дължимата сума е в размер на 4167 лв. Ответникът не е заплатил дължимото обезщетение, поради което ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, издадена по образуваното ч.гр.д. № 332/2025г. на РС - Карлово, а настоящият иск се предявява след постъпило възражение от длъжника в заповедното производство. Претендира разноски в заповедното и исковото производства. В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, в който оспорва иска като неоснователен. Признава, че е бил назначен на посочената в трудовия договор длъжност, както и че е подписан между него и ищеца договор за обучение и че е било проведено такова, както и че съществува разпоредба в този договор, от която ищецът черпи правни основания. Не оспорва и че договорът е прекратен поради наложеното му дисциплинарно наказание „уволнение“, което не е било обжалвано и влязло в законна сила. Твърди, че работодателят не му осигурил работата, за която бил обучен, че не дължи процесното обезщетение , тъй като трудовото правоотношение било прекратено по инициатива на работодателя чрез налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, както и поради това че клаузите по точки 15 и 20 от трудовия договор били нищожни, тъй като противоречали на Конституцията, а сумата от 5000 лева съпоставена с трудовото възнаграждение била изключително висока. От ответника е предявен и приет за разглеждане от първостепенния съд насрещен иск за прогласяване на основание чл.74, ал.4 от КТ нищожност на клаузите на т.15 и т.20 от сключения между страните трудов договор №1244/01.04.2024 г . и за осъждане на търговското дружество да му заплати сумата от 4666.67 лева, представляваща обезщетение по т.19 от същия, поради неизпълнение на задължението да му осигури работа отговаряща на новопридобитата професионална квалификация. За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел за безспорно, че между ищеца и ответника е бил сключен трудов договор с обучение от 01.04.2024г., на основание чл. 230 от КТ, по силата на който ищецът се е задължил да обучи ответника за професия „•••“, специалност „•••ство“, че по силата на т.15 от договора ответникът се е задължил да работи при ищеца за срок от три години след приключване на обучението, както и че в случай, че договорът бъде прекратен преди изтичане на срока по вина на работника, на работодателя се дължи обезщетение в размер на 5000 лв. съгласно т.20 от същия. Ако работодателят не осигури на работника работа съобразно придобитата квалификация, той му дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за съответната длъжност за времето, през което не му е осигурил такава работа, но за не повече от шест месеца съгласно т.19 от договора. Не било спорно и обстоятелство, че ответникът е завършил обучението, че му е издаден сертификат за завършеното обучение, както и че след завършване на обучението е бил назначен на длъжност „•••“ по силата на допълнително споразумение към трудовия договор от 01.08.2024г. Страните не спорели и по отношение на обстоятелството, че трудовото правоотношение на ответника е прекратено със Заповед №1888/30.09.2024г. , с която на работника му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“. Първостепенният съд е приел също, че ищецът е изпълнил задължението си да обучи ответника, поради което за последния е възникнало задължението да упражнява труд при работодателя за срок от три години. Същевременно първоинстанционният съд е досигнал до извода, че твърдението на ответника, че ищецът му е възлагал работа, различна от предвидената по длъжностна характеристика, е останало недоказано. Договорът бил прекратен поради виновно неизпълнение на трудовите задължения от страна на работника и наложеното му дисциплинарно наказание „уволнение“ , поради което и на основание чл. 232, ал 3 от КТ за работодателя е възникнало правото да получи обезщетение съответно на неизпълнението в размера, уговорен в договора., а размерът на обезщетението съобразно неизпълнението възлизал на 4672,68 лв., съгласно неоспореното заключение на допуснатата ССчЕ. Първоинстанционният съд е приел, че оспорените клаузи по т.15 и т.20 от трудовия договор са действителни, законосъобразни и не противоречат на Конституцията на Република България, на Кодекса на труда или Закона за задълженията и договорите, нито накърняват добрите нрави. Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо. По същество обжалваното решение е правилно. Въззивният съд споделя изцяло мотивите на първата инстанция за основателност на предявения от работодателя иск с правно основание чл. 232, ал.3 от КТ и за неоснователност на насрещната искова претенция, поради което и на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях. По възраженията, наведени във въззивното производство, настоящият състав намира следното: Жалбоподателят Й. М. възразява пред въззивния съд, че работодателят не му осигурил работата, за която бил обучен, че не дължи процесното обезщетение , тъй като трудовото правоотношение било прекратено по инициатива на работодателя чрез налагане на наказание „дисциплинарно уволнение“, както и поради това че клаузите по точки 15 и 20 от трудовия договор били нищожни. За първи път през въззивния съд поддържа и възражение за недопустимо кумулиране на обезщетение по чл.232,ал.3 от КТ с обезщетение по чл.221,ал.2 от КТ, което обезщетение е прието , че дължи на работодателя с влязло в законна сила решение по гр.д.№1121/2025г. по описа на РС-Карлово. Въззивният съд намира така релевираните възражения за неоснователни. В разпоредбата на чл. 230 КТ, законодателят е предвидил възможност за сключване на трудов договор с условие за обучение по време на работа , като страните могат да уговарят и други допълнителни клаузи, отнасящи се до задължението на работника или служителя да работи при работодателя за определен срок и отговорността на работника или служителя. Може да се уговори отговорност за две форми на неизпълнение: незавършване на обучението и неизпълнение на задължението за работа през уговорения срок за задължителна работа. С този вид договор страните целят постигането на благоприятни за тях последици чрез повишаване на равнището, степента, знанията и уменията на работника или служителя в рамките на определената професия или специалност. По отношение на изпълнението на договора и отговорността при неизпълнение са приложими общите правила на гражданския закон / Решение № 665 от 19.05.2010 год. на ВКС по гр. дело № 706/2009 год., IV г. о., ГК/. Съдът приема, че в разглеждания случай изпълнението на задължението на работодателя по т.15 от процесния договор е било обезпечено с клаузата на т.20 . По правната си същност клаузата е за неустойка – чл. 92, ал. 1 ЗЗД – съглашение, което има за предмет задължение, което става изискуемо в случай на неизпълнение на главното задължение на една от страните /в случая ответника/. Същото установява предварително размера на обезщетението за вредите, които кредиторът би претърпял в случай на неизпълнение. Доказано е, че работодателят /ищецът/ е осигурил необходимите условия за провеждане на обучението на служителя, в т.ч. необходимите средства за провеждане на обучението при условията на договора – т.е. че същият е изправна страна по договора, както и че ответникът е завършил успешно обучението. Същевременно ответникът не е изпълнил задължението си да работи в дружеството за период от 3 години , тъй като със заповед №1888/30.09.2024г. трудовото му правоотношение е прекратено с наложено наказание „дисциплинарно уволнение“ поради виновно неизпълнение на трудовите задължения. Настоящият съдебен състав приема, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника за претендираната неустойка в размер на 4167 лева, явяваща се пропорционална част на неизпълнението. Присъждането на пълния размер на неустойката не представлява несправедлива и несъразмерна санкция за неизпълнението, като твърденията на служителя за недействителност на клаузите по т.15 и т.20 от процесния договор се явяват неоснователни. В правната уредба договорът с условие за обучение по време на работа не е уреден по императивен начин , както и размерът на обезщетението при неизпълнение на договора от страна на обучаващия, като във всеки конкретен случай договорът следва да се тълкува по правилото на чл. 20 ЗЗД и се търси действителната воля на страните като клаузите се схващат в смисъла, който най-пълно съответства на целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността /в този смисъл Решение № 141 от 27.06.2022 год. на ВКС по гр. дело № 3429/2021 год., ІV г. о., ГК/. Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСТК, договорната неустойка е нищожна поради нарушение на принципа за справедливост и спазване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, когато единствената й цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се осъществи за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Съдът смята, че неустойката е уговорена като компенсаторна за пълно неизпълнение, като нейната цел е да стимулира ответника да изпълнява трудовите си задължения при работодателя през известен период от време, което е обусловено от вложените от страна на работодателя средства за повишаването на квалификацията на служителя. При обучаване на работника или служителя работодателят не влага средства само в икономически смисъл, а цели престиране на квалифицирана работна сила, което има отражение и върху неговото предприятие. Следователно предвидимите към момента на договарянето обичайни вреди за ищеца като работодател и изправна страна, не са нормално по-малки при подобен вид неизпълнение. Присъждането на претендираната неустойка не може да доведе до неоснователно обогатяване на изправната страна, а до нейното адекватно обезщетяване. В този смисъл неустойката не е уговорена с единствената цел да се отклони от присъщите й функции и в противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД / Решение № 139 от 21.05.2019 год. на ВКС по гр. дело № 3109/2018 год., ІV г. о., ГК/. Неизпълнението на задължението за престиране на труд в рамките на уговорения срок несъмнено създава трудности и неудобства за работодателя, инвестирал време и средства за обучение на работника или служителя, като работодателят ползва повишените знания и умения на служителя, но те остават за служителя след изтичането на срока на договора за повишаване на квалификацията. Неоснователно е и възражението на жалбоподателя , че работодателят не му осигурил работата, за която бил обучен. От представеното по делото допълнително споразумение от 01.08.2024 г. към Трудов договор № 1244/01.04.2024 г. е видно, че Й. С. М. е назначен на длъжност „Оператор ••• У и СЦПУ“ в отдел „Универсални машини“, код по НКПД 72233003. Според експертното заключение по приетата в първоинстационното производство ССЕ , в списъка на професии за професионално обучение и квалификации професия „•••“ е с код 521100, а специалност „•••ство - I СПК“ е с код 5211001. С Наредба № 3/26.03.2021 г. за придобиване на квалификация по професията „•••“, издадена от министъра на образованието и науката се определя държавният образователен стандарт (ДОС) за придобиването на квалификация по професията 521100 „•••“ от област на образование „Техника“ и професионално направление 521 „Машиностроене, металообработване и металургия“ съгласно Списъка на професиите за професионално образование и обучение по чл.6, ал.1 от Закона за професионалното образование и обучение. При извършена съпоставка между длъжностна характеристика на Оператор СУ и СЦПУ, отдел: РЦРЧ, код по НКПД 7223 3003, Удостоверение за професионално обучение № 85- 13/19.07.2024 г. и Наредба № 3/26.03.2021 г. за придобиване на квалификация по професията „•••“, вещото лице е стигнало до извод, че функциите и дейностите, описани в длъжностната характеристика на Й. С. М. съответстват за работата на длъжността „•••“, каквато квалификация той е придобил съобразно удостоверение за професионално обучение № 85-13/19.07.2024 г. и вследствие на което е вписан в регистъра на Национална агенция за професионално образование. Обстоятелството, че не съществува разлика между длъжностите „•••“ и „машинен оператор •••“, тъй като и двете обозначават „оператор на стругова машина“, за което Й. М. бил обучен и придобил нужната квалификация, свидетелстват и показанията на разпитания служител Раян Адел Ел-Фитури. Съдът напълно кредитира свидетелските показания , които кореспондира и с останалите събрани по делото доказателства, респективно и с приетото заключение на вещото лице по ССЕ, неоспорено от страните и кредитирано от настоящата инстанция, като компетентно изготвено и обосновано. Следователно по делото се налага еднозначен и категоричен извод, че работодателят е изправната страна в правоотношението, като е предоставил на работника възможност да изпълнява работа,съответстваща на придобитата от него квалификация. Неоснователно е и възражението на работника, че трудовото му правоотношение е прекратено по инициатива на работодателя, поради което и не му дължи претендираното по делото обезщетение. В правната доктрина еднозначно се приема, че когато трудовото правоотношение е прекратено поради дисциплинарно уволнение, което не е отменено от съда, както е в процесния случай, неизпълнението на задължението за работа през уговорения срок е по вина на работника. Работникът сам е предизвикал прекратяването на трудово-правната връзка чрез своето виновно и противоправно поведение (неявяване на работа). Съдът намира за неоснователно и заявеното за първи път с въззивната жалба възражение на работника за недопустимост на едновременното присъждане на обезщетения по чл. 221, ал. 2 от КТ и чл. 232, ал. 3 от КТ. В правната доктрина и установената съдебна практика е възприето разбирането, че тези две отговорности имат различен правопораждащ факт и защитават различни интереси на работодателя. Обезщетението по чл. 221, ал. 2 от КТ е пряка последица от виновното поведение на работника, довело до дисциплинарно уволнение.То цели да компенсира вредите, които работодателят търпи от преждевременното и внезапно прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие по вина на служителя. Фактическият състав изисква наличие на законно проведено дисциплинарно уволнение, което е влязло в сила. Обезщетението по чл. 232, ал. 3 от КТ има договорен характер и произтича от неизпълнение на специфично задължение по договор за обучение. Неговото предназначение е да репарира инвестицията на работодателя в обучението на служителя и пропуснатите ползи от факта, че обученото лице не е престирало труд за уговорения в договора срок.То се дължи при неизпълнение на задължението за работа след обучението, независимо от причината за прекратяване на договора, стига тя да е по вина на работника ,какъвто е случаят при дисциплинарно уволнение. След като двете вземания произтичат от различни юридически факти – едното от дисциплинарно нарушение (деликтна природа в трудовото право), а другото от неизпълнение на клауза в договор за обучение (договорна отговорност), – то тяхното кумулиране не представлява неоснователно обогатяване за работодателя, нито двойно санкциониране на работника за едно и също деяние. Всяко от обезщетенията покрива различна по вид и характер вреда в патримониума на ищеца. Следователно оплакванията във въззивната жалба са неоснователно, а обжалваното решение следва да се потвърди като правилно, законосъобразно и обосновано, като при постановяване на съдебния акт първоинстанционният съд правилно е приложил материалния закон, не е допуснал нарушения на съдопроизводствените правила, самото решение е обосновано на събраните по делото доказателства. Изложеното, от своя страна, предпоставя липса на основание за коригиране на първоинстанционния съдебен акт в частта на присъдените разноски. При този изход на правния спор жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на въззиваемото търговско дружество сторените пред настоящата инстанция разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 820 евро. Така мотивиран и на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, пр.1 от ГПК, Пловдивският окръжен съд