Решение № 488 от 2.7.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 2503/2026 г.

Производството е по реда на глава XXI от НПК. С присъда от 20.01.2026 г., постановена по НОХД № 10986/2025 г. по описа на Софийски районен съд, Наказателно отделение, 129 състав, подсъдимият И. А. Д. е признат за НЕВИНОВЕН по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 313, ал. 3 НК, поради което и на основание чл. 304 НПК е оправдан изцяло по това обвинение. Със същата присъда, подсъдимият И. А. Д. е признат за ВИНОВЕН за това, че на 16.07.2024 година в гр. София, ул. „••••••••, пред сградата на Светия Синод, отнел чужди движими вещи – мобилен телефон „Самсунг Галакси Ес 10“, с ИМЕИ: 354651106073580, на стойност 420 лева и картапамет към него на стойност 11 лева, всички вещи на обща стойност 431.00 лева (четиристотин тридесет и един лева), от владението на собственика Е.С.В., без негово съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои, като случаят е маловажен – престъпление по чл.194 ал.3 вр. ал.1 от НК , поради което и на основание чл.194 ал.3 вр. ал.1 вр. чл.54 от НК му е наложeно наказание „ПРОБАЦИЯ“ със следните пробационни мерки: по чл.42а ал.2 т.1 от НК – задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от 6 (шест) месеца, с периодичност два пъти седмично, и по чл.42а ал.2 т.2 от НК – задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от 6 (шест) месеца. На основание чл.189 ал.3 от НПК подсъдимият И. А. Д. е осъден да заплати направените по делото разноски, както следва: сумата от 150,83 евро (295,00 лева), представляваща разноски в досъдебното производство, в полза на Държавния бюджет и по сметка на СДВР, и сумата от 30,00 евро, представляваща разноски в съдебното производство, в полза на бюджета на съдебната власт и по сметка на Софийски районен съд. Срещу присъдата, в частта, с която подсъдимият е признат за виновен, е постъпила въззивна жалба, а впоследствие и допълнение към нея, от служебния защитник на подсъдимия – адвокат П. С.. В жалбата се поддържа, че присъдата е неправилна, необоснована и незаконосъобразна, като се иска осъдителната присъда да бъде отменена и вместо нея да бъде постановена нова, оправдателна. Алтернативно се иска налагане на по-леко наказание – глоба. В допълнението към въззивната жалба защитата излага доводи, че деянието е неправилно квалифицирано, като поддържа, че правилната квалификация е по чл.207 ал.1 от НК, а не кражба, доколкото пострадалият оставил вещите си без надзор и в близост не е имало хора. Поддържа се, че свидетелските показания не доказват вината на подсъдимия и че е налице неправилна преценка на събраните по делото доказателства. В закрито заседание въззивният съд по реда на чл.327 от НПК е преценил, че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага провеждането на въззивно съдебно следствие. С оглед изясняване на обективната истина по делото, въззивният съд е изискал и приобщил по реда на чл.283 от НПК актуална справка за съдимост на подсъдимия, справка от СДВР относно налагани административни наказания по реда на чл.218б от НК, наказателно постановление и справка от Областна дирекция на МВР – Хасково, р айонно управление Д.град. В хода на проведеното открито съдебно заседание пред въззивната инстанция служебният защитник на подсъдимия – адвокат С., поддържа подадената въззивна жалба и писменото допълнение към нея, по изложените в тях съображения. Не прави доказателствени искания. В хода на съдебните прения представителят на Софийска градска прокуратура счита постановената присъда на СРС за правилна и законосъобразна, а доводите във въззивната жалба приема за неоснователни. Посочва, че за да се намери чужда движима вещ, се предполага същата да е изгубена, какъвто не е настоящият случай, доколкото вещта е била оставена без надзор заедно с други вещи, чието наличие предполага, че същата не е изгубена, а това е било видимо и за извършителя. Като допълнителна индиция за субективната нагласа на дееца изтъква обстоятелството, че подсъдимият е бързал да се оттегли от района на извършване на деянието. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а първоинстанционната присъда да бъде потвърдена като правилна. Подсъдимият Д., редовно уведомен, не се явява, като с депозирана по делото молба е поискал делото да бъде разгледано в негово отсъствие, тъй като работи на обект извън град София. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, атакувания съдебен акт, изложените във въззивната жалба и допълнението към нея доводи и след като въз основа на императивно вмененото му задължение извърши цялостна служебна проверка на първоинстанционния съдебен акт, по отношение на неговата законосъобразност и обоснованост, съобразно изискванията на чл.314 от НПК, намира за установено следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл.319 от НПК от легитимирано лице, отговаря на изискванията на чл.320 от НПК, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана. Присъдата е обжалвана единствено от защитата на подсъдимия в осъдителната част, като липсва подаден протест от прокуратурата. С оглед на това и предвид забраната по чл.337 ал.2 от НПК въззивният съд дължи произнасяне, без да може да утежнява положението на подсъдимия. Въззивният съд, след като подложи на анализ събраната по делото доказателствена съвкупност, не установи възможност въз основа на нея да бъдат направени съществено различни изводи относно фактите по делото, поради което споделя фактическите констатации на Софийския районен съд. При извършения собствен анализ на събраните доказателства настоящият състав на Софийски градски съд приема за установено от фактическа страна следното: ПО ФАКТИТЕ: Подсъдимият И. А. Д., с ЕГН ••••••••••, е роден на •••••••• година в град София, българин, с българско гражданство, със средно образование, работещ, неженен, осъждан, освобождаван неколкократно по реда на чл.218б НК с налагане на административно наказание, с адрес: град София, ул. „•••••••• и адрес: град София, ул. „•••••••• Свидетелят Е.С.В. бил началник на протокола на Светия Синод и в тази връзка на 16.07.2024 година, около 13:00 часа, изпращал от сградата на Светия Синод, находяща се в град София, ул. „••••••••, гости на Българския патриарх. Докато разговарял с гостите и други лица от духовенството, свидетелят В. оставил на входа на сградата на Светия Синод бяла найлонова торбичка, съдържаща собствения му мобилен телефон „Самсунг Галакси Ес 10“, с ИМЕИ: 354651106073580, на стойност 420 лева, и карта-памет към него на стойност 11 лева, както и други вещи с незначителна стойност. След това се отдалечил от вещите си на разстояние около 15-20 метра, като не осъществявал постоянен надзор над тях, в порядъка на около 3-5 минути. Същевременно, в близост до мястото преминавал подсъдимият И. Д., който забелязал оставената пред входа на Светия Синод бяла найлонова торбичка и я взел, заедно със съдържащите се в нея вещи, след което бързо се качил в таксиметров автомобил, управляван от свидетеля Д.В.С., като му задал посока към Съдебната палата. Малко по-късно същия ден подсъдимият отишъл в „ЗАЛОЖНА КЪЩА ДОВЕРИЕ“ ООД, находяща се в гр. София, бул. „••••••••, където със Заложен билет № 01500202073/16.07.2024 година заложил взетия мобилен телефон, като го предал на свидетеля Я.А.В. – служител на заложната къща. Подсъдимият задържал в себе си намиращите се в телефона СИМ-карта и карта-памет, които предал с протокол за доброволно предаване на 17.07.2024 година, когато бил задържан във връзка със случая. Иззетият телефон, заедно с предадените от подсъдимия СИМ-карта и карта-памет, след извършен оглед бил върнат на собственика му – свидетеля В., с разписка от 17.07.2024 година. Видно от приобщената пред въззивната инстанция справка от СДВР и приложеното към нея наказателно постановление № 85/15.10.2025 година на Началник на сектор „Охранителна полиция“ при 06 РУ-СДВР, на подсъдимия е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 200 лева на основание чл.218б от НК за това, че на 20.04.2025 година отнел чужди движими вещи на обща стойност 928 лева, квалифицирано като маловажен случай на кражба по чл.194 ал.3 от НК. Също така от справката е видно, че подсъдимия е бил регистриран в РУ Д.град за деяние по чл.194 ал. 1 от НК от дата 19.01.2024 година, което на 19.02.2024 е било прекратено с основание – административно наказание. Горната фактическа обстановка се установява, въз основа на събрания и приобщен към делото доказателствен материал, при преценка на гласните и писмени доказателства и доказателствени средства и способите за доказване поотделно и в съвкупност, както следва: гласни – показанията на свидетелите Е.С.В., Я.А.В. и Д.В.С., в това число съответните части от показанията им, депозирани в хода на досъдебното производство и приобщени към доказателствената съвкупност чрез прочитане по реда на чл.281 от НПК, както и обясненията на подсъдимия Д.; писмени доказателства и доказателствени средства – протокол за разпознаване на лица и предмети от 17.07.2024 година, ведно с албум към него; протокол за оглед на веществени доказателства, ведно с албум към него; протоколи за доброволно предаване; разписка за връщане на вещи; копие на Заложен билет № 01500202073/16.07.2024 година; писмо от „ЗАЛОЖНА КЪЩА ДОВЕРИЕ“ ООД от 01.07.2025 година; заповед за задържане; справки за съдимост; справка от СДВР, ведно с НП № 85/15.10.2025 година; справка от ОДМВР – Хасково, РУ Д.град, и други; способите за доказване – заключенията на видеотехническата експертиза по Протокол № 327/2024 година и на съдебно-оценителната експертиза. ПО ДОКАЗАТЕЛСТВАТА: Така възприетата от въззивния съд фактическа обстановка по делото по съществото си кореспондира изцяло с установената и от първата инстанция. Фактическите констатации на първоинстанционния съд са обосновани и почиват на прецизен и правилен анализ на доказателствения материал, като изводите му в тази насока се споделят изцяло и от въззивния състав. Оценката на доказателствата, по отношение на фактическите обстоятелства, включени в предмета на доказване, съобразно очертаните от обвинителния акт рамки, е направена в съответствие с правилата на формалната логика. При изграждане на фактическата обстановка от районния съд не са допуснати процесуални нарушения при формиране на вътрешното му убеждение, тъй като са обсъдени всички доказателствени материали, без някои от тях да са били подценени или игнорирани за сметка на други. В мотивите на постановената присъда първият съд по ясен и убедителен начин е обективирал процеса на формиране на вътрешното си убеждение, като е извършил правилен анализ на доказателствата и средствата за тяхното установяване. Настоящият въззивен състав изцяло се солидаризира с доказателствения анализ на първата инстанция, поради което счете, че се явява безпредметно той да бъде повтарян в настоящото изложение. В тази връзка е необходимо да се посочи, че когато изразява съгласие с доказателствения анализ, направен от предходната инстанция, въззивният съд не е длъжен да обсъжда отново подробно доказателствата по делото, а може да анализира само тези, които се оспорват, за да отговори изчерпателно на наведените доводи в жалбата (вж. решение № 181/2012 година на ВКС, І н. о., решение № 372/2012 година на ВКС, ІІІ н. о., решение № 513/2013 година на ВКС, І н. о., решение № 371/2016 година на ВКС, ІІІ н. о.). По отношение на наведеното във въззивната жалба възражение, че свидетелските показания не доказват авторството на деянието, настоящият състав го намира за неоснователно. Показанията на свидетелите В., В. и С. са последователни, взаимно непротиворечиви и кореспондиращи помежду си, поради което правилно са били кредитирани от първата инстанция. Свидетелят В. установява времето и мястото, на което е оставил вещите си – предмет на престъплението, разстоянието, на което се е отдалечил и времето, през което не е осъществявал надзор над тях. Свидетелят С. установява, че на инкриминираната дата подсъдимият се е намирал на мястото на деянието, а непосредствено след това се е качил в управлявания от С. таксиметров автомобил, като му е задал посока към Съдебната палата, което се потвърждава и от приложения протокол за разпознаване на лица и предмети от 17.07.2024 година, с който свидетелят С. е разпознал подсъдимия. Авторството на деянието се подкрепя и от заключението на видеотехническата експертиза, която, макар и да дава заключение, че изследваните образи не са годни за лицева идентификация, онагледява извършените действия, които изцяло съответстват на дадените от подсъдимия обяснения, имащи характер на признание. В подкрепа на този извод е и обстоятелството, че при задържането на подсъдимия в него са се намирали СИМ-картата и картата-памет от инкриминирания мобилен телефон, които той е предал с протокол за доброволно предаване, както и показанията на свидетеля В., че именно подсъдимият е заложил телефона в заложната къща. С оглед на изложеното, авторството на деянието в лицето на подсъдимия Д. е установено по безспорен и несъмнен начин. Настоящата инстанция не констатира недостатъци в аналитичната дейност на районния съд по отношение на доказателствената стойност на заключенията на всяка от експертизите, поради което не установи необходимост да бъдат коригирани или допълвани. Заключенията са обективни и компетентно изготвени, в пълнота отговарят на поставените им въпроси. Що се отнася до писмените доказателства, съдебният състав счита, че същите спомагат за изясняването на обстоятелствата по делото, като кредитира същите. Останалите доказателства не съдържат противоречия помежду си, поради което не е необходимо да бъдат обсъждани поотделно по аргумент за противното от чл. 305 ал.3 от НПК. Всички събрани по делото доказателства, разгледани както поотделно, така и в съвкупност, са непротиворечиви и еднопосочни и доказват по несъмнен начин, че на инкриминираната дата и място подсъдимият е отнел чуждите движими вещи от владението на свидетеля В. с намерение противозаконно да ги присвои. Противоположните твърдения на защитата не намират опора в доказателствата по делото. ОТ ПРАВНА СТРАНА: Въз основа на така установената фактическа обстановка въззивният съд намира, че първоинстанционният съд законосъобразно е приел, че подсъдимият Д. от обективна и субективна страна е осъществил състава на престъплението по чл.194 ал.3 вр. ал.1 от НК. Кражбата е резултатно престъпление, засягащо обществените отношения по необезпокоявано упражняване правото на собственост. Изпълнителното деяние се изразява в прекъсване на чуждата фактическа власт върху движима вещ и установяване на своя такава, без съгласието на владелеца и с намерение за противозаконно присвояване. В случая подсъдимият е възприел чуждите движими вещи, оставени до входа на сградата на Светия Синод, прекъснал е фактическата власт на владелеца им върху тях и е установил своя такава, отдалечавайки се с вещите от мястото на деянието, след което се е разпоредил с телефона, залагайки го в заложна къща. С това от обективна страна е осъществил всички признаци от състава на престъплението. Основното възражение на защитата, поддържано и в допълнението към въззивната жалба, е за неправилна правна квалификация на деянието, като се поддържа, че същото съставлява не кражба, а присвояване на намерена чужда вещ по чл.207 ал.1 от НК. Това възражение е неоснователно. Настоящият съдебен състав, съобразно фактите по делото, намира, че в конкретния случай не става дума за вещ, намерена от дееца, тъй като това предполага преди това тя да е загубена от някого. В тази връзка от доказателствата по делото става ясно, че свидетелят В. е оставил процесните вещи пред входа на сградата на Светия Синод и не ги е губил. Мястото, където се е намирала „найлонова торбичка“, е било достатъчно указателно за това, че предметът не е загубен. Временното отдалечаване на свидетеля В. от неговите вещи за не повече от пет минути не означава, че същите са излезли от фактическата му власт. С вземането на торбичката подсъдимият е прекъснал фактическата власт на В. и е установил своя такава, осъществявайки по този начин престъплението кражба по чл. 194, ал.1 от НК. Също така, съдът намира за необходимо да посочи, че съобразно т. II. 1 от Постановление № 6 от 26. IV. 1971 г. по н. д. № 3/71 г., Пленум на ВС, (изм. с Постановление № 7 от 6. VII. 1987 г.), забравените вещи не следва да се считат за загубени вещи. В тези случаи лицето, което е забравило вещта, не е прекъснало владението си, тъй като не е лишено от възможността да упражни фактическа власт върху нея. Отнемането на такава вещ с намерение да бъде присвоена е кражба. В настоящия случай инкриминираните вещи не са били изгубени, дори забравени, а оставени временно и осъзнато от своя владелец – свидетеля В., до входа на сградата на Светия Синод, в найлонова торбичка, заедно с кутия за храна, цигари и запалка. Ето защо вещите са били годен предмет на престъплението кражба, а не на присвояване на намерена вещ, поради което квалификацията по чл.194 от НК е правилна, а възражението за приложение на чл.207 ал.1 от НК следва да бъде оставено без уважение. Правилно първоинстанционният съд е приел, че деянието съставлява маловажен случай по смисъла на чл.93 т.9 от НК и го е квалифицирал по привилегирования състав на чл.194 ал.3 вр. ал.1 от НК. Стойността на предмета на престъплението – 431.00 лева, е под размера на минималната работна заплата за страната към 2024 година, вещите са били върнати на собственика им още на следващия ден, включително със съдействието на подсъдимия, който е предал задържаните от него СИМ-карта и карта-памет, а отношение към по-ниската степен на обществена опасност на деянието има и обстоятелството по оставяне на вещите без надзор от страна на владелеца им. От субективна страна деянието е извършено при форма на вината пряк умисъл. Подсъдимият е съзнавал, че установява фактическа власт върху чужда за него движима вещ против волята на нейния собственик, съзнавал е общественоопасния характер на деянието и общественоопасните му последици и пряко е целял настъпването им, което се извежда и от последващите му действия по разпореждане с вещта чрез залагането в заложна къща. Доколкото деянието е преквалифицирано в маловажен случай на кражба по чл.194 ал.3 от НК, на разглеждане стои и въпросът дали същото не подлежи на санкциониране по административен ред съгласно чл.218б ал.1 от НК. Според тази разпоредба маловажните случаи на кражба, при които предметът на престъплението е възстановен и стойността му не надхвърля две минимални работни заплати, се наказват по административен ред. Административнонаказателният ред по ал. 1, обаче не намира приложение в случаите, изрично уредени в чл.218б ал.2 от НК, сред които и хипотезата по т.1 – когато деецът в продължение на една година е извършил две или повече деяния, общата стойност на предмета на които е над сто и петдесет лева. Именно такъв е настоящият случай, тъй като освен процесното деяние от 16.07.2024 година, с което противозаконно са отнети вещи на стойност 431.00 лева, видно от приобщените пред въззивната инстанция справка от СДВР и наказателно постановление № 85/15.10.2025 година на Началник на сектор „Охранителна полиция“ при 06 РУ-СДВР (влязло в сила на 09.11.2025 година), подсъдимият е извършил деяние и на 20.04.2025 година, с което отнел чужди движими вещи на обща стойност 928 лева, квалифицирано също като маловажен случай на кражба по чл.194 ал.3 от НК. Двете деяния са осъществени в рамките на едногодишен срок, както и общата стойност на предмета им – 1359 лева, надхвърля установения в закона размер от сто и петдесет лева. Поради изложеното е налице изключението визирано в разпоредбата на чл.218б ал.2 т.1 от НК, поради което административнонаказателният ред по чл. 218б, ал. 1 НК е неприложим. Идентично деяние по чл.194 ал.1 НК е налице и пред РУ-Д.град, което на 19.02.2024 година е било изпратено на прокуратурата с мнение за прекратяване и налагане на административно наказание. ПО НАКАЗАНИЕТО: За престъплението по чл.194 ал.3 от НК законодателят е предвидил наказание лишаване от свобода до една година или пробация, или глоба от сто до триста лева. Настоящата инстанция намира за неоснователно алтернативното искане на защитата за налагане на по-леко наказание – глоба. При индивидуализацията на наказанието първоинстанционният съд правилно е съобразил, че смекчаващите отговорността обстоятелства правилно са били отчетени при определяне на правната квалификация на деянието като маловажен случай. Същевременно правилно като отегчаващо обстоятелство е отчетено обремененото съдебно минало на подсъдимия, което сочи на повисока степен на обществена опасност на дееца и не позволява да се приеме, че наказание „глоба“ би било достатъчно за постигане целите на наказанието. При тези доказателства въззивният съд споделя извода на първата инстанция, че с налагане на наказание „глоба“ не биха могли да бъдат постигнати целите по чл.36 от НК, поради което правилно на подсъдимия е наложено наказание „пробация“, включващо двете задължителни пробационни мерки по чл.42а ал.2 т.1 и т.2 от НК за срок от по 6 месеца. Така определеното наказание съответства на обществената опасност на деянието и на дееца и е от характер да постигне целите на наказанието по чл.36 от НК, поради което не са налице основания за изменението му. Правилно и законосъобразно първоинстанционният съд на основание чл.189 ал.3 от НПК е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски. Въз основа на изложеното и с оглед съвпадението на крайните изводи на двете съдебни инстанции, настоящият въззивен състав приема, че обжалваната присъда е правилна и законосъобразна и като такава следва да се потвърди. Същата е постановена при безспорна и коректно изяснена фактическа обстановка, без да са допуснати нарушения на процесуалните правила и материалния закон. Определеното наказание не е явно несправедливо и съответства на обществената опасност на деянието и дееца. Така, при извършената на основание чл.314 ал.1 вр. чл.313 от НПК цялостна служебна проверка на правилността на атакувания съдебен акт, въззивната инстанция не констатира наличие на основания, налагащи неговата отмяна или изменение, поради което следва да бъде потвърден, а въззивната жалба да бъде оставена без уважение, като неоснователна. Воден от горното и на основание чл.334 т.6 и чл.338 от НПК, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД