Решение № 4809 от 10.7.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 6897/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 ГПК – чл. 273 ГПК. С решение № 23135 от 19.12.2024 г., постановено по гр. д. № 22187/2024 г. по описа на СРС, II ГО, 72 състав, са уважени предявените искове от Й. Б. В. срещу НАЦИОНАЛНА СЛУЖБА ЗА ОХРАНА, с правно основание 78, ал. 1 ЗДСл. вр. чл.46, ал.2 от ЗНА, до размери от 24 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 10.07.2023 г. в сервиз за ремонт на автомобилна техника на НСО, ведно със законната лихва от 10.07.2023 г. – датата на настъпване на злополуката, до окончателното изплащане, и до размер от 971,80 лв. – представляваща обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди, от разходи за лечение, ведно със законната лихва от 10.07.2023 г. до окончателното им плащане. Предявените от ищеца искове са ОТХВЪРЛЕНИ за разликата до пълните им предявени размери, съответно иска за неимуществени вреди за разликата над присъдения размер от 24 000 лв. до пълния предявен размер от 40 000 лв., а иска за имуществени вреди за разлика над уважения размер от 971,80 лв. до пълния предявен размер от 3734,00 лв. Срещу постановеното съдебно решение, в уважителната му част, е депозирана въззивна жалба от ответника Национална служба за охрана. Излага съображения, че обжалваното решение е необосновано и постановено при неправилно приложение на материалния закон. Въззивникът счита, че решаващия съд неправилно приел за приложима по аналогия разп. на чл. 78, ал. 1 ЗДСл. Счита, че в ЗНСО чл. 38, ал. 3 ЗНСО изрично урежда, че възникването, съдържанието, изменението и прекратяването на служебното правоотношение на офицерите и сержантите от Националната служба за охрана, се уреждат с този закон, като не е регламентирано препращане към ЗДСл. уреждащ статута на държавните служители. Излагат се съображения, че ако следва да се прилага по аналогия друг закон, регламентиращ отношенията по повод обезщетяването на вреди от трудова злополука, то приложение следва да намерят най-близките по характер и съдържание на военизирания характер на служебните отношения, закони като ЗОВСРБ, ЗМВР, ЗИНЗС, ЗДАНС, ЗДАР, ЗСРС. Въззивникът намира постановеното решение неправилно и във връзка с определените от съда размери на имуществените и неимуществени вреди, претърпени от ищеца, като изрично оспорва работодателят да дължи обезщетение за имуществени вреди, представляващи заплатената стойност на услугата „избор на екип“, която представлява допълнителна медицинска услуга, която не е задължителна за провеждане и ефективността на лечението и достъпа до медицинска помощ, а е изцяло по избор на пациента. Решаващия съд не изложил никакви мотиви, поради които счел, че е била налице необходимост от такъв избор на екип, който да извърши конкретната медицинска манипулация. Сочи, че съгласно т.7 от Постановление на ПлВС от 23.12.1968 г. „когато се търси обезщетение за вреди, изразени в разходи за лечение, усилена храна, чужда помощ и пр., следва ад се събират доказателства за необходимостта от такива разходи“. В случая не била обосновано от съда такава необходимост от допълнителната услуга „избор на екип“, при което неправилно съда заключил, че и за тази вреда на ищеца следва да отговаря работодателя. Съдът не взел предвид всички заявени от ответника в ОИМ възражения във връзка с естеството на повредата, изготвената експертиза, както и кой е надлежния медицински орган, който следва да установи характера и степента на телесната повреда. Въззивникът твърди, че това следва да се извърши от ЦВМК към ВМА, по реда на Наредба № Н- 6/13.02.2018 г. за военномедицинската експертиза, което се извеждало от разп. на чл.124, ал.3 от ЗНСО. Съдебният състав на СРС не е обсъдил и взел предвид фактите, че ищецът е сержант от състава на НСО, претърпял по повод и при изпълнение на служебните си задължения телесна повреда, за която в специалния закон имало предвиден ред за изплащане на обезщетение, а заобикаляйки приложимия закон и прилагайки ЗДСл. се стигало до неоснователно обогатяване на ищеца. Решаващия състав на СРС не обсъдил и възраженията на ответника за евентуално проявена груба небрежност или умисъл от служителя при настъпване на трудовата злополука, при което отговорността на работодателя следва да се намали или изключи. Съдът неправилно приложил и нормата на чл.52 от ЗЗД, като определеното обезщетение за неимуществени вреди било прекомерно завишено, в противоречие с константната съдебна практика и несъответстващо на тежестта на увреждането, силата, интензитета и продължителността на претърпените болки и страдания. Твърди също, че работникът не е спазил установените в НСО правила за безопасност и здраве при работа, като не е проверил преди започване на работа изправността на машините, съоръженията, инструментите и оборудването, с които следва да борави при изпълнение на трудовите си задължения, като неизправността на същите са довели да увреждане на здравето му. Предвид всички изложени аргументи, въззивникът моли въззивния съд да отмени обжалваното решение на СРС, в обжалваните му части и постанови ново, с което да отхвърли исковете на ищеца към НСО за заплащане на осн. чл.78, ал.1 от ЗДСл. вр. с чл.46, ал.2 от ЗНА, сумата от 24 000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 10.07.2023 г. до окончателното изплащане, сумата от 971,80 лв. представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на трудова злополука от 10.07.2023 г., ведно със законната лихва считано от 16.04.2024 г. до окончателното изплащане, както и в частта за присъдените разноски за адвокатско възнаграждение на представителя на ищеца на осн. чл.38, ал.2 от ЗАдв. и по реда на чл.78, ал.6 от ГПК, сторените в производството съдебни разноски, присъдени в тежест на ответника. Претендира сторените по делото разноски, за юрисконсултско възнаграждение. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от страна на ищеца Й. Б. В., чрез адв. Д., с който оспорва същата. Излага съображения, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Решаващият съд е обсъдил събраните по делото доказателства и е достигнал до извод за основателност и доказаност на предявените искове, в уважените размери. Излага подробни съображения във връзка с приложимия закон, а именно субсидиарното приложение на чл. 78, ал. 1 ЗДСл. към правоотношенията на служителите на НСО, по въпросите, за които в специалния закон за НСО липсва законодателна уредба, в частност обезщетяването на вреди от трудова злополука и професионална болест. Моли съда да потвърди обжалваното решение, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски, като прилага ДПЗС. Решението в частта, с която са отхвърлени исковете, за разликите над предявените размери, като необжалвано от страните е влязло в сила. Съдът, след като прецени представените по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното: СРС е сезиран с обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл. 78, ал. 1 ЗДСл. вр. с чл. 46, ал. 2 ЗНА. Ищецът Й. В. е предявил срещу Национална служба за охрана, ЕИК 000698427, гр. София, бул. „••••••••“ № 43, искове за присъждане на обезщетения за претърпени от него неимуществени и имуществени вреди в следствие на трудова злополука настъпила на 10.07.2023 г., в размер на 40 000 лв. за неимуществени вреди – представляващи претърпени физически и психически болки и страдания, както и 3734 лв. за имуществени вреди - разходи по повод лечението и оперативна интервенция. Между страните няма спор, че между тях е налице служебно правоотношение, по което ищеца заема и към настоящия момент длъжността „механик поддръжка на машини“ в сервиза за ремонт на автомобилна техника на НСО, с присъдено звание „сержант“. От приетите писмени и гласни доказателства в първоинстанционно производство се установява безпротиворечиво, че на 10.07.2023 г. през време и по повод на извършваната работа - в сервиза за ремонт на автомобилна техника на НСО, ищецът при извършване на ремонт на крик № 3, при поставяне на въжетата, се качил на дървена стълба, за да ги стегне по-здраво. При затягането на едно от въжетата, дървената стълба се счупила, при което В. инстинктивно увиснал на дясната си ръка, захваната за желязната част на крика, при което усетил остра болка в областта на предмишницата, която го провокирала да се пусне и той паднал на земята. Непосредствени свидетели на злополуката нямало, но колеги на ищеца, които били наблизо, чули шума от счупената стълба и намерили ищеца в безпомощно състояние на земята. Незабавно и по спешност бил откаран в УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“, където била установена травма на дясна ръка на екстензорните мускули и сухожилия на ниво предмишница. Била му поставена гипсова шина и му бил издаден първичен болничен лист за 14 дни. Тъй като болките не отшумявали и движението на дясната ръка на ищеца не било възстановено в пълен обем, след изтичане на четиринадесетте дни, ищецът посетил Военномедицинска академия, където му бил извършен ядрено-магнитен резонанс и установено „частично дезинсерциране на дългата бицепсова глава и дисторзия на м.супраспинатус“. Това наложило ищецът да бъде насочен за продължаващо лечение в УСБАЛО „Проф. Б. Бойчев“ ЕАД, гр. София, Клиника по костна патология и обща ортопедия, където му била поставена диагноза – „травма на сухожилията на ротаторните мускули на мишницата“ и била извършена хирургична артроскопска операция, след което бил изписан за домашно лечение и имобилизиран с шина за срок от 30 дни. След изтичането им, започнал курс по рехабилитация, която продължавала и до настоящия момент. Със заключението на приетата пред първата инстанция СМЕ, се установява, че възстановителния процес при ищеца продължава повече от 15 месеца към датата на изготвянето му, като през целия период същия е изпитвал болки и страдания, като непосредствено след травмата и след оперативното лечение, болките са били с по-голям интензитет, с постепенно утихване, но не са напълно изчезнали. Установено било от вещото лице при личния преглед на ищеца на 04.10.2024 г., повече от година след злополуката, ограничен обем движение в дясна раменна става, като прогнозата за пълно възстановяване при ищеца била песимистична. Експерта констатирал също, че на ищеца е проведено оперативно артроскопско лечение на уврежданията, чрез изрязване на променените тъкани и възстановяване на разкъсания мускул със специални винтове с конци /анкъри/. Обективно при прегледа се установил и оперативен белег по външната страна раменната става с надлъжен ход и дължина 7 см., ограничен обем на движение на дясната ръка в раменната става, при повдигане на ръката настрани от 90 градуса, при норма 180 градуса и при въртене на ръката в същата става, навън от 45 градуса, при норма от 90 градуса. С разпореждане № 33351/01.08.2023 г. на ТП на НОИ – София-град злополуката е призната за трудова. Разпореждането е влязло в сила, като необжалвано. От показанията на съпругата на ищеца, преценени в светлината на разпоредбата на чл.172 от ГПК, при отчитане на евентуалната им заинтересованост, съдът е намерил за установено също, че след злополуката, ищеца изпитвал изключителни трудности да се обслужва сам за ежедневните битови и хигиенни операции, тъй като боравел предимно с дясната ръка. Получавал ежедневна помощ от съпругата си дори за най-елементарните дейности. Научил се да се храни с лява ръка. Изпитвал силни болки, които продължавали макар с по – лек интензитет и понастоящем, което налагало постоянен прием на обезболяващи медикаменти. И до днес били налице ограничени движения в дясната раменна става, като прогнозите както и вещото лице по СМЕ потвърдил, за пълно възстановяване, били песимистични. Инцидентът оказал негативно влияние не само върху физическото състояние на ищеца, но и върху психическото му здраве. Страдал от нарушения на съня поради продължаващите болки, и м а л понижено настроение, тревожност, постоянно се връщал към спомена за злополуката, страхувал се, че няма да се възстанови напълно, няма да може да работи и да бъде в помощ на семейството си. Изпитвал притеснения и неудобство и от видимия белег на мястото на операцията. При тази установеност от фактическа страна, първоинстанционния съд достигнал до извод, че справедливо обезщетение за претърпените от ищеца в резултат на трудовата злополука от 10.07.2023 г., неимуществени вреди, за причинените му болки и страдания, физически и психически, което работодателя му дължи, при приложение на нормата на чл. 78, ал. 1 ЗДСл., приложима по аналогия и към сержантския и офицерския състав на служителите в НСО, какъвто е ищеца, възлиза на сумата от 24 000 лв. По отношение на претендираните за обезщетяване имуществени вреди, съдът приел, че всички посочени в ИМ разходи свързани с лечението, в т.ч. за допълнителната услуга „Избор на екип“ подлежат на обезщетяване от работодателя, като от общо претендираната сума 3734 лв. приспаднал платеното на ищеца обезщетение по линия на „Фондация „Закрила и сигурност“, от където изплатили на ищеца финансова помощ за възстановяване на извършени разходи за медицински дейности, свързани с диагностициране, оперативно лечение и възстановяване на травма от трудова злополука, в размер на 2 672 лв., както и сумата за медикамента „синджарди“ – 90,49 лв., която със заключението на СМЕ се установило, че касае заболяването на ищеца „диабет“, което обаче не е в пряка причинноследствена връзка със злополуката. Така, крайния присъден размер на обезщетението за имуществени вреди бил определен на сумата от 971.80 лв. Основните възражения на ответника по исковете НСО, част от които преповторени и във въззивната жалба, по която е образувано настоящото въззивно производство, са били, че предявените искове са недопустими и неоснователни. Възразил е, че за служителите със звание „сержант“ /каквото притежавал и ищецът/ в Националната служба за охрана във връзка с възникването, съдържанието, изменението и прекратяването на служебното правоотношение, приложение намирал единствено специалния ЗНСО, който регламентирал изрично посочените хипотези, при които се изплащат обезщетения на тази категория служители. Твърдял също, което поддържа и във въззивната жалба, че ЗНСО, изключва приложението на други закони спрямо тази категория служители, включително на Закона за държавния служител. Поддържал, че като служител със звание „сержант“, ищецът би имал право на еднократно обезщетение за причинени тежка или средна телесна повреда „по време на дежурство“ по ЗНСО, какъвто не е настоящият случай, доколкото злополуката била квалифицирана като трудова, настъпила при и по повод извършваната работа, а не като такава, настъпила при даване на дежурство, каквото е и изискването на закона. Ищецът възразил и срещу размера на претендираните обезщетения за имуществените и неимуществени вреди, като твърдял, че на ищеца от застрахователя по сключен договор за заплащане на обезщетения в случай на неработоспособност в следствие на претърпяна злополука били изплатени обезщетения, както и финансова помощ от Фондация „Закрила и сигурност“ в размер на 2 672 лв. за финансово подпомагане след инцидента, които следвало да се приспаднат от присъдените обезщетения. Основното възражение срещу претендираното обезщетение за имуществени вреди на ответника, заявено в ОИМ и във ВЖ, касае разходите за избор на екип, които според последния, не подлежат на обезщетяване от работодателя, тъй като изборът на екип не е задължителен елемент от лечението. Във въззивната жалба това възражение е доразвито, като ответника сочи, че ищецът не е доказал необходимост от ползването на тази допълнителна услуга, с оглед правилното лечение и достъпа до медицинска помощ, като същата не е пряка последица като имуществена вреда от злополуката. Ответникът оспорва и акцесорната претенция за лихва. При така заявените възражения ответника е поискал съда да отхвърли изцяло предявените срещу него искове като неоснователни и недоказани. При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна и е процесуално допустима. Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. При извършена служебна проверка въззивният съд установи, че ожалваното съдебно решение е валидно, като същото е процесуално допустимо. При постановяване на първоинстанционното решение не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните в жалбите оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд следва да изложи и още: За пръв път във въззивната жалба и пред настоящия съд, ответника въвежда като възражения за проявени евентуално умисъл или груба небрежност от страна на служителя, с които си действия ищеца допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, при установяването на които следвало отговорността на работодателя да се изключи или намали. Първоинстанционния съд не бил изследвал тези основания за освобождаване на ответника от отговорност, евентуално за нейното намаляване. Възразява, че ищеца не е спазил безопасните условия на труд, не проверил изправността на съоръженията, с които работел, при което проявил груба небрежност, която ако съда бе установил, следвало да доведе до намаляване отговорността на работодателя. Тези възражения на ответника по чл. 79, ал. 1 и ал.2 ЗДСл. за съпричиняване на вредата от пострадалия ищец, при допусната груба небрежност, евентуално умисъл, се основават на известни му към изтичане на срока по чл. 131 ГПК факти, поради което и по силата на чл. 133 ГПК същите са преклудирани и не следва да се обсъждат и да бъдат предмет на въззивната проверка. С оглед непреклудираните доводи в жалбата, въззивният съд намира въззивната жалба за неоснователна, а първоинстанционното решение в обжалваните му части за правилно. По конкретните заявени във въззивната жалба възражения, по които въззивния съд дължи произнасяне, следва да се посочи още: Според въззивника, служебното правоотношение между страните се регулират от ЗНСО, а не от ЗДСл, като се позовали на изричната норма на чл. 124, ал. 1 ЗНСО, съгласно която на офицер или сержант, претърпял телесна повреда при или по повод изпълнение на служебните си задължения по време на дежурство, се изплаща еднократно парично обезщетение в размер на 10 брутни месечни възнаграждения при тежка телесна повреда и 6 брутни месечни възнаграждения при средна телесна повреда, определени към деня на увреждането, с оглед на което отношенията по повод обезщетяването на вредите от трудовата злополука, претърпяна от ищеца, не следвало да се уреждат от приложената от съда норма на чл.78, ал.2 от ЗДСл. Съгласно нормата на чл. 38, ал. 1, т.1, 2 и 3 и ал. 3 ЗНСО служителите на Националната служба за охрана са: офицери и сержанти от Националната служба за охрана; държавни служители по Закона за държавния служител; лица, работещи по трудово правоотношение. Възникването, съдържанието, изменението и прекратяването на служебното правоотношение на офицерите и сержантите от Националната служба за охрана се уреждат със ЗНСО. В случая ищецът В. е сержант от НСО, поради което и с оглед цитираната норма правоотношението между страните се регулира от ЗНСО. Липсва спор между страните, а и от ангажираните по делото доказателства се установи, че ищецът е заемал при ответника длъжността „механик поддръжка на машини“ в сервиза за ремонт на автомобилна техника на НСО, като трудовите му функции не били свързани с даване на дежурство. Основния спор между страните в производството е следва ли да се ангажира отговорността на ответника НСО, във връзка с настъпилата трудова злополука на 10.07.2023 г., по реда на чл. 78, ал. 1 ЗДСл. или не? Съдът счита, че нормата на чл. 124, ал. 1 ЗНСО, на която се позовава ответника, не намира приложение спрямо спорното право. В същата е регламентирано, че на офицер или сержант, претърпял телесна повреда при или по повод изпълнение на служебните си задължения по време на дежурство, се изплаща еднократно парично обезщетение в размер 10 брутни месечни възнаграждения при тежка телесна повреда и 6 брутни месечни възнаграждения при средна телесна повреда, определени към деня на увреждането. Съгласно алинея трета на чл.124 от ЗНСО, характерът на причинената телесна повреда по ал. 1 се определя от военномедицинските органи по чл. 141, ал. 2 на Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, а обстоятелствата по настъпване на смъртта по ал. 2 се удостоверяват от преките началници на загиналия. Разглежданата трудова злополука обаче не е настъпила по време на дежурство, което е безспорно установено по делото. Следователно, сочената от ответника като приложима и регламентираща отношенията между страните по повод претърпяната злополука, норма, не намира приложение в случая. Ищецът е пострадал при изпълнение на служебните си задължения, в рамките на работното време и на обичайното си работно място. Разпоредбата на чл.72, ал.1 от ЗНСО, предвиждаща, че служителите на Националната служба за охрана задължително се застраховат срещу смърт и неработоспособност вследствие на злополука, настъпила при или по повод изпълнение на служебните им задължения, със средства от държавния бюджет, което обаче не изключва отговорността на работодателя за обезщетяване на вредите на служителите, в резултат на трудови злополуки, като същата е обективна и безвиновна. В този смисъл, за ищеца не е било налице задължение да подава заявление до ЦВМК-ВМА за медицинска експертиза за опреД.е на степента на телесната повреда, каквито възражения са заявени във ВЖ. Последната е призната за такава по реда на чл.55, ал.1 от КСО с разпореждане на ТП на НОИ – гр. София, тъй като е настъпила при извършване на работата на ищеца и изпълняване на служебните му задължения, а не по време на дежурство. Възраженията на ответника, въведени с въззивната жалба, че ищеца неправилно е потърсил първо помощ в УМБАЛСМ „Н.Пирогов“, а не се е насочил към специализираната комисия за медицинска експертиза за опреД.е степента на телесна повреда, са неоснователни. Жалбоподателят е релевирал доводи, че неправилно решаващият съд е приел, че чл. 78, ал. 1 ЗДСл. намира приложение в разглеждания случай. Това възражение на въззивника също е неоснователно. По силата на чл. 38, ал. 3 ЗНСО съдържанието на служебното правоотношение на сержантите от Националната служба за охрана се уреждат със специалния ЗНСО. В последния липсва регламентирана уредба за трудова злополука, настъпила по повод на работата, т.е. не през време на дежурство, призната като такава по надлежния ред, какъвто е разглежданият случай. Следователно, в специалния ЗНСО, регламентиращ възникването, съдържанието, изменението и прекратяването на служебното правоотношение на офицерите и сержантите от Националната служба за охрана, е налице законодателна празнина, която следва да бъде преодоляна , по реда на чл. 46, ал. 2 ЗНА. В посочената норма е регламентирано, че когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Нормата на чл. 78, ал. 1 ЗДСл., която безспорно се прилага по отношение на другата категория служители на НСО – тези заемащи държавна служба, по см. на чл.38, ал.1, т.2 от ЗНСО, регламентира случаите, подобни на процесния, доколкото в същата е предвидено, че з а вреди от трудова злополука и професионално заболяване, които са причинили временна неработоспособност, инвалидност или смърт на държавния служител, съответната администрация дължи обезщетение, независимо от това дали органът по назначаването или друг негов служител има вина за настъпването им. Законодателната логика е да не се допуска различно третиране на различните категории работници и служители, като няма законна или друга причина, поради която констатираната законова празнина, да се обясни с нарочно желание на законодателя да лиши една категория служители на НСО от обезщетение при претърпяна трудова злополука, каквато възможност е призната за останалите две категории работници/служители на същата служба. Също така прилагането на тази норма отговаря на целите на специалния закон. Не би могло да се приеме, че целта на законодателя е да останат сержантите в НСО без обезщетение при трудова злополука, настъпила по повод на работата, а не само по време на дежурство. С това прилагане и тълкуването на непълния нормативен акт - в случая ЗНСО, по реда на чл. 46, ал. 2 ЗНА, не се достига до нарушаване на чл. 11, ал. 2 ЗНА, каквито аргументи е навел ответника. По изложените съображения съдът счита, че правилно решаващия съд е приложил нормата на чл. 78, ал. 1 ЗДСл. и е разгледал предявените искове по този ред. Жалбоподателят претендира обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, установена по надлежния ред за това. Въззивникът възразява, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение от 24 000 лв. е прекомерно и не отговаря на тежестта на уврежданията, силата и интензитета и продължителността на търпените болки и страдания. Твърди оздравителния процес при ищеца да е протекъл нормално, не е налице трайно и невъзвратимо засягане на двигателната функция на ръката и цялостното здравословно състояние, претърпените болки са отшумели с времето, като ищеца се е върнал на работа и понастоящем изпълнява същите служебни задължения при ответника, на същата длъжност. Във връзка с тези наведени възражения съдът счита следното: Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, на основание чл. 52 ЗЗД. Съгласно задължителните разяснения, дадени с ППВС № 4/23.12.1968 г., както и съгласно константната практика на ВКС, обективирана в решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г., решение № 93/26.03.2011 г. по т. д. № 566/2010 г., ІІ ТО, решение № 59/29.04.2011 г. по т. д. № 635/2010 г., ІІ ТО, решение № 25/17.03.2010 г. по т. д. № 211/2009 г., ІІ ТО, решение № 111/01.07.2011 г. по т. д. № 676/2010 г., ІІ ТО, решение № 16/06.03.2012 г. по т. д. № 461/2011 г., ІІ ТО, решение № 129/29.11.2012 г. по т. д. № 346/2011 г., ІІ ТО и др., понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при опреД.е размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Неимуществените вреди включват всички онези телесни и психически увреждания на пострадалото лице и претърпените от него болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни физически и емоционални изживявания на лицето и създаващи физически, психически и социален дискомфорт за определен период от време. В конкретния случай ищецът е получил травматично увреждане – увреждания на екстензорните мускули и сухожилия на ниво предмишница на десен горен крайник, представляващи травма на сухожилията на ротаторните мускули на мишницата. Проведено било оперативно лечение на уврежданията, изразяващо се във възстановяване на разкъсания мускул със специални винтове с конци /анкъри/. Получените увреждания се характеризирали с болки и ограничен обем движение в раменната става, слабост на ръката, като възстановителният процес при ищеца е продължил повече от 15 месеца. През периода на възстановяване ищецът е търпял болки и страдания, които са били с по-голям интензитет за времето непосредствено след инцидента и след оперативното лечение. При прегледа, извършен на 4.10.2024 г., е установен ограничен обем движение в дясна раменна става, като прогнозата за пълно възстановяване е песимистична. Установена е продължителен период от 294 дни временна неработоспособност на ищеца, за която са представени съответни болнични листа, издадени от органите на медицинската експертиза. Рехабилитацията на ищеца продължава и понастоящем, като и до днес обема на движение на дясна раменна става не е възстановен на 100 %, а според вещото лице, изпълнило приетата СМЕ, която и настоящия съд кредитира, няма яснота дали ще се възстановят напълно, като прогнозата за това е по-скоро песимистична. Следва да се отбележи също, че ищеца е млад човек, към момента на настъпване на трудовата злополука ищецът е в активна, трудоспособна възраст /41 г./ и увреждането неминуемо ще се отрази на възможностите му за полагане на труд, като ще е невъзможно изпълнението на определени трудови функции, свързани с движение на ръцете в изправено положение и встрани до 90 %. Проведената физиотерапия до момента не е постигнала задоволителни резултати по възстановяване обема на движенията на засегнатия крайник, като ищеца продължава да изпитва болки. Следва да се съобрази също, че от оперативната интервенция, по външната страна на ръката до рамото има видим белег, с дължина около 7 см., от който съгласно показанията на разпитаната свидетелка, ищеца изпитва неудобство. С оглед изложеното и прилагайки принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, както и задължителните разяснения, дадени с ППВС № 4/23.12.1968 г., включително и икономическите условия към датата на настъпване на трудовата злополука, въззивният съд счита, че обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди във връзка с настъпилата на 10.07.2023 г. трудова злополука възлиза на определеното от първоинстанционния съд обезщетение от 24 000 лв., което ще го възмезди в най - пълна степен за претърпените от него болки и страдания, прогнозата за пълното отшумяване на които, не е оптимистична. Върху присъденото обезщетение правилно и законосъобразно първоинстанционния съд е присъдил и законна лихва, считано от момента на злополуката – 10.07.2023 г. По изложените съображения и поради съвпадане крайните изводи на двете инстанции, решението в тази част касателно присъденото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди до обжалвания размер, се явява правилно и като такова следва да бъде потвърдено от въззивния съд. По иска за присъдено обезщетение за имуществените вреди на ищеца, резултат от трудовата злополука на 10.07.2023 г., съобразно въведените от въззивника възражения, съдът намира следното: Работодателят носи пълна имуществена отговорност и дължи обезщетение на работника за всички действително извършени разходи по лечението, които са пряко свързани с възстановяването от трудовата злополука, в т.ч. разходи за лекарства, оперативно лечение, престой в болница и т.н. Разходите за избор на екип, които са неприсъща медицинска услуга, а допълнителна такава, по избор и желание на пациента, следва да се поемат от работодателя само в случай, че се установи по пътя на пълно и главно доказване от носещата доказателствената тежест страна /в случая това е ищеца/ че тези разходи са били необходими и пряко свързани с възстановяването от трудовата злополука и получаването на адекватна медицинска помощ. Въззивният съд споделя изводите на районния съд, че имуществените вреди и пряката им причинна връзка с трудовата злополука на ищеца са доказани от събраните по делото писмени доказателства и медицинската експертиза, в размер до уважения такъв от 971,80 лв., вкл. заплатената цена на услугата „избор на екип“. Приетата фактура и касов бон, са издадени от самото лечебно заведение, като е положен подпис и печат на същото. От приложената Епикриза от Клиника по костна патология и обща ортопедия към УСБАЛО „проф. Бойчо Бойчев“ ЕАД се установява, че оперативната интервенция е извършена от доц. Н.Д. и с анестезиолог проф. П.К., което свидетелства, че ищеца е избрал да получи на найадекватната и квалифицирана медицинска помощ и лечение, от двама лекари, които не са просто медицински специалисти, със съответните лекарски специалности, но и такива, които са с висши академични длъжности, които сочат, че те имат дългогодишен опит, евентуално извършват преподавателска дейност и имат научен принос в постигането на значителни резултати в медицинската област, в която практикуват. Въззивният съд намира за неоснователно оплакването на ответника срещу решението в частта, с която е бил уважен искът за имуществени вреди за сумата от 900 лв., представляваща заплатена цена за допълнителна медицинска услуга „Избор на екип“. Същата е заплатена на 27.10.2023г., когато ищеца е приет на лечение в съответното здравно заведение, извършило операцията, видно от представената по делото фактура № 140827/27.10.2023и приложение към нея касов бон от същата дата. Правната регламентация относно предоставяне на услугата „избор на екип“ се съдържа в § 1, т. 12 от ДР на Наредба за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ, в която е посочено, че „избор на лекар/екип“ е изразяване на предпочитание от пациента конкретна интервенция или друга специфична част от диагностично-лечебния процес да му бъде предоставена/осъществена от определен лекар/екип на болницата. Чл. 24а от Наредбата предвижда, че по време на своя престой в лечебно заведение, сключило договор с НЗОК за оказване на болнична помощ, здравноосигурените лица имат право срещу заплащане да получат допълнително поискани услуги, включващи: 1. подобрени битови условия - самостоятелна стая, в цената на която се включват всички допълнителни битови условия, със или без придружител по желание на пациента; 2. допълнително обслужване, свързано с престоя на пациента в лечебното заведение, извън осигурените здравни и общи грижи - самостоятелен сестрински пост, допълнителен помощен персонал, меню за хранене по избор, съобразено със съответния лечебно-диетичен режим; 3. избор на лекар или екип от медицински специалисти. В чл. 29 от Наредбата са предвидени случаите, в които не се допуска извършването на избор на лекар/екип, сред които са избор на лекар, който да лекува и наблюдава пациента за цялото време на престоя му в лечебното заведение, в т. ч. на служебно определения от лечебното заведение лекуващ лекар на пациента; 2. когато лекарят/екипът е само един, съгласно утвърдения график в лечебното заведение/структурата; 3. след осъществяване на конкретната интервенция или специфичната част от диагностично-лечебния процес; 4. в условията на спешност; 5. когато медицинските специалисти от екипа са определени служебно от лечебното заведение да извършат назначени на пациента оперативни или други интервенции или манипулации. При съвкупната преценка на цитираните разпоредби се налага извод, че медицинската услуга „избор на лекар/екип“ е уредена като допълнително право, установено в полза на пациента. При извършването на медицински манипулации не само добросъвестната медицинска практика, но и законодателят е предвидил и гарантирал правната възможност на всеки пациент да избере своя лекуващ лекар/екип, като извършените допълнителни разходи за осъществяване на този избор са присъщи на предоставената и ползваната медицинска услуга. Те не представляват луксозни разноски - напр. за подобрени битови условия и допълнително обслужване, свързани с престоя на пациента в лечебното заведение, извън оказваната медицинска помощ - като самостоятелна стая, телефон, телевизор и др.,а касаят качеството на получената медицинска услуга, поради което заплатеното възнаграждение за избор на лекуващ лекар/екип при извършване на необходимите медицински манипулации /операция артроскопска процедура в областта на скелетно-мускулната система/, свързани с преодоляване последиците от настъпилите травматични увреждания на ищеца, представлява разумен разход, поради което той е и правно обоснован. Заплатеното възнаграждение за избор на лекуващ лекар/екип от ищеца за извършване на медицински манипулации, чрез които неговото здравословно състояние, би се подобрило значително, което се установява по-делото, представляват имуществени вреди (под формата на имуществени загуби), които са в причинно-следствена връзка с трудовата злополука и също подлежат на обезвреда, вкл. чрез ангажиране обезпечително-гаранционната отговорност на работодателя. Независимо от обстоятелството, че разходите за избор на лекар/екип не са задължителни, то с оглед изложените по-горе съображения, същите подлежат на възстановяване от ответника, доколкото са действително извършени от ищеца, във връзка с неговото оперативно лечение и с цел максимално бързо и пълно възстановяване на последиците за здравето, по повод претърпяната злополука ( така в решения № 263993 от 17.06.2021 г. по в. гр. д. № 11185/2020 г. на СГС, II-а с-в;Решение без № от 05.10.2022 г., по гр. д. № 4728 по описа на съда за 2021 г. на СГС и др.). По тези съображения претенцията за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 900 лв. за избор на екип е основателна и правилно е била уважена, ведно със законната лихва от 10.07.2023г. до окончателното плащане. Поради съвпадането на изводите на двете съдебни инстанции обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло в обжалваните му части, с които искът за неимуществени вреди до размер от 24 000 лв. и иска за имуществени вреди, до размер от 971,80 лв., претърпени от ищеца в резултат на трудовата злополука от 10.07.2023 г., са били уважени, като правилно и законосъобразно на основание чл. 271, ал. 1, пр.1 ГПК. В останалата част – с която искът за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения размер от 24 000 лв. до претендирания такъв от 40 000 лв. и искът за имуществени вреди отхвърлен за разликата над уважен размер от 971,80 лв. до пълния предявен размер от 3734,00 лв., решението поради необжалването му, е влязло в сила. По разноските по производството: С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция и отхвърляне на въззивната жалба на въззивника, право на разноски има въззиваемата страна. От пълномощника на последния са претендирани разноски за адвокатско възнаграждение, което да бъде определено от съда по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв. Представен е Договор за правна защита и съдействие от който се установява, че въззиваемия Й. Б. В. е възложил на адв. Д. Д. да изготви, подпише и депозира отговор на въззивната жалба на НСО, както и да то представлява процесуално пред СГС, като поради материалното затруднение на ищеца, правната помощ била оказана безплатно. За положения от адвоката труд, с оглед липсата на фактическа и правна сложност на делото, материалния интерес на обжалването, приключването му пред въззивната инстанция в едно заседание, без допуснати доказателствени искания и без личното участието на пълномощника на въззиваемия, а с подадено писмено становище, на осн. чл.38, ал.2 от ЗАдв. съдът намира за справедлив размер на дължимото се адвокатско възнаграждение сумата от 800 лв. (409,03 евро), която въззивника ще следва да заплати на адв. Д. Д.. Воден от гореизложеното, съдът на осн. чл.271, ал.1, пр.1 от ГПК,