Решение № 194 от 6.1.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 44114/2025 г.

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 9 ЗПК, с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД и с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД. Ищецът твърди, “А.К.П.З.” АД твърди, че на 03.12.2024г. е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение против ответницата Н. Б. С.Ф. за сумата 4 239,56 лева, представляваща главница, съгласно договор за паричен заем № 4122136, скл. на 21.04.2021г. между "И.А.М." АД и Н. Б. С.Ф., вземанията по който са прехвърлени с Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 30.01.2017г., Приложение № 1/ 01.02.2024г., скл. между "И.А.М." АД и "А.К.П.З." АД, сумата 1 105,35 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 21.05.2021г. до 13.10.2022г., сумата 649,80 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 14.10.2022г. до 26.11.2024г. Въз основа на подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е било образувано ч.гр. дело № 72317/ 2024г. по описа на Софийски районен съд, 170 състав, като по същото била издадена исканата заповед за изпълнение. В срока по чл. 414 ГПК ответникът е подал възражения срещу заповедта за изпълнение. При изложените съображения, ищецът моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответницата съществуването на вземането му за сумата 4 239,56 лева, представляваща главница, съгласно договор за паричен заем № 4122136, скл. на 21.04.2021г. между "И.А.М." АД и Н. Б. С.Ф., вземанията по който са прехвърлени с Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 30.01.2017г., Приложение № 1/ 01.02.2024г., скл. между "И.А.М." АД и "А.К.П.З." АД, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение- 03.12.2024г., до окончателното плащане на сумата 1 105,35 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 21.05.2021г. до 13.10.2022г., сумата 649,80 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 14.10.2022г. до 26.11.2024г., за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 16.12.2024г. по ч.гр. дело № 72317/ 2024г. по описа на Софийски районен съд, 170 състав. В срока и реда на чл. 131 ГПК ответницата Н. Б. СтаменоваФлорова е подала отговор на исковата молба, в който се релевира становище за неоснователност на исковете. Навеждат се доводи, че договорът за кредит е нищожен поради това, че в същия не са посочени компонентите, формиращи ГПР. На следващо място ответницата е релевирала довод, че посоченият размер на ГПР е неточен, тъй като в него не е включено възнаграждението за поръчителство. Поддържа се, че клаузата за договорна възнаградителна лихва е нищожна. поради противоречие с добрите нрави. Сочи се, че в случая законна лихва върху главницата е недължима. В обобщение, ответницата счита предявенитеи искове за неоснователни и моли да бъде постановено решение, с което същите да бъдат отхвърлени. След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено следното от фактическа страна: От представения договор за паричен заем № 4122136/ 21.04.2021г., скл. между "И.А.М." АД и Н. Б. С.Ф., се установява, че "И.А.М." АД е поел задължение да предостави на ответницата в заем сумата в размер на 5000 лева, а последната- да върне получената е заем сума на осемнадесет погасителни вноски. Страните са постигнали съгласие, че размерът на годишният лихвен процент е 40 %, а на годишният процент на разходите- 49,03 % . Съгласно разпоредбата на чл. 4 от договора, заемателят се задължава в тридневен срок от сключване на договора да предостави едно от следните обезпечения: две лица- поръчители, всяко от които да отговаря на посочени в договора условия, банкова гаранция с бенефициентзаемодателя, одобрено от заемодателя дружество- поръчител. На 21.04.2021г. между "Ф.Б." ЕООД и ответницата е сключен договор за поръчителство. По силата на посочения договор "Ф.Б." ЕООД е поел задължение да отговаря за изпълнение на задълженията на ответницата, произтичащи от договора за потребителски кредит, а последната- да плати възнаграждение в размер на 3224,34 лева. Ответницата е платила сумата 2790 лева, която е отнесена за погасяване на задължението за главница по договора за потребителски кредит в размер на 760,44 лева От представения договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 30.01.2017г. се установява, че между "И.А.М." АД и "А.К.П.З." ООД е сключен договор за цесия, по силата на който цедентът "И.А.М." АД е прехвърлил на "А.К.П.З." ООД вземането си против ответницата по процесния договор за кредит. От заключението на съдебно- икономическа експертиза (СИЕ) се установява, че ответницата е платила сумата 2790 лева. Платената сума е отнесена за погасяване на задължението на ответницата за главница в размер на сумата 760,44 лева, договорна възнаградителна лихва в размер на сумата 624,31 лева, обезщетение за забава в размер на сумата 628,73 лева, разходи за събиране на вземането в размер на сумата 60 лева и възнаграждение за поръчителство в размер на сумата 716,52 лева. На 30.03.2024г. ответницата е платила сумата 100 лева, осчетоводена за погасяване на задължението за обезщетение за забава. Според заключението на експерта неплатена е главница за периода 19.8.2021г.- 13.10.2022г. в размер на сумата 4239,56 лева и договорна лихва в размер на сумата 1105,35 лева. Размерът на обезщетението за забава за периода 20.08.2021г..- 26.11.2024г. е 644,86 лева. В случай, че при изчисляване на размера на ГПР се отчете размера на възнаграждението по договора за поръчителство, то размерът на ГПР е 166,83 %. При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи: Основателността на предявените искове изисква да бъде установено, при условията на пълно и главно доказване от ищеца, кумулативното наличие на следните факти: валиден договор за потребителски кредит № 4122136/ 21.04.2021г., скл. между „И.А.М.“ ЕАД и Н. Б. С.Ф., по силата на който за последния е възникнало задължение да върне на „И.А.М.“ ЕАД предоставената му сума, ведно с договорената възнаградителна лихва, вземането по който е прехвърлено с договор за цесия от „И.А.М.“ ЕАД на “А.К.П.З.” ЕООД; настъпване на падеж на вземанията; забава на длъжника. Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154 ГПК, доказването на посочените предпоставки е в тежест на ищеца. В разглеждания случай ищецът се позовава на възникнало правоотношение по договор за потребителски кредит. Сключеният между страните договор е за предоставяне на потребителски кредит по чл. 9 и сл. ЗПК. Конкретиката на случая сочи, че договорът за кредит е подписан от страните, като автентичността на подписите не е оспорена. По своето правно естество договорът е частен документ, поради което съставлява доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от подписалите го лица- чл. 180 ГПК. Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за потребителския кредит- ЗПК- чл. 9, като това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Формата за действителност на договора за потребителски кредит е писмена- чл. 10, ал. 1 ЗПК- на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра- по един за всяка от страните по договора (дефиниция на понятието "траен носител" се съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК- това е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното използване за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация). Съгласно разпоредбата на чл. 11, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Разпоредбата е в съответствие с чл. 19 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити. Предвид целта за защита на потребителите от неравноправни клаузи в договора за кредит и за да бъдат потребителите напълно запознати с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор при сключването му националното и европейското право поставят като изискване кредитополучателят да разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му (в този смисъл решение от 9 юли 2015г. по дело C- 348/14 Bucura). Изисква се договорът за кредит да се изготви в писмена форма и в него да се посочи ГПР, както и условията, при които последният може да бъде променян. В член 1а от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли "в момента, в който кредитният договор е сключен". Така това информиране на потребителите относно общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа формула, има съществено значение за правата на потребителя. (в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г. по дело C-76/10 Pohotovos). Настоящият съдебен състав счита, че в настоящия случай не е спазено това законово изискване. В настоящия случай, макар формално предвиденият в договора ГПР да е в съответствие с максимално установения в закона, то не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, който предвижда като част от задължителното съдържание на договора посочването на ГПР, изчислен към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В процесния договор са посочени единствено абсолютни стойности на годишния лихвения процент и на годишния процент на разходите. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране ГПР по кредита- кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 48,213 %. Съобразно разпоредбите на ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В посочения процент следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В този смисъл е решение по дело C- 448/17, EOS KSI Slovensko. В процесния договор за кредит, липсва яснота досежно посочените обстоятелства. Неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема, поради което следва да се приеме, че е налице хипотезата на чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В светлината на изложеното и след анализ на определения годишен лихвен процент на разходите и предвид липсата на възможност да се проверят индивидуалните му компоненти, настоящият съдебен състав счита, че на потребителя не е предоставена ясна и достъпна за него информация, тази уговорка е във вреда на потребителя и води до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя, поради което съставлява неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП. На следващо място настоящият съдебен състав приема, че уговореното възнаграждение за предоставено поръчителство от одобрен от кредитора поръчител е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси. Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент - 0. 1 %, плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. В настоящия случай от заключението на ССчЕ се установява, че при включване на сумата за обезпечение ГПР нараства на 166,83 %. Оттук съдът счита, че вписаните параметри в договора за кредит не кореспондират на изискуемото съдържание по чл.11 т. 10 ЗПК - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Неизпълнение на горното влече недействителност на договора с оглед чл.22 ЗПК вр. чл.11, ал.1, т.10 ГПК вр. чл.19, ал. 4 ЗПК. Следва да се има предвид, че тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения (в т.см. решение по дело Home Credit Slovakia, C- 42/15). Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето- чл. 22 ЗПК. Предвид обстоятелството, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1, т. 10 ЗПК, без значение за изхода на спора се явяват останалите релевирани оплаквания от ответницата, поради което същите не следва да се обсъждат по същество. При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките съдът намира, че макар формално процесният договор за потребителски кредит да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и т. 11 ЗПК. В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК (в този смисъл са решение № 261440 от 04.03.2021г. по в. гр. дело № 13336/ 2019г. по описа на СГС, ІІ- А въззивен състав, решение № 24 от 10.01.2022г. по в. гр. дело № 7108/ 2021г. по описа на СГС, III- Б въззивен състав и др.). С решение № 50174 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3855/2021 г., IV г. о., ГК, е даден отговор на материалноправния въпрос “Допустимо ли е предявен по реда на чл. 422 ГПК иск да бъде уважен на основание чл. 23 ЗПК до размера на чистата стойност на кредитите, при положение, че съдът е достигнал до извод за недействителност на договора по смисъла на чл. 22 ЗПК”. В посоченото решение ВКС е приел, че “при недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК”. Следователно, при установена в хода на исковото производство по реда на чл. 422 ГПК недействителност на договор за потребителски кредит съгласно чл. 23 ЗПК, предявеният иск следва да бъде уважен с установяване на дължимата на основание чл. 23 ЗПК чиста стойност на кредита, без да е необходимо вземането за чистата стойност да бъде предявено от кредитора с иск по чл. 55 ЗЗД. В т.см. решение № 60186 от 28.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 1023/2020 г., I т. о., ТК; решение № 50259 от 12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021 г., III г. о., ГК; решение № 50005 от 21.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 1950/2022 г., II т. о., ТК; решение № 50007 от 29.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1023/2022 г., I т. о., ТК. В аспекта на изложеното, ответницата дължи връщане на получената главница, която е в размер на 5000 лева. От посочената сума следва да бъде приспадната платената сумата в размер на 2790 лева. Изложеното обуславя извод за основателност на предявения иск до сумата 2210 лева, представляваща главница, съгласно договор за потребителски кредит № 4122136/ 21.04.2021г. В частта над сумата 2210 лева до сумата 4239,56 лева предявеният иск за установяване на вземането за главница, съгласно посочения договор за кредит, следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Неоснователен е и иска за установяване вземането на ищеца за сумата 1 105,35 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 21.05.2021г. до 13.10.2022г. и за сумата 649,80 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 14.10.2022г. до 26.11.2024г. Относно разноските по делото: Относно разноските на ищеца: Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени извършените в производството разноски, съразмерно на уважената част от иска. В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се произнесе и по разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство. Конкретиката на случая сочи, че в заповедното производство ищецът е направил разноски за държавна такса в размер на сумата 119,89 лева и за юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в размер на 50 лева, съгласно правилата на чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 25, ал. 1 Наредба за заплащането на правна помощ. Съразмерно с уважената част от исковете, на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на 62,63 лева. В исковото производство ищецът е направил разноски за държавна такса в размер на сумата 119,89 лева, за депозит за възнаграждение на вещо лице в размер на сумата 400 лева и за юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в размер на 50 лева, съгласно правилата на чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 25, ал. 1 Наредба за заплащането на правна помощ. Съразмерно с уважената част от исковете, на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на 244,87 лева. Относно разноските на ответницата: Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК, ответникът има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. Относно разноските в заповедното производство: Съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗА, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на: 1. лица, които имат право на издръжка; 2. материално затруднени лица; 3. роднини, близки или на друг юрист. Съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗА, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Основният критерии при преценка размера на адвокатското възнаграждение е фактическата и правна сложност на делото. Фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на множество факти, които следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените средства, които се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета и обсега на доказване, включително когато последното се провежда по индиции. Правната сложност на гражданското производство е обусловена от приложимостта на релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Когато приложимият закон е уреден в юридически актове от различен ранг, респ. в законодателство, което е наднационално това само по себе си обуславя правната сложност на делото. Последната може да бъде обусловена и от други фактори, като наличието на множество искове или множество жалби, необходимостта от ползване на специфични производства – напр. при отправяне на преюдициално запитване. Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство представлява фактическа и правна сложност трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния представител на страната, извършените от него процесуални действия, както и тяхната релевантност за изясняване на делото от фактическа страна, съответно развитата процесуална активност по обосноваване на поддържаната позиция от правна страна. В тази връзка съдът, трябва да отчете не само спецификата на производството, но и известните му обстоятелства, когато съответният процесуален представител води множество сходни производства, с ангажирани идентични доказателства и доказателствени средства и с идентични доводи от правна страна. Съдът, като съобрази, че от една страна фактическата и правна сложност на заповедното производство не е висока, а от друга, че работата на адвоката не се изчерпва с техническата дейност по попълване и подаване на възражението, а и с преценка на правния спор и необходимостта от подаване на възражение (т.е. адвокатът извършва и преценката относно основателността на възражението, доколкото при липсата на такава преценка и при образуване на производство по чл. 422 ГПК, клиентът му би отговарял за разноски в много по- висок размер от тези в заповедното, като би се натрупала и допълнителна лихва), счита, че възнаграждение в размер на 50 лева напълно съответства на правната и фактическа сложност на делото и на осъществената защита. Ето защо на процесуалния представител на ответницата следва да бъде определено възнаграждение в размер на по 50 лева за осъществено процесуално представителство в заповедното производство. Съразмерно с отхвърлената част от исковете, на процесуалния представител на ответницата следва да бъде определено възнаграждение в размер на сумата 33,84 лева. По искането с правно основание чл. 241, ал. 1 ГПК: Съгласно разпоредбата на чл. 241, ал. 1 ГПК при постановяване на решението съдът може да разсрочи неговото изпълнение с оглед имотното състояние на страната или други обстоятелства. За да обоснове искането си ответницата е заявила пред съда, че от трудовото възнаграждение е наложен запор и се правят удръжки в размер на сумата 1674,24 лева намира, че задължението следва да бъде разсрочено на основание чл. 241 от ГПК за следните суми: за сумата 2210 лева, представляваща главница, съгласно договор за паричен заем № 4122136, скл. на 21.04.2021г. между "И.А.М." АД и Н. Б. С.Ф., вземанията по който са прехвърлени с Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 30.01.2017г., Приложение № 1/ 01.02.2024г., скл. между "И.А.М." АД и "А.К.П.З." АД и сумата за разноски в производството на равни ежемесечни вноски от 250 лева, платими от Н. Б. С.Ф., с ЕГН ••••••••••0 на 1- во число на всеки месец, считано от месеца, следващ месеца на влизане в сила на съдебното решение до окончателното погасяване на задълженията, по банковата сметка на А.К.П.З." АД, с ЕИК •••••••••••••••. Относно разноските в исковото производство: Съдът, като съобрази, фактическата и правна сложност на делото, осъществената защита от страна на адвоката, събраните доказателства, обстоятелството, че пред настоящата инстанция е проведено едно открито съдебно заседание, счита, че на процесуалния представител на ответника следва да бъде определено възнаграждение в размер на 400 лева. Съразмерно с отхвърлената част от исковете, на същия следва да се присъдят разноски в размер на 270,59 лева. Мотивиран от изложеното, съдът