Решение № 29 от 11.3.2026 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 411/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл.46 от Закона за признаване, изпълнение и изпращане на актове за конфискация и решения за налагане на финансови санкции. Основание за образуването му е въззивна жалба на засегнатото лице И. И. против решение рег.№390/10.12.2025 година на Окръжен съд-Варна, постановено по ЧНД №1540/2025 година, с което е призната наказателна присъда №233/09.04.2021 година, влязла в сила на 08.06.2023 година, на Окръжен съд – Констанца по дело №7741/118/2014 година, с която на българския гражданин И. И. е наложена конфискация на парична сума в размер на 19 442 884.79 евро. Самата въззивна жалба се основава на твърдение за незаконосъобразност на решението, с искане за неговата отмяна и постановяване на отказ от признаване и изпълнение на акта за конфискация. Доводите на жалбата са допълнени писмено преди даване ход на делото, по следния начин: 1)оспорва се изводът на първата инстанция, че е възможно самостоятелно съществуване на отнемането на облагата от престъпна дейност, при факта на прекратяване на наказателното производство спрямо засегнатото лице поради изтекла погасителна давност, 2)мотивира се становище, че признаването на решението за конфискация, след прекратяване на наказателното производство, е в противоречие с българското законодателство, т.к. допуска неблагоприятни последици за засегнатото лице без наказателна отговорност и нарушава принципа на правна сигурност, 3)твърди се, че исканата конфискация няма функционален еквивалент в българското право и 4)навеждат се съображения за нарушение на принципа ne bis in idem с обжалваното решение. В съдебното заседание в настоящата инстанция въззивната жалба се поддържа на изложените в нея основания. В допълнение, служебният защитник и засегнатото лице се позовават на незаконосъобразност на решението за конфискация, т.к. от него не става ясно как е разпределена солидарната имуществена отговорност между И. и останалите подсъдими лица, ангажира се и аргумент за отказ от признаване и изпълнение на същия акт на издаващата държава в Република Гърция. Страните потвърждават интереса си от отмяна на решението на окръжния съд и постановяване на нов съдебен акт за отказ от признаване и изпълнение на присъда №233/09.04.2021 година на Окръжен съд – Констанца спрямо въззивния жалбоподател. От своя страна представителят на Апелативна прокуратура-Варна пледира за неоснователност на жалбата, припомняйки специалният ред, по който се движи процедурата – по Регламент (ЕС) 2018/1805 на ЕП и на Съвета, който не предвижда давността като основание за отказ от признаване и изпълнение на решение за конфискация. Съдът, след преценка на доводите на подадената жалба, на становищата на страните и на материалите по делото, приема следното: Въззивната жалба е допустима, преценена по същество е неоснователна. Съдебното производство в първоинстанционния окръжен съд е по реда на чл.45 от ЗПИИАКОРНФС, по инициатива на Окръжен съд – Констанца, за признаване и изпълнение на негова присъда №233/09.04.2021 година по дело №7741/118/2014 година, влязла в сила на 08.06.2023 година, с която на българския гражданин И. И. е наложена конфискация на парична сума в размер на 19442884.79 евро. Документалното начало на процедурата е поставено с удостоверение за конфискация по реда на Регламент (ЕС) 2018/1805 на ЕП и на Съвета относно взаимното признаване на актове за обезпечаване и конфискация, което отговаря на въведения със законодателния акт на ЕС съдържателен стандарт. В процеса на доказване е установено по несъмнен начин, че наказателното производство в издаващия съдебен орган е водено срещу българския гражданин И. И. и множество други лица за престъпления в съвкупност: създаване на ОПГ, наказуемо по чл.367, ал.1 и ал.2 от НК на Република Румъния; укрИ.е на данъци в продължавана форма – наказуемо по чл.9, ал.1, б.в и ал.3 от Закон №241/2005 година за предотвратяване и борба с данъчни измами; съучастие в укрИ.е на данъци в продължавана форма – наказуемо по чл.48 от НК вр. чл.9, ал.1, б.в и ал.3 от Закон №241/2005 година за предотвратяване и борба с данъчни измами; укрИ.е на данъци – наказуемо по чл.9, ал.1, б.в и ал.3 от Закон №241/2005 година за предотвратяване и борба с данъчни измами и пране на пари в продължавана форма – наказуемо по чл.49, ал.1, б.а от Закон №129/2019 за предотвратяване и борба с прането на пари и финансирането на тероризма и чл.35, ал.1 от НК. Първоинстанционната присъда е била проверена по жалби на подсъдими лица и с решение №581/Р/08.06.2023 година на Апелативен съд – Констанца тя (присъдата) е била изменена – наказателното производство по отношение на засегнатото лице И. И., както и спрямо част от останалите подсъдими, е било прекратено поради изтекла давност, за двама от предадените на съд – поради смърт, изменена е била и в частта относно конфискацията – спрямо засегнатото лице е постановена конфискация на 76892133.14 леи, на 3950618.99евро и на 42000 щатски долара. За изясняване на относимата фактология към процедурата, окръжният съд е провел консултация с издаващия орган, вследствие на която за несъмнено е прието обстоятелството, че постановената спрямо засегнатото лице конфискация на парични суми съставлява отнемане на облага от престъпление, поради което правилно контролираната инстанция е отнесла фактическата основа към действието на чл.53, ал.2, б.б от НК. При очертаните релевантни обстоятелства, първоинстанционният съд е приложил правилно закона в неговото основание по чл.45, ал.6, т.1 от ЗПИИАКОРНФС. Обжалването на решението му почива на неоснователни съображения, в чийто генезис стои неправилното разбиране на въззивния жалбоподател за процедурата, по която протича производството по настоящето дело. Същото касае акт по чл.2, т.1 от Регламент (ЕС) 2018/1805 на Европейския парламент и Съвета, което активира нормите по Глава четвърта от ЗПИИАКОРНФС. В този случай националният закон се явява единствено допълваща процесуална рамка спрямо приложението на Регламента, в който пък не е предвидена възможност за отказ от страна на изпълняващата държава от приемане и изпълнение на решението за конфискация поради изтекла давност. Именно по тази причина защитните доводи във връзка с чл.19, ал.1, т.т.1, 3 и 8 от ЗПИИАКОРНФС са нерелевантни, лишено от всякаква обща основа на приложимия закон е и позоваването от страна на защитата на решения на Апелативен съд-Варна и на Окръжен съд-Габрово. Неоснователна е също процесуалната критика към законосъобразността на акта на въззивния съд в издаващата държава (с доводи за липса на мотиви), доколкото подобен подход на защита е несъвместим с фундамента на международноправното сътрудничество по наказателни дела, основан на доверието между съдебните системи на държавите-членки на ЕС, а и този род аргументация попада в разрез с целите и регулацията на приложимия Регламент (ЕС) 2018/1805. Без значение за правилното приложение на закона по настоящето дело е изходът от съдебни процедури в други изпълняващи държави-членки на ЕС, които имат своята правна обосновка съобразно конкретните факти и приложим закон. Въззивният състав не открива никакви основания за обсъждане на нарушение на принципа за ne bis in idem, доколкото не е налице повторно съдене и наказване на засегнатото лице за едно и също деяние. Решението за конфискация не касае наказание конфискация, а отнемане на облага от престъпна дейност по чл.53, ал.2, б.б от НК, който е и приложимият национален закон. По изложените съображения въззивната жалба се счете за неоснователна, а контролираното решение – за законосъобразно.