Решение № 87 от 8.6.2026 г. на Районен съд - Петрич по дело № 209/2026 г.

наказателно дело № 20261230200209 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл.72, ал.4 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР), връзка с чл.145 и сл. от Административно процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалба на Р. И. Д., ЕГН-•••••••••• с постоянен адрес: гр. П., ул. „О.“ №*, общ. П. срещу Заповед за задържане на лице № 314зз- 59/27.03.2026 г. на полицейски инспектор А. К. К. при РУ на МВР- Петрич. В жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност и неправилност на обжалвания акт, като се оспорват изложените в него основания за издаването му, поради което се иска отмяната му. В съдебно заседание жалбоподателят се явява лично и се представлява от защитника му адв. И. С., редовно упълномощен по делото и редовно призован. Ответникът А. К. се явява лично, излага съображенията си за издаване на оспорваната заповед, като сочи че същата е издадена законосъобразно. Поддържа заповедта и счита, че същата е законосъобразна, като моли да бъде потвърдена, а жалбата да бъде оставена без уважение. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, намира за установено следното от фактическа страна: Със № 314зз-59/27.03.2026 г. издадена от полицейски инспектор А. К. К. при РУ на МВР- Петрич, е наложена на Р. И. Д., ЕГН-•••••••••• принудителна административна мярка "задържане за срок от 24 часа", като задържането е на основание чл. 72, ал.1, т.1 от ЗМВР, в 06,30 ч. на 27.03.2026 г. в помещение за временно задържане в РУ- Петрич. Като фактическо основание за задържането му не са описани конкретни факти, единствено фигурира изразът „съпричастност към нарушаване на гражданските права при упражняване на избирателно право по смисъла на чл.167 от НК – ДП №314- ЗМ-108/26 г.“. Той е освободен на 27.03.2026 г., 16:50 ч.., видно от отбелязването на разписка към заповедта. /л.9 от делото/. Заповедта за задържане е връчена на жалбоподателя, за което свидетелства подписът на задържаното лице /виж стр.9 от делото/. При задържането на жалбоподателя е бил извършен личен обиск, за което действие е съставен протокол, при който в него са открити 1 бр. черен кожен портфейл марка „Gusite“; 1 брой дебитна карта на Общинска банка; 2 бр. дебитна карта на Пощенска банка; 1 бр. СУМПС; 1 бр. Карта за квалификация на водач на МПС; 1 бр. удостоверение за психологическа годност. В изготвения протокол за личен обиск на лице жалбоподателят е посочил, че намерените при обиска вещи са негова лична собственост. Протоколът носи подписа на обискирания На задържания са разяснени правата му по чл.72, ал.3,4,5 и 6 и по чл.73 от ЗМВР, същият е подписал и декларация приложение № 1 към чл. 15, ал.2 ЗМВР. При освобождаването на жалбоподателя е издадена разписка за върнати вещи на задържаното лице от 27.03.2026г., с която са върнати вещите, намерени при обиска и която разписка е подписана както жалбоподателя, така и от полицейския служител в РУ – Петрич С. Н., върнал вещите. Всички гореизброени документи, приложени към административната преписка, са приети като доказателства по делото. По делотот е изискано и приобщено в цялост заверено копие от ДП №314 ЗМ-108/2026 г. по описа на РУ на МВР – Петрич. При така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав достига до следните правни изводи: Жалбата срещу законността на задържането е подадена в срока по чл. 149, ал.1 АПК. Съдът намира жалбата за процесуално допустима- подадена е за подлежащ на обжалване акт и от процесуално легитимирано лице. За да е законосъобразна една Заповед за задържане на лице, същата следва да е издадена от лице с установена от закона компетентност в определената затова форма, при спазване на правилата на административното производство, при правилно прилагане на материалния закон и в съответствие с целта на закона. В ЗМВР е предвидена възможност за осъществяване на арест от страна на полицейски органи по отношение на лице, за което има данни, че е извършено престъпление. Този арест може да продължи най- много 24 часа, съгласно нормата на чл. 73 от същия закон. Разгледана и по същество същата се явява основателна. Въз основа разпоредбата на чл. 168, ал.1 от АПК, съдът се задължава да извърши преценка за законосъобразност на оспорения административен акт на всички основания по чл.146 от АПК. В изпълнение на това свое правомощие съдът намери, че оспореният акт е издаден от компетентен орган – полицейски орган по смисъла на чл. 57, ал. 1 от ЗМВР, съгласно правомощията му, заложени в разпоредбата на чл. 72, ал. 1 от ЗМВР, видно от приложената Заповед, същата е издадена от оправомощено лице за това, а именно полицейски инспектор А. К. К. при РУ на МВР- Петрич. Издадена е и в предвидената в чл. 74, ал. 1 от ЗМВР писмена форма. Полицейското задържане не може да бъде произволно. Издадената заповед по ЗМВР задължително следва да е обоснована с конкретни факти, които да сочат връзка между задържания и конкретното извършено правонарушение, както и задържането му да е съобразено с целта на закона. Съгласно разпоредбата на чл.74, ал.1 от ЗМВР заповедта следва да е издадена в писмена форма, а алинея 2-ра, има същата разпоредба посочва и съдържанието на самата заповед, а именно: името, длъжността и местоработата на полицейския орган, издал заповедта; фактическите и правните основания за задържането; данни индивидуализиращи задържаното лице; датата и часът на задържането; ограничаването на правата на лицето по чл. 73; както и правата на задържаното лице. В оспорвания акт са посочени името, длъжността и местоработата на служителя, който го е издал, както и данните, индивидуализиращи задържаното лице, трите имена, ЕГН и адрес, датата и часът на задържането. Във връзка с това, съдът намира, че изискуемите реквизити на заповедта са налице. От посочените данни за лицето се установява безспорно самоличността на задържаното лице. Заповедта е и надлежно връчена на лицето, като същия по категоричен начин е разбрал, че се отнася за него, видно и от подписа на разписката за връчването й /л.9 от делото/. В продължение на това, а и по същество на приложението на материалния закон, следва да се подчертае, че разпоредбата на чл. 74, ал.2, т.2 ЗМВР изрично изисква към момента на задържането като елемента от съдържанието на заповедта да бъдат посочени фактическите и правните основания за задържането. Това изискване е проявление на установеното в разпоредбата на чл. 5, §2 ЕКПЧ, която осигурява гаранция всяко арестувано лице да знае защо е лишено от свобода, както и за да му се даде възможност да отрече извършването на престъплението. Съгласно чл. 74, ал. 1 ЗМВР задържането на лицата по чл. 72, ал. 1 ЗМВР поначало може да се извърши само с писмена заповед. За нейната обосновка - чл. 74, ал. 2, т. 2 ЗМВР, изрично изисква като елемент от съдържанието на заповедта посочване на както на фактическите, така и на правните основания за задържането. При осъществяване на съдебния контрол за законосъобразността на акта, преценката на решаващия съд е свързана именно с изследване на въпроса доколко са налице посочените в него фактически основания за издаване и доколко могат да се свържат с посочените от издателя правни норми. Според съда по своята форма и съдържание обжалваната Заповед за задържане не отговаря на изискванията на чл. 74, ал.2, т.2 ЗМВР и чл. 5, § КПЗЧОС, тъй като в нея не са посочени фактическите основания за задържане на жалбоподателя. Посочената разпоредба от ЗМВР кореспондира с нормата на чл.5, §2 КПЗЧОС, съгласно която всяко задържано лице трябва незабавно да бъде уведомено на разбираем за него език за основанията за арестуването му. В заповедта за задържане, като фактическо и правно основание за лишаването на свобода на Р. Д. е посочено единствено, „съпричастност към нарушаване на гражданските права при упражняване на избирателно право по смисъла на чл.167 от НК – ДП №314-ЗМ-108/26 г.“, което е изключително лаконично и неинформативно, за да покрие минималните стандарти по чл. 74, ал.2, т.2 ЗМВР и чл. 5, § КЗПЧОС. В този смисъл не става ясно дали жалбоподателят е задържан, тъй като е имало данни за извършено престъпление по чл. 167 от НК от негова страна, както и в какво се изразява неговата съпричастност към извършване на престъплението по друг начин или пък се твърди, че задържането му е с оглед изясняване извършването от неустановено лице на престъпление по чл. 167 от НК. Даже изявленията на издателя на заповедта, сторени в проведеното открито съдебно заседание, не могат да внесат яснота за случилото се. При това положение, с връчване на заповедта по реда на чл.74, ал.6 ЗМВР задържаното лице не е било наясно с причините за фактическото му лишаване от свобода. Недопустимо е липсата на фактическо основание да бъде заместена от посочване на твърдение за съпричастност и правно основание, какъвто е процесният случай. Същевременно, към преписката по настоящото производство освен обжалваната заповед и съпровождащите я протокол за личен обиск и декларация от задържаното лице, не са приложени никакви други материали, относими към заповедта за задържане, и които материали да обективират необходимостта от задържането на лицето. От приобщеното заверено копие от ДП №314 ЗМ 108/2026 г. става ясно, че на 27.03.2026 г. на основание чл.356 ал.2 НПК и след указания на дежурен прокурор от РП – Благоевград, ТО - Петрич е започнало бързо производство със следното действие по разследването: протокол за оглед и протокол за претърсване и изземване. Наказателното производство е по повод извършена проверка от служители на РУ – Петрич за това, че на 27.03.2026 г. в град П., в къща, находяща се в град П., ул.“О.“ №*, е организирано предлагането или даването на другиго имотна облага с цел склоняване да упражни избирателното си право в полза на определен кандидат, политическа партия или коалиция или да гласува на референдум по определен начин – престъпление по чл.167 ал.3 от НК. При извършения оглед не са иззети веществени доказателства за нуждите на разследването. Приложен е и фотоалбум. При извършеното претърсване и из3емване /одобрено в последствие от съдия от РС – Петрич по ЧНД №192/2026 г./ са иззети класьор, съдържащ списък с имена на лица, ЕГН, както и от лек автомобил са иззети два броя бели листа формат А4 с имена на лица и цифри срещу тях. В хода на ДП са разпитани 15 лица в качеството им на свидетели, включително и задържания Р. Д.. Съгласно трайно установената съдебна практика, мотиви за изготвяне на административен акт могат да бъдат изложени и в други документи, съдържащи се в административната преписка, когато последните изхождат от издателя на акта, но същите следва задължително да са съобщени на задържаното лице, като в конкретния случай по делото липсват данни задържаното лице да е запознато с основанията за задържането му. Предвид обстоятелството, че случая касае засягане на едно от основните права на човека - правото на свобода, обект на изключителна защита от ЕКПЧ, следва да бъде съобразена разпоредбата на чл. 5, § 2 от ЕКПЧ, която предвижда, че на всяко арестувано лице следва незабавно да бъдат съобщени основанията за арестуването му. И ако тези основания или мотиви за задържане на лицето са изложени в друг, различен от заповедта документ, то същият следва да бъде доведен до знанието на задържаното лице към момента на неговото задържане, а не в последствие. Събраните в хода на ДП доказателства обаче не установяват факти и обстоятелства, които да обвързват разследването по цитираното производство и задържаното лице по начин,, обосноваващ необходимостта от задържането му. Нещо повече – видно е, че ДП е започнало след задържането на Д. с извършения оглед и претърсване и изземване в дома му. Това обаче не е достатъчно, същият да научи фактическото основание за задържането си, тъй като очевидно е, че в качеството си на свидетел, същият не е имал достъп до материалите по ДП. Все в коментирания аспект е необходимо да се посочи, че полицейското задържане като принудителна административна мярка не може да бъде произволно. Издадената заповед по ЗМВР задължително следва да е обоснована с конкретни факти, които да сочат връзка между задържания и извършено престъпление, както и задържането му да е съобразено с целта на закона. При това положение, съдът намира, че за извършеното със заповедта задържане не е установено наличието на материалноправни предпоставки по смисъла на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР. По този начин, освен нормите на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР и на чл. 74, ал. 2, т. 2 ЗМВР, с постановяване на заповедта за задържане е нарушен и чл. 30, ал. 1 от Конституцията на Република България, установяващ конституционно гарантирано право на гражданите на РБ на лична свобода и неприкосновеност, което ал. 2 прокламира, че никой не може да бъде задържан, подлаган на обиск или на друго посегателство върху личната му неприкосновеност, освен при условията и по реда, определени със закон. Задържането под стража на основание чл. 72, ал.1, т.1 ЗМВР за срок не по - дълъг от 24 часа, представлява по смисъла на чл.22 ЗАНН принудителна административна мярка, която има за цел чрез задържането да се предотврати възможността лицето да извърши престъпление, да продължи да извършва престъпление или да се укрие след извършването на такова. Освен това, тя се предприема с цел започване на разследване срещу вероятния извършител на престъпление. Действително за прилагането на тази принудителна административна мярка законодателят не е предвидил необходимост да са събрани доказателства, установяващи по категоричен начин вината на лицето, извършило престъпление по смисъла на НК, а още по- малко е задължително престъплението да е безспорно и окончателно установено. Понятието „данни“ по смисъла на чл. 72, ал.1, т.1 ЗМВР не съвпада с „достатъчно данни“ по смисъла на чл.212, ал.1 НК, но все пак е необходимо наличието на данни, обосноваващи предположението, че лицето, което се задържа, е извършител на престъпление, което не е оборено към момента на взимане на ПАМ и именно това дава право на административния орган при условията на оперативна самостоятелност да наложи мярката. Във всеки конкретен случай следва да се държи сметка за целта на закона, за конкретните фактически и правни действия, извършени от лицето и за степента на обществената им опасност, в противен случай предоставените със ЗМВР правомощия на полицейските органи се превръщат в произвол и злоупотреба с власт. От направеното описание не може да бъде установено отношението на жалбоподателя към престъплението за което било образувано ДП, което е изложено в издадената заповед. Напротив, от това действие - неконкретизирането на фактите, както и при липса на мотиви, съдът не може да упражни контрол за законосъобразност върху обжалвания административен акт и същия подлежи на отмяна като незаконосъобразен, като издаден в нарушение на чл. 74, ал.2, т.2 от ЗМВР. При осъществяване на съдебния контрол за законосъобразност, преценката на решаващия съд е свързана именно с изследване на въпроса, доколко са налице посочените в оспорения административен акт фактически основания за издаване и доколко могат да се свържат с посочените от издателя правни норми, като в случая такава не е конкретно посочена. В този смисъл, допуснатият процесуален недостатък на атакуваната заповед проявява своето действие в две направления. На първо място, при липсата на каквито и да било конкретни факти задържаното лице не може да разбере с какви свои действия или бездействия е провокирало прилагането на държавна принуда спрямо него. Липсата на изложени конкретни факти и обстоятелства, които да представляват фактическо основание за издаване на заповедта, което да съответства на дадената правна квалификация, несъмнено опорочава от формална страна така издадената заповед. Поради това съдът приема, че заповедта за задържане е издадена в нарушение на материалния закон и административно производствените правила, което представлява и основание за нейната отмяна. Липсата на фактическо описание на основанията, налагащи задържането на жалбоподателя всъщност ограничава и правото му на информация по чл. 5, § 2 КЗПЧОС, съгласно която всяко задържано лице трябва незабавно да бъде уведомено на разбираем за него език за основанията за арестуването му. На второ място, при осъществяване на съдебния контрол за законосъобразност преценката на решаващия съд е свързана именно с изследване на въпроса доколко са налице посочените в оспорения административен акт фактически основания за издаване на заповедта и доколко могат да се свържат с посочените от издателя правни норми. В разглеждания случай обаче не са посочени никакви фактически данни за извършено от жалбоподателя Д. престъпление, а е посочено „съпричастност към нарушаване на гражданските права при упражняване на избирателно право по смисъла на чл.167 от НК – ДП №314-ЗМ-108/26 г.“ липсва конкретизация досежно това в какво се състои съпричастността на задържания към посочената разпоредба на Наказателния кодекс и към соченото досъдебно производство, поради което съдът е поставен в невъзможност да извърши преценка дали са били налице приетите за съществуващи от административния орган фактически основания. Императивно предвиденото изискване за мотивираност на административните актове има за цел да не бъде нарушавано правото на защита на лицето, адресат на акта, както и да не бъде преградена възможността му адекватно да я организира. Независимо, че в настоящия случай административният орган действа при условията на оперативна самостоятелност, същият е следвало да изложи в заповедта какви са конкретните причини, обосноваващи необходимостта от задържане. В този смисъл е и т. 2 от Тълкувателно решение № 4 от 22.04.2004 г. на ВАС по д. № ТР-4/2002 г., съгласно която липсата на мотиви във всички случаи е основание за отмяна на издадения административен акт. Съгласно приетото с Решение от 24.06.2014 г. на ЕСПЧ по жалби на П. и П. срещу България, не е достатъчно заповедта за задържане да съдържа само позоваване на приложимите разпоредби, без посочване на специфични обстоятелства или действия на задържаното лице, релевиращи съпричастност към престъпно деяние. Изхождайки от изискването „подозрението да се базира на разумни основания, като съществена част от защитата срещу произволен арест и задържане“, ЕСПЧ приема, че при липсата на конкретна фактическа обосновка на необходимостта от задържането, задържането се явява несъвместимо с принципа за защита на лицата от произвол. Въпреки предоставената от закона възможност да действа при условията на оперативна самостоятелност, в случая се установи по категоричен начин, че административният орган при издаване на оспорената заповед не е приложил правилно материалния и процесуалния закон. С оглед посоченото, съдът приема, че постановеното задържане на жалбоподателя не е фактически обосновано, в резултат на което обжалваната заповед за задържане се явява незаконосъобразна, тъй като е издадена в протИ.речие с разпоредбата на чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР, доколкото не съдържа фактическите обстоятелства, на които се основава задържането. Пропускът на полицейския орган да впише конкретните фактически основания за задържането на лицето в заповедта, е сериозен порок по смисъла на чл. 146, т. 2 АПК. Същевременно, неизвестното фактическо основание за полицейското задържане на лицето, препятства упражняването правото на защита на задържаното лице, което представлява съществено нарушение на административнопроизводствените правила по смисъла на чл. 146, т. 3 АПК. По гореизложените мотиви, съдът намира оспорената заповед за задържане за незаконосъобразна, което налага нейната отмяна. По разноските: Съгласно разпоредбата на чл. 143, ал.1 АПК когато съдът отмени обжалвания акт, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт. При този изход на делото жалбоподателя има право на разноски. Разноските са своевременно претендирани и установени по размер, като до и да са претендирани с депозираната жалбата срещу атакуваната заповед. По делото е представеното пълномощно и договор за правна защита и съдействие /л.32 –от делото/, От вписаното в приложения договор за правна защита и съдействие, е видно, че жалбоподателят е договорил и заплатил в брой сумата от 500 евро за процесуално представителство по настоящото дело. Съдът счита, че възнаграждение на процесуалния представител в този му размер покрива критериите на справедлИ.ст и обоснованост по смисъла на чл.36 от Закона за адвокатурата и съответства на действително оказаната правна помощ във вида на процесуално представителство на жалбоподателя. По делото липсва своевременно сторено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, поради което и съдът не следва да излага доводи в тази насока. Освен разноските, сторени от жалбоподателя, дължи се внасяне на държавна такса за разглеждане на спора в размер на 5,12 евро , равняващи се на 10 лева по официални обменен валутен курс съгласно ЗВЕРБ. С оглед изхода на делото, дължимата държавна такса следва да бъде възложена на ОД на МВР Благоевград. Така мотивиран и на основание чл. 172, ал. 2 АПК, вр. с чл. 72, ал. 4 ЗМВР, Петричкият районен съд