Решение № 2749 от 24.4.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 928/2026 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба от името на Г. Г., ответник в първоинстанционното производство чрез особения представител – адв. П. П. срещу Решение № 19731 от 31.10.2025г., постановено по гр. дело № 32314/2023 г. по описа на СРС, 51-ви състав, с което по предявения иск с правно основание чл. 255, ал. 2 ЗЗД е разрешено на „Сан Стефано пропърти Дивелопмънт“ ЕАД да продаде на публична продан вложената по сключения между Г. Г. като влогодател и „Сан Стефано пропърти Дивелопмънт“ ЕАД като влогоприемател неформален възмезден договор за влог от 15.09.2022 г. движима вещ – лек автомобил марка Дачия, модел Дъстър, с рег. № ••••, собственост на Г. Г., като с част от получената продажна цена да бъдат удовлетворени вземанията на влогоприемателя „Сан Стефано пропърти Дивелопмънт“ ЕАД в размер на 14 753 лева, а остатъкът да бъде вложен в банка на името на влогодателя Г. Г.. Излагат се твърдения за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност. Оспорват се изводите на съда, за наличието на валидна облигационна връзка между страните по силата на договор за влог, с доводи, че по делото не се установява наличието на служител на бариера при ищцовото дружество, който да е извършвал действия по охраняване на подземния паркинг, а процесния пропускателен режим бил изцяло автоматизиран, поради което и не следвало да се приема, че ищецът изпълнява типични за влогоприемател задължения да пази вещта. Сочи, че липсата на лице, което да регулира контролно-пропусквателен режим на паркинга следва да се отъждестви с липса на изпълнение на задължението за „пазене“. Поддържа, че достъпът до процесния паркинг не бил ограничен по никакъв начин, а входът му свободен – след бариера, която пропускала преминаване след натискането на бутон. Сочи, че не е ограничен и достъпът на свободно преминаващи хора. На следващо място, счита, че по делото липсват валидни доказателства относно точните договорености между страните касателно заплащането. Поддържа, че по делото е останало недоказано сключването на договор за влог между конкретните страни, с оглед на тяхната личност. Подчертава, че собствеността върху процесния автомобил също не е напълно доказана. Сочи, че е възможно всяко трето лице, различно от неговия собственик да е паркирало процесния автомобил в паркинга, стопанисван от ищеца. Оспорва се кредабилността на разпитания в хода на първоинстанционното производство свидетел, с оглед наличието на трудови правоотношение между него и ищеца. С тези доводи, претендира за отмяна на първоинстанционното съдебно решение и постановяване на друго такова, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивна жалба, с който се оспорват изцяло релевираните от въззивника доводи. Поддържа, че процесният паркинг е охраняем поради наличието на бариера – автоматизирана система, която по естеството си изпълнявала аналогични функции с тези на служител, който би бил назначен за тази дейност. Поддържа, че за процесния период вещта е била охранявана, предвид наличието на видеонаблюдение и пропускателен режим при напускането на паркинга, което би било възможно единствено при представянето на билета, издаден от системата и наличието на ключове за автомобила. Поддържа, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и като такова, моли да бъде потвърдено. Съдът след като прецени приобщените по делото доказателства и обсъди изложените доводи, с оглед разпоредбата на чл. 12 ГПК и чл. 325, ал. 2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна: Производството пред Софийски районен съд е образувано по искова молба от „Сан Стефано Пропърти Дивелопмънт“ ЕАД, с което е предявен иск с правно основание чл. 255, ал. 2 ЗЗД за даване на разрешение на ищеца, в качеството му на влогоприемат да продаде вложената вещ /лек автомобил Дачия Дъстър/ на публична продан, като от получената цена, удовлетвори вземанията си срещу влогодателя в размер на 14 190 лв., за период от 19:57ч. на 15.09.2022г. – 08.06.2023г., а остатъкът от продажната цена да бъде вложен в банка на името на Г. Г.. Ищецът твърди, че е собственик на подземни гаражи в Многофункционален комплекс „Сан Стефано Плаза“, с адрес гр. София 1504, район „Средец“, ул. •••, които са обособени като зона за почасово платено паркиране (наричана по-долу „подземният паркинг“). Сочи, че цените за ползване на паркомясто били обявени на няколко видни места и били както следва: До 01.04.2023 г. безплатният престой на автомобили на територията на паркинга до 1 час, а всеки следващ час се заплаща на цена от 2 лева на час, а считано от 01.04.2023 г. цената за престой за всеки следващ час след първия била увеличена на 3 лева на час. Поддържа се, че достъпът до подземния паркинг се осъществявал посредством преминаването на бариера от водачите на превозни средства, срещу което всеки водач получавал билет за вход, а системата за достъп заснемала регистрационния му номер. Сочи, че процесният лек автомобил бил паркиран на 15.09.2022г., в 19:57ч. на паркомясто № 30 на подземно ниво -2 /минус две/, като до момента на подаване на исковата молба /09.06.2023г., автомобилът не е напускал паркомястото, нито е заплащана сумата за престоят му. Поддържа, че собственик на процесния лек автомобил бил ответникът Г. Г., до когото на 08.03.2023г., дружеството изпратило нотариална покана за прекратяване на договорните правоотношение по повод паркирането на автомобила в 3-дневен срок. Същата била връчена на ответника на 09.03.2023г., но уреждане на отношенията между страините не последвало. В законоустановения срок по чл. 131 ГПК особения представител на ответника Г. Г., адв. П. е оспорил наличието на валидно облигационно правоотношение между страните по договор за влог, с довод, че подземният паркинг не се охранявал от служител, а контролно пропусквателният режим се осъществявал посредством автоматизирана система, която не следвало да се приема, че покрива принципните задължения на влогоприемател да пази вещта. С тези доводи, счита, че в процесния случай липсва изпълнение на основно задължение по договора за влог – пазенето на предадената вещ, като в случая достъпът до паркинга не бил ограничен по никакъв начин. Отделно от това, сочи, че липсвали доказателства относно уговорките между страните за заплащане. Оспорват се изцяло твърденията, че на посочената дата и час именно ответникът е лицето, паркирало автомобила в подземния паркинг. Представени са Нотариален акт № 18, том II, рег. № 20504, дело № 218/2009г., на нотариус А.Ч., рег. № 310 НК, вписан Акт № 186, том LXVIII,дело № 15095, вх. Рег. № 24406 от 16.06.2009г., според който собственик на част от паркоместата, находящи се в подземния паркинг, включително и процесно паркомясто № 30, на ниво – 2 /минус две/, подземен етаж е ищецът „Сан Стефано Пропърти Дивелопмънт“. Приобщената по делото Нотариална покана потвърждава доводите на ищеца, че на 09.03.2023г., е развален договорът между страните по отношение на полването на подземния паркинг, в частност паркомясто № 30. По делото са представени веществени доказателства: снимки на поместените в процесния паркинг табели, съдържащи публично обявените общи условия за ползване на подземния паркинг. От Тарифата за условия за платено паркиране Сан стефано Плаза се установява, че условията за платено паркиране включват: безплатен престой: 60 мин,; цена за престой на час: 2.00 лв. с ДДС, при която всеки започнал час се заплаща; Глоба за изгубен билет: 25,00 лв. за всеки 24 ч. престой от датата и часа на влизане, което се установява през центъра за видеонаблюдение; че Собственикът/дружеството стопанисващо паркинга, не носи отговорност за кражба и нанесени щети; че при нужда от помощ и съдействие, лицата следва да се обърнат към охраната на комплекса. По делото е представена и втора тарифа, според която условията за платено паркиране включват: безплатен престой: 60 мин,; цена за престой на час: 3.00 лв. с ДДС, при която всеки започнал час се заплаща; Глоба за изгубен билет: 50,00 лв., а за всеки 24 ч. престой от датата и часа на влизане, което се установява през центъра за видеонаблюдение. Вещото лице по приобщената в рамките на първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза посочва, че процесният автомобил е влязъл на територията на подземният паркинг за последно на: 15- 09-2022 19:57, а към момента на извършване на експертизата, все още се намира на територията на паркинга. От приетото по делото Удостоверение с рег. № 433200-33239 от 27.03.2025г., се установява, че процесният автомобил „Дачия Дъстър“, с рег. № •••• е регистриран на името на Г. О. Г.. Разпитана в хода на първоинстанционното производство свидетелката Е.С. споделя, че информационни табели за Тарифата и условията за ползване на платеното почасово паркиране в подземния пракниг на комплекса „Сан Стефано Плаза“ са разположени на входа на паркинга, както и на всички разплащателни машини. Спомня си, че процесният автомобил Дачия дъстър, се намирал на паркинга на комплекса от средата на месец септември през 2022 г., който разпознавала, защото бил много зацапан. Свидетелката посочва, че на сутерен две, където се намирал и процесния автомобил, паркоместата се отдавали под наем дългосрочно, абонаментно или почасово. Поддържа, че ищцовото дружество има сключени дългосрочни договори за наем, които били стандартни, при което конкретизирали паркомястото, което клиентът следвало да използва. За да постанови своето решение, с което се дава разрешение на ищеца да продаде процесния автомобил, първоинстанционният съд, позовавайки се на Решение № 50261 от 29.11.2022г. на ВКС, постановено по гр.д. № 1180/2022г., IV г.о. е приел, че позиционирането на движима вещ – автомобил, в охраняем паркинг с пропускателен режим срещу заплащане на уговорено възнаграждение обуславя наличието на облигационно правоотношение ежду лицатето паркирало автомобила и стопанисващото паркинга лице, възникнало по силата на неформален договор за влог. Аргументирайки се с този правен извод, е приел, че за влогоприемателя е възникнало правото да продаде вложената вещ, предвид отправената до собственика на автомобила покана за връщане на вещта. Настоящият съдебен състав, след като прецени събраните по делото доказателства, взе предвид наведените във въззивната жалба и отговора пороци на атакувания съдебен акт, които очертават предмета на въззивния контрол съобразно задължителните разрешения, постановени с Тълкувателно решение № 1/2013 г. тълк.д. № 1/2013 г., и по свое вътрешно убеждение намира следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна правна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните /в този смис. т. 1, ТР № 1/09.12.2013 г. тълк. д. № 1/2013 на ОСГТК на ВКС/. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата. Съдът намира първоинстанционното решение за валидно, тъй като е постановено от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. Решението е и допустимо, тъй като са налице положителните предпоставки и липсват отрицателните за предявяване на иска, като съдът се е произнесъл в обема на търсената защита, поради което няма произнасяне в повече. По правилността на съдебния акт настоящата инстанция намира следното: С договора за влог влогодателят предава движима вещ на влогоприемателя, който я получава със задължение да я пази и върне. Влогоприемателят е длъжен да пази поверените му вещи с грижата на добър стопанин. Договорът за влог е реален, а в общият случай безвъзмезден и едностранен, пораждайки задължения единствено за влогоприемателя, като няма пречка да бъде уговорено и заплащане срещу поетото задължение за пазене на вещта. Следователно характерните белези на договора за влог включват фактическото предаване на вещта на влогоприемателя и поемане на задължението за пазене на вещта. Според разпоредбата на чл. 253, ал. 1 ЗЗД влогоприемателят не може да използва вложената вещ, като в противен случай носи отговорност пред влогодателя. Съгласно чл. 253, ал. 2 ЗЗД влогоприемателят е длъжен да пази повереното му имущество с грижата на добър стопанин. Влогоприемателят носи пълна имуществена отговорност за полученото във влог, освен ако докаже, че загубата се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина. Като бъде съобразено изложеното по – горе, настоящият съдебен състав, не споделя изводите, възприети в ревизираното понастоящем решение, че възникналото между страните правоотношение следва да се разглежда на плоскостта на договора за влог. Съгласно чл. 9 ЗЗД правните субекти свободно определят съдържанието на договора, в съответствие с общите разпоредби на закона, уреждащи последиците от неизпълнението и с правилата за отделните видове договори. Съгласно разпоредбата на чл. 20 ЗЗД при тълкуване на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните, като отделните уговорки следва да се тълкуват във връзка една с друга и всяка една да се схваща в смисъл, който произтича от целия договор, както и с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. От една страна, макар автомобилът да е позициониран на паркинга, стопанисван от ищцовото дружество, по делото не се установява фактическата власт върху вещта да е била предадена на ищеца. Този извод, въззивният съд формира, включително въз основа на на постановено по реда на чл. 290 ГПК Решение № 50261 от 29.11.2022г., по гр.д. № 1180/2022г., IV, г.о. на ВКС, съобразявайки заложеният в него критерии, че фактът на възлагане на влогоприемателя задължението за пазене на вещта следва да се установи както с писмени доказателства за платен паркинг, така и от наличната при влогоприемателя документация за приемането на автомобила. Ангажираните в рамките на настоящото производство доказателства в тази връзка /Съдебно-техническа експертиза, според която при влизането на лекия автомобил, собственост на ответника, системата е издала билет/ и наличието на пропусквателна бариера, не покриват критериите за доказателствена пълнота до степен, позволяваща формирането на извод, че автомобила изобщо е бил предаден и приет за пазене от ищеца, доколкото вещото лице е посочило, че функцията на системата за контрол на достъпа е основно насочена да извършва контрол на достъпа на автомобили до паркинга. На следващо място, видно от клаузите на представената Тарифа на ищеца, при първоначално определената цена за почасово паркиране, актуална към момента на постъпване на автомобила на паркинга, ищцовото дружество изрично и недвусмислено се е отрекло от задължението за пазене на находящото се на паркинга имущество, визирайки, че „Собственикът/дружеството стопанисващо паркинга не носи отговорност за кражба и нанесени щети.“ При съвкупния анализ както на представените по делото доказателства по повод приемането на веща, от които не се установява еднозначно, че тя е била приета от влогодателя, така и от изричните клаузи на Тарифата за почасово паркиране на ищеца, имайки предвид изричното изключване на отговорността му по пазене на вещите, недопустимо би било тълкуването на волята на страните в точно обратния смисъл, вменявайки на ищеца задължение за пазене, от каквото последният се е отрекъл. На следващо място, макар и с косвено значение, не могат да бъдат пренебрегвани и свидетелските показания на свидетелката Е.С., според които търговската практика на ищцовото дружество при продължително ползване на паркомясто е да бъдат сключвани договори за наем, а не такива за влог. Последното обстоятелство, в принципен план лишава от логика виждането правоотношенията по един продължителен договор – при абонаментно паркиране, да бъдат разглеждани на плоскостта на наемните отношения /характеризиращи се с индивидуална определеност на предоставеното за ползване паркомясто, на паркиращият автомобил, на ползващият го наемател и минимализирана имуществена отговорност за наемодателя/, а правоотношенията във връзка с почасово паркиране, които в общата хипотеза са с изключително ограничено времетраене – през призмата на договор за влог, при който влогоприемателят носи пълна имуществена отговорност за предадената му за пазене вещ, в случаи като настоящия, при който отсъства изрична уговорка в този смисъл. Само за пълнота, следва да се посочи още, че в Решение № 15 от 03.02.2025г., на ОС – Ямбол, по в.г.д. № 394/2024г., недопуснато до касационно обжалване с Определение № 4792 от 23.10.2025г., по гр.д. № 2292/2025г., III г.о. ВКС, също е възприет като основен критерии за разграничение на вида на възникналото облигационно отношение, именно наличието, респ. липсата на поето от стопанисващият паркинга, задължение за пазене на вещта. С оглед на гореизложеното, решаващите изводи на първоинстанционният съд да подведе процесните правоотношение под приложното поле на договора за влог са неправилни. От приложени публично оповестени условия се установява, че предметното съдържание на правоотношение между ищеца и ответника се изчерпва с предоставянето на възможността за временно ползване на мястото за паркиране, срещу заплащането на предварително определена наемна цена, който предмет безспорно е присъщ на договора за наем по смисъла на чл. 228 ЗЗД. При тези изводи, настоящия въззивен състав намира, че възникналото между страните правоотношение следва да бъде уредено по правилата на договор за наем по смисъл на чл. 228 ЗЗД. С тези мотиви и при констатациите за отсъствие на предпоставка от фактическият състав на правото на влогоприемателя, уредено в чл. 255, ал. 2 ЗЗД, а именно наличието на валидно възникнало правоотношение по договор за влог, то предявеният иск настоящият състав намира за неоснователен, поради което първоинстанционното съдебно решение следва да бъде отменено, а искът – отхвърлен. Предвид изхода на спора право на разноски има въззивникът, но доколкото такива не са сторени, разноските сторени от въззиваемия – ищец, следва да останат в негова тежест, така както са извършени. Така мотивиран, Софийски градски съд, II-Д въззивен състав,