Решение № 118 от 8.7.2026 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 255/2026 г.

Производството по в.гр.д. № 255/2026 г. по описа на Варненския апелативен съд е образувано по въззивна жалба на „Диагностично консултативен център 1 – Девня“ ЕООД, подадена чрез адв. М., против решение № 258/09.03.2026 г., постановено по гр.д.№ 1026/2025 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е уважен, предявеният от К. В. Д. против „Диагностично - консултативен център 1- Девня“ ЕООД иск по чл.439 ГПК, като е прието за установено по отношение „Диагностично - консултативен център 1- Девня“ ЕООД, че К. В. Д. не дължи сумите по Заповед за изпълнение №2994/15.05.2022г. по чл.417 ГПК, издадена по ч.гр.д. №5789/2022г. по описа на ВРС, въз основа на която е издаден изпълнителен лист и образувано ИД №1273/2022г. по описа на ЧСИ Л. Ст. - главница в размер на 55 919,80 лева и лихва в размер на 21 895,09 лева, признати за дължими по Акт за начет №11-04-18/31.08.2018 г. на АДФИ, поради погасяване по давност на правото на принудително изпълнение при изтичане на абсолютната погасителна давност по чл.27,ал.3 ЗДФИ, на основание чл.439 ГПК; и ответникът „Диагностично консултативен център 1 – Девня“ ЕООД е осъден да заплати на К. В. Д. сумата от 3129,42 евро - разноски по делото, на основание чл.78,ал.1 ГПК. Въззивникът е настоявал, че обжалваното решение е неправилно - постановено в нарушение на материалния закон (с чл. 27, ал. 3 от ЗДФИ), на процесуалния закон (съдът не извършил обективен и задълбочен анализ на доказателствата по делото и не обсъдил твърденията и възраженията на страните) и е необосновано (без мотиви за изводите и позовано на неотносима съдебна практика), като е молил за отмяната му с отхвърляне на иска и присъждане на сторените по делото разноски. Навел е оплаквания, че: - окръжният съд не обсъдил наведените в отговора на исковата молба възражения за преклудиране от силата на пресъдено нещо с решението по т.д. № 644/2022 г. на Окръжен съд - гр. Варна (по спора между същите страни по чл. 422 ГПК) на всички факти и обстоятелства, с които сега ищецът обосновавал недължимост на процесните суми, предвид че той не се позовавал в исковата си молба на нови факти, необхванати от силата на пресъдено нещо и целял пререшаване на разрешения със СПН спор; - съдът не съобразил, че изложените в исковата молба твърдения и възражения ищецът е следвало да заяви в рамките на първоначалното производство, тъй като с влизане в сила на заповедта за изпълнение (датата на влизане в сила на решението по спора по чл. 422 ГПК), вземането срещу него било установено като безспорно, а възраженията за ликвидността и изискуемостта му се преклудирали (възражения за недължимост на сумите, поради изтекла давност по чл. 27, ал.3 от ЗДФИ, ищецът можел да направи в производството по т. д. № 644/2022 г. на ВОС, доколкото сам твърдял, че преди приключването му те са били погасени по давност); - съдът не обсъдил възражението, че в хипотезата на чл. 27, ал. 3 от ЗДФИ при вреди от липси, датата на установяване на вредите е датата на съставяне на доклада за финансова инспекция, в случая - 25.09.2018 г., и че евентуално давността тече от нея; - евентуално при приетото от окръжния съд, че абсолютната давност започвала да тече от настъпване на вредата, в случая при множество вреди с различна дата, той следвало да подложи на преценка и да посочи датата на изтичане на абсолютната давност за всяка отделна вреда, което не сторил. К. В. Д., чрез адв. А., е подал писмен отговор на въззивната жалба, с който е оспорил същата и по подробни съображения за неоснователност на оплакванията и за правилността на обжалваното решение, е молил за потвърждаване на последното и за присъждане на разноските. В съдебно заседание пред настоящата инстанция въззиваемият, чрез адв. А., е поддържал отговора и е претендирал разноски. Въззивникът, чрез адв. М., е депозирал писмено становище, с което е поддържал жалбата, претендирал е разноски и е възразил за прекомерност по разноските за адвокатско възнаграждение на насрещната страна. Съдът, като извърши служебна проверка, намира обжалваното решение за валидно изцяло и допустимо, а по правилността, с оглед наведените оплаквания и след преценка на събраните по делото доказателства, намира следното: Производството пред окръжния съд е било образувано по иск по чл. 439, ал.1 ГПК на К. В. Д. срещу „Диагностично консултативен център 1 – Девня“ ЕООД за приемане на установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумите за главница в размер на 55919,80 лева и лихва в размер на 21 895,09 лева, предмет на изпълнително дело №1273/2022г. по описа на ЧСИ Л. Ст., образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден по ч.гр.д. №5789/2022г. по описа на Варненския районен съд и заповед за изпълнение №2994/15.05.2022г. по чл.417 ГПК, въз основа на Акт за начет №11-04-18/31.08.2018 г. на АДФИ, поради погасяване по давност на правото на принудително изпълнение - изтичане на абсолютна погасителна давност по чл.27,ал.3 ЗДФИ. Ищецът е поддържал, че независимо че с решението по иска на ответника срещу него по чл. 422 ГПК (решение №557/28.12.2023г. по т.д. №644/2022г. по описа на ВОС, потвърдено с решение №98/14.06.2024г. по възз.т.д. №125/2024г. по описа на ВАпС и недопуснато до касационно обжалване с определение №1876/14.04.2025г. по к.гр.д. №4097/2024г. по описа на ВКС), е било прието за установено между страните, че дължи на „ДКЦ 1- Девня“ ЕООД процесните суми, към настоящия момент тези задължения са се погасили изцяло поради изтичане на абсолютната десетгодишна давност по чл.27,ал.3 ЗДФИ, считано от възникване на задълженията (съответно в периода от 06.08.2012 г. до 24.10.2013 г. и от 27.11.2013 г. до 07.12.2015 г.), и независимо от прекъсването и спирането й. Ответникът е оспорил иска като неоснователен, молил е за отхвърлянето му и за присъждане на разноски. Изложил е съображения, че: погасителната давност е била спирана и прекъсвана и не е изтекла; силата на пресъдено нещо на решението по иска по чл. 422 ГПК е преклудирало възраженията за погасяване на задълженията по давност; евентуално – началото на давностния срок при вреди от липси се брои от датата на доклада за финансовата инспекция - 25.09.2018г. и не е изтекъл; Установена със събраните по делото доказателства е следната фактическа обстановка, по която страните не спорят: През 2018 г. е била извършена финансова инспекция на К. Д. във връзка с дейността му по управление и разпореждане с имущество на „ДКЦ 1 – Девня“ ЕООД за периода, през който е бил управител, приключила с издаване на акт за начет № 11-04-18/31.08.2018г. за сумите от 55 919,80 лева - причинени вреди на дружеството и 21 895,09 лева - лихви от деня на причиняване на вредата до съставяне на акта. Въз основа на акта за начет, по заявление на „ДКЦ 1 - Девня “ ЕООД по ч.гр.д. № 5789/2022г. по описа на ВРС, срещу К. Д. е била издадена Заповед № 2994/15.05.2022г. по чл.417 от ГПК за изпълнение на парично задължение въз основа на документ за: сумата 55 919,80 лв., представляваща главница за имуществени вреди по Акт за начет № 11-04 18/31.08.2018 г. на АДФИ, ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 09.05.2022г. до окончателното изплащане на задължението; сумата от 21 895,09 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 03.09.2013г. – 01.09.2018г., определена на основание чл.26 ЗДФИ. В срок длъжникът е подал възражение и районният съд е указал на заявителя да предяви иска за вземането си в месечен срок, считано от получаване на съобщението, което е било сторено от „ДКЦ 1 - Девня “ ЕООД с предявяването на иска по чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК на 06.10.2023 г. С влязлото на 14.04.2025 г. решение № 557/28.12.2023 г., постановено по т.д. № 644/2022 г. по описа на ВОС (потвърдено с решение № 98/14.06.2024 г. по в.гр.д. № 125/2024 г. на ВАпС и недопуснато до касационно обжалване с определение № 1876/14.04.2025 г. по гр.д. 4097/2024 г. на ВКС) е било прието за установено в отношенията между страните, че ответникът К. В. Д. дължи на ищеца „Диагностично-консултативен център 1 – Девня“ ЕООД сумата в размер на 55 919,80 лв., представляваща главница за имуществени вреди по Акт за начет № 11-04-18/31.08.2018 г. на АДФИ, ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК 09.05.2022г. до окончателното изплащане на задължението както и сумата от 21 895,09 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 03.09.2013г. 01.09.2018г., определена на основание чл.26 ЗДФИ и описана в Акт за начет №11-04- 18/31.08.2018г. на АДФИ, за които суми е издадена Заповед № 2994/15.05.2022 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 5789/2022г. по описа на Районен съд Варна, на основание чл.422, ал.1, вр. чл.415 ГПК, вр. с чл.21, ал.1 ЗДФИ. Междувременно, въз основа на молбата от 16.06.2022 г. на „ДКЦ 1 - Девня“ ЕООД и приложения изпълнителен лист №2109/16.05.2022г., издаден по ч.гр.д. №5789/2022г. на ВРС, е било образувано изпълнително дело №1273/2022 г. по описа на ЧСИ №895- Л. Ст. за принудителното събиране на задълженията. По изпълнителното дело е била пратена покана за доброволно изпълнение и са били наложени в периода 20.06.2022 г. – 28.06.2022 г. запори върху вземанията на длъжника от „МБАЛ -Девня“ ЕООД, ДКЦ „Чайка“ ЕООД и ЧСИ И. Ст., запор на МПС и възбрана върху поземлени имоти на длъжника. По запорите периодично (през 2022 г., 2023 г., 2024 г. и 2025 г.) са постъпвали суми, които ЧСИ е превеждал на взискателя. С молба от 02.05.2025 г. длъжникът Д. е поискал от частния съдебен изпълнител да прекрати изпълнителното производство за погасените поради изтичане на десетгодишна давност задължения, което с разпореждане от 02.05.2025 г. му е било отказано с мотивите, че чл.112 от ЗЗД действа занапред и първите вземания ще бъдат погасени по давност след 02.06.2031 г. Давността като правен институт съставлява определен от закона период от време, през който носителят на субективно материално право бездейства досежно упражняването му. Като санкция и превенция срещу необоснованата пасивност на титуляра на правото е законодателно уредено погасяването на възможността за принудително удовлетворяване на притезанието, с изтичане на нормативно определения период. Общата уредба е в чл. 110 и сл. ЗЗД. Съгласно чл. 110 ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Според чл. 117 ЗЗД от прекъсването на давността почва да тече нова давност; ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. Според чл.115, ал.1, б „ж“ ЗЗД давност не тече докато трае съдебният процес относно вземането. Съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД, след установяване на вземането със съдебно решение започва да тече нова давност. За нейното прекъсване е необходимо предприемането на действия за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. "в" ЗЗД. Погасителната давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. С разпоредбата на чл. 112 ЗЗД, в сила от 2.06.2021 г., е предвидена и абсолютна десетгодишна погасителна давност за парични вземания срещу физически лица, независимо от прекъсването й, освен когато задължението е отсрочено или разсрочено и при посочени в същата разпоредба изключения. В чл. 27 на специалния закон – ЗДФИ също е уредена погасителна давност, но само за търсене на имуществена отговорност по този закон. Така разпоредбата на чл. 27, ал.1 ЗДФИ гласи, че имуществената отговорност, включително лихвите, се погасяват с изтичане на 5-годишна давност от деня на причиняването на вредата, а ако този ден не може да се установи - от деня на откриването й. Според ал.2, давността по ал. 1, освен при условията на Закона за задълженията и договорите, се прекъсва и със съставянето на акт за начет, а според ал.3, независимо от спирането и прекъсването на давността, имуществена отговорност по този закон не се търси, ако са изтекли 10 години от причиняване на вредата. В случая, ищецът се позовава на абсолютна погасителна давност по чл. 27, ал.3 от ЗДФИ. По смисъла на чл. 27, ал. 3 от Закона за държавната финансова инспекция (ЗДФИ), изразът имуществена отговорност по този закон „не се търси“, означава, че държавата губи правото си да реализира вземането по съдебен или принудителен ред, ако са изтекли 10 години от деня на причиняване на вредата. Имуществената отговорност по този специален закон, обаче е била търсена на ищеца и вземането срещу него е било реализирано по специалния закон с влязлото в сила решение по чл. 422 ГПК. С това решение, задължението на ищеца се е превърнало в съдебно признато такова. За такова (съдебно признато) вземане важи общата разпоредба на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, че след установяване на вземането със съдебно решение започва да тече нова давност, която е петгодишна и за нея се прилагат общите правила за прекъсването й. За това вземане ще важи и общата десетгодишна абсолютна погасителна давност по чл. 112 ЗЗД, но считано едва от 2.06.2021 г. Вярно е, че погасителната давност по чл. 27, ал.3 от ЗДФИ (която има приложение до момента на реализиране на вземането по специалния ЗДФИ), като абсолютна такава, може да се релевира и във висящо производство по 422 ГПК (в каквато насока е и практиката на ВКС в цитираното от ищеца решение № 427 от 06.01.2014 г. на ВКС по гр.д. № 1202/2013 г., IV г.о. и в цитираното в обжалваното решение на окръжния съд определение №924/25.02.2026г. на ВКС по гр. дело №4700/2025г., IV г.о.), но за нея съдът не следи служебно, а се произнася само по възражение на длъжника, каквото в случая той не е направил и искът по чл. 422 ГПК срещу него е уважен. С постановяване на съдебното решение по иска по чл. 422 ГПК и признаване на вземането по акта за начет, тези възражения по отношение на вземанията, за които десетгодишната давност към момента на приключване на устните състезания във въззивната инстанция е изтекла, са се преклудирали по силата на пресъдено нещо на решението. Ищецът не може да ги прави отново. Възраженията за давност, за вземанията по отношение на които давността към този момент не е била изтекла, ищецът също не може да прави, защото отговорността му по ЗДФИ е била вече реализирана и разпоредбата на чл. 27, ал.3 ЗДФИ не намира приложение. Затова, вземането на взискателя към ищеца, произтичащо от акта за начет и предмет на изпълнителното дело, не е погасено поради изтичане на абсолютна десетгодишна давност по чл. 27, ал.3 ЗДФИ и искът му е неоснователен. В този смисъл са основателни оплакванията на въззивника. Само за пълнота на изложението следва да бъде посочено, че за съдебно признатото вземане на взискателя не е изтекла и петгодишната погасителна давност, тъй като са налице изпълнителни действия и давността е прекъсвана периодично (по запорите постъпват суми от 2022 г., включително и през 2025 г.), а общата абсолютна десетгодишна давност по чл. 112 ЗЗД започва да тече от 02.06.2021 г. и също не е изтекла. Изложеното налага извода, че искът по чл.439 ГПК на К. В. Д. против „Диагностично - консултативен център 1- Девня“ ЕООД, като неоснователен, подлежи на отхвърляне. Като постановяващо противоположен на посочения резултат, решението на окръжния съд следва да бъде изцяло отменено. С оглед изхода от спора и на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, ищецът дължи заплащане на сторените от ответника разноски, които за първоинстанционното производство са в размер на сумата от 3 600 лв. с равностойност 1840,65 евро – договорен и платен по банков път адвокатски хонорар на адв. М., а за въззивното производство са в размер на сумата от 795,72 евро - заплатена държавна такса. По изложените съображения, Апелативен съд - гр.Варна,