Решение № 393 от 18.2.2026 г. на Районен съд - Бургас по дело № 5450/2025 г.

Производството е образувано по искова молба на Й. Х. К., ЕГН ••••••••••, адрес: гр. Б••••• против „Дженерали застраховане” АД, ЕИК ••••, със седалище и адрес на управление: гр. С•••••, представлявано от Р.Д. и Н.С., за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата 10000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени й като пътник в автобус на градския транспорт вследствие на настъпило застрахователно събитие на ••••• г., сумата от 4926,80 лева обезщетение за имуществени вреди вследствие на инцидента за проведено лечение, които суми са сдължими по договор за застраховка „злополука“ на пътниците в автобус на „•••••“ ЕООД, сключен с ответното дружество, ведно със законната лихва върху претендираната сума от подаване на исковата молба на 22.07.2025 г. до окончателното изплащане на задължението. Ищецът твърди, че на ••••• г. в гр. Бургас пътувала с автобус на „•••••“, рег. № •••• с водач Н.Я., който управлявал автобуса доста припряно, като поради внезапно спиране от негова страна К. политнала напред от инерционните сили и ••••• й се усукала около вертикалния прът, където се била хванала, при което почувствала силна болка. Стигайки до УМБАЛ Бургас, К. решила да слезе от автобуса, за да потърси лекарска помощ, Приета била за лечение за периода от ••••• г. до 29.08.2023 г. с диагноза фрактура на ••••• с вътрешна фиксация, за което заплатила поставен имплант в размер на 2200 лева. Три месеца след увреждането болките продължили, което наложило нова операция на ••••• в „••••“, където ищцата била хоспитализирана от 19.12.2023 г. до до 21.12.2023 г. Впоследствие К. постъпила в Университетска болница „С••••“, където престояла от 25.04.2024 г. до 28.04.2024 г. и лечението продължило. За престоя си в болници и манипулации, както и лекарства ищцата заплатила сума в размер на общо 4926,80 лева. Болките и неудобството продължавали и до настоящия момент. След определена от ТЕЛК трайна загуба на работоспособност е предявила претенция пред застрахователя по застраховка „Злополука“ – „Дженерали застраховане“ АД, но те са отказали да заплатят обезщетение, като се позовали на предвиден в Общите им условия едногодишен срок от инцидента до датата на решението на ТЕЛК, който в случая не бил спазен. Счита тази разпоредба в Общите условия за противоречаща на закона. Моли съда да уважи исковете и осъди ответника да й заплати направените по делото разноски. Ответното дружество е оспорило предявените искове. Посочено е, че процесната застраховка „Злополука“ на лицата в превозни средства не предоставя покритие за неимуществени и имуществени вреди от злополука. При застраховките с уговорена/фиксирана сума за плащане като настоящата при събитие се дължи уговорената сума, като реално претърпените вреди са без значение. Това се дължи на обстоятелството, че тези застраховки нямат пряко обезщетително действие, тъй като при проявление на застрахователното събитие не се дължи компенсиране на настъпилите вреди в размера, в който са причинени, а плащане на предварително уговорената сума. Предявените от ищеца претенции попадат в обхвата на застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, но не и в покритието на застраховка „Злополука“ на пътниците в средствата за обществен превоз. На следващо място е посочено, че съгласно т. 49 от Общите условия на застрахователя при трайна загуба на работоспособност вследствие на злополука застрахователят изплаща процент от застрахователната сума, равен на процента на загубената работоспособност на застрахования. Освидетелстването се извършва от ТЕЛК или НЕЛК след окончателно и пълно стабилизиране на застрахования след получените при злополуката увреждания, но не по-рано от три месеца от датата на злополуката и не покъсно от една година след нея. В случая трудовата неработоспособност е установена с ЕР на ТЕЛК № •••••/12.05.2025 г., в което е посочена като начална дата на инвалидизацията (т. е. трайно намалената работоспособност) 18.03.2025 г., която начална дата е 19 месеца след датата на злополуката, т. е. повече от периода по т. 45.2. и т. 49.2. от Общите условия. Евентуално сочи, че при основателност на претенцията за застрахователна сума, то дължимият размер съгласно договореното в ОУ и полицата следва да е 10 % от лимита по полицата, съответен на 10 % нетрудоспособност, определени в телковото решение, т. е. 5001 лева. Неоснователността на главния иск води до неоснователност и на акцесорния иск за лихви от претендираната датата до окончателното погасяване на търсеното вземане. Моли се съда да отхвърли исковете и присъди на дружеството съдебно-деловодни разноски. Съдът, като взе предвид постъпилите по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното: С определението на съда по чл. 146 ГПК е прието за безспорно обстоятелството относно наличие на застрахователно правоотношение по застраховка „Злополука“ на лицата в превозни средства между ответното дружество и собственика на автобус с рег. № ••••. Това се установява и от приложената застрахователна полоца между „Дженерали застраховане“ АД и „•••••“ ЕООД по застраховка „Злополука на пътниците в средствата за обществен превоз“ с период 08.03.2023 г. – 07.03.2024 г., ведно с Общи условия към нея. Видно от приобщената към делото епикриза К. е постъпила в УМБАЛ - Бургас в периода ••••• г. – 29.08.2023 г. с диагноза фрактура радии ••••• (•••••), като е проведено оперативно лечение. Приложено е и съдебномедицинско удостоверение, видно от което при прегледа на К. след инцидента същата е с гипсова имобилизация, обхващата •••• от ••• става до ••••, които са открити. Приложена е фактура за поставен имплант и документи за извършени разходи за лечение и лекарства. Приложена е епикриза, издадена от МБ „••••“, видно от която К. е била в болницата в периода 19.12.2023 г. – 21.12.2023 г. с извършена оперативна процедура. Приложена е епикриза, издадена от УБ „••••“, видно от която К. е била в болницата в периода 25.04.2024 г. – 28.04.2024 г. с извършена оперативна процедура. Представено по делото е експертно решение № ••••• от 12.05.2025 г., издадено от експертна комисия към МБАЛ „••••" ЕООД на Й. К., с което й е определена 52 % степен на увреждане без чужда помощ с дата на инвалидизация 18.03.2025 г. (дата на медицинското направление), водеща диагноза „последици от счупване на ниво •••••“ и други диагнози: „•••••“, „последици от ••••“, „••••“. В мотивите на решението е посочено, че за състояние след мозъчен •••• се определя 50 % ВСУ, а за състояние ограничение на движенията на •••• – 10 % ВСУ, краен процент 52 %. На 17.04.2025 г. е депозиране искане за плащане от К. до застрахователя – ответник за настъпилото произшествие с искане за заплащане на сумата от 8000 лева, като с писмо от 20.06.2025 г. ищцата е уведомена, че не са налице основания за изплащане на застрахователно обезщетение. Събрани по делото са гласни доказателства. Свидетелят К.К. е посочил, че е съпруг на ищцата. Тя му се обдаила, за да му съобщи за инцидента, който станал с нея, че й е счупена ••••• и че е в болницата. К. отишъл там и ортопедът казал, че трябва да се направи операция на •••••, защото иначе може да зарасне накриво. Направили операцията на следващия ден, но тя не била сполучлива и се получило втвърдяване на •••• – не можела да ги свива. Направили втора операция в болница в Меден рудник, но тя също не била с добър резултат. Наложила се трета операция, която направили в София, тя била сполучлива, но поради многото интервенции и рязания се получило неизлечимо заболяване на •••••. Разходите за лечението били високи - около 5000 лева, и продължавали да се трупат, защото ••••• все още не била излекувана, ставало все по-зле и продължавали да ходят в София. Преди да се случи инцидентът двамата съпрузи работели като проектанти, но тя вече не можела да работи на компютър заради •••••. Тя продължавала да си върши домакинската работа, но •••• й били втвърдени и й било трудно. При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното: Правната квалификация на предявените искове е чл. 474 КЗ. За да бъде уважен предявеният главен иск, е необходимо да са налице няколко предпоставки: наличието на валидно застрахователно правоотношение по договор за застраховка „Злополука“ на пътниците в средствата за обществен превоз, настъпило застрахователно събитие на пътник в средство за обществен превоз – в случая автобус, злополука, при която е причинена смърт или трайна загуба на работоспособност на пътник, причинно-следствена връзка между застрахователното събитие и настъпилата трайна загуба на работоспособност. Ищецът основава претенцията си, насочена срещу застрахователя „Дженерали застраховане“ АД, на сключен между ответника и дружеството, в чийто автобус е пътувала К. в момента, в който е получила увреждането – „•••••“ ЕООД, застрахователен договор. Обстоятелствата относно това, че между дружествата е сключена договор за застраховка „Злополука на пътниците в средствата за обществен превоз“ с период на действие 08.03.2023 г. – 07.03.2024 г., че ищцата е пострадала като пътник в автобус на „•••••“ ЕООД – при спиране на автобуса е усукала ••••• си около вертикален прът, за който се е държала, както и че от инцидента е получила •••••, не са спорни между страните по делото. Установяват се и от приложените писмени и гласни доказателства. Спорно е обстоятелството дали за ищцата е възникнало право да търси от застрахователното дружество застрахователна сума вследствие на увреждането. Съгласно разпоредбата на чл. 474, ал. 1 КЗ „отговорността на застрахователя за изплащане на застрахователната сума или на съответната част от нея се поражда в случаите, когато вследствие на злополука, покрита по договора за застраховка по чл. 471, е причинена смърт или трайна загуба на работоспособност на пътник“, а съгласно ал. 2 на същата разпоредба „при настъпване на злополука застрахованият пътник или неговите наследници имат право да искат от застрахователя, с който е сключен договорът, да плати застрахователната сума или съответната част от нея“. Застраховката „злополука“ на пътниците в средствата за обществен превоз по застрахователната полица, сключена с „Дженерали Застраховане“ АД, покрива единствено рисковете смърт от злополука и трайна загуба на работоспособността до застрахователна сума за едно място 50 001 лева и не покрива допълнителни рискове като посочените в исковата молба – неимуществени и имуществени вреди от застрахователното събитие над този размер. Изцяло в правомощията на ищеца е да определи към кой застраховател и на какво основание да насочи претенцията си – дали срещу застрахователя по застраховка „Злополука“, или срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“, като съдът е обвързан в произнасянето си от това коя защита търси ищеца. К. е насочила претенцията си срещу застрахователя по застраховка „Злополука“, но неправилно в петитума си е използвала понятията обезщетение за неимуществени вреди и обезщетение за имуществени вреди. В случая отговорността на застрахователя е за заплащане на застрахователна сума – такъв е терминът, предвиден в закона. Въпреки че ищецът чрез процесуалния му представител не е употребил този термин, а е посочил в исковата молба, че претендира обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, в обстоятелствената част на исковата молба и в поясненията, дадени в съдебно заседание по реда на чл. 143 ГПК, процесуалният представител е посочил, че претенцията му е по повод сключен застрахователен договор по застраховка „Злополука“ на пътниците в автобус на „•••••“ ЕООД, застрахован при ответното дружество, в който се е возила ищцата, позовал се е на относимите законови разпоредби. Ето защо и следва да се приеме, че предявеният иск е именно такъв по чл. 474 КЗ, в който смисъл е и докладът на съда, срещу който възражения не са направени, и въпреки неправилно използваната в исковата молба терминология, всъщност се касае за претенция за заплащане на застрахователна сума по договор за застраховка „Злополука“, която сума също има характер на обезщетение. В този смисъл съдът намира, че искът е насочен срещу материално легитимирано да отговаря лице, доколкото ответникът е застраховател по договор за застраховка, действала към датата на инцидента, настъпил в автобус на градския транспорт, застрахован при дружеството. По отношение на следващото направено възражение, а именно, че ответникът не отговаря за заплащане на обезщетението, тъй като трудовата неработоспособност е установена с решение на ТЕЛК от 12.05.2025 г., в което е посочена като начална дата на инвалидизацията 18.03.2025 г., а това е 19 месеца след датата на злополуката, т. е. повече от периода по т. 45.2. и т. 49.2. от Общите условия, съдът намира следното: Разпоредбата на т. 45.2 от Общите условия към процесната застраховка гласят, че „нашето задължение да изплатим застрахователна сума/обезщетение за настъпили смърт, трайна загуба на работоспособност или друг покрит по полицата риск, възниква, в случай че: 45.1. злополуката е настъпила в срока на застраховката; 45.2. смъртта/трайната загуба на работоспособност са настъпили най-късно до една година от деня на злополуката и са в причинна връзка с нея; 45.3. уврежданията, довели до временна неработоспособност от злополука, са се проявили и са диагностицирани за пръв път до един месец и повторно до три месеца от датата на злополуката“, а съгласно т. 49.2. „освидетелстването се извършва само след окончателно и пълно стабилизиране на застрахования след получените при злополуката увреждания, но не по-рано от три месеца от датата на злополуката и не по-късно от една година след нея“, а в т. 49.3. е посочено, че „ако по уважителни, независещи от нас или застрахования, причини освидетелстването от ТЕЛК/НЕЛК се извърши след изтичането на едногодишния срок, ние приемаме определения процент на трайна загуба на работоспособност, в случай че забавата не е повече от четири месеца след изтичане на едногодишния срок по предходната точка“. Съдът намира, че цитираните клаузи от Общите условия, предвиждащи срок за настъпването на трайната работоспособност до една година от датата на злополуката, са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 6 ЗЗП. За това съдът следи служебно и без направено от ищеца възражение съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК, като ищцата безспорно се явява потребител на застрахователни услуги по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. С посочените разпоредби от общите условия се предвижда освобождаване от отговорност на застрахователя да изпълни едно свое задължение при настъпил покрит риск, каквото ограничение поначало не е предвидено в самия договор, както и в закона. Поставеното условие да не е изтекъл определен срок между датата на инцидента и датата на инвалидизация, посочена в решението на ТЕЛК, е свързано с наличие на обективни фактори, които няма как да бъдат избегнати. Установяването на този факт, касаещ датата на инвалидизация, зависи не само от волята и поведението на застрахования, а определящо значение има дейността на други органи. Съгласно чл. 61, ал. 1, т. 4 от Наредбата за медицинската експертиза експертизата на трайно намалената работоспособност включва определяне на началната дата на трайно намалената работоспособност (дата на инвалидизиране). Различните хипотези за определяне на датата на инвалидизиране са уредени в нормата на чл. 70 НМЕ, като съгласно ал. 1 дата на инвалидизиране се определя, когато се определя процент трайно намалена работоспособност (вид и степен на увреждане). Съгласно чл. 70, ал. 4 (посочена в процесното решение на ТЕЛК), когато лицето не е ползвало отпуск по болест или не работи, датата на инвалидизиране се определя въз основа на медицинските документи и здравословното му състояние при освидетелстването – в мотивите пише, че датата 18.03.2025 г. е датата на медицинското направление. Когато липсва медицинска документация и здравословното състояние на лицето не дава достатъчно основание, за дата на инвалидизиране се определя датата на издаване протокола на ЛКК (чл. 70, ал. 4 от НМЕ в приложимата редакция). Т.е. посочената в решението на ТЕЛК дата в случая не е датата, на която е настъпила инвалидизация на лицето, а е датата, на която е издаден определен документ – в случая медицинско направление, което няма никаква относимост към датата, на която за ищеца реално са настъпили данни за неработоспособност. Основавайки правото си на отказ за изплащане на застрахователна сума при настъпил застрахователен риск на факт, който стои в голяма степен извън волята и поведението на застрахования, а не се дължи на неизпълнение на задължения на застрахования, които да рефлектират неблагоприятно върху проявлението на риска или върху възможността за ограничаване и предотвратяване на вредите, съдът намира, че тази уговорка в общите условия не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Застрахователят прехвърля отговорността и риска на застрахования, тъй като за изпълнение на указанията на така посочената разпоредба е нужно съдействие от трети лица – в случая органите на медицинска експертиза, каквито са ТЕЛК и НЕЛК. Ето защо и сочените разпоредби са нищожни по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП във вр. с чл. 143, ал. 2, т. 6 ЗЗП. С оглед установената нищожност на предвидените в общите условия към договора за застраховка клаузи на чл. 45.2 и 49.2 в частта, в която е предвидено, че трайната загуба на работоспособност следва да е настъпила най-късно до една година от деня на злополуката и застрахованият следва да е освидетелстван не по-късно от една година от датата на злополуката, застрахователят не може да се позовава на тях като основание да откаже изплащане на застрахователна сума. Настъпилата частична трайна неработоспособност – ограничени движения на дясна гривенна става, е в пряка причинно-следствена връзка с претърпяната от ищцата злополука в срока и по време на действие на застрахователния договор и не се дължи на други обстоятелства, за които застрахователят не отговаря. Ето защо предявеният иск за заплащането й се явява доказан по основание. По отношение определяне на размера му съдът взе предвид уговореното в полицата застрахователно покритие, както и определеният в решението на ТЕЛК % трайна неработоспособност. В процесната полица е уговорена застрахователна сума за едно място 50001 лева при смърт, а при трайна загуба на работоспособност от злополука – процент от тази сума, равен на процента на загубената трудоспособност, определен от ТЕЛК. Ищцата има издадено експертно решение от ТЕЛК от 12.05.2025 г., като същото е издадено за това и за други заболявания на ищцата. От процесната злополука за К. – последици от счупване на ниво ••••• е призната трайна неработоспособност в размер на 10 %, поради което и ищецът има право да получи по застраховката 10 % от застрахователната сума, която възлиза на сумата 5000,10 лева. Сумата е фиксирана, не се определя по справедливост и за нея не се извършва преценка за достатъчност, или не. Отговорността за обезщетение при временна неработоспособност не включва произтичащите от инцидента вреди във връзка с претърпени болки и страдания от телесно увреждане, нито имуществени такива. Тази отговорност се носи от застрахователя по договор за застраховка Гражданска отговорност, който не е ответникът. Ето защо и исковата претенция следва да бъде уважена до размера от 5000,10 лева (2556,51 евро), а за разликата до пълния претендиран размер от общо 14926,80 лева следва да бъде отхвърлена. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сторените разноски съразмерно на уважената част от иска. Процесуалният представител на ищеца е представил договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 1750 лева, от които платени в брой 500 лева, а остатъкът от 1250 лева – по чл. 38, ал. 2 ЗА. Съдът намира, че така уговорено, адвокатското възнаграждение следва да бъде присъдено само до размера, който реално е заплатила ищцата. В случая не може да се приеме, че между страните по договора – адв. К. и Й. К., е сключен договор с уговорка за осъществяване на безплатна адвокатска помощ, доколкото в представения по делото договор е уговорено плащане на адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева, което автоматично изключва другата уговорка правната помощ да се осъществява безплатно – очевидно не е безплатна, а ищцата е заплатила уговорено възнаграждение. Предпоставките за уважаване на искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на страната по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА са между тях да е уговорено оказването на безплатна адвокатска помощ и съдействие на съответното основание по чл. 38, ал. 1 ЗА и да липсват данни, опровергаващи заявлението на страните по договора, че тя е осъществена безплатно (в този смисъл са напр. Определение № 515/02.10.2015 г. по ч. т. д. № 2340/2015 г. на ВКС, I т. о., Определение № 60338/07.10.2021 г. по ч. т. д. № 1226/2021 г. на ВКС, I т. о., Определение № 163/13.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2266/2016 г. на ВКС, I г. о.). В случая по делото е представен договор за правна защита и съдействие, в който е договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждение по чл. 36, ал. 2 ЗА. Ето защо и не може да се присъди в полза на адв. К. адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА за настоящата инстанция. Ето защо и ответникът дължи на ищеца разноски за реално заплатено адвокатско възнаграждение, съразмерно на уважената част от иска, в размер на 167,49 лева (85,63 евро). Ищецът също дължи разноски на ответника съразмерно на отхвърлената част от иска. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК съдът определя на ответната страна юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева (76,69 евро). Ответникът следва да бъде осъден да заплати дължимата държавна такса за производството, тъй като ищцата е освободена от заплащане на такава на основание чл. 83, ал. 2 ГПК. Същата възлиза на сумата 200 лева (102,26 евро). Водим от горното, Бургаският районен съд