Решение № 1579 от 10.3.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 4525/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК. Подадена е въззивна жалба от ответниците И. А. С., М. В. С. и Т. А. С. срещу Решение № 21946/03.12.2024 г. постановено по гр.д. № 68698/2023 г. по описа на СРС, 140 състав, с което е признато за установено, на основание чл.439 от ГПК, че О. И. П. не дължи на М. В. С., на Т. А. С. както и на И. А. С. сумата в общ размер на 27 243,34 лв. /двадесет и седем хиляди двеста четиридесет и три лева и тридесет и четири стотинки/, по издаден изпълнителен лист от 17.05.2002г., по НОХД №1/2001г., по описа на ОС - Ловеч, поради настъпила погасителна давност. Във въззивната жалба се твърди, че процесното решение е неправилно, поради нарушения на материалния закон и необоснованост, като се излагат следните съображения: В изпълнителното производство ищецът подавал молби за разсрочване на плащанията (по 50 лв. месечно) и за промяна на начина на изпълнение (замяна на запор върху сметки със запор върху заплата), които действия представлявали признание на дълга и прекъсвали давността.Счита, че по делото били предприети множество изпълнителни действия по чл.116, б.в. от ЗЗД, които прекъсвали давността- запори върху банкови сметки, МПС и трудово възнаграждение. Поддържа, че били извършвани ежемесечни плащания, като последното документирано било от 06.06.2022 г., респ. извършването и приемането на плащания по изпълнителното дело изключвало възможността давността да тече за този период. Твърди се, че СРС неправилно не отчел плащанията, извършени от съпругата на длъжника, тъй като тя посочила основанието (дълга на съпруга си) и взискателите приели плащането, като трябвало да се зачете като действие, прекъсващо давността. По изложените съображения моли съдът да отмени процесното решение и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли така предявените искове. В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивна жалба от О. И. П., в която се излага становище за нейната неоснователност. Твърди се, че последното валидно изпълнително действие по делото от 2016 г. било извършено на 19.05.2016 г., като към 20.05.2021 г. давността била изтекла. Поддържа, че новото изпълнително дело било образувано през 2023 г. за погасено по давност вземане, поради което извършените по него действия нямат правна стойност. Счита, че първата инстанция правилно е приела, че молбите на длъжника за разсрочване и за вдигане на запор не съставляват признание на дълга по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, но дори и да се приемат за такива, те са от 2016 г. и не спират течението на давността до 2023 г. Твърди се, че по делото липсвало споразумение за разсрочване, тъй като кредиторите сами са представили доказателства, че не са се съгласили на плащане по 50 лв., а са поискали 30% от сумата наведнъж, респ. липсвало договорно разсрочване, което да спре давността. Навежда, че доброволните плащания, извършвани от съпругата на длъжника, не били резултат от изпълнителни действия и не прекъсвали давността. Счита, че извършените плащания не освобождавали кредиторите от задължението да поддържат изпълнителния процес активен. По изложените съображения моли съдът да потвърди процесното решение. Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното: Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е основателна. Първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото обаче е неправилно, като съображенията за това са следните: С процесното решение първата инстанция е уважила предявения по чл.439 ГПК иск от ищеца срещу ответника за признаване за установено, че не дължи сумите по изпълнителен лист от 17.05.2002г., по НОХД №1/2001 г., поради изтекла погасителна давност. За да постанови така обжалваното решение, първата инстанция е приела че в периода след 25.06.2015 г. по изпълнителното дело липсвали доказателства да са извършвани изпълнителни действия, а извършените плащания от съпругата на длъжника не представлявали признание на дълг и не прекъсват давността, поради което същата била изтекла преди 19.06.2023 г., когато била подадена молба за образуване на нова изпълнително производство. От фактическа страна по делото се установяват следните обстоятелства: С Решение № 10/16.03.2001 г. по НОХД № 1/2001 г. по описа на Ловешкия окръжен съд, ищецът е осъден да заплати на следните суми, представляващи обезщетения за имуществени и неимуществени вреди: на М. С. 12 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди; на Т. С., чрез нейната майка М. В. С. 15000 лв.: на И. С., чрез неговата майка М. В. С. 15000 лв.; на М. В. С. 1833 лв., обезщетение за имуществени вреди ; За тези суми е бил издаден Изпълнителен лист от 17.05.2002 г. по НОХД № 1/2001 г. по описа на Ловешки окръжен съд. Част от задължението по изпълнителния лист е било погасено от ЗД, „Витоша" АД, въз основа на сключен от ищеца договор за гражданска отговорност, както следва: на М. В. С. е била изплатена сума в размер на 8 700 лв.; на Т. А. С. е била изплатена сума в размер на 10650 лв; на И. А. С. е била изплатена сума в размер на 10 650 лв., като плащанията са били извършени в период юли- август 2002 г. Въз основа на издадения изпълнителен лист на 05.12.2002 г. въззивниците образували изп. дело № 4849 по описа на СИС при Софийски районен съд, втори отдел, десети участък. На 05.05.2016 г. изпълнителното дело било прехвърлено за продължаване на изпълнението при ДСИ Г. при СИС при Районен съд Варна, като било образувано под номер 20163110404059. По и.д. 20163110404059, били извършени общо 76 частични плащания в общ размер на 6350 лв. (шест хиляди триста и петдесет лева) от съпругата на ищеца, като във всяко едно платежно нареждане като задължено лице е посочено името на съпруга й- О. П., а в основанието за плащане е посочен номера на изпълнителното дело. Плащания са били извършвани както следва: през 2016 г. са извършени 8 месечни плащания, всяко едно в размер на 50 лв., в общ размер на 400 лв.; през 2017 г. са извършени 12 плащания, всяко едно в размер на 50 лв., в общ размер на 600 лв.; през 2018 г. са извършени 12 плащания по 50 лева и 7 плащания по 100 лв. в общ размер на 950 лв.; през 2019 г. са извършени 12 плащания, всяко едно в размер на 100 лв. в общ размер на 1200 лв. (хиляда и двеста лева); през 2020 г. са извършени 12 плащания, всяко едно в размер на 100 лв., в общ размер на 1200 лв. ; през 2021 г. са извършени 12 плащания, всяко едно в размер на 100 лв. в общ размер на 1200 лв.; през 2022 г. са извършени 8 плащания, всяко едно в размер на 100 лв. в общ размер на 800 лв. От събраните по делото доказателства се установява, че с молба 07.05.2016 г. длъжникът е поискал от съдебния изпълнител да му бъде позволено да внася по 50 лева всеки месец. Всяко едно от тези плащания е извършено доброволно, а не чрез принудително събиране, като сумите са внасяни/нареждани от съпругата на ищеца Н.С. П.а по сметка СИС при Районен съд Варна. С молба от 30.08.2016 г. длъжникът е поискал да бъде вдигнат запора на банковата му сметка и да бъде наложен запор върху трудовото му възнаграждение. С молба от 26.10.2016 г., М. С. е поискала длъжникът по делото да внесе 30% от сумите по изпълнителния за да бъде удовлетворена молбата му да бъде вдигнат запора върху банковите му сметки и вместо това да бъде наложен запор върху трудовото му възнаграждение. След 26.06.2015 г. по изпълнително дело 4849/2002 г. са били извършени следните изпълнителни действия: на 18.03.2016 г. е наложен запор върху банковите сметки на длъжника в „ ОББ“ АД; на 23.03.2016 г. е наложен запор върху банковите сметки на длъжника в „ Юробанк България“ ЕАД; на 13.04.2016 г. е наложен запор върху банковите сметки на длъжника в „ Търговска Банка Д“ АД. По молба на ответниците от 19.06.2023г., е било образувано изпълнително дело 20233110402100 по описа на ДСИ при РС – Варна. П това изпълнително дело са извършени следните изпълнителни действия: на 04.08.2023 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, на 15.08.2023 г. е наложен запор върху банковите сметки на длъжника в „ Първа инвестиционна банка“ АД, а на 16.08.2023 г. е наложен запор върху банковите сметки на длъжника в банка „ДСК“ АД. При така установената фактическа страна от правна съдът намира следното: В ППВС № 3/1980 г. се приема, че погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. С т.10 от ТР №2/2013 г. на ОСГТК се прие, че ППВС № 3/1980 г. е изгубило сила, а с ТР №3 /2020 г. на ОСГТК се прие, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. При съобразяване на така дадените задължителни указания следва, че до 26.06.2015 г. погасителна давност за процесните вземания не е текла. В т.10 от мотивите на ТР №2/2013 г. на ОСГТК е прието, че прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. От събраните по делото доказателства се установява, че давността за процесните вземания е била прекъсвана на 18.03.2016 г., 23.03.2016 г. и 13.04.2016 г. с налагане на запор върху банковите сметки на длъжника, респ. от тогава е започнала да тече нов срок на погасителна давност. Основният спорен по делото въпрос е дали извършените 76 на брой частични плащания в периода 2016 г.- 2022 г. представляват признание на дълга по чл.116, б. А от ЗЗД. Съгласно трайната съдебна практика, признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. За да е налице признаване на вземането по смисъла на чл. 116 б. "а" ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. В този смисъл е и трайната практика - решение № 100 от 20.06.2011 г. по т. д. № 194/2010 г. на II ТО на ВКС, решение № 98 от 26.07.2013 г. по т. д. № 851/2012 г. на I ТО на ВКС. С Тълкувателно решение № 4/14.10.2022 г. по тълк. дело № 4/2019 г., ОСГТК на ВКС се прие, че изявлението или действията на длъжника, с които се признава вземането, не е задължително да бъдат направени в присъствието на кредитора. Прекъсващо погасителната давност по чл. 116, б. "а" ЗЗД е всяко поведение на длъжника, което по своето съдържание ясно и недвусмислено манифестира съзнанието му за съществуване на дълга, ако начинът, по който и обстоятелствата, при които е осъществено, по естеството си предполагат достигането му до знанието на кредитора. В случая е налице изрично обективирано от ищеца волеизявление , насочено към кредитора и получено от последния, волеизявление, с което категорично и недвусмислено се заявява съществуването на все още неизпълнено конкретно задължение към кредитора, което волеизявление несъмнено представлява признаване на вземането, прекъсващо давността по смисъла на чл. 116, б. "а" от ЗЗД, направено след като погасителна давност е започнала да тече, но преди нейното изтичане. От изложеното следва, че давността е била прекъсната на 07.05.2016 г., когато длъжникът е поискал да внася по 50 лева всеки по изпълнителното дело След това давността е била отново прекъсната многократно с оглед осъществените от длъжника доброволни плащания по изпълнителното дело през периода от 17.05.2016 г. до 05.07.2022 г. Така всяко едно плащане на задължението от длъжника по изпълнителното дело е довело до прекъсване на давността. Ирелевантно е дали сумите се плащат по изпълнителното дело въз основа на наложен запор или доброволно от длъжника. Ирелевантно е дали и сумите постъпват от длъжника или от трето лице, при условие че в платежния документ ясно е посочено, че се изплаща задължението на длъжника ( какъвто е и процесния случай), защото за кредитора е без значение дали парично му вземане се плаща от длъжника или от трето лице. Всяко плащане в рамките на изпълнителния процес и щом е по повод на него, се счита за резултат на изпълнителното производство и е част от него. Постъпването на суми с вноски от длъжника е аналогично на провеждане на принудително изпълнение и при получаване на плащания от длъжника няма причина кредиторът постоянно да иска нови изпълнителни действия, респ. извършените от длъжника доброволни плащания в хода на изпълнителното дело, освобождават взискателя от задължението да поддържа висящността на производството чрез искания за извършване на изпълнителни действия, поради което не може да се обоснове извод, че взискателя е бездействал. Не могат да бъдат споделени доводите на ищеца, че в случая давността не била прекъсната, тъй като липсвало споразумение между кредиторите и длъжника. Както вече беше посочено по- горе признанието на дълг представлява едностранно волеизявление на длъжника, а не договор, поради което съгласие на кредитора не е необходимо. По изложените съображения съдът намира, че давността за процесните вземания е била прекъсвана многократно в периода 2016 г.-2022 г., като в рамките на и.д. 20163110404059 давността е била прекъсната за последен път на 05.07.2022 г. откогато е започнала да тече нова петгодишна давност ( изложените до тук съображения се споделят в константната практика на ВКС по подобен вид спорове- Определение № 50394 от 2.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1508/2022 г., I т. о., ТК, Определение № 2869 от 5.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 581/2023 г., III г. о., ГК, Определение № 3784 от 28.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1568/2023 г., IV г. о., ГК и определение № 310/19.04.2021 г. по гр. д. № 241/2021 г. на ВКС, III г. о.) . След това давността е била прекъсната отново на 16.08.2023 г., когато е бил наложен запор върху банковите сметки на длъжника в банка „ДСК“ АД по изпълнително дело 20233110402100 и от този момент е започнала да тече нова петгодишна давност. Обстоятелството, че съдебния изпълнител неправилно е прекратил и.д. 20163110404059, поради настъпила перемпция е без правно значение, защото както се прие в ТР № 2/2023 г. на ОСГТК перемпция и давността са различни институти и погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. По изложените съображения съдът намира, че давността за процесните вземания не е изтекла, поради което решението на първата инстанция следва да бъде отменено, а предявения иск отхвърлен. По разноските: По разноските пред първата инстанция: При този изход на спора разноски се дължат на ответниците на основание чл.78,ал.3 от ГПК. Претендира се сумата от 2850 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана правна и защита и съдействие в производството пред първата инстанция. Срещу така претендираното адвокатско възнаграждение е направено възражение за прекомерност от насрещната страна, което съдът намира за основателно, тъй като минималния размер на възнаграждението на адвоката на ответника изчислено по реда на чл.7,ал.2, т.4 от НМРАВ възлиза на 2829,46 лева (равностойна на 1446,68 евро) . По изложените съображения ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответниците разделно сумата от 1446,68 евро. По разноските във въззивното производство: При този изход на спора на въззивниците се дължат сторените разноски в производството пред настоящата инстанция- 278,60 евро ( държавна такса) и 1400 евро ( адвокатско възнаграждение). С оглед липсата на възражение за прекомерност и представените доказателства за реалното заплащане на посочените суми въззиваемата страна следва да бъде осъдена да заплати на въззивниците сумата от 1 678,60 евро. Така мотивиран Софийският градски съд,