Решение № 344 от 26.1.2026 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 8412/2024 г.

Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 240, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Ищецът „НОВО ФИНАНС“ ООД, ЕИК: 203806803, със седалище и адрес на управление: гр. В., ул. „••••” №••••, представлявано от Б. П. в качеството на управител и по процесуално пълномощие от адв. Д. М. Т., вписана в регистъра на Варненска адвокатска колегия, с адрес за съдебна кореспонденция: гр. В., ул. „••••” № ••••, моли съда да признае за установено в отношенията между страните, че ответникът Ц. Т. П., ЕГН: ••••••••••, с адрес: гр. П., ул. „•••“ № •••, партер, му дължи следните суми, за принудителното изпълнение на които е издадена Заповед № ••••••• г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и Изпълнителен лист № •••••••г. по ч. гр. дело № 385/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XXII гр. състав: 550 лева – възнаградителна лихва за периода от 27.01.2023 г. до 26.12.2023 г. по Договор за заем № ••••••••г., и 4 583, 37 лева – възнаградителна лихва за периода от 27.01.2023 г. до 26.12.2023 г. по Договор за заем № •••••• г. Ищецът поддържа, че между страните са сключени Договор за заем № •••••• г., по силата на който ответникът е усвоил сумата от 3 000, 00 лева, и Договор за заем № ••••г., по който са усвоени 25 000, 00 лева. Ответникът се е задължил да върне усвоената главница по цитираните правоотношения, ведно с договорената възнаградителна лихва и други акцесорни вземания. Сочи се, че и по двата договора за кредит дължимата възнаградителна лихва е с фиксиран годишен размер от 20%. Ответникът е преустановил плащанията по договорите за кредит, като в рамките на настоящия процес се претендира единствено дължимата договорна лихва по всеки един от двата договора. Подадено е заявление по реда на чл. 417 от ГПК за горепосочените суми като в месечния срок по чл. 414 от ГПК е входирано възражение от ответника – длъжник. Това обуславя правния интерес на ищеца от иницииране на исковия процес. Претендират се сторените разноски в заповедното производство и исковия процес. В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове по основание и размер. Изтъква се, че доколкото за обезпечение на вземанията по възникналите кредитни правоотношения е учредена ипотека върху недвижим имот, то съответно приложение следва да намери специалният Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители (ЗКНИП). Сочи се, че в чл. 1.2 от договорите е предвидено задължение за потребителя да заплати гаранционна вноска в размер на 20% от стойността на усвоената главница, като заплащането на посочената сума е поставено като условие за възникване на съответното правоотношение. В тази връзка се възразява, че ответникът не е заплатил гаранционните вноски по двата договора, поради което и не следва да се счита, че същите са породили действие. В случай че се приеме, че договорите обвързват страните, се излагат твърдения, че те са цялостно недействителни, тъй като при сключването им не са спазени изискванията на чл. 24, ал. 1, т. 9 и 11 от ЗКНИП. Поддържа се, че в договорите не е разписана методиката, по която се формира годишният процент на разходите (ГПР), и какви компоненти са включени в нея. Изтъква се, че дължимата по договорите гаранционна вноска не е включена при формиране на ГПР, въпреки че представлява сигурен разход за потребителя. След като договорите са недействителни, ответникът потребител дължи връщане единствено на чистата стойност на усвоения финансов ресурс, но не и акцесорните вземания – каквото е това за възнаградителна лихва (съобразно нормата на чл. 39 от ЗКНИП). Моли така предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се и сторените разноски. В открито съдебно заседание ответницата се явява лично и признава исковете, а ищецът, представляван от пълномощника си, претендира за постановяване на решение при условията на чл. 237, ал. 1 от ГПК. Съдът, след като обсъди събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, по реда на чл. 235, ал. 2 във вр. с чл. 12 от ГПК в контекста на наведените от страните съображения, приема от фактическа страна следното: Въз основа на приобщените документи и обявеното по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК съвпадение в твърденията на страните се изяснява, че по силата на сключени помежду им Договори за заем №•••••• г., нотариално удостоверени съответно с рег. № ••••••• г. по описа на •••••••с район на действие Районен съд – Пловдив и с рег. №••••• по регистъра на Нотариалната камара, и приложимите към тях Общи условия, одобрени от управителя на „НОВО ФИНАНС” ООД на 01.09.2016 г., в сила от 05.09.2016 г., ищецът вписан в Регистъра на финансовите институции при БНБ с рег. № •••••от една страна като „Заемодател”, се задължил да предостави на ответницата заем съответно от 3 000, 00 лева и от 25 000, 00 лева, а последната, от друга страна като „Заемополучател”, предварително информирана за параметрите на всяка от сделките със Стандартен европейски формуляр от 12.01.2022 г. – да възстанови на първия заемната сума изцяло в края на уговорения 60- месечен срок за издължаване – 26.01.2027 г., и да му заплати лихва при фиксиран годишен лихвен процент от 20%, разсрочено чрез 60 месечни вноски с падеж на 26-о число на месеца, считано от 26.02.2022 г., всяка от по 50, 00 лева (по първия договор) и от по 416, 67 лева (по втория договор), подробно описани в Погасителен план – неразделно Приложение № 1 към съглашенията. Или общо следвало да престира 6 000, 00 лева по първия договор и 50 000, 00 лева по втория договор при годишен процент на разходите от 20%, включващ единствено договорената лихва (чл. 2.2., б. „м”, предл. 1). Договорите съдържали и следните уговорки: Според §3 и чл. 1.2. заемът се отпуска само ако кредитополучателят заплати на кредитодателя в срок от пет дни от датата на подписването на договора „гаранционна вноска” в размер на 20% от заетите средства, която не е предплатена лихва и служи да обезпечи изплащането на кредита и лихвите по него през първите дванадасет месеца от действието му. При неспазването на така поставеното условие, съобразно §4, чл. 4.7. и чл. 4.10., настъпва автоматично прекратяване на договора и се дължат от заемателя всички произтичащи от тях лихви, такси и неустойки, свързани с прекратяването им, ведно с отпуснатата заемна сума. Кредиторът има право да прихваща от гаранционната вноска дължимите за първите дванадесет месеца вноски до изчерпване на нейния размер (чл. 2.18.), а при предсрочно издължаване преди тяхното изтичане – и начислени лихви, неустойки, такса за заличаване на договорната ипотека и други изискуеми вземания, свързани с обслужването на кредита и неговото заличаване (чл. 1.2.3.). Неизползваната част от нея подлежи на връщане след изтичане на дванадесет месеца от срока на договора (чл. 1.2.2.). И с двата контракта ответницата се ангажирала (чл. 7.1.) да обезпечи задълженията си с ипотека върху собствените си ¾ идеални части от самостоятелен обект в сграда с идентификатор•••••• по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. П., одобрени със Заповед №••••••г. на•••••••• на АГКК, представляващ апратамент № ••••• на адрес: гр. •••••••• ведно с прилежаща изба №••••••, 901% идеални части от общите части на сградата, и да извърши всички необходими действия по заличаване на възбрани, вписани в Службата по вписванията – Пловдив с вх. рег. № •••••• от ••••• г., Акт № •••• том ••• и вх. рег. № ••••• г., Акт №•••том ••••• за обезпечаване на вземанията на ТД на НАП – П. и „Водоснабдяване и канализация” – П., в седемдневен срок след усвояване на заемната сума по чл. 4.1. от първия договор и на сумите по чл. 4.1.1. и чл. 4.1.2. от втория (чл. 4.8.). Предоставянето на заемите следвало да се осъществи: по първия договор (чл. 4.1.) в брой при неговото подписване, служещо за разписка за получаването им, а по втория (чл. 4.1.) на три части по банков път в следната последователност: 5 000, 00 лева – в срок от три работни дни от датата на вписване в Агенцията по вписванията на нотариалния акт за учредяване на договорната ипотека по чл. 7.1.; 10 000, 00 лева – в срок от три работни дни от датата на въпросното вписване и от тази на постъпване в банковата сметка на заемодателя на гаранционната вноска, и 10 000, 00 лева – в срок от пет работни дни от гореспоменатите две дати и само след заличаването на гореописаните възбрани. Ответницата учредила на 26.01.2022 г. обещаната ипотека с Договор, оформен с Нотариален акт № •••, том ••• рег. №••• дело №•••от •••г. от 26.01.2022 г. по описа на ••••••••заплатила на 27.01.2022 г. изискуемата се гаранционна вноска от 600, 00 лева по първия договор и от 5 000, 00 лева по втория по банков път на ищцовото дружество, в уверение на което към Молбата му вх. № ••••• г. са приложени два броя Журнал на сметка, и усвоила в брой заемната сума по първия договор на 25.01.2022 г., което удостоверила в нарочна Разписка от ••••••г., а тази по втория договор – по банковата си сметка поетапно: 5 000, 00 лева – на 26.01.2022 г., 10 000, 00 лева – на 28.01.2022 г., 7 000, 00 лева – на 15.02.2022 г., и 3 000, 00 лева – на 07.03.2022 г., което е видно от приобщените четири Платежни нареждания за кредитен превод от 26.01.2022 г., 28.01.2022 г., 15.02.2022 г. и 07.03.2022 г. Поради допусната забава на вноските за възнаградителна лихва и по двата договора за периода от 27.01.2023 г. до 26.12.2023 г., възлизащи сумарно на 550, 00 лева – по първия, и на 4 583, 37 лева – по втория, на 10.01.2024 г. кредиторът сезирал настоящия съд със Заявление вх. № ••••••г. за тяхното незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК, уважено с издадена Заповед №•••••г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и Изпълнителен лист № ••••• г. по ч. гр. дело № 385/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XXII гр. състав, които били връчени на длъжника на 23.02.2024 г. като приложение към изпратената му Покана за доброволно изпълнение изх. №••••• г. по Изпълнително дело № ••••• по описа на •••••• с рег. №•••••и с район на действие Окръжен съд – П., и които в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК оспорил с Възражение вх. № ••••••г. по образец. Известен от заповедния съд на 19.04.2024 г. за постъпването му и за процесуалната възможност по чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК, на 14.05.2024 г. в законоустановения преклузивен едномесечен срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК ищецът предявил разглежданите искове с подадена чрез куриер Искова молба вх. №•••••• г. При така очертаните фактически положения съдът по правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК намира от правна страна следното: Исковете, отправени по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, концентрират спора върху съществуването на подлежащи на принудително удовлетворяване задължения, за които е издадена заповед за принудително изпълнение по чл. 417 от ГПК. Спортните права произтичат от Договори за заем № № ••••••• г., които с оглед профила на контрагентите и спецификата на насрещните престации – и в частност обезпечаването им с ипотека върху недвижим имот, се регулират от специалния ЗКНИП, имплементиращ в българското законодателство Директива 2014/17/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 4 февруари 2014 г. относно договорите за кредити за жилищни недвижими имоти за потребители и за изменение на директиви 2008/48/ЕО и 2013/36/ЕС и Регламент (ЕС) № 1093/2010, наричана Директива 2014/17/ЕС. По препращане от чл. 40 от ЗКНИП попадат в приложното поле и на чл. 143- 148а от Закона за защита на потребителите (ЗЗП). По дефиницията на чл. 22 от ЗКНИП с договора за кредит за недвижим имот кредиторът, в когото §1, т. 10 от Допълнителните разпоредби (ДР) на ЗКНИП припознава кредитна институция по смисъла на Закона за кредитните институции или финансова институция по чл. 3а от същия нормативен акт, предоставя или се задължава да предостави на потребител, който по понятието на §1, т. 20 от ДР на ЗКНИП е всяко физическо лице, което при договарянето действа извън рамките на своята търговска, стопанска или професионална дейност, кредит, обезпечен с ипотека или друго сравнимо обезпечение върху недвижим имот, или чиято цел е придобиване или запазване на вещно право върху недвижим имот, под формата на заем, разсрочено плащане или друга форма на улеснение за плащане. Чл. 23, ал. 1 от ЗКНИП изисква съглашението да се оформи писмено на хартиен или друг траен носител, а чл. 24, ал. 1 от ЗКНИП – да се изготви на разбираем език и да съдържа изброените в текста на нормата реквизити. В чл. 23, ал. 5 от ЗКНИП е указано, че при договори за кредит с общи условия последните са неразделна част от договора и се предоставят на потребителя безвъзмездно, на хартиен или друг траен носител по ясен и разбираем начин с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. В изпълнение на ангажимента си по чл. 38, §1 от Директива 2014/17/ЕС да създаде ефективни и пропорционални санкции с възпиращо действие за нарушение на въвеждащите я национални разпоредби в чл. 38 от ЗКНИП българският законодател е разписал, че при неспазване на чл. 23, ал. 1, чл. 24, ал. 1, т. 5-9 и 11 и чл. 25, ал. 3 от ЗКНИП, договорът е нищожен, каквато според чл. 37, ал. 1 от ЗКНИП е и всяка клауза от него, която противоречи на или има за цел заобикаляне на този закон. Като разновидност на договора по чл. 22 от ЗКНИП този за заем за потребление по правната си същност, закрепена в чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, е неформален, реален, едностранен и безвъзмезден. При него заемодателят предава пари или други заместими вещи в собственост на заемателя, който се обременява да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество, а според чл. 240, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД – и да заплати лихва, ако е договорена писмено. Чл. 79, ал. 1 от ЗЗД предвижда, че ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът може да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата. Упражнявайки визираното свое право в настоящия процес, за успешната си съдебна защита по правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК ищецът носи тежестта да докаже, че е изправен заемодател по сключени с ответника договори за кредит, обезпечени с ипотека, и в частност постигнато писмено съгласие за заемане на съответната сума при ипотечно обезпечение и фактическото й даване от заемодателя на заемателя, както и че изискуемостта на вземането за заплащане на претендираната възнаградителна лихва е настъпила. От опонента се очаква да убеди съда в проявлението на фактите, на които позовава възраженията си. Съотнасяйки конкретната фактическа обстановка към очертаната нормативна рамка и задължен да следи служебно за нищожността на правопораждащото правоотношение или на негови клаузи поради тяхната неравноправност или колизия с императивни материалноправни норми, призвани да охраняват правния и обществения ред и морала, или с добрите нрави, когато разполага с нужната за целта фактическа и правна осведоменост (в този смисъл Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК, Решение № 178/26.02.2015 г. на ВКС по т. д. № 2945/2013 г., II т. о., Решение № 229/21.01.2013 г. на ВКС по т. д. № 1050/2011 г., ІІ т. о., Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, т. 3 от Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 4/2012 г. на ОСГТК, Решение № 205/19.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 896/2017 г., I г. о., и Решение № 23/07.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 3686/2014 г., I т. о.), съдът констатира, че между ищеца, от една страна като „Заемодател”, и ответника, от друга страна като „Заемополучател“, са сключени Договори № № •••••••• г. за кредит за недвижим имот по смисъла на чл. 1, ал. 2 от ЗКНИП под формата на заем с атрибутите по чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД при Общите условия на финансовата институция, в сила от 05.09.2016 г. По делото са приобщени материализиращите частните и общите им уговорки документи, които доказват, че в изискуемия се от чл. 23, ал. 1 от ЗКНИП писмен формат договарящите субекти са съгласували воля за предаването на сумата съответно от 3 000, 00 лева и 25 000, 00 лева в собственост от заемодателя на заемателя със задължение на втория да я върне на първия с лихва при фиксиран годишен лихвен процент от 20%. Усвояването на заемните средства и по двата договора се потвърждава от Разписка от 25.01.2022 г. и от Платежни нареждания за кредитен превод от 26.01.2022 г., 28.01.2022 г., 15.02.2022 г. и 07.03.2022 г. Договорното изложение и на двете съглашения кореспондира с относимите към валидността им предписания на чл. 23, ал. 1 и чл. 24, ал. 1, т. 5, т. 6, т. 7 и т. 8 от ЗКНИП. Съставено е на хартиен носител и в него понятно са отразени договорният срок – 60- месечен; общият размер на кредита, разбиран съгласно §1, т. 16 от ДР на ЗКНИП като максималният размер (лимит) или общата сума, предоставяна по договора за кредит – съответно по първия е 3 000, 00 лева, а по втория – 25 000, 00 лева; условията за усвояването на кредита – съответно по първия договор еднократно в брой, а по втория на части по банков път; условията за погасяване на кредита, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, който е оформен като неразделно към всеки от контрактите Приложение № 1, с пояснение в чл. 2.1., б. „и”, че през целия срок на заема се погасява само дължимата лихва, а главницата в пълния й размер се дължи в края на срока на договора – 26.01.2027 г., и лихвеният процент 20%, с изрично упоменаване в чл. 2.2., б. „ж”, че е фиксиран и че се разпределя ежемесечно до 26-о число на месеца, считано от 26.02.2022 г. Договорите обаче не удовлетворяват в достатъчна степен критерия за яснота, пълнота и прозрачност от аспекта на чл. 24, ал. 1, т. 9 и т. 11 от ЗКНИП и поради това на основание чл. 38 от ЗКНИП се явяват недействителни. Чл. 24, ал. 1, т. 9 от ЗКНИП изисква разбираемо посочване на годишния процент на разходите по кредита заедно с подробна информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя, а т. 11 от разпоредбата – на общата сума, дължима от него по кредита. Понятие за „лихвен процент по кредита” е формулирано в §1, т. 11 от ЗКНИП – това е лихвеният процент, изразен като фиксиран или като променлив процент, който се прилага на годишна основа от общия размер на кредита. По разбирането на чл. 29, ал. 1 и ал. 2 от ЗКНИП годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент, изчислен на годишна база от общия размер на предоставения кредит по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. Чл. 29, ал. 9 от ЗКНИП (в редакцията към датата на сключване на процесните договори) забранява да бъде по-висок от пет пъти законната лихва по просрочени задължения в левове и в чуждестранна валута, определена с постановление на Министерския съвет, а водещите до надхвърляне на този праг клаузи чл. 29, ал. 10 от ЗКНИП обявява за нищожни. В категорията „общ разход по кредита за потребителя” дефинитивната разпоредба на §1, т. 17 от ДР на ЗКНИП интегрира всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за кредит за недвижим имот, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии, в случаите, когато сключването на договора за допълнителна услуга е задължително условие за получаване на кредита или за получаване на кредита при предлаганите условия. Общият разход по кредита за потребителя включва и разходите за извършване на оценка на недвижим имот, когато такава оценка е необходима за получаване на кредита, но не и нотариалните такси, таксите за вписване при прехвърлянето на собствеността на недвижим имот и разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за кредит. Определението за „обща сума, дължима от потребителя” е поместено в §1, т. 15 от ДР на ЗКНИП – сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. Формално по предписанието на чл. 24, ал. 1, т. 9 и т. 11 от ЗКНИП в двата договора чрез препращане от чл. 2.2., б. „м” към погасителните им планове е отразена общата дължима се сума – съответно 6 000, 00 лева и 50 000, 00 лева, а в цитираната клауза е записан и годишният процент на разходите от 20% със забележка, че включва възнаградителната лихва. Същевременно обаче и с двата договора страните са постигнали съгласие, че заемът се предоставя само при условие че кредитополучателят заплати на кредитодателя в срок от пет дни от датата на подписването им „гаранционна вноска” в размер на 20% от заетите средства, която служи да обезпечи изплащането на кредита и лихвите по него през първите дванадасет месеца от действието му (§3 и чл. 1.2.). В противен случай договорът се прекратява автоматично и заемателят дължи на заемодателя всички произтичащи от него лихви, такси и неустойки, свързани с прекратяването му, ведно с отпуснатата заемна сума (§4, чл. 4.7. и чл. 4.10.). От гаранционната вноска кредиторът има право да прихваща дължимите за първите дванадесет месеца вноски до изчерпване нейния размер (чл. 2.18.), а при предсрочно издължаване преди тяхното изтичане – и начислени лихви, неустойки, такса за заличаване на договорната ипотека и други изискуеми вземания, свързани с обслужването на кредита и неговото заличаване (чл. 1.2.3.). Неизползваната част от гаранционната вноска подлежи на връщане след изтичане на дванадесет месеца от срока на договора (чл. 1.2.2.). Така уговорена, въпросната „гаранционна вноска” представлява конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита, да заобиколи правилата за изчисляване на годишния процент на разходите и в краен анализ да дезинформира потребителя за реалните икономически последици за него от сключването на договора, имайки предвид, че последният всякога е в положение на по-слабата страна, както от гледна точка на преговорните възможности, така и на степента на информираност, което го принуждава да се съгласи с предварително формулираните от кредитора параметри, без да може да им повлияе. В обсъжданата конкретика, за да избегне автоматичното прекратяване на заемните контракти, заемателят се е съгласил още в самото начало на действието им да отдели паричен ресурс, и то значителен по размер – 1/5 от заетата сума, който да предаде на заемодателя в залог с право на последния при неясни предпоставки да прихваща от него до изчерпването му дължимите погасителни вноски за първите дванадесет месеца и/или други свои вземания за такси, неустойки, лихви и др. Прочитът на чл. 1.2.2. сочи, че ако кредитополучателят е изряден през първата година от срока на договора, заплащайки редовно погасителните вноски, чрез които е разсрочено само задължението за лихва, гаранционната вноска ще му бъде върната. Оказва се, че при нормално развитие на договорното правоотношение за този период той трябва да престира лихва за потребление на капитал, от който практически се е лишил, отстъпвайки паричния му еквивалент на заемодателя под формата на „гаранционна вноска”, независимо че вече е гарантирал поетия от него риск от евентуално неизпълнение с друго обезпечение – ипотека върху недвижим имот. Очевидно като икономически резултат гаранционната вноска води до оскъпяване на кредита, което не е отчетено при формирането на годишния процент на разходите, доколкото според чл. 2.2., б. „м” от договорите в него е включена като разход само възнаградителната лихва. Несъответствието на информацията за величината на общите разходи, посочена в договора, на действително прилаганата спрямо потребителя разкрива допуснато нарушение на чл. 24, ал. 1, т. 9 от ЗКНИП, а доколкото участва като събираемо в параметъра „обща сума, дължима от потребителя” – и на чл. 24, ал. 1, т. 11 от ЗКНИП. Коментираните реквизити на договора са съществена гаранция за потребителския интерес, тъй като целта на уредбата е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването на годишния процент на разходите и по този начин той да служи за унифициран показател за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на отговорността си. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на тази информация законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че в чл. 38 от ЗКНИП изключва валидността на договарянето. Съгласно чл. 39 от ЗКНИП в хипотезата на чл. 38 от ЗКНИП потребителят връща само сума, равняваща се на общия размер на кредита, без да дължи лихва или други разходи по него. Гореизложеното мотивира съда да отрече съществуването на претендираните вземания за възнаградителна лихва и да отхвърли исковете като неоснователни. При дадения правен извод, независимо от волеизявлението на ответника за тяхното признаване, е налице абсолютната пречка по чл. 237, ал. 3, т. 1 от ГПК за постановяване на решение по чл. 237, ал. 1 от ГПК – а именно признатото право противоречи на закона. С оглед изхода на спора при режима на чл. 78, ал. 3 от ГПК ответникът е правоимащ за разноски, но доказателства за сторени такива не са приобщени. Водим от горното, съдът