Решение № 733 от 8.6.2026 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 1086/2026 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Постъпила е въззивна жалба от „Изи асет мениджмънт“ АД против Решение № 578/11.02.2026г., пост. по гр.д.№ 5310/2025, ПРС, с което жалбоподателят е съден да заплати на Ц. Г. С. сумата от 3317,47 лв. с равностойност 1696,20 € - недължимо платена на ответника при начална липса на правно основание по нищожни Договор за паричен заем № 4902610 от 15.09.2023 г. и Договор за паричен заем № 4751358 от 17.03.2023 г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 19.03.2025 г. до окончателното изплащане на вземането, както и 374,62 € / 732,70лв./ – разноски по делото Жалбоподателят „Изи асет мениджмънт“ АД поддържа, че решението е неправилно и незаконосъобразно. Оспорва извода на съда, че договорът за заем е недействителен, но счита, че дори и да се приеме това твърдение, то дружеството би следвало да върне единствено сумата от 195,25лв., съставляваща платена договорна лихва по първия договор и сумата 331,65лв., договорна лихва по втория договор. Счита неправилно решението на съда, с което дружеството жалбоподател е осъдено да заплати на ищцата суми по договор за гаранция с „Файненшъл България“ ЕООД. Счита, че правоотношенията между заемателя и гаранта нямат никакво отношение към заемодателя „Изи асет мениджмънт“. Счита, че за да възникне задължение за реституция на дадено имуществено благо при недействителен договор сключен чрез посредник, то е необходимо да се докаже не само, че посредника е действал без представителна власт, но и платеца да не е знаел за овластяването. Твърди, че платеното по договора за гаранция не е влязло в патримониума на посредника, а именно дружеството жалбоподател. Твърди, че изводите на съда се основават на оспорено от страната заключение на ССЕ. Поддържа и че дружествата кредитор и гарант са самостоятелни юридически лица със отделно имущество и правосубектност. Моли за отмяна на решението и постановяване на ново, с което искът бъде отхвърлен за претенцията за заплатено възнаграждение в полза на „Файненшъл България“ЕООД. Претендира разноски. Въззиваемата страна Ц. Г. С. е подала отговор, в който оспорва въззивната жалба. Счита, че съдът правилно е установил фактическата обстановка. Повтаря твърденията си от исковата молба за недействителност на договорите, като се позовава и на приетата по делото експертиза, от които поддържа изводите, че реалният ГПР надвишава многократно законоустановния максимум. Обосновава и твърдението си, че плащането на възнаграждение за гаранта съставлява разход по кредита и неотчитането му като такъв води до недействителност на договора за кредит. Сочи съдебна практика. Моли за потвърждаване на постановеното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Постъпила е и частна жалба от Ц. Г. С. против Определение № 3755/24.03.2026г., пост. по гр.д.№5310/25, ПРС, с което е оставен без уважение молбата й за изменение на решението в частта за разноските. Оспорва извода на съда, че определения размер на адвокатско възнаграждение е правилен с оглед фактическата и правна сложност на делото. Счита за неправилно определянето на минимален размер на адвокатското възнаграждение. Сочи, че съдът не е изложил мотиви как е достигнал до този размер, нито как е съобразил материалния интерес. Прави оплакване, че определеното адвокатско възнаграждение е по-ниско от определения депозит за ССЕ. Счита, че определеният размер нито е справедлив, нито е обоснован, нито отчита сложността и обема на положения труд. Излага и съображения, свързани с практиката на СЕС относно липсата на обвързаност на съда с установените в Наредба №1/2004 минимуми за адвокатските възнаградения. Моли за отмяна на обжалваното определение и присъждане на възнаграждение в размер на 387,61€/758,10лв./ с ДДС. Ответната страна „Изи асет мениджмънт“ АД не е взела становще. Жалбата е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице – страна в производството, останала недоволна от постановеното съдебно решение, откъм съдържание е редовна, поради което и се явява допустима. Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, намери за установено следното : Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по въпроса относно валидността и допустимостта в обжалваната част на постановеното решение. Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във въззивната жалба. Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на Ц. С. против Изи асет мениджмънт АД за осъждане на ответника да върне суми, платени без основание. По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение, съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск, който е допустим и му е подсъден, произнесъл се е в законен състав и в рамките на изложените фактически твърдения и е дал търсената защита. За да постанови обжалвания акт, първоинстанционният съд е приел, че процесните два договора за кредит между страните са недействителни, т.к. при посочване на ГПР в тях не са взети предвид всички разходи по кредита, включително и тези свързани с договора за поръчителство. Приел е и че при недействителност на договора за кредит се дължи връщане единствено на предадената в заем сума, а всичко платено над тази сума е такова дадено без основание и подлежи на връщане. Поради тези съображения е уважил и предявения иск. Отнесения с въззивната жалба спор касае два въпроса – недействителни ли са договорите за кредит и дължи ли се връщане на суми, платени в полза на друго лице. От фактическа страна безспорно се установява от представените договори за паричен заем , че Ц. С. е взела заем от Изи асет менидмънт АД в размер на 3000лв. и на 2400лв., срещу задължението да ги върне в определен срок, при фискиран лихвен процент и посочено ГПР. В чл.4 от договорите е уговорено, че заемателят се задължава в срок от три дни да предостави обезпечение – две физически лица поръчители, които да отговарят на определени изисквания /осигурителен доход от над 1000лв., безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по други договори, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да има кредитен статус „редовен“/, банкова гаранция или договор с одобрено от заемателя дружество гарант. Приложени са и договори за предоставяне на гаранция по двата договора за паричен заем между заемателя и Файненшъл България ЕООД с предмет обезпечаване на изпълнение на задълженията по тях, срещу заплащане на възнаграждение, което е платимо чрез заемодателя Изи асет мениджмънт АД. По делото е изготвена и приета ССЕ, която се възприема от съда като компетентна и обективна. Същата установява, че посочените ГПР в двата договора за заем не отговарят на действителния процент на разходите, като превишението е над законоустановения максимум -764,87% и 807,39%. Експертизата установява, че по първия договор за заем от 3000лв. са платени общо 4387,70лв., а по втория – за заем от 2400лв., са платени 5032,77лв. При така установеното се правят следните правни изводи: Договорите за паричен заем са недействителни поради наличие на неравноправни клаузи, нарушаващи правата на потребителя. Действително посоченият в договорите ГПР е под законоустановения максимум, но реалният такъв го надвишава в пъти, т.к. не отчита всички разходи по кредита. В договорите за заем е предвидено задължително предоставяне на обезпечение, като посочените видове обезпечения в т.1 и т.2 на чл.4 от договора са практически неизпълними за заемателя. Същият е принуден в един изключително кратък срок да предостави гаранция чрез поръчителство от лица, по отношение на които са поставени едни твърде високи изисквания за доходи и кредитен рейтинг. Същото се отнася и за изискването за предоставяне на банкова гаранция. Не може да се очаква от лице, търсещо заем в нисък размер, да разполага с възможности за осигуряване на банкови гаранции. Така е оставена третата възможност – предоставяне на обезпечение от дружество гарант, което е одобрено от заемодателя. Договорът за гаранция е сключен с „Файнешъл България“ ЕООД на датата и под номера на договора за кредит. Възнаграждението на гаранта се изплаща чрез заемодателя. По този начин кредотополучателят е задължен да заплати възнаграждение уж на гаранта, но практически на самия кредитор, който по скрит начин си увеличава възнаграждението. „Изи асет мениджмънт“ АД е едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД. Кредитополучателят е бил въведен в заблуждение относно разходите по кредита, т.к. му е вменено в задължение да сключи договор за поръчителство, с което да заплати едно скрито възнаграждение за кредитора. Това възнаграждение представлява сума, съставляваща съпоставима с размера на договорения заем. Очевидно е че това възнаграждение не е включено в ГПР посочен в договора за заем. Така на практика тази клауза да цели заобикаляне на императивна норма на ЗПК относно допустимия максимум на ГПР, поради което и на осн. чл.31 от ЗПК е нищожна. Нищожността на тази клауза се приравнява на липса на посочване на реален ГПР, което пък е нарушение на чл.10, ал.1 , т.10 от Закона. Така , на осн. чл.22 от ЗПК договорът за заем се явява недействителен. Съгл. чл.23 от ЗПК в случаите на недействителен договор за потребителски кредит, потребителят връща само чистата стойност на кредита, без лихви и разноски. Тази уредба е основана на забраната за неоснователно обогатяване, като законодателят приема, че независимо от недействителността на договора, заемателят дължи връщане на полученото без основание. В случая се претендира връщане като недължимо платена на суми по договора. По делото, се установява, че по първия договор са платени 4387,70лв., а по втория –са платени 5032,77лв.. Същите суми са платени по сметка на жалбоподателя. По делото не се установява чрез писмени доказателства или посредством приетата експертиза, сумите, предназначени за гаранта да са му преведени, за да се търсят от него по недействителния договор за гаранция. Така заемополучателят е платил на своя кредитор 1387,70лв. в повече от дължимите 3000лв. по първия договор за заем и 2632,77лв. в повече от подлежащите на връщане 2400лв. по втория. Общо платеното без основание на кредитора е в размер на 4020,47лв. Исковата претенция е за 3317,47лв., поради което и искът следва да се уважи до претендирания размер. Постановеното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено. По частната жалба Настоящата инстанция намира така обжалваното определение за правилно и законосъобразно. Действително производството по делото не се отличава с фактическа и правна сложност, приключило е в две съдебни заседания. Ищцата е представлявана от пълномощник, с когото е договорено предоставяне на безплатна правна помощ и съдействие по реда на чл.38 от ЗА за първата инстанция. Съдебната практика е обединена около минимален размер на възнаграждение за процесуално представителство в исковото производство около 400лв. По този вид дела от значение е преценката за наличие на неравноправни клаузи в потребителски договори, респ. недействителността на самите договори. В същото време критериите за тази преценка обикновено са едни и същи, доколкото договорите на небанковите финансови институции са еднотипни и не се налага извършването на голяма по обем работа. Така в случая е определена именно сума в размер на приеманите от практиката минимуми на адвокатско възнаграждение. Ето защо липсват основания за промяна на така определения размер. Обжалваното определение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено. По разноските На осн. чл.78 от ГПК жалбоподателят следва да заплати на въззиваемата страна разноски за заплатено адвокатско възнаграждение във въззивното производство. Претендирана е сумата от 380 €, но жалбоподателят е направил възражение за прекомерност. По изложените вече съображения, съдът намира че възражението за прекомерност е основателно, поради което размера на дължимите разноски следва да бъде присъден около минимума -400 лв. / 204,52€. С оглед на изложеното съдът