Решение № 294 от 17.6.2026 г. на Окръжен съд - Пазарджик по дело № 310/2026 г.

С решение № 42/29.01.2026 г., постановено по гр.д. № 1360/2024 г. по описа на Районен съд – В., е отхвърлен искът на М. Р. Ф. с ЕГН ••••••••••, с адрес: с. Д., ул. ••• срещу Г. А. Б. с ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. В., ул. •••, на основание чл. 31, ал.2 от ЗС, с който се иска ответникът Г. А. Б. с ЕГН ••••••••••, да заплати на ищцата М. Р. Ф. с ЕГН ••••••••••, сумата от 3200 лв. /равностойността на 1636,13 евро/, представляваща обезщетение за лишаване от ползването на ½ ид. ч. от промишлена сграда – дърводелски цех с идентификатор •••••••••••• по КККР на гр. В., за периода от 01.05.2022 г. до 31.12.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба в съда – 01.11.2024 г., като неоснователен. Отхвърлен е искът на М. Р. Ф. с ЕГН ••••••••••, с адрес: с. Д., ул. ••• срещу Г. А. Б. с ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. В., ул. •••, на основание чл. 86 от ЗЗД за заплащане на мораторна лихва за забава върху размера на всяко просрочие в общ размер на лихвата от 887,59 лв. /равностойността на 453,82 евро/ като неоснователен. Осъдена е на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на М. Р. Ф. с ЕГН ••••••••••, с адрес: с. Д., ул. ••• да плати на Г. А. Б. с ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. В., ул. ••• сумата от общо 200 евро /двеста/, разноски по гр. д. 1360/2024 г. на РС В. за адвокатско възнаграждение. В законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от М. Р. Ф. с която се обжалва изцяло първоинстанционното решение като неправилно, необосновано и противоречащо на Закона. В жалбата се твърди, че неправилно районният съд бил приел, че ответникът не ползва лично процесния недвижим имот. Съдът, посочвал в мотивите си, че свидетелката Б.а и ответникът Б. не знаели, че идеалната част на Е.Б. била продадена, докато не бил отишъл там свидетелят А.. Това не било така и не отговаряло на обективната истина. Не бил спорен фактът (и съдът го приемал за такъв и изрично го бил обявил с определението за насрочване 2/03.01.2025 г.), че с Постановление за възлагане на недвижим имот, което било вписано в Служба по вписванията под Акт № 31, Том XII, вх.рег. № 3069/13.12.2021 г., идеалната част на длъжника по изпълнителното дело 239/2020 г. Е.Б. й била възложена. В самото постановление за възлагане изрично била записана и датата на влизането му в сила - 09.12.2021 г., което означавало, че преди това същото било съобщено както на длъжника по изпълнителното дело 239/2020 г. - Е.Б., така и на ответника по настоящото дело Г. Б. от съдебния изпълнител, понеже ответникът Б. бил съсобственик и същият имал процесуалната възможност да изкупи идеалната част на Е.Б.. Имал и процесуалната възможност да оспори законността на самата публична продан и да оспори законността на самото постановление за възлагане. Жалбоподателката е твърдяла, че още преди снабдяването й с постановлението за възлагане, ответникът Б. знаел за факта, че идеалната част на съпругата му и длъжник по изпълнително дело № 239/2020 г. - Е.Б. е била възложена (продадена) на нея. Отделно от това ответникът Б., чрез неговата съпруга - Е.Б., бил получил първата писмена покана на 26.01.2022 г. и лично той бил подписал отговора на тази покана, която получил на 28.02.2022 г., чрез куриерска фирма „Еконт Експрес". Твърди се, че решението е неправилно, понеже съдът неправилно бил възприел фактите по случая. Прави се обстоен анализ на разпитите на свидетелите А. и А.а. Поддържа се, че съдебното решение е неправилно и необосновано и на друго основание, понеже в него се приемало, че ищцата била поканена да ползва имота, но била отказала. Тя поддържа, че такава покана нито е била отправяна до нея, нито е отказала да ползва имота. По делото били събрали данни, че били отправени покани до съсобствениците на поземления имот да й бъде осигурен достъп, но същите не били представени като писмени доказателства към настоящото производство, понеже предметът бил съвсем друг - не поземленият имот бил предмет, а сградата в него. Жалбоподателката никога не била твърдяла, че не е допускана от съсобствениците на поземления имот, а винаги е твърдяла, че не е била допусната от ответника да ползва своята идеална част от промишлената сграда. В случая това недопускане се изразявало в бездействието на ответника да си получава кореспонденцията (опитите й да се свърже с него били неуспешни), както и че не й бил предаден ключ от сградата. Следвало да бъде отчетен и фактът, че разпитаната свидетелка Б.а също не е заявявала, че й е пречела да влиза в поземления имот и по този начин да препятствала да бъде ползвана сградата, а напротив – заявила е, че е изразила претенции само и единствено по отношение опазването на поземления имот и по-точно на дървесната растителност и насажденията в него, но не и да я възпрепятства или да й пречи да влиза в двора. Следвало да се отбележи, че в показанията си свидетелката А.а не била посочила изрично факта, че тя ползва промишлената сграда, а показанията й били в посока, че като съсобственик на поземления имот, в който била построена сградата, тя ползвала и се грижела за самия поземлен имот, а не за промишлената сграда. Като е достигнал до различни правни изводи, първоинстанционният съд бил постановил порочно решение. Поддържа се, че фактът, че един от съсобствениците ползва цялата вещ, сам по себе си давал правото на другия съсобственик да претендира заплащане на обезщетение от деня на писменото поискване, тъй като бил лишен от възможността да извлича ползите от вещта поради действията на другия съсобственик. Неползващият вещта не бил длъжен да изяви желание за лично ползване, за да може да претендира обезщетението, тъй като причина за разместването на блага в имуществените сфери на двамата съсобственици било осъщественото само от един от тях ползване на цялата съсобствена вещ, а не липсата на изразена воля от другия съсобственик да ползва вещта според правата си. Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС обвързвала задължението за заплащане на обезщетение пряко с осъществяваното само от единия съсобственик ползване на цялата вещ. Достатъчно било неползващият вещта съсобственик да отправи писмена покана за заплащане на обезщетение, за да възникнело основание за ангажиране отговорността на ползващия вещта съсобственик. За да се освободи от отговорност, последният трябвало да предложи на съсобственика си да ползва вещта лично според правата му в съсобствеността и да му осигури възможността реално да упражнява това свое право, в който смисъл било Решение 119/11.03.2010 г. по Гражданско дело 3204 но описа за 2008 г. на Върховен касационен съд гр. София. В посоченото решение се приемало същото тълкуване на разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС, като се посочвало изрично, че разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от ЗС обвързва задължението за заплащане на обезщетение пряко с осъществяваното само от единия съсобственик ползване на цялата вещ, без да е необходимо неползващият съсобственик да доказва, че не е бил допускан до същата. В случая бил ирелевантен фактът дали е било прието предложението за изкупуване на нейната част от имота или не, важното било, че не е била допусната да ползва по предназначение имота си (който факт дори не било нужно да бъде доказан от нея, съгласно разясненията на посоченото по-горе задължително решение) и била достатъчна отправената от нея покана до ответника, за да се приеме искът й за основателен. От друга страна ответникът, за да се освободи от отговорност, следвало да докаже не само предложението, но и реалното допускане на ищцата да използва имота според правата си, което не било сторено в настоящото дело. Твърди се, че по делото били установени и трите кумулативни предпоставки на чл. 31, ал. 2 ЗС, а именно: процесният дърводелски цех бил съсобствен между страните; ответникът лично бил ползвал и бил ограничил правата на ищцата да ползва имота; ищцата направила множество опити извънсъдебно да уреди отношенията си с ответника за самия имот - изпратила му няколко на брой писмени покани и отделно искова молба с вх. № 4965/26.09.2022 г., имаща характеристиката на четвърта покана, които били достигнали редовно до ответника. Съгласно чл. 31, ал. 2 ЗС, когато общата вещ се използвала лично само от някой от съсобствениците, той дължал обезщетение на останалите за ползата, от която били лишени, от деня на писменото поискване. Собственикът имал право на дял от ползите от общата вещ, от които бил лишен, независимо от това дали ползващият лично вещта съсобственик бил реализирал ползи или не. Съсобственикът ползвал вещта лично и когато е допуснал вещта да се ползва от трети лица, лишавайки останалите съсобственици от възможността да я ползват според правата си по чл. 3, ал. 1 ЗС - без правно значение било дали съсобственикът ползвал вещта лично за жилищни или професионални нужди; дали я ползва чрез заем за послужване в полза на съпруга и децата си или чрез заем за послужване в полза на трето лице или чрез отдаването й под наем на трето лице. Определящо за дължимостта на обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС било доколко с извършваните действия съсобственикът е установил фактическо положение, в което ползва съсобствената вещ сам - без участието на останалите съсобственици. Хипотезата на чл. 31, ал. 2 от ЗС била частен случай на общата забрана по чл. 59 от 33Д за неоснователно обогатяване. Приложима била в отношенията между съсобственици по повод ползването на обща вещ. Съгласно чл. 31, ал. 1 ЗС всеки съсобственик можел да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Препятстването от страна на ползващия съсобственик, макар и по силата на правомерно поведение, на възможността друг съсобственик да упражни субективното си материално право да ползва своята част от общата вещ, нарушавало забраната по ал. 1 да не се пречи и пораждало установеното в ал. 2 на чл. 31 от ЗС право на обезщетение. То било средството за защита на лишените от възможност пряко да си служат с общата вещ съобразно притежавания дял съсобственици и било компенсация срещу неправомерното ползване на един от съсобствениците. Поради това, че не може да получи реално ползване, съответстващо на правата му в съсобствеността, съсобственикът имал право на парично обезщетение. Твърди се също така, че исковата молба била доказана както по основание, така и по размер. За да се ангажира отговорността на съсобственика по реда на чл. 31, ал. 2 от ЗС, било необходимо да се установи, че вещта е съсобствена, че се ползва от съсобственик и че неползващият съсобственик е поискал писмено обезщетение за ползите, от които е бил лишен. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 7 от 02.11.2012 г. на ВКС по тълк.д. № 7/2012 г. ОСГК, претенцията по чл. 31, ал. 2 от ЗС щяла да бъде основателна, когато неползващият съсобственик е отправил писмено искане и то е било получено от ползващия съсобственик и въпреки това той /респективно член на неговото семейство/ е продължил пряко и непосредствено да си служи с цялата обща вещ съобразно предназначението й за задоволяване на свои /лични или на семейството си/ потребности, без да зачита конкурентните права на друг съсобственик или той /респ. член на неговото семейство/ не си служи пряко и непосредствено с цялата обща вещ, имайки достъп до нея, не допуска друг съсобственик да си служи с нея, например като държи ключа. Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 от ЗС било равнозначно на покана по чл. 84, ал. 2 от ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпадал в забава. От този момент той дължал обезщетение. Не на последно място, в цитираната практика на ВКС било прието, че съобразно разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от ЗС обезщетението се дължи от момента на получаване на писменото поискване, което било равнозначно на покана по смисъла на чл. 81, ал. 2 от ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава, като от този момент той дължал заплащането на обезщетение. С оглед основателността на главния иск за заплащане на обезщетение по чл. 31 ал. 2 ЗС в размер на 2409.60 лв. (след направеното изменение на цената на иска от 04.02.2025 г. и допуснато с протоколно определение от същата дата), основателен се явявал и акцесорният иск за заплащане на мораторна лихва за забава върху размера на всяко просрочие в общ размер на 668.35 лв. Достигайки до различни изводи, първоинстанционния съд бил постановил неправилно решение. Искането е обжалваното решение да бъде отменено, вместо което да бъде постановено ново, с което да бъдат уважени кумулативно предявените искове. Претендират се сторените пред двете съдебни инстанции разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба. Въззивният съд след като се запозна с твърденията, изложени във въззивната жалба, като обсъди и анализира събраните по делото доказателства, като взе предвид становищата, изразени в съдебно заседание и при спазване разпоредбата на чл.235 от ГПК, прие за установено следното: В исковата си молба против Г. А. Б. ищцата М. Р. Ф. е твърдяла, че съгласно нотариален акт за учредяване право на строеж върху недвижим имот № 370, том II от 15.08.2002 г. на Нотариус Г. К.Х., вписан в Нотариалната камара под рег. № 156, с район на действие съдебния район на Районен съд гр. В., вписан в Служба по вписванията под Акт № 183, том 2, вх. рег. № 610/15.08.2002 г., лицата М.Н.К., с ЕГН ••••••••••, И.Н.К., с ЕГН ••••••••••• и Т.Н.К. с ЕГН ••••••••••, всичките в качеството на съсобственици на поземлен имот в земеделска територия с начин на трайно ползване НИВА, девета категория, находяща се в местността „Реповица", целия с площ от 3.602 декара, съставляващ имот № 085097, съставляващ Парцел № 97 в Масив 85 по картата на землището на гр. В. ЕКАТТЕ 10450, са учредили право на строеж на Г. А. Б., с ЕГН •••••••••••• и съпругата му Е.М.Б., с ЕГН ••••••••••, по силата на която се съгласяват последните да построят по утвърдени строителни проекти МАСИВНА ПОСТРОЙКА- ДЪРВОДЕЛСКИ ЦЕХ с приблизителна застроена площ от 200 кв.м., като след приемане на кадастрална карта и кадастрални регистри за Община В., одобрени със Заповед № РД-18-1214/06.06.2018 г. имотът е записан под идентификатор 10450.85.97, а построената в него масивна сграда с предназначение - Промишлена сграда е с идентификатор ••••••••••••. Г. А. Б. и съпругата му Е.М.Б. се снабдили с Разрешение за строеж № 3/06.02.2002 г. от гл. Архитект на Община В. и на практика реализирали строежа. Масивната сграда - дърводелска работилница за производство на мебели е била ипотекирана в полза на Банка „Хеброс’’ АД, която по-късно през 2009 г. е била заличена. Впоследствие срещу съсобственика на дърводелската работилница - Е.М.Б. било образувано Изпълнително дело № 20208840400239 по описа за 2020 г. на ЧСИ М.А., вписана в КЧСИ под рег. № 884, с район на действие съдебния район на Окръжен съд гр. Пазарджик, която е описала имота и е насочила принудително изпълнение срещу него. На обявената за периода от 07.02.2022 г. до 08.11.2021 г. публична продан по изп. д. № 20208840400239 ищцата М. Р. Ф. е взела участие и е била обявена за купувач за сумата от 8600 лева. В предоставения й от съдебния изпълнител срок на 16.11.2021 г. е внесла дължимата цена, като съдебният изпълнител й възложил имота. Постановлението за възлагане било вписано в Служба по вписванията под Акт № 31, Том XII, вх.рег. № 3069/13.12.2021 г. Ищцата е твърдяла, че съгласно посоченото по-горе постановление за възлагане на недвижим имот реално е закупила ½ идеални части от сградата. Твърдяла е, че ответникът не само не я допускал да ползва собствената си идеална част, но и към настоящия момент не бил заплатил обезщетение за това, въпреки че е бил надлежно поканен. Искането е д а бъде постановено решение, с което да бъде осъден ответникът да й заплати обезщетение за лишаване от ползване на ½ ид.части от промишлена сграда - дърводелски цех с идентификатор ••••••••••••, с площ от 191 кв., м. находяща се в местността „Реповица“, Драгиновско шосе, по КККР, одобрени със Заповед № РР-18- 1214 от 06.06.2018 г. на изпълнителния директор на АГКК, за периода от 01.05.2022 г. до 31.12.2022 г., в общ размер на 3200 лева или за 8 месеца по 400 лв. на месец, ведно с обезщетение за забава на основание по чл. 86 ЗЗД в размер на 887,59 лева, за периода от 07.05.2022 г. до 31.10.2024 г. Претендират се и разноски. В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор като е твърдял, че искът е допустим, но неоснователен. Оспорил го е по основание и размер. Признал е, че процесният имот е съсобствен. Признал е също, че е получил покана на 26.01.2022 г., но същата е била със съдържание да се уредят доброволно имуществените отношения между страните и доброволно да се прекрати съсобствеността, а такова съгласие не било постигнато. Твърдял е, че други покани не е получавал. Поддържал е, че на ищцата никога не е отказван достъп за ползването на имота и тя никога не е отправяла такава претенция, която да е достигнала до негово знание. Твърдял е, че той няма и не е имал против тя да използва сградата и никога не се е противопоставял на това. Претендира разноски. Не е спорно между страните, а се установява и от събраните по делото доказателства, че ищцата и ответникът са съсобственици при равни права - по ½ идеална част от поземлен имот с идентификатор ••••••••••••, с площ от 191 кв.м., представляващ промишлена сграда - дърводелски цех, находящ се в местността „Реповица“, Драгиновско шосе, по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-1214/06.06.2018 г. на изпълнителния директор на АГКК. Ищцата е изпратила до ответника покана, получена от него на 26.01.2022 г., видно от съдържанието на която е поискала съсобствениците доброволно да уредят имуществените си отношения относно процесния имот, като му е определила срок за това до 28.02.2022 г. /понеделник/, а след изтичането на този срок е заявила, че претендира обезщетение за ползване на нейната част в размер на 470 лв. месечно. Ответникът е отговорил на тази покана, като е заявил, че е болен и не работи в цеха, поради което счита, че не дължи претендираното обезщетение. Установява се от приетата като писмено доказателство по делото писмена покана, находяща се на л. 24 от делото на РС-В., че ищцата е изпратила на 28.02.2022 г. повторна покана до ответника, с която е поискано да бъде допусната да използва своята ½ идеална част от промишлената сграда. Видно от известието за доставяне от „Български пощи“АД тази покана е върната на 21.03.2022 г. като непотърсена. От представената като писмено доказателство по делото искова молба с вх. № 4965/26.09.2022 г. се установява, че на 26.09.2022 г. М. Ф. е предявила сходна претенция срещу ответника, касаеща периода 01.02.2022 г. до 30.04.2022 г., като съобщението, заедно с разпореждане по чл. 131 ГПК и препис от исковата молба са били връчени на ответника Б. на 29.09.2022 г. Установява се от доказателствата по делото, че на 28.01.2022 г. Е.М.Б. е дарила на И. Г.ева Б. поземления имот, в който е построена съсобствената между страните сграда. На 13.12.2022 г. е сключен договор за дарение на недвижим имот, по силата на който Г. А. Б. и Е.М.Б. даряват на внучката си Е.Р.К. ½ ид. ч.от сграда с идентификатор •••••••••••• по КККР на гр. В.. На 30.09.2024 г. е изпратена поредна покана от ищцата до ответника, но същата не е била връчена. От заключението на приетата по делото и неоспорена от страните оценителна експертиза се установява, че за исковия период месечната наемна цена на ½ ид. част от процесния имот е в размер на 301.20 лв., а размерът на лихвата за забава за исковия период е в размер на 887,59 лв. За изясняване на спора от фактическа страна по делото са разпитани и свидетели. От показанията на свидетеля Алпер А. се установява, че около месец – два след обявяването за купувач на фактическата му съжителка М. Ф., отишъл в имота с един свой работник. Когато отишъл, св. Б.а не го допуснала до имота, защото заявила, че имотът бил купен без тяхно знание. Свидетелят е установил, че никога не е разговарял с ответника, но веднъж го е виждал в имота, което било скоро след постановлението за възлагане. С ищцата не са поискали извършването на въвод във владение от съдебен изпълнител. Водили разговори с Б.и да купят тяхната част, после Б.и решили те да изкупят частта на ищцата, но до сделка така и не се стигнало. Смята, че сградата е била заключена, защото така изглеждала, но не бил стигнал до нея. Сочи, че при посещението на място изобщо не е ставало въпрос да се предостави достъп сградата. Малко преди разпита пред районния съд М. получила ключ след много разправии. От показанията на свидетелката И. Б.а се установява, че тя е съсобственик в поземления имот, върху който е построена съсобствената между страните сграда, считано от януари 2022 г. През същата година свидетелката била безработна и се занимавала изцяло със земеделска работа именно в този имот, в който прекарвала целия ден, най-малко за времето от 08.00 ч. до 17,00 ч., а често оставала и след този час. През септември месец 2022 г. баща й получил препис от искова молба по гр. д. № 879/2022 г. по описа на РС В.. В този момент, а и след него, ответникът не посещавал изобщо сградата, тъй като бил болен, нямал дори и телефон. Свидетелката твърди, че през 2022 г. цехът не е бил заключван, както и оградата, водеща към двора. След като получили исковата молба, Б.а отишла на среща с ищцата и свидетеля А. в техния цех в близост до „Детски играчки“ в гр. В.. Б.а ги попитала какви са исканията им към баща й. Предложила да ги води в имота, но ищцата отказала, защото в двора имало кучета и не искала да влиза. Заявила желание да изкупи съсобствения на ответника дял. По-късно уговорката била променена, като се споразумели Ф. да продаде своята идеална част на семейство Б.и. Последното не се случило поради това, че продавачката се намирала в граждански брак, но в същото време нямала връзка със съпруга си, за да бъде сключена сделката. Въз основа на така приетото за установено от фактическа страна въззивният съд намира обжалваното решение за валидно и допустимо, тъй като не страда от пороци, обосноваващи неговата нищожност или недопустимост. Разгледана по същество въззивната жалба е основателна по следните съображения: Предявен е иск с правно основание чл.31 ал.2 от ЗС, съединен с акцесорен иск по чл.86 от ЗЗД. За да се ангажира отговорността на съсобственика по реда на чл.31, ал.2 от ЗС, е необходимо да се установи, че вещта е съсобствена, че се ползва от съсобственик и че неползващият съсобственик е поискал писмено обезщетение за ползите, от които е лишен. Съгласно Тълкувателно решение № 7 от 02.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г. ОСГК на ВКС, претенцията по чл.31, ал.2 от ЗС ще е основателна, когато неползващият съсобственик е отправил писмено искане и то е получено от ползващия съсобственик и въпреки това: той /респ. член на неговото семейство/ продължава пряко и непосредствено да си служи с цялата обща вещ, съобразно предназначението й за задоволяване на свои /лични или на семейството си/ потребности, без да зачита конкурентните права на друг съсобственик или той /респ. член на неговото семейство/ не си служи пряко и непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг съсобственик да си служи с нея /например като държи ключа/. Писменото поискване по чл.31 ал.2 от ЗС е равнозначно на покана по чл.84, ал.2 от ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава. От този момент той дължи обезщетение. В своята практика ВКС трайно приема, че писменото поискване /покана/ представлява формално едностранно волеизявление и веднъж отправено, то се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. Законът въвежда изискване само досежно формата на това изявление, а именно – писмена форма като форма за действителност и да е достигнало до знанието на другата страна. Законът не поставя изискване относно съдържанието на поканата. В нея не е необходимо да се сочи нито квотата в съсобствеността, респективно наличието на съсобственост, нито размерът на задължението или периодът, за който се претендира обезщетението, тъй като това едностранно волеизявление няма значение за решаване спора за съсобствеността. Тези факти подлежат на уточняване и установяване в хода на съдебното разглеждане. В контекста на така дадената тълкувателна рамка и след анализ на събраните по делото доказателства, въззивният съд приема, че в конкретния случай са налице кумулативните предпоставки на приложимата материалноправна норма. Безспорно е между страните, че процесният дърводелски цех е съсобствен между ищцата и ответника при равни права - по ½ идеална част за всяка от страните. Приетата по делото писмена покана безспорно отговаря на законовото изискване да е налице писмено поискване за заплащане на обезщетение по смисъла, вложен във визираната по-горе тълкувателна практика на ВКС. Безспорно е също, че това искане е доведено до знанието на ответника - съсобственик най-рано на 26.01.2022 г. и същият е бил наясно с претенцията на ищцата да й заплаща парично обезщетение за лишаването й от правото да ползва собствеността си по предназначение. Поради това е неоснователно твърдението в писмения отговор на исковата молба, че обезщетение за лишаване от ползване не е било поискано от ищцата, а тя само е искала съсобствеността й с ответника да бъде прекратена. Опровержението на това твърдение се съдържа в съдържанието на писмената покана, а в нея ясно е заявена претенцията за заплащане на парично обезщетение. Нещо повече, на настоящия съдебен състав е служебно известно, че за предходен период от време между същите страни и на същото основание е присъдено с влязло в сила съдебно решение обезщетение за лишаването на ищцата от ползването на съсобствения имот. Съгласно последователната практика на ВКС фактическият състав на обезщетението по чл.31, ал.2 от ЗС не изисква ищецът да е заявил намерение за реално ползване на общата вещ. Причина за разместването на блага в имуществените сфери на съсобствениците е осъщественото само от единия ползване на съсобствената вещ, а не наличието или липсата на изразена воля от другия съсобственик да ползва реално вещта според правата си. Поради това не е необходимо тази воля да бъде заявявана пред ползващия съсобственик. Безспорно в случая е установено и личното ползване на процесния имот от ответника. Както бе посочено по-горе, с оглед разясненията, дадени в ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, „лично ползване“ по смисъла на чл.31, ал.2 от ЗС е всяко поведение на съсобственика, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им и е без значение кой осъществява фактическата власт от името на ползващия съсобственик. Разпоредбата на чл.31, ал.1 от ЗС обвързва задължението за заплащане на обезщетение пряко с осъществяваното само от единия съсобственик ползване на цялата вещ, без да е необходимо неползващият съсобственик да поиска реално да я ползва и да доказва, че не е допускан до нея. Претенцията за обезщетение ще е основателна и когато ползващият съсобственик не си служи пряко и непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, след като е получил писмена покана, не допуска друг съсобственик да си служи с вещта. От събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства се установи, че през исковия период след получаването на писмената покана ответникът не е допуснал другия съсобственик - ищцата М. Ф. до производствената сграда. Без значение е дали ответникът е бил болен и дали е обладавал физическа възможност да упражнява труд в сградата, за да я ползва по предназначение. Важното в случая е, че не е предоставил ключ на ищцата за производственото хале и не я е допуснал да го използва за свои цели. Относно размера на обезщетението, по делото е изслушана експертиза, която заключава, че за исковия период месечната наемна цена на ½ ид. част от процесния имот е в размер на 301.20 лв., а размерът на лихвата за забава за исковия период е в размер на 887,59 лв. Съдът кредитира това заключение като компетентно, обосновано изготвено и неоспорено от страните по делото. При така изложените фактически и правни изводи настоящият въззивен състав намира, че предявеният главен иск с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС за заплащане на обезщетение е основателент до размера на 3200 лв. за периода от 01.05.2022 г. до 31.12.2022 г. По акцесорния иск с правно основание чл.86 от ЗЗД съдът намира следното: В константната си практика на ВКС приема, че съобразно разпоредбата на чл.31, ал.2 от ЗС обезщетението се дължи от момента на получаване на писменото поискване, което е равнозначно на покана по смисъла на чл.81, ал.2 от ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава, като от този момент той дължи заплащането на обезщетение. Предвид основателността на главния иск и доколкото е налице забавено плащане на процесното обезщетение, тъй като писменото поискване е получено на 26.01.2022 г., то за ответника е възникнало задължение за заплащане на лихви за забава върху главницата. При съобразяване заключението на вещото лице се установява, че и акцесорният иск е напълно доказан както по основание, така и по размер и същият следва да бъде уважен съгласно заключението на вещото лице за сумата 887.59 лв. Като е достигнал до противоположни изводи, районният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено, вместо което следва да бъде постановено ново, с което предявените искове следва да бъдат уважени в пълен размер. С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция и съобразно представените по делото доказателства, следва да се преизчислят дължимите разноски за двете инстанции, като на основание чл.78, ал.1 ГПК в полза на ищеца М. Р. Ф. се присъдят сторените от него разноски в общ размер на 698,93 евро, от които 653,43 евро за първата инстанция и 45,50 евро за въззивната инстанция. Тъй като исковата претенция е в размер под 5000 лв., на основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК настоящото решение се явява окончателно и няма да подлежи на касационно обжалване. По изложените съображения Пазарджишкия окръжен съд