Решение № 316 от 17.6.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 118/2026 г.

Производството е образувано по въззивна жалба на ищеца в първата инстанция НАП против решение №1544 от 02.11.2025 г. на СГС, ТО, VI-4 състав, постановено по т.д.№ 1157/2024 год., с което е отхвърлен предявения от НАП срещу „Инженерконсулт“-ЕООД /н/ с участието на синдика искове с правно основание чл.694, ал.2,т.1 ТЗ за установяване съществуването на публични вземания в размер на 9 492,74 лева главница за данъци и такси по ЗМДТ за 2023г. за имоти, находящи се в район „Триадица“ на Столична община, и в размер на 343,07 лева – натрупани към 29.11.2023г. лихви. Жалбоподателят излага доводи за неправилност на решението поради нарушение на процесуалните правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Жалбата е подробно мотивирана, като са изложени подробни и конкретни доводи във връзка с оплакванията за незаконосъобразност. Моли съда да отмени обжалваното решение и постанови друго, с което уважи предявените искове и установи съществуването и дължимостта на публични вземания на НАП така, както са описани в исковата молба. Препис от жалбата е връчен на ответника „Инженерконсулт“-ЕООД /н/ и синдика, но в срока по чл.263 ГПК отговори не са постъпили. Софийският Апелативен съд, като взе предвид доводите на жалбоподателя, съображенията, развити в отговора и събраните по делото доказателства, приема следното: Въззивната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е ОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: Ищецът НАП е предявил срещу ответното дружество „Инженерконсулт“ ЕООД /Н/ иск по чл.694 ал.2, т.1 ТЗ за установяване на публични вземания в размер на 9 492,74 лв. - главница за данъци и такси по ЗМДТ за 2023г. и 343,07 лв. – лихви, натрупани към 29.11.2023 г. Ищецът твърди в ИМ, че има качеството на кредитор на длъжника и е предявил публичните си вземания в производството по несъстоятелност, но синдикът не ги е включил в списъка с приети вземания, а подаденото възражение по чл.690 ТЗ е било оставено без уважение от съда по несъстоятелността. Според ищеца вземанията му възлизат на 9 492,74 лв. - главница за данъци и такси по ЗМДТ за 2023г. и 343,07 лв. - лихви, натрупани към 29.11.2023 г., а по основание произтичат от подадени декларации по чл.14 и чл.17 от ЗМДТ, които са били представени в производството по несъстоятелност с молба от 13.10.2022г. и молба от 15.06.2022г. С уточнителна молба от 14.10.2024 г . ищецът е посочил в табличен вид за кой притежаван от длъжника имот какви по размер данъци и такси претендира. Ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва исковете с възражението, че предявените вземания не съществуват, защото част от имотите през 2023г. вече не са били негова собственост поради извършени принудителни продажби. След като имотите не са собственост на длъжника, той не дължи претендираните от ищеца данъци и такси. По отношение на претенцията за апартамент 2, „•••“, бл.* се оспорва такъв имот да съществува, защото през 2017 г. е бил разделен и една част от него е станала апартамент № 4а, а останалата част е станала апартамент №1,2, но и двата имота са били продадени на публична продан. Нормата на чл.14, ал.3, вр. с чл.51 ЗМДТ не предвижда задължение за уведомяване при прехвърляне на собствеността, защото информацията служебно се подава до общината. Поддържа се, че представените с молбата за предявяване на вземания справки - декларации не носят подпис на ответника, поради което са негодни доказателства. Синдикът не е подал отговор на исковата молба. Съдът е отхвърлил исковите претенции приемайки, че декларацията по чл.14 ЗМДТ, която не съдържа изчисление на данъчното задължение, не представлява основание за принудителното изпълнение на публични вземания нито по реда на ДОПК - чл.209 ал.2, т.2, нито чрез участие в производството по несъстоятелност. Според съда, вземанията за данъци и за такси по ЗМДТ , макар и да възникват по силата на закона - при осъществяване на предвидените в него факти, подлежат на принудително събиране само когато са установени с акт за установяване по чл.4 ал. 1 ЗМДТ, който подлежи на обжалване по съответния административен ред - чл.4, ал.5 ЗМДТ, след което е възможно и обжалване пред административен съд. Когато бъде проведена административната процедура по установяване и евентуално по обжалване, респ. по обжалване пред административен съд, може да се приеме, че „вземането е установено с влязъл в сила акт“ по смисъла на чл.164, ал.4 ДОПК и подлежи на безусловно приемане в производството по несъстоятелност. Съдът е обобщил, че за процесните вземания за данъци и такси по ЗМДТ е предвиден в закона специален ред за тяхното установяване, включващ издаване на АУЗД по чл.4 ал.1, вр. с чл.9б ЗМДТ и неговата проверка за законосъобразност по административен ред, респ. обжалване пред административен съд, поради което е недопустимо в настоящото производство да се установяват материалноправните предпоставки за възникване на процесните вземания. За синдика е налице задължение за приемане само на установените с влязъл в сила акт публични вземания, по отношение на които не извършва преценка за съществуването им, когато за установяването на тези вземания е предвиден специален ред, както е в случая - чл.4 ал.1, вр. с чл.9б ЗМДТ, който ред допуска и обжалване. След като процесните вземания не били установени с влязъл в сила установителен акт, те не подлежали на включване в списъка на приетите вземания, защото в този случай за синдика не възниква задължение по чл. 164 ал. 4 ДОПК. Като е приел, че от ищеца дори не се твърди факта, че е издаден акт за установяване на публичните вземания по чл.4 ал.1 ЗМДТ, вр. с чл.9б ЗМДТ, а още по-малко се твърди да е влязъл в сила такъв акт, съдът е заключил, че процесните вземания не подлежат на събиране в производството по несъстоятелност и е отхвърлил предявения иск. Въззивният съд намира решението за неправилно като противоречащо на материалния закон. По делото не е спорно, че иска е процесуално допустим, при спазване на срока, установен с разпоредбата на чл.694, ал.6 ТЗ. Същият е предявен, след като съдът е оставил без уважение възражението на ищеца по чл.690 ТЗ срещу неприемането от синдика на процесните вземания. По делото са събрани доказателства, установяващи допустимостта на иска, а също така с уточнителната молба на ищеца от 14.10.2024 г. са посочени в табличен вид подадените от ответника Декларации по чл.14 и чл.17 от ЗМДТ, както и за кой притежаван от длъжника имот какви по размер данъци и такси се претендират. Иска се да се установи съществуването на публичните му вземания в размер на 9 492,74 лв. - главница за данъци и такси по ЗМДТ за 2023 г., и 343,07 лв. – лихви, натрупани към 29.11.2023 г. По делото са представени също и доказателства, установяващи, че описания в таблицата имот, деклариран последно с Декларация по чл.14 от ЗМДТ от 15.03.2016г. - апартамент 2, „•••“, бл.*, не съществува към 2023г., към който момент се претендират вземанията на НАП. В тази връзка са представени: Разрешение за строеж № 53/10.07.2018 г., от което се установява, че е разрешено реална част от апартамент 2 да бъде присъединена към апартаменти 4. Останалата част от ап.2 е станала апартамент №1,2, продаден на публична продан От представения НА за покупко-продажба на недв.имот № 142 , том VI, дело И 1002/23 г., се установява, че И. А. и А. Ал-С. са продали на Г. С. 4/5 ид.части, а на Т. Т. 1/5 ид. част от апартамент И- 4, находящ се в гр.•••, жилищна група „•••“, ет.*, със застроена площ от 178,92 кв.м. От НА за собственост № 185, том IV, дело И 707/2023 г. се установява, че Г. С. и Т. Т. са признати за собственици на обект с идентификатор 68134.1004.42.1.10, находящ се в гр.•••, жилищна група „•••“, ет.*, който е образуван чрез обединяване на апартамент И-4 със застроена площ от 178,92 кв.м. с присъединена към него част с площ от 34,70 кв.м. от съседен апартамент И- 2. С оглед заявените претенции и установените по делото факти се налагат следните правни изводи: В случая спорът е правен и е концентриран около въпроса относно доказването на публични вземания за данъци върху недвижимите имоти и такси за битови отпадъци при предявяването им в производството по несъстоятелност и в производството по иск по чл.694 ТЗ. По този въпрос е формирана непротиворечива практика на ВКС по чл.290 ГПК. В решение № 172 от 19.03.2021 г. по т. д. № 2504/2019 г. на ВКС, II т. о. е изяснено, че възникването на публичноправните вземания е обусловено от осъществяване на предвиден в закона фактически състав. Публичноправното вземане може да възникне по силата на закона като последица от осъществяването на предвидените в него факти или се поражда от издаден индивидуален административен акт. В първата хипотеза публичноправното вземане възниква поради настъпването на предвидените в закона факти, а актът за установяването му само констатира наличието на вече възникнало по силата на закона вземане. В този случай фактическият състав не предвижда издаването на акт с конститутивно действие, за да възникне публичноправното вземане, а властническото правомощие, обективирано в индивидуалния административен акт, е насочено към признаване на настъпилите преди неговото издаване задължения. По този начин с акта се декларира, признава пораждането на задълженията на конкретния субект, с оглед на което издаването му се предшества от предварителен етап, чиято цел е да се установят фактите и обстоятелствата, които са от значение за неговото законосъобразно издаване. Във втората хипотеза фактическият състав, от който възниква публичноправното вземане, включва и издаването на индивидуален административен акт с конститутивно действие. В този случай властническото правомощие е насочено към пораждане на несъществувало до този момент вземане /напр. вземания за наложени санкции и глоби/. Когато публичноправно вземане се установява по специалния ред – чрез акт за публично вземане, издаването на този акт е предпоставка за предявяването му в производството по несъстоятелност. Задълженията за данък върху недвижимите имоти, за данък върху превозните средства и за такса за битови отпадъци са публични вземания по смисъла на чл.162, ал.2, т.1 и 3 ДОПК от първата категория - тяхното възникване не е обусловено от издаването на конститутивен административен акт. Обсъжданите вземания възникват при осъществяване на предвидените в закона материалноправни предпоставки. За данъците това са качеството на облагаем обект по чл.10 ЗМДТ на съответния имот и по смисъла на чл.52, т.1 ЗМДТ на съответното превозно средство, качеството на задължено лице по смисъла на чл.11 ЗМДТ и на чл.53 ЗМДТ на правния субект и правната връзка между тях. От значение за пораждане на задължението за такса битови отпадъци са качеството на задължено лице според чл.64, ал.1 ЗМДТ, качеството на обект според чл.63 ЗМДТ, наличието на правната връзка между субекта и обекта, по отношение на който се предоставят услугите, както и вида и предоставянето на услугата според чл.62 ЗМДТ. Възникването и изпълнението на задълженията за заплащане на данъците върху недвижимите имоти, данъците върху превозните средства и таксите за битови отпадъци не са обвързани от издаването на нарочен акт от общинската администрация, който да подлежи на връчване на задълженото лице. Обстоятелството, че съгласно разпоредбите на чл.23, чл.54 и чл.69, ал.2 ЗМДТ общинската администрация има задължение да съобщи на задълженото лице конкретния размер на данъка и на таксата, няма правопораждащо значение за тези задължения и не ги прави изискуеми. Визираните актовете по чл.23, чл.54 и чл.69, ал.2 ЗМДТ не са индивидуални административни актове за установяване на размера на задълженията. Те имат само уведомителен характер и целят улесняване на задължените лица. Това следва от императивната разпоредба на чл.4, ал.2 ЗМДТ, според която невнесените в срок данъци и такси по този закон се събират заедно с лихвите по Закона за лихвите върху данъци, такси и други подобни държавни вземания. По силата на чл.4, ал.1 ЗМДТ, приложим на основание чл.9б ЗМДТ и за таксите по този закон, установяването на местните данъци и такси се извършва от служители на общинската администрация по реда на ДОПК. Препращането определя като приложима нормата на чл.107 ДОПК, според чието съдържание, отнесено към разпоредбите на специалния ЗМДТ, в случаите, в които размерът на дължимия данък се установява въз основа на подадена от задълженото лице декларация /по чл.14, ал.1 ЗМДТ в редакцията преди изменението с ДВ, бр.98 от 2018г., в сила от 01.01.2019г. – за новопостроени или придобити по друг начин имоти, съответно по действащата редакция на чл.14, ал.1 ЗМДТ – за новопостроените сгради и постройки, които не подлежат на въвеждане в експлоатация по реда на ЗУТ върху данъчната оценка на имота и в размер, определен от общинския съвет, в границите от 0, 1 до 4, 5 на хиляда/, той подлежи на внасяне в определения в съответния закон /в случая ЗМДТ/ срок. Съобразно предписанието на чл.107, ал.3, изр.2 ДОПК нарочен акт за установяване на задължението се издава само при подадено искане на задълженото лице, с оглед гарантиране правото му на обжалване по административен ред, в случай че то не е съгласно с определения размер /ал.4 на чл.107 ДОПК/. При наличие на други хипотези – при констатация за несъответствие между декларираните данни и служебно известни такива на органа по приходите или когато не е подадена декларация, или задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия /последната хипотеза е неотносима към случаите на задължения за местни данъци и такси поради тяхното естество/, законодателят е предвидил възможност, но не и задължение на органа по приходите, съответно общинската администрация да състави отделен акт за установяване на публичното задължение /чл.107, ал.3, изр.3 ДОПК/. Според регламентацията на процедурата по предявяване на вземания в производството по несъстоятелност – чл.685 и сл. ТЗ и разпоредбата на чл.164 ДОПК установяването на публично вземане с влязъл в сила акт е от значение за реда за приемане и необходимостта от предявяването му и за възможността за оспорването му по реда на ТЗ. По силата на чл.687, ал.2 ТЗ синдикът вписва служебно в списъка на предявените вземания установеното с влязъл в сила акт публично вземане. Съгласно последователната практика на ВКС, намерила израз в решение № 4 от 21.07.2022 г. по т. д. № 2475/2020 г., I т. о. и решение № 50181 от 03.02.2023 г. по т. д. № 1777/2021 г., I т. о., последната норма се отнася единствено до възникналите до откриване производството по несъстоятелност и установени с влязъл в сила акт публични вземания. От установеното в разпоредбите на чл.164, ал.3 ДОПК, чл.685, ал.1 ТЗ и чл.688, ал.1 ТЗ следва, че НАП трябва да предяви в предвидените в посочените разпоредби срокове останалите публични вземания, чието удовлетворяване се иска в производството по несъстоятелност на длъжника, включително под условие. Съгласно разпоредбата на чл.164, ал.4 ДОПК, в случай че публичното вземане е установено с влязъл в сила акт, то не може да бъде оспорено по реда на ТЗ. Посочената забрана се отнася до възможността да се оспорва съществуването, основанието и размера на установеното с влезлия в сила акт публично вземане, но не и до възможността оспорването да се основава на нови, непреклудирани от задължителната сила на влезлия в сила акт факти, каквито са тези за погасяването по някой от способите по чл. 168 ДОПК – чрез плащане, прихващане, опрощаване, по давност и т.н. /решение №43 от 20.06.2014 г. по т. д. № 2471/2013 г. на ВКС, I т. о./ Така изложените съображения са застъпени в Решение №322 от 17.11.2025г. по т.д.№449/2024г. - I т.о. на ВКС, Определение №1073 от 17.11.2023г. на II т.о. на ВКС, които настоящият състав напълно споделя. С оглед изложеното следва да се приеме, че не е необходимо публичните вземания за данък върху недвижимите имоти и такси за битови отпадъци към длъжника да са установени с влязъл в сила акт, за да бъдат предявени и приети в производството по несъстоятелност на длъжника и за да бъде установено съществуването им в производството по специалния иск по чл.694 ТЗ. Въззивният съд намира, че по делото са установени релевантните за спора факти и обстоятелства. В случая спорните публични вземания се отнасят за 2023 г. и са предявени в производството по несъстоятелност въз основа на декларации по чл.14 ЗМДТ, подадени от длъжника „Инженерконсулт“ ЕООД- /н/ за собствените му недвижими имоти, подробно описани в исковата молба и молбата от 14.10.2024г. В последната ищецът е посочил в табличен вид за кой притежаван от длъжника имот какви по размер данъци и такси претендира. Посочените публични задължения са възникнали с осъществяване на фактическия състав, предвиден в съответните материалноправни норми /чл.10 и 11 ЗМДТ - за данъка върху недвижимите имоти и чл.62 – 64 ЗМДТ – за таксата битови отпадъци в размерите, установени в закона, като плащането им е следвало да бъде извършено в сроковете, предвидени в чл.28, ал.1 и чл.69, ал.1 от ЗМДТ. Както бе изяснено, с оглед законоустановеността им по основание, размер, субекти и срок за плащане, пораждането и изискуемостта на посочените задължения не е било предпоставено от изпращане на съобщение за дължимото на данъчно задълженото лице и от издаване на акт по чл.107, ал.3 ДОПК за установяване на публичните вземания. По делото са събрани доказателства, че недвижимия имот, представляващ апартамент № 2, вх.В, находящ се в сграда в гр.София, Южен парк, бл.52, кв.9, УПИ VI-112, който ответникът е декларирал за първи път с Декларация по чл.17 ЗМДТ от 14.06.2011г. и последна такава Декларация по чл.14 ЗМДТ от 15.03.2016г., от 2018 г. вече не съществува , тъй като съобразно издаденото Разрешение за строеж № 53 от 10.07.2018г. е разрешено реална част от апартамент 2 да бъде присъединена към апартаменти 4. Останалата част от ап.2 е станала апартамент №1,2, продаден на публична продан. От представените нотариални актове №142/23г. и №185/23 г. е видно, че ап.4 е продаден на трети лица. След като този имот вече не е собственост на длъжника, той съответно не следва да бъде облаган с данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци. Затова от претенциите за главница и лихва следва да се изключи размера на данъка и таксата битови отпадъци за този имот за 2023г. в размери съответно 135,32 лв. и 162,23 лв. /общо 297,55 лв./- за главница и 10,59 лв. /4,47 + 6,12 лв./-за лихва за забава към 29.11.2023г. Ответникът, чиято е доказателствената тежест, не е представил доказателства, установяващи други декларирани имоти, за които ищецът претендира да не са платени публични задължения, да не са вече негова собственост. Затова следва да се приеме, че длъжникът в несъстоятелност дължи данъци за недвижимите имоти и такси битови отпадъци за 2023 г. за останалите декларирани от него като собствени имоти, изчерпателно посочени в уточнителната молба на НАП от 14.10.2024г. Изложеното сочи на извод, че установителния иск по чл.694, ал.2, т.1 ТЗ е основателен за претендираната главница, съставляваща публични вземания за 2023г. за данък върху декларирани от ответника недвижими имоти и такса битови отпадъци до размер на сумата 9 195,19 лева и до размер на сумата 332,48 лева натрупани към 29.11.2023 г. лихви. Над посочените размери исковете са неоснователни, поради което за тези части отхвърлителното решение на СГС следва да бъде потвърдено. По разноските: При този изход на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК, на жалбоподателя НАП следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 153,38 евро с левова равностойност 300 лева за въззивната инстанция съобразно чл.25 от ЗПП. На основание чл.694, ал.7 ТЗ, въззиваемото дружество следва да бъде осъдено да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на САС държавна такса в размер на 1 261,70 евро с левова равностойност 2 467,68 лева, която да се плати от масата на несъстоятелността. Така мотивиран, Софийският Апелативен съд