Решение № 5773 от 13.9.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 12924/2024 г.

За да се произнесе, взе предвид следното. Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК във връзка с чл. 250, ал. 3 от ГПК. Образувано е по повод въззивна жалба, подадена от „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК 831094393, ответник в първоинстанционното производство, чрез юрисконсулт Величка Пенчева, срещу Решение № 4157 от 08.03.2024 г., постановено по гр. д. №20409/2023 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 32 състав. С обжалвания първоинстанционен съдебен акт „Първа инвестиционна банка“ АД е осъдена да върне на ищеца Б. И. И., ЕГН ••••••••••, сумата в размер на 4 000,00 лева (с левова равностойност по фиксирания курс на 2 045,17 евро), ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 19.04.2023 г. до окончателното изплащане на вземането, като блокирана без правно основание по банкова сметка с IBAN ••••, открита във връзка със сключен между страните договор за откриване и водене на разплащателна сметка, както и да заплати на ищеца сумата от 625,00 лева разноски в производството. Във въззивната жалба са изложени подробни съображения за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение, постановено в противоречие с материалния закон и съдопроизводствените правила. Въззивникът поддържа, че районният съд се е произнесъл по недопустим иск, постановявайки осъждане на банката да „върне“ процесната сума, вместо да съобрази естеството на предявената защита по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за реално договорно изпълнение чрез отблокиране на сметката и предоставяне на достъп до паричните средства, каквито са били задължителните указания на въззивната инстанция. Банката излага, че никога не е отнемала и не е придобивала паричните средства в своя патримониум, а наложеното от нея на 31.08.2022 г. временно ограничение върху разполагаемата наличност в размер до 4 000,00 лева (2 045,17 евро) по разплащателната сметка с IBAN •••• е предприето въз основа на получено официално SWIFT съобщение от наредилата превода Royal Bank of Scotland с искане за връщане (recall) поради съмнение за измама, както и на основание чл. 5.10 от Общите условия на банката и задължителните изисквания на чл. 10, т. 4, чл. 11, ал. 1, т. 6 и чл. 17, ал. 1 от Закона за мерките срещу изпирането на пари (ЗМИП). Наред с това въззивникът навежда доводи за порок в диспозитива за разноските, в който е присъдена сумата от 625,00 лева въпреки изричните мотиви на съда за намаляване на адвокатското възнаграждение на 400,00 лева по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК. Моли обжалваното решение да бъде отменено, а предявеният иск – отхвърлен, като претендира присъждане на сторените съдебни разноски и юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемия Б. И. И., чрез адв. П. Н., с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Поддържа се, че блокирането на разплащателната сметка е изцяло неправомерно, тъй като постъпилият на 07.07.2020 г. по друга сметка (картова сметка с кредитен лимит) международен превод в размер на 1 750 британски лири представлява надлежно дължимо възнаграждение по договор за правни услуги, сключен с Р.Г., който изрично е потвърдил пред своята банка липсата на измама и е оттеглил искането за връщане. Посочва се, че банката е нарушила договорните си задължения, като неоснователно отказва да осигури достъп до личните средства на титуляря. Наред с това ищецът е оспорил по реда на инстанционния контрол Решение № 7683 от 26.04.2024 г. по гр. д. № 20409/2023 г. на СРС, 32 състав, с което е отхвърлена молбата му по чл. 250 ГПК за допълване на решението с присъждане на законна лихва за забава в размер на 139,38 евро (272,60 лева) за периода от 01.09.2022 г. до 18.04.2023 г., От въззивника- ищеца е подадена и частна жалба срещу Определение № 18015 от 26.04.2024 г. по чл. 248 ГПК относно разноските. Съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК съдът намира първоинстанционното решение за валидно, тъй като е постановено от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата писмена форма и с изискуемото от закона съдържание. Решението в обжалваната част е и допустимо, доколкото правото на иск е надлежно упражнено, налице са абсолютните процесуални предпоставки и липсват процесуални пречки за разглеждане на спора. По правилността на съдебния акт въззивната инстанция намира следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени от Б. И. И. срещу „Първа инвестиционна банка“ АД претенции, произтичащи от неправомерно ограничаване на разпореждането с парични средства по банкова сметка. С оглед проведеното производство по чл. 129, ал. 2 ГПК, указанията на СГС и депозираната уточняваща молба от 09.10.2023 г., ищецът е формулирал претенция за заплащане / връщане на сумата от 2 045,17 евро (равностойност на 4 000,00 лева), ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба (19.04.2023 г.) до окончателното изплащане, и при условията на евентуалност – иск за реално изпълнение на договорно задължение чрез отблокиране на разплащателна сметка с IBAN •••• и предоставяне на пълен достъп до наличните парични средства. В срока по чл. 131 ГПК ответната банка е оспорила изцяло предявените искове, като е навела възражения за законосъобразност на предприетите ограничителни мерки на основание получено SWIFT съобщение от чуждестранната банка на платеца, задълженията по чл. 10, т. 4 и чл. 17, ал. 1 ЗМИП и чл. 5.10 от Общите условия на банката. За да постанови своето решение, Софийски районен съд е приел, че между ищеца и Р.Г. е сключен действителен договор за поръчка за правни услуги, по който преведената сума от 1 750 британски лири представлява адвокатски хонорар, а не инвестиционна сума, като банката е била своевременно информирана за законосъобразния произход на средствата и не са били налице предпоставките по чл. 17 ЗМИП за блокиране на сумата. На тази основа съдът е осъдил банката да „върне“ на ищеца сумата от 4 000,00 лева, ведно със законната лихва от 19.04.2023 г., и е присъдил разноски в размер на 625,00 лева. Настоящият съдебен състав, след като прецени събраните по делото доказателства, взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, които очертават предмета на въззивния контрол съобразно задължителните указания, постановени с Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и по свое вътрешно убеждение намира следното: Съгласно чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд проверява служебно валидността на обжалваното решение изцяло, допустимостта му – в обжалваната част, а по отношение на неговата правилност е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, освен когато следва да приложи императивна материалноправна норма. При служебната проверка не се констатират пороци, водещи до нищожност или недопустимост на първоинстанционния акт, но въззивната жалба се явява основателна по отношение на правния резултат и диспозитива на решението. От фактическа страна между страните не се спори, а и от приетите писмени доказателства се установява безспорно, че между ищеца Б. И. И. и „Първа инвестиционна банка“ АД са възникнали валидни облигационни правоотношения по договор за откриване и водене на разплащателна сметка с IBAN ••••, ведно с издадена дебитна карта Visa Electron, както и по отделен договор от 17.03.2011 г. за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на кредитен лимит по картова сметка с IBAN BG15FINV••••. Установено е, че на 07.07.2020 г. картовата сметка с IBAN BG15FINV•••• е заверена с превод в размер на 1 750 британски лири с наредител Р.Г. от Royal Bank of Scotland. На 31.08.2022 г. ответната банка е получила входящо SWIFT съобщение (FIN 196 / recall) от чуждестранната институция и е наложила ограничение (блокиране) на разпореждането с парични средства в размер на 4 000,00 лева (2 045,17 евро) по разплащателната сметка на ищеца с IBAN ••••. Установява се, че с нарочен имейл от 01.09.2022 г. наредителят Р.Г. е поискал от Royal Bank of Scotland да отмени искането за връщане на сумата, потвърждавайки, че тя представлява адвокатско възнаграждение по договор за правни услуги във връзка с измама в платформата forexbit.com. Въпреки изпратеното от ищеца писмено искане от 22.03.2023 г. и жалба от 24.03.2023 г., с писмен отговор от 13.04.2023 г. банката е отказала да вдигне наложеното ограничение. При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна, че сключеният между страните договор за разплащателна сметка с IBAN •••• представлява договор за откриване и водене на банкова сметка и предоставяне на платежни услуги, по силата на който банката поема задължение да приема и изпълнява нарежданията на титуляря в границите на наличната сума и да му осигурява пълен и неограничен достъп до собствените му средства, съгласно чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 426 и сл. ТЗ и Закона за платежните услуги и платежните системи (ЗПУПС). Паричните средства по разплащателната сметка съставляват актив от патримониума на титуляря, а не собственост на банката, и блокирането им представлява неоснователно неизпълнение на задължението на доставчика на платежни услуги да осигури свободното упражняване на правата на клиента (в този смисъл Решение № 1660 от 22.07.2015 г. по тр. д. № 761/2015 г. на Апелативен съд – София; Решение № 110 от 09.07.2010 г. по гр. д. № 911/2009 г. на ВКС, ТК). С оглед на това претенцията на ищеца не е за връщане или заплащане на парична сума по реда на неоснователното обогатяване или заема, тъй като банката не се е разпоредила с авоара и не го е придобила в собствения си патримониум. Главният иск, насочен към осъждане на банката да заплати сумата от 2 045,17 евро (4 000,00 лева), е материалноправно неоснователен и подлежи на отхвърляне, доколкото същата не е предадена на ответника . Съответна на засегнатото право форма на правна защита е искът за реално договорно изпълнение по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, с който банката следва да бъде осъдена да изпълни задължението си по договора за банкова сметка, като отблокира процесната сума в размер на 2 045,17 евро (равностойност на 4 000,00 лева) и предостави на титуляря пълен достъп и възможност за разпореждане с нея по разплащателната сметка с IBAN BG26FINV••••. По основателността на тази претенция въззивният съд съобразява следното. Между страните е налице валидна правна връзка под формата на договор за откриване и водене на разплащателна сметка при Общи условия (ОУ). По силата на този договор и по-специално раздел IV, т. 13 и сл. от ОУ, с паричните средства по сметката има право да се разпорежда единствено титулярят или изрично упълномощено от него лице. В задължителното за съдилищата Тълкувателно решение № 4/2021 от 18.05.2023 г. по т.д. № 4/2021 на ОСГК на ВКС върховната съдебна инстанция изрично постановява, че постъпилите суми по банкови сметки стават част от имуществото на титуляря, тъй като съставляват негови вземания от съответната банка. ВКС ясно разграничава парите в брой, които са движими вещи до момента, в който са в наличност, от безналичните парични наличности по сметки, представляващи актив под формата на вземане в патримониума на клиента, което се погасява едва с фактическото му изтегляне или извършването на оторизиран превод. От приетите по делото писмени доказателства ищецът – въззиваем безспорно се легитимира като титуляр на процесната разплащателна сметка и кредитор по вземането за наличността по нея. Неоснователни са възраженията на ответната банка, черпени от чл. 10, т. 4, чл. 11, ал. 1, т. 6 и чл. 17, ал. 1 и ал. 2 от ЗМИП. От събраните по делото доказателства се установява, че деловите взаимоотношения между ищеца и Р.Г. са дългосрочно установени, като ищецът е предоставил на банката изчерпателни данни и писмени доказателства (договор за правна помощ, пълномощно, преписки пред прокуратурата и регулаторните органи) за законосъобразния произход и основание на получената преводна сума като адвокатско възнаграждение. ЗМИП не предоставя на търговските банки субективно право на безсрочно и едностранно блокиране на клиентски авоари извън изричния законов ред за спиране на операции по чл. 72–73 ЗМИП, какъвто акт на ДАНС или съдебен запор по делото не е налице. Едностранното техническо съобщение по SWIFT от чуждестранната институция не съставлява публичноправен акт, дерогиращ задълженията на банката по договора за сметка. Дори да се приеме, че първоначално е съществувала временна пречка за разпоредителни действия с оглед постъпилия SWIFT recall сигнал, същата е отпаднала изцяло по смисъла на чл. 74, ал. 4 ЗПУПС и чл. 5.10 от ОУ на банката след изричното изявление на наредителя Р.Г. от 01.09.2022 г., с което е потвърдил плащането на адвокатския хонорар и е оттеглил искането за връщане. Като е отказала да вдигне ограничението след отпадане на пречката, банката е допуснала виновно неизпълнение на договорните си задължения, поради което искът за реално изпълнение следва да бъде уважен в цялост. Тъй като първоинстанционният съд неправилно е уважил главната претенцията под формата за осъждане да върне паричната сума, обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо него да се постанови отхвърляне на иска за плащане/връщане на сумата, като ответната банка бъде осъдена да изпълни договорното си задължение чрез отблокиране на посочената парична наличност. Във връзка с валутното изражение на претенцията съдът съобразява нормативната уредба на чл. 6, чл. 12 и чл. 28 от Закона за въвеждане на еврото в Република България (ЗВЕРБ), съгласно която левовите наличности по банкови сметки и съдебно признатите притезания се превалутират автоматично в евро по официалния валутен курс от 1 EUR = 1.95583 BGN, без съкращаване или закръгляване на курса, поради което процесната блокирана сума от 4 000,00 лева се трансформира в размер на точно 2 045,17 евро. Относно постановеното Решение № 7683 от 26.04.2024 г. по гр. д. № 20409/2023 г. на СРС, 32 състав, с което е отхвърлена молбата на ищеца по чл. 250 ГПК за допълване на първоинстанционното решение с произнасяне по иск за законна лихва за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на 139,38 евро (272,60 лева) за периода от 01.09.2022 г. до 18.04.2023 г., въззивният съд намира следното: Съгласно чл. 250, ал. 1 ГПК на допълване подлежи съдебен акт, с който съдът е пропуснал да формира воля по част от спорния предмет, с който е бил надлежно сезиран. Претенцията за мораторна лихва за период преди завеждане на исковата молба съставлява самостоятелен осъдителен иск, който не е бил заявен с първоначалната искова молба, не е бил включен в проекта за доклад по чл. 146 ГПК и не е бил допуснат до разглеждане. В проведеното на 13.02.2024 г. първо открито заседание съдебният доклад е приет за окончателен без възражения от страна на ищеца, поради което възможността за въвеждане на нов иск или искане за допълване на доклада е преклудирана на основание чл. 146, ал. 3 ГПК. При липса на непроизнасяне по надлежно въведен предмет на делото решението на първоинстанционния съд е пълно, а постановеният отказ за допълването му по чл. 250 ГПК е правилен и законосъобразен и следва да бъде потвърден. По отговорността за разноски: С оглед крайния изход на спора и уважаването на претенцията за реално изпълнение на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има въззиваемият-ищец Б. И. И.. Ищецът е направил разноски пред първата инстанция в размер на 225,00 лева (115,04 евро) държавна такса и редуцирано на основание чл. 78, ал. 5 ГПК адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 лева (общо 625,00 лева / 319,56 евро), както и разноски във въззивното производство за заплатена държавна такса по частна жалба в размер на 15,00 лева (7,67 евро). На въззивника „Първа инвестиционна банка“ АД разноски не се следват, предвид неоснователността на материалноправната му защита по блокирането на сметката. Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Софийски градски съд