Решение № 355 от 17.3.2026 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 195/2026 г.

Производството е по реда на чл.258 и следващите ГПК. Образувано е по въззивна жалба, подадена от „БАНКА ДСК“ АД, с ЕИК •••••••, чрез юрисконсулт А. С. Ц., срещу Решение №5134 от 24.11.2025 г. постановено по гр.д.№ 2761/2024 г. по описа на Районен съд-Пловдив, ХХ гр.с., с което се осъжда „БАНКА ДСК” АД да заплати на Г. И. С., с ЕГН •••••••••• сумата 2 082.86 лв., представляваща недължимо платена сума през периода 22.01.2019г. до 28.03.2024г. по недействителен договор за револвиращ кредит № •••••••••••от 22.06.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 14.02.2024г. до окончателното изплащане и в тежест на „БАНКА ДСК” АД са възложени разноските по делото. В жалбата са релевирани подробни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, като постановено в нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се, че е неправилна материалноправната квалификация за недействителност на договора, доколкото същият представлявал договор за револвиращ кредит и притежавал характеристиките на договор за кредит овърдрафт. Като такъв той следвало да отговаря на условията на чл.12 ЗПК, а не на условията на чл.11 ЗПК. Жалбоподателят сочи, че всички задължителни реквизити съгласно чл. 12, ал. 1 ЗПК се съдържат в процесния договор. Във въззивната жалба се излагат доводи, че първоинстанционният съд се е позовал единствено и само на изявление на вещото лице по ССчЕ в съдебно заседание, като е постановил немотивиран и незаконосъобразен съдебен акт. Посочва се, че от направените в експертизата изчисления е видно, че платените от ищеца възнаградителни и санкционни лихви, които, при установена недействителност на договора, банката би му дължала, са в общ размер на 1169,20 лв., а не присъдените с обжалваното решение 2082,86 лв. В същата експертиза бил установен и размерът на неиздължената от ищеца главница по договора – 939,86 лв. Излагат се доводи, че при посочване в заключителната част на общ размер от 2082,86 лв. на заплатени лихви и такси над главницата, вещото лице е допуснало изчислителна грешка, като е „добавило“ сумите от 205,16 лв./стр.12 от експертизата/ и от 708.50 лв./стр.13 от експертизата/, представляващи по същността си лихви и такси втори път към сбора на платените от ищеца лихви и такси за целия процесен период, като това не било отчетено от първоинстанционния съд. Жалбоподателят излага подробни доводи, че решаващият състав е приложил неправилно последиците на чл. 23 ЗПК, свързани с прогласената от него недействителност на процесният договор за потребителски кредит. Счита, че съдът е следвало зачете законовата последица от реституционния характер на правилото на чл. 23 ЗПК и служебно в проявление на принципите на равенство на страните и служебно начало да осъди жалбоподателя да заплати само и единствено разликата между изискуемата неиздължена главница от 939,86 лева и недължимо заплатените възнаградителни лихви и такси в размер на 1169,20 лева съгласно данните от допълнителната ССчЕ и да го осъди да заплати на ищеца разликата между посочените суми, а именно – 229,34 лв. Отправя се искане до въззивния съд за отмяна изцяло на първоинстнационното решение, а в условията на евентуалност, ако се установи, че договорът е недействителен, да се отмени решението в частта, с която жалбоподателят „БАНКА ДСК“ АД е осъден да заплати на Г. И. С. сумата за разликата над сумата от 229,34 лв. до присъдените 2082,86 лв. Претендира разноски. В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна Г. И. С., с ЕГН •••••••••• чрез пълномощника по делото–адв.К. К., с който се взема становище за нейната неоснователност и се настоява за потвърждаване на първоинстанционното решение, като се излагат подробни доводи в тази насока. Поддържа се, че договорът за потребителски кредит е недействителен, тъй като за кредитополучателя не ставало ясно колко е оскъпяването по договора. В отговора на въззивната жалба се сочи, че първоинстанционният съд правилно възприел, че не става ясно, в нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК как била формирана посочената в чл.13 от договора обща сума, дължима от кредитополучателя в размер на 1137,34 лена - липсвала яснота от какви пера е съставена същата. Посочва се също така, че от приетото допълнително заключение на вещото лице по ССчЕ се установявало, че за периода: 22.01.2019 г. до 28.03.2024 г. сумата, платена от ищеца като лихви и такси над главницата, възлизала на 2082,86 лева, като вещото лице дало подробни разяснения как формирало сумата, като сбор от 424,96 лева, заплатена сума в „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД и сумата от 1657,90 лева, заплатена сума в „Банка ДСК“ АД, като формирана сума платена след покриване на главница, включваща такси и лихви. Оспорва да е допусната грешка от вещото лице в ССчЕ. Поддържа, че първоинстанционият съд подробно е анализирал въпроса относно погасителната давност. Претендира разноски. Пловдивският окръжен съд, след като провери законосъобразността на обжалваното решение, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл.12 от ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество. При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл. 269, изр. първо от ГПК съдът намира, че същото е валидно и допустимо. Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от ГПК следва да бъде проверена правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и при служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, като въззивната инстанция се произнесе по правния спор между страните. Първоинстанционното производство е образувано по повод депозирана искова молба от ищеца Г. И. С., с ЕГН •••••••••• срещу ответника БАНКА ДСК“ АД, с ЕИК •••••••, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр.1 ЗЗД за осъждането на ответника да върне получена без основание сума в размер на 2 082,86 лв. /след допуснато увеличение на иска по чл. 214 ГПК/, представляваща недължимо платена сума през периода 22.01.2019г. до 28.03.2024г. по недействителен договор за револвиращ кредит № •••••••от 22.06.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 14.02.2024 г. до окончателното изплащане. В исковата молба ищецът твърди, че между него и „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД /заличен търговец/ бил сключен Договор за револвиращ кредит от 22.06.2017г., като ответникът „БАНКА ДСК“ АД била правоприемник на посочената банка. Посочва се, че предоставеният револвиращ кредит бил с разрешен кредитен лимит в размер на 1000 лв., при лихвен процент 18 % и лихвен процент на ден в размер на 0,0500 и ГПР в размер на 28.13 %. Ищецът сочи, че срокът за заплащане на размера на минималната погасителна вноска бил на всяко 1 до 15 число на месеца съобразно усвоената част от главницата, като допълнително били начислени наказателни надбавки в размер на 24% върху просрочената главница. В исковата молба се излагат доводи, че договорът бил потребителски по смисъла на чл.9 ЗПК, недействителен на основание чл.22 ЗПК. Същият бил недействителен на осн. чл. 22, вр. с чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не били посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент. Не бил посочен размер на възнаградителната лихва в лева и как тя се разпределя във времето с изплащането на всяка една от месечните вноски. Клаузата за възнаградителната лихва противоречала на добрите нрави. Договорът бил недействителен и на осн. чл. 22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като липсвало посочване от какви пера е посочена общо дължимата сума. В нарушение на чл. 11, т.11 в погасителния план не било посочено разпределението на вноските измежду дължимите по договора суми. Размерът на шрифта бил помалък от 12, в нарушение на чл.10, ал.1 ЗПК, което водело до недействителност на процесния договор. Ищецът счита, че поради недействителността на договора на връщане подлежала единствено заемната сума от 1000 лв., като всички платени суми над нея били получени от ответника при начална липса на основание. Предвид това ищецът претендира за осъждане на ответника да му заплати сумата от 2 082,86 лв. /след допуснато увеличение на иска по чл. 214 ГПК/ платена при начална липса на основание, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Претендира разноски. В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „БАНКА ДСК“ АД чрез пълномощника си юрк. К. е подал писмен отговор, с който се оспорва искът като неоснователен и недоказан. Ответникът „БАНКА ДСК“ АД не оспорва, че между „Банка ДСК“ АД като правоприемник на „Сосиете Женерал Експресбанк" АД и ищеца Г. И. С., с ЕГН •••••••••• е сключен Договор за револвиращ кредит от 22.06.2017г. с размер на кредитния лимит 1000 (хиляда) лева, безсрочен. Сочи, че кредитът е под формата на кредитен лимит по свързана с него кредитна карта и е потребителски тип кредит. В отговора на исковата молба се посочва, че банковата карта, свързана с кредита, е Mastercard Classic револвираща кредитна карта. Ответникът твърди, че договорът за револвиращ кредит не бил договор при общи условия по см. на чл.298 от ТЗ, а бил индивидуален договор, състоящ се от две части: Част I - Индивидуални уговорки (с всички точни данни по конкретния кредит) и Част II - Общи условия (по този конкретен договор). В отговора на исковата молба се излага, че кредитополучателят - ищец е усвоил част от кредитния лимит на 20.07.2017г. и впоследствие многократно е усвоявал суми по Договора за РК по сметката, обслужваща картата с IBAN ••••••••••, с което за ищеца е възникнало задължението да върне/да връща предоставените му суми, ведно с уговорената за ползването на кредита възнаградителната лихва, съгласно чл. 5 от Част II на Договора за РК по договорения начин, който е специфичен за кредитен лимит по кредитна карта - при пълно или частично погасяване кредитът може да бъде ползван отново (револвиране). Ответникът сочи, че това е така, поради особения характер на кредита под формата на кредитен лимит по кредитна карта. Той представлявал, допустимо надвишение на плащанията от разплащателната сметка на кредитополучателя над наличностите по същата, възможност с кредитната карта да ползва средства на кредит до максималния размер на разрешения лимит. Кредитополучателят, който е и картодържател, имал право по всяко време да усвоява суми от разполагаемата част от кредитния лимит до максималния размер, посочен в Част I т.З, а именно 1000 лв. Сочи се, че разполагаемата част от кредитния лимит се намалява с всяка платежна операция, информация за която е постъпила в счетоводната система на Банката, и с дължимата за нея такса, както и с размера на просрочената главница, ако е формирана такава. Ответникът излага твърдения, че кредитополучателят има право да възстановява разполагаемата част от кредитния лимит, като погасява изцяло или частично задълженията си по кредита, както и да усвоява средства отново (револвиране). Ответникът твърди, че кредитът се олихвява с фиксиран годишен лихвен процент в размер на 18%. Лихва по кредита се начислявала само върху размера на усвоените суми чрез трансакции с кредитната карта за съответния брой дни от датата на извършване на операцията до погасяването на сумата на тази операция, с изключение на сумата от платежни операции, за която се прилага гратисен период. Отчетният период съвпадал с календарния месец. Ответникът поддържа, че ГПР бил ясно и точно определен, както и общо дължимата сума по договора. Видимо било без специални познания, че изискванията към шрифта били спазени. Не било нарушено изискването ГПР да не е пет пъти по-висок от законната лихва. Ответникът поддържа, че за процесния договор са спазени както общите изисквания на закона за писмена форма (ТЗ, ЗПК), така и изискванията на специалните закони (ЗПК и ЗЗП) и всички необходими данни и условия за действителност са отразени и предоставени на кредитополучателя. Направено е възражение за изтичане на 3-годишна давност за периодични вземания по чл.111, б. „в“ ЗЗД, а в условията на евентуалност – за изтичане на общата 5-годишна давност. Моли съда да бъде отхвърлен предявеният иск. Претендира разноски. С постановеното решение първоинстанционният съд е приел, че сключеният договор за револвиращ кредит е недействителен на осн. чл. 22, вр. с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, като е уважил изцяло предявения иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, тъй като е приел, че общо за периода от 22.01.2019 г. до 28.03.2024 г. сумата, платена от ищеца като лихви и такси над главницата, възлиза на 2 082.86 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до изплащане на сумата. От фактическа страна по делото е безспорно установено, че между „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД /с правоприемник ответника „БАНКА ДСК“ АД/ в качеството на кредитор и ищеца в качеството на кредитополучател е сключен Договор за револвиращ кредит № •••••••••••от 22.06.2017 г. Видно от текста на договора, приет по делото /л.24-30 от гр.д. №2761/24 г. на РС-Пловдив/, между страните е договорен размер на кредитния лимит в размер на 1000 лева (т. 3 от договора, част I), при номинален фиксиран годишен лихвен процент от 18 %, като кредитополучателят оперира по кредита с банкова револвираща карта Mastercard Classic (т.7) и разплащателна сметка IBAN •••••••••••в лева (т.6). Срокът на договора е определен като безсрочен (т. 5 от раздел I; чл. 1, ал. 3 от Раздел II). Договорен е размер на минимална погасителна вноска (МПВ), който се формира от 5 % от редовната главница в края на отчетния период, но не по-малко от дължимата за същия период лихва, като МПВ включва дължимата за периода лихва, както и редовна главница в размер, равен на разликата между размера на МПВ и дължимата лихва (т. 8. 1). Срокът за плащане на МПВ е определен от 1-во до 15-то число на месеца, следващ всеки изтекъл отчетен период (т. 8.2). Посоченият в договора годишен процент на разходите по кредита е 28,13 % (т.12). Съгласно т. 10.1 от Договора лихвеният процент върху просрочената главница е 6 /шест/ пункта над номиналния лихвен процент или общо лихвеният процент върху просрочената главница е в размер на 24 %. Съгласно чл. 5, ал. 1 от раздел II - лихви по кредита се начисляват само върху размера на усвоените суми за съответния брой дни от датата на извършване на операцията до погасяването на сумата на тази операция. Представено е по делото и заявление за издаване на револвираща кредитна карта от Г. С., с одобрен кредитен лимит в размер на 1000 лева. От заключението на съдебнотехническата експертиза на вещото лице инж. А. К., което настоящият съдебен състав кредитира изцяло като обективно и компетентно дадено, се установява, че типът на използвания шрифт в договора за кредит, респективно общите условия е серифен, семейството е „Таймс Ню Роман“. На определени места в текста шрифтът е от описания тип и е удебелен с размер 12 pt, респективно 12,2 pt. От заключението на съдебносчетоводната експертиза на вещото лице Й. П., което настоящият съдебен състав кредитира изцяло като обективно и компетентно дадено, се установява, че кредитът е отпуснат в „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, обслужван за период от 17.07.2017г. до 30.04.2020г. и е мигриран в „Банка ДСК“ АД след вливането на „Експресбанк“ АД в „Банка ДСК“ АД от 01.05.2020 г. Извършените плащания по договора за периода 22.06.2017 г.-30.04.2020 г. възлизат на сумата от 1 451.64 лв., от които 1 033.11 лв. за главница, 450.48 лв. за договорна лихва и 12.17 лв. за наказателна лихва. Тегленията и плащанията на ПОС са в размер на 1 826.51 лв. Сумата, дължима по процесния кредит в края на „Експресбанк“ АД и начално салдо в „Банка ДСК“ АД, е 44.12 лв. на дата 30.04.2020г. Извършените плащания по договора в периода от 29.05.2020г. до 28.03.2024г. са както следва – вноски – 3 197.50 лв., теглени – 2 489 лв., начислени лихви – 604.40 лв., начислени такси – 345 лв. На 10.09.2024г. е преустановено ползването на лимит. Съгласно заключението на вещото лице общо платените суми са 4 649.14 лв., а изтеглени и платени на ПОС – 4 315.51 лв., или разлика от 333.63 лв. в полза на вноските. Договорът е сключен с фиксиран лихвен процент 18 % и се олихвява без промяна. Не е обвързан със Софибор. Първите стойности на индексите на Софибор са публикувани на 17.02.2003 г., а последните стойности – на 29.06.2018г. От допълнителното заключение на съдебносчетоводната експертиза на вещото лице Й. П., което настоящият съдебен състав кредитира изцяло като обективно и компетентно дадено, се установява, че по кредита в периода от 22.01.2019г. до 30.04.2020г. са платени 682.07 лв., от които 476.91 лв. главница, 212.05 лв. договорна лихва, 7.75 лв. наказателна лихва. Тегленията и плащанията на ПОС за периода 25.01.2019 г.-30.04.2020 г. възлизат на 190.48 лв. Съгласно заключението на вещото лице извършените плащания по процесния договор за периода 29.05.2020 г.-28.03.2024 г. в „Банка ДСК“ АД са вноски – 3197,50 лв. и тегления 2489,00 лв. Вещото лице е посочило, че няма разпределение на вноските на главница, лихва и такси. Главницата е формирана на база извършена вноска намалява главницата, начисляват се лихви и се прибавят към главницата, начисляват се такси и нараства главницата. Извършва се тегленe на сума - увеличава се главницата и т.н. Вещото лице сочи, че така формираната главница се намалява при вноска, за която не може да се определи дали е за лихва или такса, тъй като са прибавени към главницата. За периода от 22.01.2019г. до 28.03.2024г. платени лихви и такси над главницата са в размер на 2 082.86 лв. съгласно заключението на вещото лице. В тази връзка, неоснователни са доводите, поддържани във въззивната жалба, че вещото лице е допуснало изчислителни грешки. Вещото лице задълбочено, последователно и цялостно е извършило проверка на счетоводните данни и е установило коректните размери на платените суми по процесния договор за кредит. При изслушването си в с.з. на 19.06.2025 г. вещото лице П. уточнява, че всяка една сума – такса и лихва са прибавени към главницата. Вещото лице заявява, че не може да стане ясно каква е точно главницата по кредита, тъй като кредитът е револвиращ и всяка една сума възнаградителна лихва и такса е добавяна към главница и не може да се установи колко е главницата. Сключеният между страните договор по своята правна същност представлява по дефиниция договор за револвиращ кредит, тъй като с договора страните са се съгласили в рамките на целия срок на действие на същия кредитополучателят да разполага с определена сума /кредитен лимит/ в случая - в размер на 1000 лв., която може да ползва многократно и неограничено във времето в рамките на целия срок на действие на договора в пълен размер или частично. При тази разновидност на договора за кредит, за разлика от стандартния договор за потребителски кредит, сумата в рамките на договорения кредитен лимит се ползва многократно, като липсват отнапред установени в конкретен размер и падеж дължими вноски, плащането на които да е разсрочено на части както е при стандартния договор за потребителски кредит. Посочените особености на кредита водят до това, че при него не се изготвя погасителен план, както при потребителския или ипотечен кредит, тъй като няма как отнапред да бъде известно, каква част от разрешените средства ще бъдат усвоени, кога, каква част ще се връща и кога. Въпреки това и при този банков кредит се определя месечна падежна дата, размер на минималното погасяване от формирания дълг, дължима лихва за ползване на средствата, както и дължимите такси и комисионни. Процесното правоотношение попада под регулацията на ЗПК и ЗЗП, които разпоредби са императивни и за приложението им съдът следи и служебно. Разпоредбата на чл. 22 ЗПК сочи, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. В исковата молба се твърди, че размерът на шрифта по процесния договор за кредит бил по-малък от 12, в нарушение на чл.10, ал.1 ЗПК, което водело до недействителност на процесния договор. По делото не се установява да е налице нарушение на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК по отношение на процесния договор за кредит. От заключението на СТЕ се установява, че размерът на шрифта на договора, респ. ОУ е 12, респ. 12,2 пункта, серифен, семейството е „Таймс Ню Роман“, предвид което е спазено изискването, предвидено в чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит да е сключен в писмена форма, на хартиен носител, като всички елементи на договора са с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не помалък от 12. Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита и условията за прилагането му, а съгласно т. 10 - годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, доколкото в документите е налице посочване на лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Размерите на тези величини, посочени в договора, обаче не съответстват на действителните такива. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая, видно от договора, в него е посочен годишен процент на разходите /ГПР/- 28,13 %, поради което договорът формално отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Размерът на посочения в договора ГПР обаче не съответства на действителния такъв. Съгласно основното и допълнителното заключение на вещото лице по ССчЕ, кредиторът е начисляват към главницата дължимите възнаградителни лихви и такси, респективно е олихвявал тази обща сума, противно на посоченото в чл. 5 от част II от договора, че лихви по кредита се начисляват само върху размера на усвоените суми за съответния брой дни от датата на извършване на операцията до погасяване на сумата на тази операция. Предвид горното посоченият в договора годишен процент на разходите не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита, а освен това е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. С оглед неточното посочване на ГПР в договора за кредит потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителната му цена, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия състав на съда посочването в договора за кредит на годишен процент на разходите, различен от действителния такъв, противоречи на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за кредит не съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК води до неговата недействителност. На следващо място, следва да се посочи, че прибавянето на задължения за лихви към размера на редовната главница, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по см. на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ (в т.см. Решение № 66 от 29.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1504/2018г., ТК, II отд.), какъвто не е настоящия случай. В случая страна по договора за кредит е физическо лице – потребител. Предвид това процесният договор за кредит при който е налице увеличаване на главницата чрез прибавяне на изтекли лихви и начисляване върху тях на възнаградителни лихви, е нищожен на основание чл.26, във вр. с чл.10, ал.3 ЗЗД, тъй като е налице анатоцизъм, доколкото наредба на БНБ не предвижда възможност за олихвяване на изтекли лихви. Правната уредба в ЗЗП е създадена за защита на икономическите интереси на потребителя като по-слабата страна в правоотношението при сключване на договор за потребителски кредит и целта на същите е да не допуснат той да заплати за предоставения му кредит необосновано високо възнаграждение на кредитора. Така констатираното несъответствие между посочените в договора размери на ГПР и общата сума, дължима от потребителя се дължи на обстоятелството, че при изчисляване на същите в тях не са включени разходите за заплащане на начисляваните лихви и такси, които са били олихвявани от кредитора. Предвид горното настоящият състав на съда намира, че посочения в договора размер на годишния процент на разходите не съответства на действителния. От изложеното дотук се налага изводът, че договорът не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, отнасящи се до посочване по ясен и разбираем начин на годишният процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК същият следва да се приеме за нищожен. В тази връзка, неоснователно е поддържаното във въззивната жалба възражение, че е неправилна материалноправната квалификация за недействителност на договора, като договорът следвало да отговаря на условията на чл.12 ЗПК, а не на условията на чл.11 ЗПК. Въззивният съд намира, че процесният договор следва да отговаря на изискванията на чл. 11 ЗПК, доколкото същият е договор за потребителски кредит, а не договор за кредит овърдрафт. В чл. 12 ЗПК са уредени изискванията за договорът за потребителски кредит, при който кредитът се предоставя под формата на овърдрафт. Съгласно легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 7 ЗПК, "овърдрафт" е кредитът, при който кредиторът изрично предоставя на потребителя възможност да ползва средства, превишаващи наличността по разплащателната му сметка. В случая по делото се установява, че на кредитополучателя е предоставен револвиращ кредит с кредитен лимит от 1000 лв., като кредитополучателят не може да ползва повече от тези 1000 лв. без да е върнал/погасил поне част от тях, която да използва отново, респективно кредитополучателят не може да ползва средства, надвишаващи наличността по разплащателната му сметка, тоест не е налице овърдрафт. На следващо място следва да се посочи за пълнота на изложението, че по същество нарушеното от ответника изискване, предвидено в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е уредено и в чл. 12, ал. 1, т. 9 ЗПК, поради което са неоснователни изцяло доводите на жалбоподателя. Съгласно разпоредбата чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи. Установява се от заключението на вещото лице по ССчЕ, че сумата за платени лихви и такси над главницата по процесния договор за кредит е в размер на 2 082.86 лв. Липсва основание за получаването от ответника на сумата 2 082.86, представляваща платени лихви и такси, която се явява платена без основание. Поради което предявеният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1-во от ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен в пълния заявен от ищеца размер, ведно със законната лихва върху главницата начиная от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. В тази връзка, неоснователно се поддържа във въззивната жалба, че първоинстанционният съд е приложил неправилно последиците на чл. 23 ЗПК, като следвало да осъди ответника да заплати само и единствено разликата между изискуемата неиздължена главница от 939,86 лева и недължимо заплатените възнаградителни лихви и такси в размер на 1169,20 лева съгласно данните от допълнителната ССчЕ и да го осъди да заплати на ищеца разликата между посочените суми, а именно – 229,34 лв. Вещото лице категорично е посочило, че за периода от 22.01.2019г. до 28.03.2024г. платени лихви и такси над главницата са в размер на 2 082.86 лв., тоест същото е отчело размерът на дължимата главница съобразно данните по делото и е дало извод, че платените суми за лихви и такси над главницата са 2082,86 лв., предвид което правилно първоинстанционният съд е уважил иска в този размер. Неоснователно е поддържаното възражение на търговското дружество за изтекла в негова полза погасителна давност. Съобразно задължителната практика на СЕС (обективирана в Решение С- 485/19, Решение С- 698/18 и Решение С- 224/19), общите правила касаещи погасителната давност (а именно, че същата тече от момента на даване на престацията) не следва да се прилагат в случаите, при които потребителят търси връщане на даденото по недействителен договор за кредит, при който кредиторът е договарял при неравноправни клаузи (какъвто е процесният случай). Приемането на правилото, че давността тече от момента на даване на престацията би могло да доведе до хипотеза, при която кредиторът да задържи полученото въз основа на недействителния договор за кредит и така да се обогати. Това положение е в противоречие с установената защита на потребителя с Директива 93/13 и Директива 2008/48 и нарушава принципа на ефективност, тъй като би направило невъзможно упражняването на предоставените права на потребителя. С оглед охраняване правата на потребителя и доколкото същият претендира връщане на суми по нищожен договор, в процесния случай е оправдано давността да се отброява от първия момент, в който на потребителя би могло да му стане известно обстоятелството, че ответникът го задължава да заплати суми на основание нищожни клаузи от сключения между тях договор. В рамките на производството не се установи това обстоятелство да е било известно на потребителя преди подаване на исковата молба в съда. Освен горното, разпоредбата на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. (обн., ДВ, бр. 28 от 2020 г.), предвижда, че за срока от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти. Съгласно § 13 от Закона за 5 изменение и допълнение на ЗМДВИП (ДВ, бр. 34/9.04.2020 г.) сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по Закона за мерките и действията по време н извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на закона в "Държавен вестник". Предвид гореизложеното, то следва към срока на погасителната давност, да се прибавят 2 месеца и 7 дни, от което следва, че вземането на ищеца не е погасено по давност, като дори не е изтекла общата 5-годишна давност, тъй като исковата молба е подадена на 14.02.2024 г., а исковата претенция е с начална дата 22.01.2019 г. Следователно обжалваното решение следва да се потвърди като правилно, законосъобразно и обосновано, като при постановяване на съдебния акт първоинстанционният съд правилно е приложил материалния закон, не е допуснал нарушения на съдопроизводствените правила, самото решение е обосновано на събраните по делото доказателства. Изложеното, от своя страна, предпоставя липса на основание за коригиране на първоинстанционния съдебен акт в частта на присъдените разноски. По разноските: С оглед изхода на делото във въззивната инстанция въззивникът следва да бъде осъдена да заплати на адвокат К. К., процесуален представител на въззиваемия С., възнаграждение по реда на чл. 38 ЗАдв., което е надлежно претендирано. Въззиваемият С. е с уговорена безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 03.02.2024 г., сключен между него и адвокат К.. В случая пред въззивния съд е обжалвано решението, с което въззивникът е осъден да заплати сумата от 2 082.86 лева, предвид което материалният интерес по настоящото дело е в размер на 2 082.86 лв./1064,95 евро. Защитата на въззиваемия е осъществявана от адвокат К., посредством подаване на отговор на въззивната жалба и участие в откритото съдебно заседание по делото. При определянето на размера на адвокатското възнаграждение по чл. 38 ЗАдв. въззивният съд съобразява задължителното тълкуване, дадено от Съда на ЕС в Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, според което при преценката за дължим размер на адвокатското възнаграждение националният съд не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени с приета от Висшия адвокатски съвет наредба, а се произнася относно размера на възнаграждението след преценка на вида на правния спор, на интереса на представляваната от адвокат страна, на вида и количеството на извършената от адвоката работа и на фактическата и правна сложност на делото. Въззивният съд намира, че следва да бъде определено адвокатско възнаграждение в размер на 260 евро в полза на адв. К. за процесуалното представителство и защита на въззиваемия пред настоящата инстанция. Съдът приема, че този размер се явява справедлив и обоснован с оглед критериите за определяне на адвокатско възнаграждение в конкретния случай, като се съобразява както характерът на спора – иск за връщане на недължимо платени суми по недействителен договор за банков кредит, така и положения от адвоката труд и извършени процесуални действия, при отчитане сложността на спора, както и че по делото е проведено едно съдебно заседание с участието на процесуалния представител на въззиваемия/ищец, в което е приключено разглеждането му. Определеният от настоящия състав размер на възнаграждението съответства на вида на предявения иск и отговаря на критериите за разумност и пропорционалност, като намира баланса между правото на адвоката да получи възнаграждение, съответстващо на положения труд, и интереса на насрещната страна адвокатското възнаграждение да не е прекомерно и несъразмерно на фактическата и правна сложност на делото. По изложените съображения, Пловдивският окръжен съд, VII възз. гр.с.