Решение № 1985 от 25.3.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 4108/2025 г.

дело № 20251100504108 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба с вх. № 25024946/29.11.2024 г. на ищеца О. С. С. срещу решение № 20129389/17.09.2024 г., постановено по гр. дело № 17002/2020 г. по описа на СРС, 24 състав, с което е отхвърлен предявеният срещу ответника Г. И. Д. осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 216, ал. 3, пр. 1 ЗМВР за заплащане на сумата от 3 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в изживяно унижение на честта и достойнството и стрес във връзка с извършена от ответника като младши експерт в 03 РУ – МВР в кръга на работата му недобросъвестна проверка по пр. пр. № 6252/2015 г., ведно със законната лихва считано от датата на увреждането (връчено му полицейско предупреждение) – 08.05.2015 г. до окончателното плащане. Във въззивната жалба са развити оплаквания за неправилност на решението, оспорвайки изводите на първоинстанционния съд в частта, с която се приема за недоказано отправянето от ищеца на искания за събиране на доказателства пред полицейския орган, посочвайки, че не е имал готовност за посочване на координати на лица, които да изяснят обстоятелствата след приключване на делото пред АССГ, очаквайки, че ще се възползва от тази възможност в по-късен момент. Счита, че фактическата обстановка по делото следва да се съпостави с тази, възприета с решение № 188941/09.08.2019 г. по описа на СРС, 155 състав, претендирайки зачитане на разрешените с него въпроси. Заявява, че поведението на ответника се изразява в предприети от него действия, насочени към приписване на престъпление, което не е съобразено от първоинстанционния съд. Поддържа, че причинител на увреждането по смисъла на чл. 45 ЗЗД се явява именно ответникът по делото. Оспорва възприетия от първоинстанционния съд извод в частта, с която не се приема за доказано настъпването на твърдяните вреди, тъй като същите следва да се презюмират. Оспорва доказателствената стойност и относимост на част от приобщените към пр. пр. № 6252/2015 г. документи в т. ч. СМУ № 72/2015 г., тъй като е издадено на 35-тия ден след събитието от 12.02.2015 г. Оспорва сведенията, дадени от част от свидетелите по преписката. Поддържа доводите за претърпени болки и страдания от морално естество, вследствие на поведението на насрещната страна. По изложените съображения отправя искане обжалваното решение да се отмени и предявеният от него иск да се уважи. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна Г. И. Д. е подал отговор на въззивната жалба с изложени доводи за недопустимост на исковата претенция, тъй като се претендират вреди вследствие на извършени от него действия в кръга на службата му като младши полицейски инспектор в 03 РУ – СДВР, поради което същата следва да се насочи към МВР, а не към него в лично качество и като гражданин, позовавайки се на чл. 216, ал. 2 ЗМВР. Счита изложените в жалбата доводи за голословни и недоказани, както и, че надлежно е изпълнявал служебните си задължения за периода докато е бил служител на МВР, какъвто към настоящия момент вече не е. Възпроизвежда дословно обстоятелствата около завеждане на пр. пр. № 6252/2015 г. по описа на СРП, поводът за нея, а именно: подаден от И.М. сигнал от 20.02.2015 г., както и извършените по нея действия, считайки, че в периода от призоваването му до датата на приключване на преписката ищецът е разполагал с достатъчно време за ангажиране на свидетели, каквато готовност той изрично е изразил, но е преценил да не се възползва от тази възможност, поради което счита, че не следва да търпи негативи от това негово поведение. Излага доводи, че в качеството си на квартален отговорник всеки ден е имал приемно време от 16:30 часа до 17:30 часа, поради което същият е могъл да се яви, за да посочи свидетели, които желае да бъдат разпитани или да се свърже с него по телефона, отправяйки доказателствените си искания в случай, че е имал такива. Твърди, че преди да я изпрати към СРП преписката се съгласува от повисшестоящи от него служители – началник на Група, началник на Сектор и началник на РУ, с което се гарантира законността и качеството на извършената проверка, без в конкретния случай да е получавал писмени указания от тяхна страна във връзка с начина на водене на преписката. Изтъква още, че по време на разговора с ищеца в приемната е присъствал и негов колега И.Б., който се е подписал като свидетел на протокола за полицейско предупреждение и непосредствено е формирал впечатления около конкретния случай. Допълва, че изготвеното от него мнение по преписката за образуване на досъдебно производство за заплаха и лека телесна повреда се основава на събраните в хода на проверката доказателства, без да има задължителен характер, тъй като единствено в правомощие на наблюдаващия прокурор е да извърши преценка дали да се образува производство за извършено престъпление или не, а в случай, че е считал, че проверката не е надлежно извършена, той е могъл да я върне за доизясняване на случая, което не е сторил. Допълва, че възможността за съставяне на протокол за предупреждение произтича от разпоредбата на чл. 65 ЗМВР и същият има за цел да предупреди устно или писмено лицето, за което има достатъчно данни и се предполага, че ще извърши престъпление или нарушаване на обществения ред. Оспорва да има отношение към цитираното от ищеца адм. дело № 5654/2013 г. по описа на АССГ, което той е водил срещу Столична община. По изложените съображения отправя искане въззивната жалба да се остави без уважение, а първоинстанционното решение да се потвърди. Своевременно от името на въззиваемия е постъпил отговор на въззивната жалба и чрез пълномощника му – адв. И.Ю., с който същата се оспорва при изложени доводи за хаотичност и неяснота относно пороците на обжалваното решение. Счита, че първоинстанционният съд е извършил пълен, обективен и всеобхватен анализ на събраните по делото доказателства, постановявайки обосновано решение. Оспорва да е налице основание за ангажиране на имуществената отговорност на доверителя му, позовавайки се на чл. 216, ал. 2 ЗМВР. Счита, че разпитът на коментирани от ищеца свидетели по други съдебни производства няма доказателствената стойност в рамките на настоящия процес, още повече, че ищецът е пропуснал възможността да ангажира доказателствено искане в тази насока. Оспорва наличието на деликт, както и ищецът да е претърпял вреди вследствие на твърдяния такъв, тъй като се касае за добросъвестно изпълнение на служебните задължения от страна на доверителя му при извършване на проверка по подаден сигнал, в рамките на която са снети сведения от автора на сигнала, от лицето, срещу което е депозиран, както и от още двама свидетели, без ищецът да се е възползвал от възможността за ангажиране на такива. По изложените съображения отправя искане въззивната жалба да се остави без уважение, а първоинстанционното решение да се потвърди. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Обжалваното решение е валидно и допустимо. В случая, предвид изложените от ищеца твърдения за претърпени от него неимуществени вреди, възникнали в резултат на умишлени действия, извършени от ответника при и по повод изпълнение на служебните му задължения като младши полицейски инспектор в 03 РУ – СДВР по време на възложена му предварителна проверка по пр. пр. № 6252/2015 г., следва да се приеме, че същите са относими към хипотезата на чл. 216, ал. 3, пр. 1 ЗМВР, поради което отговорността му следва да се определи в съответствие с гражданския закон, т. е. чл. 45 ЗЗД, като в тази хипотеза спорът е подведомствен на гражданските съдилища – в този смисъл е Определение № 56/07.11.2024 г. по дело № 53/2024 г. на смесен 5 - членен състав на ВАС и ВКС. Ето защо, обжалваното решение е постановено по допустим срещу ответника Г. Д. иск и същият е подведомствен на гражданския съд. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави и следното: Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 216, ал. 3, пр. 1 ЗМВР за заплащане на сумата от 3 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в изживяни от ищеца стрес, унижение на честта и достойнството във връзка с извършена от ответника като младши полицейски инспектор в 03 РУ – СДВР недобросъвестна предварителна проверка по пр. пр. № 6252/2015 г., ведно със законната лихва от датата на увреждането (връчено му полицейско предупреждение) – 08.05.2015 г. до окончателното плащане. Фактическият състав на деликтната отговорност по чл. 216, ал. 3 пр. 1 ЗМВР включва установяване на противоправни действия или бездействия на ответника, извършени при изпълнение на негови служебни задължения спрямо ищеца, настъпването на вреди и причинна връзка между деянието и вредите. В хипотеза на твърдения за умисъл, то на главно доказване подлежи и умишленото причиняване на вредата, като презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД не намира приложение. Ищецът О. С. С. обосновава исковата си претенция въз основа на твърденията за проявено от ответника Г. Д. противоправно поведение по време на възложена му предварителна проверка по пр. пр. № 6252/2015 г., изразяващо се в: 1/ извършване на умишлени действия, довели до нарушаване на процесуалните гаранции за установяване на истината и на правилата за разследване в досъдебното производство, тъй като не е допуснал до разпит поискани от него свидетели; 2/ съставяне на предупредителен протокол по чл. 65 ЗМВР, с който му се вменява противоправно поведение и 3/ съставяне на „клеветяща“ го докладна записка до началника си, с която е приключило разследването. В случая, при съвкупна преценка на доказателствата по делото настоящият съдебен състав споделя напълно решаващите изводи на първоинстанционния съд за недоказаност по делото при условията на пълно и главно доказване на твърдяното от О. С. умишлено и противоправно поведение на Г. Д., както и на неимуществените вреди, чието обезщетяване се претендира. В тази връзка следва да се отбележи, че ответникът е бил ангажиран при извършване на предварителната проверка по пр. пр. № 6252/2015 г. в качеството му на младши полицейски инспектор в 03 РУ – СДВР, като същата му е възложена с прокурорско постановление от 04.03.2015 г. по повод подаден до СРП сигнал от И.М. срещу ищеца по делото. Изрично в постановлението се посочва, че в хода на проверката следва да се снемат подробни писмени обяснения от тъжителя и останалите запознати със случая лица, а след нейното приключване преписката следва да се изпрати в СРП с мотивирана докладна записка и изразено мнение за отказ или образуване на досъдебно производство. В случая, видно е от материалите по приобщената пр. пр. № 6252/2015 г., че ответникът Д. е изпълнил задължителните указания на прокурора от СРП, доколкото същият е призовал ангажираните към случая лица в т. ч. и ищецът за даване на сведения и същите са се явили, като от съдържанието на депозираните от С. такива на 08.05.2015 г. не се установява той да е отправил конкретни и мотивирани искания за събиране на доказателства, по които полицейският орган да е следвало да се произнесе, но умишлено да не го е сторил, като видно е, че ищецът е взел отношение към поведението, което му се вменява от страна на подателя на сигнала, станал повод за образуване на проверката, оспорвайки да е отправял заплахи и да е посягал на служителката на Столична община – И.М.. Действително, същият е заявил, че за да докаже правотата си разполага със свидетели, които ще посочи на по-късен етап, без обаче по делото да са налице данни, че такова изрично последващо искане е било отправено от него в хода на проверката, при което за ответника Д. в качеството му на полицейски орган да е възникнало задължение да се произнесе по него в рамките на изпълнение на служебните си задължения, което той да не е сторил, препятствайки по този начин възможността за изясняване на обективната истина. В този смисъл неоснователни са оплакванията във въззивната жалба, че към момента на явяване пред полицейския орган – 08.05.2015 г., ищецът С. не е разполагал с готовност да посочи имена на конкретни свидетели, тъй като за него не е имало обективни пречки да стори това включително и на покъсен етап, без да има данни да се е възползвал от тази възможност. Нещо повече, по делото не се доказва необходимостта от извършване на допълнителни действия с цел разкриване на обективната истина в т. ч. и от разпита на други свидетели, а още по-малко на такива, посочени от ищеца, за да се приеме, че извършващият проверката полицейски орган не е я провел в съответствие с чл. 203, ал. 1 НПК, вземайки мерки за своевременното, законосъобразно и успешно извършване на разследването. В тази връзка следва да се отбележи, че от материалите по преписката изобщо не се установяват други конкретни лица, които да са станали свидетели на инцидента от 12.02.2015 г., за да се приеме, че разпитът им като свидетели би бил необходим за изясняване на действителната фактическа обстановка около реализирането му. Отделно от посоченото, с постановление от 11.06.2015 г. наблюдаващият прокурор е отказал да се образува досъдебно производство и е прекратил пр. пр. № 6252/2015 г., от което е може да се направи извод, че също не е счел за необходимо извършването на допълнителни действия по разследването. По изложените съображения, въззивният съд намира, че не се доказва твърдяната от ищеца С. противоправност в поведението на ответника Д., чрез извършване от него на умишлени действия, довели до нарушаване на процесуалните гаранции за установяване на обективната истината в хода на предварителната проверка, чрез недопускане до разпит на свидетели, които да са били необходими за изясняване на случая. На следващо място това е така и по отношение на предприетото от ответника Д. поведение, изразяващо се в съставяне на предупредителен протокол по чл. 65 ЗМВР, доколкото се касае за установено в рамките на служебните му задължения действие, като изрично с посочената разпоредба на полицейския орган се предоставя правомощие по съставяне на устно или писмено предупреждение по отношение на лицето, за което има достатъчно данни и се предполага, че ще извърши престъпление или нарушение на обществения ред. Преценката относно необходимостта от съставянето на протокол по този ред е предоставена изцяло на съответния орган, който след анализ на данните в сигнала, станал повод за образуване на проверката, решава дали да упражни това свое правомощие или не, като от значение в случая е обстоятелството, че този негов акт не поражда конкретни правни последици за ищеца, свързани с привличането му като обвиняем или признаването му за виновен за извършване на деянието, което му се вменява, а има само предупредителен характер спрямо него. Нещо повече, видно е от съдържанието на протокола за полицейско предупреждение от 08.05.2015 г., че същият е съставен по образец и в него не се съдържат конкретни констатации на полицейския орган, а изготвянето му е насочено единствено към въздържане от извършване на определено поведение и спазване на установените порядки в страната. На следващо място установява се от съставената от ответника Д. докладна записка от 02.06.2015 г., че в нея са описани конкретни действия на ищеца С. по време на инцидента от 12.02.2015 г. в сградата на АССГ, като след анализ на събраните в хода на проверката данни полицейският орган е заключил, че същите следва да се квалифицират като престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 2 НК и чл. 144, ал. 2 НК, поради което е обобщил, че преписката следва да се върне на СРП с мнение за образуване на досъдебно производство срещу него. С исковата молба ищецът твърди, че със съставянето на цитираната докладна записка не само е бил опозорен, но с нея му се приписва и престъпление, поради което има клеветнически характер. В тази връзка следва да се отбележи, че разгласяването на несъществуващо позорящо обстоятелство или приписването на неизвършено престъпление е противоправно деяние - клевета (чл. 147, ал. 1 НК). Деянието може да се осъществи както чрез разгласяване на неистинско позорно обстоятелство за пострадалия, което се свързва с неговата личност и е доведено до знанието на трето лице, така и чрез приписването му на неизвършено от него престъпление. Твърдението относно съществуването на определен факт, свързан с личността на дееца, следва да е ясно и да съдържа информация, която да бъде поднесена от разгласяващия като сигурно, несъмнено знание за съдържащите се в нея факти, т. е. необходимо е разгласяващото лице да съобщи такива свои твърдения, които изхождат лично от него и зад които застава с думите си, претендирайки, че знае, че тези обстоятелства са безспорен факт. Освен това обстоятелствата трябва обективно да бъдат съобщени, а не да се извеждат чрез предположения, асоциации, интерпретации или други форми на субективна психическа дейност. В този смисъл предмет на клеветата могат да бъдат само факти, но не и субективната интерпретация на тези факти. При втората форма на клевета – приписване на престъпление деецът твърди пред трето лице, че последният е извършил някакво конкретно престъпление, което той в действителност не е извършил. В настоящия случай въззивният съд намира, че съдържащото се в докладната записка от 02.06.2015 г. предложение до наблюдаващия прокурор за образуване на досъдебно производство за престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 2 НК и чл. 144, ал. 2 НК е направено от ответника Д. в качеството му на младши полицейски инспектор в 03 РУ – СДВР и възпроизвежда неговата субективна оценка относно установените хода на проверката данни, поради което същата няма противоправен характер. Касае се за оценъчно съждение на служителя, формирано и изразено в рамките на нормативно установените му служебни задължения, което се основава на събраните от полицейския орган сведения, поради което може да се направи извод, че докладната отразява единствено възприетото от него в хода на проверката. Следва да се отбележи, че същата е съставена в изпълнение на указанията на наблюдаващия прокурор при СРП, дадени с постановлението за възлагане на проверката от 04.03.2015 г., поради което има за цел да констатира настъпването на нейния заключителен етап, доколкото с нея се обобщават резултатите от събраните сведения, без съдържащите се в нея констатации да имат обвързващ характер за непосредствения ръководител и/или за прокурора. Нещо повече, от докладната не може да се направи извод, че възпроизвеждайки в нея оценката си относно събраните в хода на проверката сведения, ответникът Д. е имал за цел умишлено да разгласи позорящи личността на ищеца С. данни и/или да му припише извършено от него престъпление. В случая, само въз основа на факта, че заключителното предложение до наблюдаващия прокурор е за образуване на досъдебно производство по отношение на посочените в докладната престъпления, не означава, че формираното от служителя субективно отношение към извършеното покрива хипотезата на чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 216, ал. 3, пр. 1 ЗЗД. Следва да се посочи още, че с оглед възприетите по-горе правни изводи относно характера на обективираните в докладната изявления на полицейския орган, неотносимо за настоящия правен спор е позоваването с въззивната жалба на съставеното СМУ № 72/2015 г. и представеното решение от 09.08.2019 г. по гр. дело № 32431/2017 г. по описа на СРС, 155 състав, което се противопоставя на страните по настоящото дело. Нещо повече, посоченият съдебен акт е влязъл в сила след осъществяване на обстоятелствата, свързани с протичане на предварителната проверка по пр. пр. № 6252/2015 г., поради което съдържащите се в него констатации на съда не способстват за установяване съдържанието на проявеното от ответника Д. субективно отношение към извършените от него действия в хода на разследването. С оглед на изложеното и при съвкупна преценка на събрания доказателствен материал въззивният съд намира, че по делото не се установява твърдяното противоправно поведение на ответника Д. – той не е действал неправомерно в хода на възложената му проверка, а в качеството си на младши полицейски инспектор в 03 РУ – СДВР е упражнил правомощията си и е формирал и изразил оценката си относно събраните в хода на нея данни, без да може да се направи извод, че умишлено е целял да опозори личността или да припише на ищеца С. извършено от него престъпление. Следователно, при липсата на елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 216, ал. 3, пр. 1 ЗМВР – противоправно поведение на ответника Д., предявеният иск е неоснователен и следва да се отхвърли, като обсъждането на останалите елементи от него и в частност евентуално претърпени от О. С. неимуществени вреди се явява безпредметно. Нещо повече, противно на доводите във въззивната жалба, от негова страна не са ангажирани никакви доказателства за настъпването на такива, които да са засегнали личната му сфера, вследствие на извършената от ответника предварителна проверка в кръга на работата му като младши полицейски инспектор в 03 РУ – СДВР. Следва да се посочи още, че в хипотезата на ангажиране на деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД липсва установена законова презумция за настъпване на вредите, както се поддържа с въззивната жалба, като такава е установена единствено по отношение на вината на делинквента по чл. 45, ал. 2 ЗЗД, която обаче в конкретния случай също не намира приложение. Правните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, поради което обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. По отговорността за разноските: При този изход на спора – неоснователност на въззивната жалба, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски има въззиваемата страна Г. Д., който е претендирал единствено такива за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева, или 306,78 евро, чието заплащане е реално доказано с оглед представения договор за правна защита и съдействие от 22.01.2025 г., в който е отбелязано, че същото е заплатено в брой, поради което има характер на разписка. Сторените от въззивника разноски следва да останат за негова сметка. На основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран, съдът