Решение № 200 от 23.3.2026 г. на Окръжен съд - Бургас по дело № 74/2026 г.

Производството е по реда на чл.258 ГПК и сл. и е образувано по въззивна жалба с вх.№ 8974/18.09.2025г., предявена от Община-Поморие, представлявана от Кмета И. А., чрез пълномощник адв.Петя Владикова от БАК, срещу Решение № 293/24.08.2025г., постановено по гр.д.№ 1114/2024г. на РС-Поморие в частта му, в която се признава за установено на основание чл. 71, ал.1, т.1 от Закона за защита от дискриминация, че Община Поморие през 2023г. и 2024 г. е извършила дискриминация по признак „лично положение“ и „увреждане“ спрямо М. М. и В. В. М., като при подадените от ищците заявления на 29.03.2023 г. и на 27.03.2024 г. е бил постановен отказ да им бъде предоставено право на платено преференциално паркиране на ППС като живущи извън зоната за кратковременно платено паркиране в гр. Поморие и в частта му в която Община Поморие е осъдена на основание чл. 71, ал.1, т.2 от ЗЗДискр. да преустанови нарушенията, изразяващи се в отказ да предостави на М. Б. М. и В. В. М. право за платено преференциално паркиране на ППС като живущи извън зоната за кратковременно платено паркиране в гр. Поморие и да се въздържа в бъдеще от такива нарушения спрямо ищците, както и в частта, в която Община Поморие е осъдена да заплати поравно на двамата ищци сумата от общо 4 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди за извършена спрямо тях през 2023г . 2024 г. дискриминация, ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 16.08.2024 г. до окончателното плащане на сумата. Твърди се, че решението в тази му част е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, а така също и необосновано.Излага съображения, че Районният съд неоснователно приел, че Община Поморие е извършила акт на дискриминация - неравно третиране спрямо М. М. и В. М. по признаците „лично положение“ и „увреждане", без по делото да е установено и доказано в какво се изразява той в конкретния случай за всеки от ищците. Съставът на Районния съд постановил решението си в противоречие с възприето в съдебната практика разбиране за съдържанието на признака “лично положение“, а именно, че този признак няма еднозначно, изначално прието обективно съдържание, което налага установяване и доказване във всеки конкретен случай на значим, обективен, траен същностен за личността белег, въз основа на който да се обоснове извода за наличието на защитения признак „лично положение“.Лицето, което твърдяло, че е засегнато от дискриминационен акт по този признак, следвало да докаже съществуването на различно третиране спрямо него, както и че това третиране е извършено съзнателно по признак „лично положение“. В случая ищците не посочили, нито представили доказателства за това: кой конкретен белег на личността на всеки от тях, свързан със защитения признак "лично положение", е в основата на твърдяното дискриминационно отношение.Излагат се съображения за безкритично възприемане от съда показанията на разпитани от НРС свидетели, за които във въззивната жалба се сочи, че са в определена родствена връзка с ищците. Ищците, както и разпитаните свидетели сочели, че право на паркиране било осигурено от съседи на ищците, но въпросните съседи не били индивидуализирани по никакъв начин по имена, или адрес - нито в исковата молба, нито в свидетелските показания, което водело до невъзможност да бъде проверено дали такива лица наистина съществуват и да бъде извършена проверка на документацията в Общината и евентуално да бъде проведено обратно доказване от страна на ответника дали тези хора действително притежават гаражи и съответно - дали им е предоставено право на платено преференциално паркиране.Решението било неправилно и необосновано и в частта му относно размера на присъденото обезщетение, който бил изключително завишен води до неоснователно обогатяване на ищците за сметка на Общината,като съдът не изложил мотиви, от които да е ясно от какви критерии се е ръководил за да определи така присъдения размер от 4000 лева.Въззивникът цитира Решение № 7039/25.06.2025 г. по адм. д. № 2108/2025 г. на ВАС, че липсвала правна уредба, която да създава изискване за осигуряване на право на паркиране, нито такова право е създадено с нормативен акт. Моли постановяване на решение, с което първоинстанционното решение в обжалваната част бъде отменено и се постанови друго, с което исковата претенция се отхвърли.Моли за присъждане на разноските по делото. Постъпил е писмен отговор с вх.№ 11886/26.11.2025г. от В. В. М. и М. М.,последната чрез представителя си В. В. М., в който оспорва въззивната жалба. Изложени са фактически твърдения относно подаване на заявления за паркиране в Община-Поморие през 2023г. и 2024г.;подаване на такова заявление и от М. М., която приложила и копие на решение от ТЕЛК.Заявява, че разпитаните от районния съд свидетели били посочени от ищците тъй като те били най-близо до ищците и познавали проблема и отражението му върху здравето на ищците.Оспорва се твърдението за неидентифицирането на съседите, които получили право от Община-Поморие са паркират като се твърди, че Община-Поморие при извършване на проверка на местата за паркиране на около 10-15 метра от адреса на ищците би могла да установи кои са тези лица.Намира цитираното от въззивната Община-Поморие Решение № 7039/25.06.2025 г. по адм. д. № 2108/2025 г. на ВАС за неотносимо към спора.Излага съображения за правилно констатиране от районния съд на упражнено спрямо ищците от Община-Поморие дискриминационно отношение. Заявява твърдения и срещу оплакването на въззивника за размера на обезщетението за неимуществени вреди, които счита, че дори не компенсират незаслужено негативно отношение ,тормоз и дискриминация от повече от две години.Моли се потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната част. Предявена е насрещна въззивна жалба с вх.№ 11887/26.11.2025г. от В. В. М. и М. М.,последната чрез представителя си В. В. М. срещу Решение № 293/24.08.2025г., постановено по гр.д.№ 1114/2024г. на РС-Поморие в частта му, с която е отхвърлен иска над уважения размер от 4000 лева до претендирания размер от 8000 лева; в частта за отхвърляне на иска за имуществени вреди от 2000 лева и е отхвърлен иска срещу кмета на Община- Поморие И. А. и Директора на ОП „СУДО“ М. М.,по който отхвърлителен иск липсвали каквито и да било мотивите на НРС; моли постановяване на решение за уважаване на така предявените искове.Заявява факти и обстоятелства в подкрепа на твърдението си, че целенасочено били подложени на тормоз и дискриминация като сочи и нововъзникнали обстоятелства: подаване на ново заявление за ПМ на 25.03.2025г. в Община- Поморие,като такова заявление било подадено и от брата на ищеца , но последвал нов отказ.Освен това дискриминацията била и затова, че ищецът бил служител на МВР, което се доказвало от публично заявление на Кмета на 03.07.2025г., в което го назовавал „бивш милиционер“.Сочи и на случай когато на новоназначения директор на ОП“ СУОИ“ Валери Георгиев задал въпрос за проверка на ПМ-тата,но злоупотребите с паркоместата продължавали. Заявява становище относно адв.възнаграждение на адв.Петя Владикова в размер на 2800 лева, който счита за висок и прекомерен, още повече, че в Община-Поморие имало десетина щатни юристи и не се налагало използване на платени адвокати.Представя нововъзникнали доказателства: изявление на кмета на Община-Поморие от 03.07.2025г. обективирано на СД, както и питане до ОП“СУОИ“ и неговия отговор. Правното основание на производството е чл.71,ал.1,т.1,т.2 и т.3 Закон за защита от дискриминация. Настоящата инстанция, като съобрази доводите на страните съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 от ГПК, и предвид релевираните в жалбата въззивни основания, прие за установено следното: Делото е образувано по повод исковата молба на М. Б. М. и В. В. М., двамата с адрес: гр. ••• ул. ••• № ••• против Община Поморие, против И. А. в качеството му на Кмет на Община Поморие и против М. М. като Директор на ОП „СУОИ“ при Община Поморие.Ищците твърдят, че живеят в жилище в гр. ••• ул ••• № •••, собственост на родителите на втория ищец, състоящо се от първи жилищен етаж и 1/2 от партерния етаж, като ищците обитавали жилищния етаж, а братът на втория ищец - партерния. Сочат, че в условията на съпружеска имуществена общност придобили лек автомобил „Дачия Сандеро“, закупен на 22.03.2024г., както и лек автомобил „Хонда Джаз“, който продали на 01.04.2024г. Тъй като нямали гараж или място, на което да паркират автомобила, две години кандидатствали да им бъде отдадено платено паркомясто по възможност на улицата, където живеят, съгласно разпоредбите на Раздел V от Наредба № 23 за условията и реда за платено и безплатно паркиране на пътни превозни средства, приета с Решение № 1071/28.02.2023г. на Общински съвет - Поморие. Развиват съображения относно режима за платено преференциално паркиране на ППС на живущите извън „зоната за кратковременно платено паркиране“, като навеждат, че са подали заявление с вх. № 94М-2738-1/24 от 27.03.2024г., към което приложили изискуемите документи съгласно чл. 23 от Наредбата.Предвид здравословното състояние на ищцата/диатностицирана през 2021г. с ••• •••/, помолили да им бъде предоставено паркомясто пред дома им или наблизо.На 31.05.2024г. позвънили в центъра за градска мобилност към ОП СУОИ, като било отговорено, че имат отказ, тъй като не отговаряли на изискванията.По тази причина депозирали жалба до Кмета на Община Поморие с вх. № 94М-2738- 1/04.06.2024г.,като на 09.07.2024г. получили отговор-отказ от Кмета по съображения- че вторият ищец имал гараж. Твърдят, че не би трябвало да се третират по-неблагоприятно без обективни основания от други лица, кандидати за паркоместа, на които били дадени такива. Освен това миналата година по подадено от втория ищец заявление също им било отказано паркомясто, тъй като притежавали гараж. Вторият ищец подал жалба до Кмета на Община Поморие с вх. № 94В-2172-2/26.05.2023г. с предложение за проверка, като на 01.06.2023г. получил отговор, в който се твърдяло, че имали гараж от 35 кв.м. и че нямат автомобили. Всъщност по наследство вторият ищец притежавал по наследство от ••• си/ починал на 19.02.2021г./ 1/6идеална част от недвижимия имот, от който ищците ползвали жилищния етаж, а братът на втория ищец - частта от партерния, където се намирал гаражът.Твърдят, че отношението на ответниците към ищците било дискриминационно и основано на признак „лично положение“; с негативното си поведение и отношение ответниците съзнателно и целенасочено осъществявали психически тормоз с цел да ги унизят и уязвят. Навеждат, че пред дома им имало обозначено паркомясто № 4, което било дадено на техен съсед, който имал и друго паркомясто. Имало много паркоместа, които се отдавали избирателно, без да се извършват проверки и на хора, които не отговаряли на изискванията.Ответниците тенденциозно и целенасочено третирали ищците неблагоприятно и неравно с другите кандидати за паркоместа; незаслуженото негативно отношение на основата на лично положение от страна на ответниците накърнявало достойноството на ищците и създавало враждебна, принизяваща, унизителна и обидна среда, компроментирала ги пред съграждани, съседи и лица, които, въпреки че не отговаряли на изискванията на Наредбата получили паркоместа, като за това говорил и фактът, че на ищците не им било предложено дори и по-отдалечено от дома им паркомясто.Молят съда да приеме за установено, че спрямо ищците от страна на ответниците - длъжностни лица е извършена дискриминация и умишлено упражнен психически тормоз;да осъди ответниците да преустановят нарушенията си, включително и на собствената си Наредба, както и да се въздържат в бъдеще от по-нататъшни нарушения. Наред с горното се иска да бъдат осъдени солидарно ответните страни да заплатят по равно на всеки един от ищците обезщетение общо в размер на 10 000 лева, от които 2000 лева - за причинени имуществени вреди и 8000 лева - за причинени неимуществени вреди /поравно на всеки от двамата ищци/, предвид влошеното им здравословно състояние в резултат на дискриминацията и упражнения върху двамата тормоз, ведно със законната лихва, считано от деня на завеждане на исковата молба - 16.08.2024г. до окончателното изплащане на сумата. Представят писмени доказателства. Правят доказателствени искания. Претендират присъждане на заплатените по делото разноски. След отвод на съдиите от РС-Поморие , с Определение № 2271/11.09.2024г. по в.ч.гр.д.№ 1353/2024г. на ОС-Бургас делото е изпратено за разглеждане на друг равен по степен съд:Районен съд-Несебър. С Определение № 1002/01.10.2024г. по гр.д.№ 1114/2024г. на НРС на основание чл.118,ал.2 ГПК районният съд е прекратил производството по делото ,като е счел, че исковете са подсъдни на Административен съд-Бургас и е изпратил делото по подсъдност на Административен съд –Бургас .Горното определение е обжалвано и е отменено с Определение № 2901/14.11.2024г. по ч.гр.д.№ 1634/2024г. на БОС,като делото е върнато на РС-Несебър за продължаване на съдопроизводствените действия. При изпращане на преписи от исковата молба на ответниците по делото, в срока по чл. 131 от ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответните страни Община-Поморие и И. А./в качеството му на Кмет на Община Поморие/, подаден чрез процесуалния им представител адв. Петя Владикова от АК - Бургас, с който се оспорва исковата молба, като неоснователна. Оспорват се твърденията на ищците за осъществена спрямо тях дискриминация и упражнен психически тормоз по признак лично положение. Излага се, че по повод подадени от тях заявления от 29.03.2023г. и 27.03.2024г., на ищците не било предоставено право за платено преференциално паркиране на ППС като живущи извън зоната за кратковременно платено паркиране, поради обстоятелството, че същите не отговаряли на изискванията по чл.20 от Наредба № 23 за условията и реда за платено и безплатно паркиране на пътни превозни средства на територията на гр. Поморие, приета от Общински съвет - Поморие. Сочи се, че при извършена проверка по повод на подадените заявления, служителите на ОП „СУОИ“ при Община Поморие установили от справка в Дирекция ПМДТ - Поморие, че по партидата на ищеца М. има деклариран като собственост 1/6 ид.ч. от имот - гараж. Изтъква се, че в Наредбата не била регламентирана различна уредба за случаите, в които лицето е единствен собственик на гаража и за тези, в които то притежава идеална част от такъв имот. Обръща се внимание, че ищцата М. се възползвала от правата си, произтичащи от разпоредбата на чл. 99а от ЗДвП, респ. от режима на безплатно паркиране на ППС, превозващи и/или управлявани от хора с трайни увреждания в „зона за краковременно платено паркиране“ в раздел VII от Наредба № 23, като на 05.12.2024г. подала заявление до Кмета на Община Поморие и получила карта за безплатно паркиране на МПС, обслужващо хора с трайни увреждания, и за използване на улеснения при паркиране. Заявява се, че ищците не сочели конкретни факти за осъществена спрямо тях дискриминация от страна на ответниците, нито посочвали в какво се изразява соченият от тях признак „лично положение“, което водило до затруднение да посочат и представят конкретни доказателства, че принципът на равно третиране не е бил нарушен. С оглед изложеното се моли от съда да постанови решение, с което да отхвърли така предявените претенции. Представя писмени доказателства. В срока по чл. 131 от ГПК по делото не е постъпил писмен отговор от ответника М. С. М. - Директор на ОП СУОИ при Община Поморие. От данни по делото, същата от месец октомври 2024г. е напуснала работа В открито съдебно заседание пред РС-Несебър ищците във връзка с подадения отговор са допълнили, че срещу тях е извършена и пряка дискриминация чрез тормоз, тъй като ищцата М. е инвалидизирана и не разполага с паркомясто, докато пред техният дом има обособени паркоместа, които били дадени на хора с гаражи. Наред с това сочат, че ищцата М. е автор на девиза на гр.Поморие и е необяснимо такова отношение към тях. Заявяват, че са подавали сигнали до Общината, но никой не е идвал да извърши проверка на место. Акцентират, че са получавали формални отговори, които навеждали на тенденциозно, целенасочено и злонамерено отношение към тях. Допълват, че проявената спрямо тях пряка дескриминация, основана на лично положение е свързана с личния им статус и имущественото им положение - ищецът от работещ станал пенсионер, а ищцата - с влошено здравословно състояние и инвалидизирана. Представят писмени и ангажират гласни доказателства. Молят съда да уважи претенциите им. По делото е установено, че към датата на завеждане на исковата молба /16.08.2024г./ ищците притежават един лек автомобил, както и че през 2023г. и през 2024г. са подали заявления до Община Поморие да им бъде отдадено платено парко-място пред дома им, находящ се в гр. ••• ул. ••• № ••• или в близост до него. Заявленията им са били оставени без уважение, тъй като при направена справка в дирекция ПМДТ при Община Поморие по партидата на ищеца В. В. М. било установено, че същият е декларирал като собственост гараж с площ от 35 кв.м.,впоследствие е установено,че по партидата на ищеца М. е декларирана само 1/6 идеална част от гараж. Няма спор по делото, че по повод представеното от ищцата М. пред Община- Поморие решение на ТЕЛК на същата е предоставена карта за безплатно паркиране на МПС в зона за кратковременно паркиране, обслужваща хора с трайни увреждания.От показанията на разпитаните по делото двама свидетели, водени от ищцовата страна пред РС-несебър, се установява следното:Свидетелката Б.В. ••• на ищците/ сочи,че родителите й притежават лек автомобил, но не разполагат с гараж, докато техни съседи разполагат с гараж и с паркомясто, като заявява, че някои от съседите на ищците разполагат с две паркоместа. Свид. В. заявява, че отказът на Община-Поморие да бъде предоставено паркомясто на родителите й влияе върху здравословното им състояние: физическо и психическо, изразяващо се в тревожност, безсъние, безпокойство, чувстват се унизени и дискриминирани; в резултат на стреса от липсата на място за паркиране ••• й приемала успокоителни. Липсата на паркомясто влияело на междуличностните им отношения, тъй като когато реши да посети родителите си нямало къде да паркира.Поради ••• заболяване на ••• й /ищцата М./, последната посещава често гр.Бургас по повод прегледи и терапии.Свид. В. заявява, че през 2022г. ••• й работел в Районен съд - Поморие и тогава му било отстъпено паркомясто пред дома му, както на неговите съседи. Същата сочи, че към настоящият момент около или до дома на родителите й няма и платен паркинг.Свид. В. М., ••• на ищците по делото,заявява, че ищците притежават автомобил, но не притежават гараж.На ищците често се налагало да пътуват не само зарази ••• заболяване на ищцата М., а и за да посещават баба й, която също е болна и се намира в гр.Каблешково.При всяко връщане се налагало ищците да обикалят с часове, за да паркират, което им причинявало нервно напрежение,представлявало психически тормоз и за двамата ищци. Свид. В. заявява, че помещението, което ответната Община- Поморие твърди, че е гараж и на площ около 16 кв.м, се ползвало от нея, като представлявало две малки стаи с тоалетна.Съседите на ищците имали гараж и паркомясто. Ако помощението, в което свидетелката живее се ползва като гараж, ще бъде невъзможно да се вкарва и изкарва автомобил, тъй като отсреща било паркомястото на съседката й и няма възможност да се направи маневра с автомобил. В допълнение на това заявява, че туристите на съседката й паркират в двора на тази съседка, а последната паркира на отстъпеното й паркомясто. Районният съд е приел за установено, че са доказани твърденията на ищците за осъществена от ответната Община-Поморие дискриминация по признак “личен признак“ и „увреждане“ ; осъдил е ответната Община- Поморие да преустанови нарушенията,изразяващи се в отказ да предостави на М. Б. М. и В. В. М. право за платено преференциално паркиране на ППС като живущи извън зоната за кратковременно платено паркиране в гр. Поморие и да се въздържа в бъдеще от такива нарушения спрямо ищците, както и е осъдил Община Поморие да заплати по равно на двамата ищци сумата от общо 4 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди за извършена спрямо тях през 2023г . 2024 г. дискриминация, ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 16.08.2024 г. до окончателното плащане на сумата. При установената фактическа обстановка, съобразявайки разпоредбите на закона и постановената до момента практика на ВКС по ЗЗД, настоящият въззивен състав намира от правна страна следното: Правото на защита от дискриминация може да се реализира и по съдебен ред съгласно разпоредбите на чл. 71 - чл. 75 от раздел II на Закона за защита от дискриминация, включващ: предявяване на иск пред районния съд за установяване нарушение на права, свързани с равенство в третирането по ЗЗД и други закони / чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗД /; осъждане на ответника да преустанови нарушението, да възстанови положението преди нарушението и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения / чл. 71, ал. 1, т. 2 ЗЗД / и предявяване на иск за присъждане на обезщетение за претърпени вреди от нарушение на права по ЗЗД или по други закони, уреждащи равенство в третирането / чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗД /. С разпоредбата на чл. 9 в Законът за защита от дискриминация е създадена изрична уредба относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация. Законодателно е възприет принципът на разделяне на доказателствената тежест между ищеца и ответника. Основната доказателствена тежест е възложена на ищцовата страна. Ищцовата страна е длъжна да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че е жертва на дискриминация. Само в този случай законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно: че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено /определение № 819 от 29.11.2019 г. по гр. д. № 2956/2019 г., ВКС, III ГО; определение № 757/10.11.2020 г., гр. д. № 2169/2020 г., ВКС, III ГО; определение № 10/10.02.2022 г., гр. д. № 2557/21 г., III ГО; решение № 183/08.06.2015 г., гр. д. № 7381/2014 г., IV Г0/. Неизпълнението от страна на ищеца възложената му от закона доказателствена тежест е достатъчно основание за постановяване на отхвърлителен резултат по предявените искове / в този смисъл е трайната практика на ВКС решение № 511/27.07.2010 г. по гр. д. № 587/2009 г. на III ГО, решение № 1002/07.01.2010 г. по гр. д. № 3800/2008 г. на ІV ГО, решение № 115/02.08.2012 г. по гр. д. № 626/2012 г. на ІV ГО, решение № 62/19.06.2014 г. по гр. д.№ 3920/2013 г. на ІV ГО, решение № 183/08.06.20 и др. /. Според чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. пряка дискриминация е всяко понеблагоприятно третиране на лице въз основа на тези признаци, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства, а според чл. 4, ал. 3 непряка дискриминация е поставяне на лице въз основа на същите признаци в понеблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако те са обективно оправдани с оглед законовата цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. От значение за установяването на дискриминация е обективно съществуващ недопустим правен резултат при упражняване на дейността, проявен в очертаните от ЗЗДискр. форми на нежелано или по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяване на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания. ЗЗДискр. цели уеднаквяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение според признаците, изброени в разпоредбата н а чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Два от признаците, посочени в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. са "лично положение" и "обществено положение". За разлика от други защитени признаци - пол, раса, религия, увреждане, възраст, които са иманентно присъщи на човека, защитеният признак "лично положение" няма еднозначно, прието обективно съдържание. Това предполага и налага установяване и доказване във всеки конкретен случай на значим, обективен, същностен за личността белег, който позволява да бъде прилаган еднакво и който отчита универсалния /материален и персонален/ обхват на закона и абсолютната забрана за пряка дискриминация. Признакът "лично положение" може да включва различни характеристики на личността: местоживеене, ръст, цвят на косата и очите, тегло, стаж, професионален опит, съдимост, дали лицето получава социални помощи, майчин език, акцент или диалект, хранителни навици, културни обичаи, дееспособност и поставяне под запрещение и много други черти, които отличават един човек или група хора от останалите. Съгласно практиката на ЕСПЧ тук се включват характеристики, които могат да се определят като „лични“ в смисъл, че са вродени или вътрешно присъщи. Такива примери са сексуалната ориентация, физическите увреждания. Защитеният признак "обществено положение" също няма легална дефиниция, но най-общо включва професията на лицето, местоработата му, заеманата позиция и др. във връзка с неговото социално поведение и функции. В конкретният случай ищците посочват защитения белег „лично положение“ и „увреждане“ , без конкретно да поясняват, установяват и доказват : кое е личното положение и увреждане на всеки един от тях, и по какъв начин това лично положение и увреждане е довело до дискриминационно отношение спрямо тях от ответната Община-Поморие. Това следва от правилото, че за да е налице дискриминация на всеки от ищците по отношение на други лица-техни съседи, на които били дадени за ползване парко-места от Община-Поморие,ищците следва да установят и посочат: кои са тези лица и да установят дали те са със еднакво или равностойно „лично положение“ и „увреждане“, за да може да се прецени, че са поставени при съпоставими условия с тези на ищците.Липсата на установяване и доказване на такава съпоставимост води до невъзможност за сравнение между лицата, както и е пречка да бъде прието, че ищците са поставени в по-неблагоприятни условия по отношение на други лица/съседи/ , които са със същото местоположение,лично положение и увреждане и спрямо които ищците са дискриминирани. На следващо място съдът споделя доводите, изложени в Решение № 7039/25.06.2025г. по адм.д.№ 2108/2025г. на ВАС, 7-мо отделение , според които правото на водач на МПС винаги да може да паркира ППС когато, където и за колкото време поиска не е гарантирано по никакъв начин от законодателя, като това става по правила и на места, посочени в Закон за движение по пътищата или в общински наредби, и с решения на общинския съвет. Това право не може да бъде защитавано като обект на дискриминация по смисъла на ЗЗД/чл.4/, тъй като не носи такова съдържание. Настоящият въззивен състав намира за нужно да отбележи с оглед допълнението, извършено от ищците след отговора от Община-Поморие на исковата им молба, че за да е налице дискриминация под формата на „тормоз“ се изисква да е изразено нежелано поведение на основата на някои от защитените признаци по чл. 4, ал. 1, изразено физически, словесно или по друг начин, което има за цел или резултат накърняване достойнството на лицето и създаване на враждебна, принизяваща, унизителна, обидна или застрашителна среда. В случая от събраните по делото доказателства не се установява ответната Община-Поморие да е осъществила такова поведение, чрез което обективно да се е стигнало до накърняване достойнството на ищците. По тези съображения първоинстанционното решение в частта, с която са уважени исковете по чл.71,ал.1т.1, т.2 и т.3 ЗЗД, по който последен иск е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размера от 4000 лева, е незаконосъобразно и следва да се отмени, като се постанови друго, с което така предявените искове бъдат отхвърлени. По предявената от ищците-въззиваема насрещна въззивна жалба срещу първоинстанционното решение и възраженията на въззивната Община- Поморие и въззивника И. А.,заявени чрез адвокат Владикова пред БОС : за недопустимост на насрещната въззивна жалба срещу тези части от първоинстанционното решение, срещу които не е подавана въззивна жалба, следва да се отбележи следното: Настоящият въззивен състав състав споделя съображенията в определения, макар несъставляващи задължителна съдебна практика като постановени по реда на чл. 288 ГПК, а именно: опр. № 804/25.06.2013 г. по гр. д. № 2518/2013 г. на III г. о. на ВКС, съответно по чл. 274, ал. 2 ГПК - опр. № 263/13.05.2011 г. по ч. гр. д. № 251/2011 г. на ГК на III г. о. на ВКС., както и определение № 405/28.05.2014г. на ВКС по ч.т.д.№ 739/2014г. на първо т.о. ТК,според които институтът на насрещната въззивна жалба не е ограничен от законодателя в прилагането му спрямо оная част от предмета на спора, разгледан от първоинстанционния съд, въведена и като предмет на въззивното производство чрез въззивна жалба на противната страна. Макар практически да изглежда като прекалено разширяване процесуалната възможност за атакуване на решението, заобикаляща преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, когато същият е пропуснат, вкл. поради небрежност от страната, институтът на насрещната жалба има логическото си оправдание в преследваната от законодателя по-важна цел, а именно: да ограничи обжалването в рамките на действително поддържания от всяка от страните правен интерес за това. За сравнително удовлетворената от решението, макар непълно, необжалвала поради това страна, институтът на насрещната жалба предоставя гаранцията, че при атакуване на решението от противната страна и в тази му част, не би изгубила възможността да го обжалва, макар в обусловеност от разглеждането на въззивната жалба на противната страна, но в неограничен, спрямо предмета на произнасянето на първоинстанционния съд в нейна полза обем, с което именно се провежда и възпиращата обжалването на всяка цена от противната страна функция на института. При невъведено от законодателя изискване за идентичност в предмета на иска или възражението, ползващо се със сила на пресъдено нещо, на първоначалната и насрещната жалби и липса на законово основание за извеждането му от друго процесуално правило,такова ограничение не следва да се тълкува и въвежда от съда. Насрещната въззивна жалба на въззиваемите -ищци М. и М. срещу Решение № 293/24.08.2025г. по гр.д.№ 1114/2024г. на РС-Поморие в частта, с която е отхвърлен иска за причинени в резултат на дискриминация неимуществени вреди над уважения от НРС размер от 4000 лева до претендирания размер от 8000 лева, е неоснователен поради неоснователност на иска по чл.71,ал.1 ,т.1 ЗЗД- недоказване на осъществена пряка или непряка дискриминация от ответната Община-Поморие по „личен признак“, увреждане и тормоз. Неоснователен и недоказан се явява иска за имуществени вреди в претендирания от ищците размер от 2000 лева, който районният съд правилно е отхвърлил .Ищците твърдят, че предходният им автомобил имал щети от паркиране - бил одраскан или ударен,но липсват доказателства, установяващи причинна връзка между установените от Свид. В. щети и противоправното дискриминационно поведение на Община- Поморие, респ. на Кмета на Община Поморие, изразяващо се в отказ да предостави паркомясто на ищците в близост до дома им в гр.Поморие. По делото не са ангажирани доказателства, установяващи осъществявано от И. А. в качеството му на Кмет на Община-Поморие и М. М. в качеството й на Директор на Общинско предприятие“ Стопанисване и управление на общински имоти“ при Община-Поморие , на пряка или непряка дискриминация спрямо двамата ищци по „личен признак“ и „увреждане“. По тази причина правилно и законосъобразно е решението на първоинстанционния съд в обжалваните с насрещната въззивна жалба части, което налага потвърждаването му от БОС. С оглед резултата по спора, на основание чл.78,ал.1 ГПК основателно е заявеното искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение от процесуалния представител на въззивниците Община-Поморие и И. А. като Кмет на Община-Поморие,които следва да се присъдят до извършения размер от 1400 евро. Мотивиран от изложеното БОС