Решение № 16317 от 19.8.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 46046/2025 г.

дело № 20251110146046 по описа за 2025 година Предявен е от „••••“ ЕАД срещу Г. Т. М., иск с правно основание чл. 500, ал. 1, т. 1 КЗ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 1691.48 евро/3 308,25 лева, представляваща регресно вземане за изплатеното по договор за застраховка „Гражданска отговорност” за ПТП, настъпило на 04.12.2020 г. в гр.С., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 11.09.2025г. до окончателното плащане. Ищецът твърди, че във връзка с реализирано на 04.12.2020 г. пътнотранспортно произшествие, по вина на Г. Т. М., управляващ лек автомобил марка „•••“, модел „•••“ с рег. № СВ ••••РС под въздействието на наркотици (канабис), са настъпили вреди по лек автомобил „•••“ модел „•••“ с рег. № СВ •••РМ. Сочи, че увреденият автомобил бил застрахован по застраховка „Каско на МПС“ при „••••“ АД, във връзка с което на собственика на увреденото лице било изплатено застрахователно обезщетение в размер на 3 278,25 лева, представляващо действителната стойност на автомобила към датата на настъпване на ПТП с приспаднати 30 % „запазени части“.Поддържа, че в качеството си на застраховател по застраховка ГО на виновния водач е заплатил в полза на застрахователя сумата в размер на 3 295,25 лева, представляваща регресна претенция по чл. 411 КЗ, като е сторил разноски в размер на 15 лева. Сочи, че с регресна покана от 19.07.2021 г. поканил ответникът да възстанови платените суми, но до момента плащане липсва, поради което моли исковата претенция да бъде уважена. Ответникът, чрез процесуалния си представител депозира отговор, в който оспорва предявения иск по основание и размер. Процесуалният представител на ответника поддържа, че ответникът страда от параноидна шизофрения, като към момента на настъпване на процесното ПТП е бил в състояние на невменяемост, поради което не може да носи отговорност. Оспорва размера на изплатеното застрахователно обезщетение. Прави възражение за съпричиняване, с твърдения, че водачът на увредения автомобил не е поставил знак, че автомобилът е спрян, с което същата допринесла за настъпването на процесното събитие. Релевира възражение за погасяване на вземането по давност. Моли за отхвърляне на иска, претендира разноски. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Съгласно чл. 500, ал.1, т. 1 от КЗ застрахователят има право да получи от застрахования платеното от застрахователя обезщетение, когато застрахованият при настъпването на пътнотранспортното произшествие е извършил нарушение по Закона за движението по пътищата, като е управлявал превозното средство под въздействие на алкохол с концентрация на алкохола в кръвта над допустимата по закон норма или под въздействието на наркотици или други упойващи вещества или е отказал да се подложи. Цитираната разпоредба урежда хипотеза на освобождаване на застрахователя от задължението му към застрахования, тъй като застрахователят никога не отговаря за умишлено причиняване на риска от застрахования или при такова негово поведение, което увеличава риска в такава степен, в която застрахователят не следва да носи отговорност. В тежест на ищеца по иска по чл. 500, ал. 1, т. 1 от КЗ е да докаже наличието на следните обстоятелства: 1/ настъпването на описаното в исковата молба ПТП; 2/ сключването на описания в исковата молба договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“; 3/ плащане на застрахователното обезщетение в изпълнение на последния договор от страна на ищеца; 4/ отговорност на ответната страна като причинител на вредите по чл. 45 ЗЗД, за което следва да бъдат установени в процеса: деяние, вреда, вина, противоправност, причинна връзка между поведението му и вредите; 5/ размера на нанесените вреди; 6/ че ответникът е управлявал МПС под въздействие на алкохол или наркотични вещества. В тежест на ответника е, при доказване на горните факти, да докаже, че е заплатил претендираната сума. Следва да се отбележи, че задължителният елемент от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД - наличието на вина се презюмира, поради което именно в доказателствена тежест на ответника е да обори при условията на пълно и главно доказване тази презумпция. При съобразяване на така разпределената доказателствена тежест, събраните по делото доказателства и наведените от страните твърдения и възражения, настоящият състав приема, че спорът по делото се концентрира върху въпросите относно наличието на вина у ответника М. за настъпване на ПТП /възможност на ответника да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи към датата на ПТП/, относно размера на причинените вреди, относно наличието на съпричиняване и досежно погасяването на задължението по давност. По отношение на останалите елементи от фактически състав на нормата на чл. 500 КЗ между страните не съществува спор, като същите се установяват по непротиворечив начин и от събраните по делото доказателства. Във връзка с това следва да се посочи, че от представената по делото комбинирана застрахователна полица № ••••• /л. 33 от делото/, сключена между „••••" ЕООД, в качеството му на собственик на лек автомобил с марка „•••“, модел „•••“ без регистрация към датата на сключване на застрахователния договор, със срок на действие 29.07.2020г до 28.07.2021г., се установява, че към датата на настъпване на ПТП – 04.12.2020г. ищецът е застраховал гражданската отговорност на собственика и на водачите на посочения в полицата автомобил.Същевременно съгласно справка в системата на Гаранционен фонд след сключване на застрахователния договор за процесния автомобил с марка „•••“, модел „•••“ същият е бил регистриран с рег.№ СВ••••РС. От събраните по делото доказателства – представения констативен протокол за ПТП с пострадало лице № •••• от 04.12.2020г /л. 13-14 от делото/, съставен от орган на ТПТП- „ОПП“ - СДВР след посещение на мястото на произшествието, заверените преписи на административно-наказателната преписка, образувана срещу ответника М. по повод ПТП от 04.12.2020г. /л.62-96 от делото/, свидетелските показания на свидетелката В. С., разпитана пред настоящия съдебен състав, както и от одобреното споразумение по НОХД •••/2021г по описа на СРС, 103 състав /л. 88-95 от делото/, се установява, че на 04.12.2020г около 21.00 часа в гр.С., по бул. „•••“ с посока на движение от бул. „•••“ към ул. „•••“, като срещу № •••Г. М. е управлявал моторно превозно средство – лек автомобил с марка „•••“, модел „•••“ с рег.№ СВ••••РС, след употреба на наркотични вещества – канабис (коноп/марихуана), като е реализирал ПТП със спрелия отдясно в аварийната лента лек автомобил „•••“ с рег.№ СВ••••РМ. По отношение на така установения механизъм следва да се посочи, че същият не се оспорва от ответника, като одобреното споразумение по НОХД ••••/2021г по описа на СРС, 103 състав касае единствено деянието по чл. 343б, ал. 3 НК – т.е управление на моторно превозно средство под въздействието на наркотични вещества, но не и настъпването на ПТП. Досежно настъпването на ПТП по описания механизъм обаче съдът съобрази, че по делото е представен протокол за ПТП с пострадало лице, който е съставен от органите на МВР и в частта, в която протоколът отразява лично възприетите и удостоверени от съставителя му факти относно настъпване на ПТП и увредените автомобили, същият има характера на официален свидетелстващ документ и се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила. В този смисъл е и константната съдебна практика, обективирана в решение № 24 от 10.03.2011 год. на ВКС по т.дело № 444/2010 год., I т. о., ТК, решение № 85 от 28.05.2009 год. на ВКС по т.дело № 768/2008 год., II т. о., ТК, решение № 73 от 22.06.2012 год. на ВКС по т.дело № 423/2011 год., I т. о., ТК, решение № 98 от 25.06.2012 год. на ВКС по т.дело № 750/2011 год., II т. о., ТК и решение № 15 от 25.07.2014 год. на ВКС по т.дело №1506/2013 год., I т. о., ТК. Именно съгласно цитираните решения когато фактът, удостоверен в протокола за ПТП, съставлява волеизявление, направено от участник в ПТП, протоколът има доказателствена сила само относно съдържащите се неизгодни факти за лицето, чието изявление се възпроизвежда от съставителя на документа. Ищецът, който претендира обезщетение за вреди, твърдейки, че е встъпил в правата на увреденото лице, какъвто е случаят на регрес по чл. 500 от КЗ, носи тежестта на доказване на механизма на ПТП, поради което той следва да ангажира и други доказателства, когато протоколът за ПТП не удостоверява всички релевантни за механизма на ПТП обстоятелства или преценката им изисква специални знания, които съдът не притежава. Описаните в протоколите за ПТП обстоятелства са възпроизведени и в приети като доказателства и заверен препис от административно-наказателната преписка, образувана срещу ответника М., в която преписка се съдържа акт за установяване на административно нарушение /л.66 от делото/, който съдържа констатации за извършени нарушения от ответника, а именно че Г. Миков е управлявал автомобил с марка „•••“, модел „•••“ с рег.№ СВ•••РС и поради несъобразена скорост с интензивността движението е реализирал ПТП със спрял автомобил с марка „•••“ с рег. № СВ••••РМ, с което е нарушила чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Актът е подписан от ответника М. без да е налице направено изявление от него, че има възражения срещу констатациите, което изявление съдът приема за извънсъдебно признание на отразените в акта констатации, включително относно извършените от ответника нарушения на правилата за движение. Тези изявления имат характер на извънсъдебно признание на неизгоден факт, ценен по реда на чл. 175 ГПК. Описаният механизъм на ПТП не се оспорва от ответника Г. М. в отговора на исковата молба, като се потвърждава и от показанията на свидетелката В. С., която потвърждава, че е спряла в аварийната лента, управлявания от нея автомобил с марка „••••“ с рег. № СВ•••РМ, тъй като не се чувствала добре, и секунди по-късно е била ударена отзад от управляваното от ответника М. МПС. Следователно по делото е установено, че осъщественото от ответника М. деяние е в нарушение на нормата на чл. 20, ал.1 ЗДвП, която предвижда, че водачите са длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват. В случай ответникът М. не е осъществил достатъчен контрол върху управлявания от него автомобил, като е навлязъл в аварийната лента в нарушение на чл.58 ЗДвП и е реализирал ПТП със спрялото там МПС. С оглед всичко изложено до момента следва да се посочи, че по делото безспорно е установено, че процесното ПТП е настъпило съобразно изложения в исковата молба механизъм, като това обстоятелство се потвърждава и от заключението по автотехническата експертиза, ценена от настоящия състав по реда на чл. 202 ГПК. В заключението си вещото лице е категорично, че е налице причинно-следствена връзка между описаното в протокола за ПТП произшествие и настъпилите щети, установено по лек автомобил с марка „•••“ модел „•••“ с рег. № СВ •••РМ. Видно от приетата по делото застрахователна полица № ••/л. 12 от делото/ за увредения автомобил с марка „•••“ модел „•••“ с рег. № СВ •••РМ към датата на ПТП е имало сключена валидна имуществена застраховка „Каско на МПС“ с „••••“ АД, пред което дружество е било подадено искане за оценка на вреди по застраховка „Каско“ /л. 11 от делото/. Във връзка с отправеното искане е била образувана преписка по щета №•••• от 08.12.2020г., съставени са опис-заключение по щета /л. 15-20 от делото/ и рекапитулация, от които е видно, че за увредения автомобил с марка „•••“ модел „•••“ с рег. № СВ •• РМ е била налице тотална щета, поради което е определено застрахователно обезщетение в размер на 3278.35 лева, която сума е била изплатена от „••••“ АД на собственика на увреденото МПС с платежно нареждане от 29.12.2020г. /л. 23 от делото/. Не се спори по делото и, че след изплащане на застрахователното обезщетение застрахователя по застраховка „Каско“ на увредения автомобил е отправил регресна претенция към ищцовото дружество /л. 32 от делото/ за заплащане на застрахователно обезщетение в размер на 3293.25 лева, от които 3278.25 лева – обезщетение и 15 лева ликвидационни разноски. Същевременно не се спори между страните, че ищцовото дружество е заплатило сумата от 3293.25 лева на „••••“ АД. Както беше посочено по-горе от страна на ответника се оспорва размерът на причинените вреди, предвид това следва да се отбележи, че съгласно чл. 500 КЗ освен в случаите по чл. 433, т. 1 КЗ застрахователят има право да получи от виновния водач платеното от застрахователя обезщетение заедно с платените лихви и разноски. Предвид това следва да се определи какъв е размерът на дължимото от застрахователя по „Гражданска отговорност“ обезщетение на увреденото от процесното ПТП лице. Застрахователното обезщетение за имуществени вреди на превозни средства, което се дължи от застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на увредените трети лица се определя по правилата на чл. 499, ал. 2 КЗ и клаузите на конкретния застрахователен договор. Принципът на пълната обезвреда, залегнал в чл. 499, ал. 2 КЗ, означава, че обезщетението има за цел да постави увредения в имущественото състояние, в което той е бил преди увреждането - да се приведе увреденото МПС в изправно и годно за движение техническо състояние. Следователно застрахователят по гражданска отговорност в хипотеза на регрес спрямо него заплаща само стойността на вредите, дължащи се на унищожаване или повреждане на вещта до размера на нейната действителна стойност към момента на осъществяване на застрахователното събитие - без овехтяване /Решение № 52 от 08.07.2010 г. по т.д. № 652/2009 г. на ВКС, I ТО/. При нейното пълно или частично унищожаване тази действителна стойност се определя от пазарната цена, по която вещ от същото качество и вид може да бъде купено. В този смисъл е съдебната практика на ВКС, според която действителната стойност на вредата по смисъла на чл. 273, ал. 2 и чл. 203 КЗ /отм./ - аналогични на чл. 499, ал. 2 и чл. 400 КЗ, е пазарната стойност, достатъчна към момента на увреждането за закупуването на имущество от същия вид, респ. пазарната стойност на ремонта за отстраняване на настъпилата вреда /Решение № 115/9.07.2009 г. по т.д. № 627/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО/. В разглеждания случай съгласно заключението на автотехническата експертиза щетите по МПС с марка „•••“ с рег. № СВ••••РМ са настъпили в резултат на процесното ПТП, като стойността, необходима за възстановяване на процесния лек автомобил, изчислена на база средни пазарни цени към датата на настъпване на процесното ПТП, е 18193.52 лева. Тази стойност надвишава 70 на сто от действителната стойност на увредения автомобил, определена в автотехническата експертиза към датата на застрахователното събитие в размер от 4551 лева, поради което се налага извод, че е налице тотална щета по смисъла на чл. 390 КЗ. При това положение при определяне на обезщетението стойността на запазените части следва да се приспадне от действителната стойност на автомобила към настъпване на застрахователното събитие /в този смисъл решение № 24.10.2013 г. по т. д. № 469/2012 г. на ВКС, ТК, II ТО/. Съгласно заключението на автотехническата експертиза стойността на дължимото обезщетение при условията на тотална щета и след приспадане на запазените части е в размер на 3413 лева. При това положение дължимото от ответника обезщетение по повод процесното събитие възлиза за сумата в общ размер на 3413 лева. Предвид изложеното и доколкото регресното вземане възниква в размера на помалката от двете суми – на действителните вреди и на извършеното плащане - в случая на действителните вреди, се налага извод, че регресното вземане на ищцовото дружество към ответното такова на основание чл. 500 КЗ възлиза именно на платената от ищецазастраховател сума в размер на 3293.25 лева. Към тази сума следва да се прибави и размерът на ликвидационните разноски от 15 лева, поради което дължимото обезщетение е в размер на 3308.25 лева /1691.48 евро/. Ето защо съдът намира, че възражението на ответника, че размерът на търсеното от ищеца обезщетение е завишен, се явява неоснователно. За да бъде ангажирана обаче отговорността на ответника Г. М. освен настъпването на застрахователното събитие, в следствие на което да са причинени вреди в претендирания размер, следва да бъде установено и, че осъщественото от М. действие е виновно. По силата на уредената по българското законодателство отговорност за причиняване на вреди съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД вината на делинквента при непозволеното увреждане се предполага до доказване на противното, а безвиновна отговорност е предвидена в разпоредбите на чл. 49 и чл. 50 ЗЗД. Специален състав за изключване на отговорността на делинквента е въведен с правилото на чл. 47, ал. 1 ЗЗД по отношение на неспособния да разбира или да ръководи постъпките си, но ако към момента на увреждането е бил в това състояние, което не е причинено виновно от него. Възражението за неспособност на делинквента по смисъла на чл. 47, ал. 1 ЗЗД следва да е въведено в процеса от страната, чиято отговорност се цели да бъде ангажирана. За да се счита за опровергана презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 ЗЗД, следва да се докажат както факти, въз основа на които да може да се направи извод, че делинквентът не е могъл да разбира или да ръководи постъпките, така и такива, относими към това дали неспособността е причинена виновно от него. В случая основния спор по делото е именно дали към 04.12.2020г по отношение на ответника Г. М. е налице хипотезата на чл.47, ал.1 ЗЗД в каквато насока са твърденията му в отговора на исковата молба. Предвид това още в доклада по делото е указано, че именно ответникът М. носи доказателствена тежест да установи тези свои твърдения, т.е да обори презумпцията на чл. 45, ал. 2 ЗЗД за вина. За оборване на презумпцията от страна на ответника М. е представена епикриза, съгласно която Г. М. е постъпил на 09.09.2019г в „••••“ ЕООД, след като е проявил агресивно поведение в 7мо РУ на СДВР. Отбелязано е, че това е първа хоспитализация на ответника в психиатрична болница, като е поставена диагноза „остро полиморфно психично разстройство с шизофренни симптоми, вредна употреба на психоактивни вещества, параноидна психоза Дебют“. Съгласно епикризата от м.01.2019г ответникът бил напрегната, като от м.02.2019г до м.05.2019г същият посещава психотерапия, но без резултат. Описано е, че ответникът употребява наркотични вещества – „трева“ и „билка“. Сочи се, че е проведено медикаментозно лечение, но въпреки това ответникът е продължил да проявява агресивно поведение, което е налагало многократно ангажирани на органите на МВР дори и в рамките на болничното заведение. Изписан е на 24.09.2019г. със становище, че е изключително некритичен към наличието на психичен проблем и нуждата от провеждане на лечение, избухлив и раздразнителен на моменти. Изрично е посочено, че състоянието му при изписването е подобрено – редуцирано до степен да не повлияват поведението му психопатологични изживявания. Насрочен е контролен преглед 20 дни след изписването. Същевременно не са представени медицински документи или други доказателства за конкретното състояние на ответника след изписването му от „Център за психично здраве – София“ ЕООД през м.10.2019г и съответно през 2020г във времеви порядък около датата на процесното ПТП. Представени са листове за преглед на ответника от 20.04.2025г, амбулаторен лист от 02.07.2025г., амбулаторен лист от 18.07.2025г. и амбулаторен лист от 22.07.2025г. Така представените документи са били съобразени от вещото лице, изготвило приетата по делото съдебно – психиатрична експертиза, но същите касаят основно период, който е почти 5 години след инцидента. Възпроизведени в заключението са данните от снетите анамнези, в това число съгласно данни от 20.04.2025г., че след поставяне на диагнозата параноидна шизофрения ответникът М. се лекува амбулаторно и е имал редки обостряния, които са овладявани амбулаторно. Вещото лице е осъществил освидетелстване на ответника, като е снел данни от него и от майка му. При освидетелстването майка му е посочила, че в месеца преди катастрофата психичното му състояние се влошило и тя търсела помощ, обаждала се в полицията и бърза помощ, но не го хоспитализирали поради липса на места. Експертът се е позовал и на показанията на разпитаната по делото свидетелка С., която заявява, че ответникът е бил „неадекватен“. Вещото лице е разяснило принципно какво представлява заболяването параноидна шизофрения, като е дало заключение, че ответникът М. към 04.12.2020г не е могъл да разбира свойството и значението на действията си и да ги ръководи. За да достигне до този извод вещото лице изрично е подчертало, че се позовава на данните за влошено състояние на Г. М. месец преди ПТП. Следва да се посочи, че съдът не е длъжен да възприема заключението на вещите лица, а го обсъжда заедно с другите доказателства по делото. В този смисъл и решение № 119/23.02.2010г по гр.д.№ 4702/2008г. на ВКС, IV г.о.,в което се разглежда именно въпроса относно оборването на презумпцията по чл.45, ал. 2 ЗЗД, както и решение № 5/09.01.2025г по т.д.№ 48/2024г на ВКС, I т.о., решение № 698/12.01.2011г по гр.д.№ 14/2010г. на ВКС, III г.о., решение № 144/14.12.2018г. по гр.д.№ 5100/2017г на ВКС, III г.о., решение № 50028/11.09.2023г. по гр.д.№3733/2021г на ВКС, IV г.о, решение №618/23.10.2024г. по гр.д.№ 4328/2023г на ВКС, IV г.о., в които е прието последователно, че заключението на съдебно-психиатричната експертиза представлява само едно от доказателствата в производството и трябва да бъде преценявано с оглед всички събрани по делото доказателства. При съобразяване на това Софийски районен съд приема, че за да достигне до извода, че към датата на процесното ПТП – към 04.12.2020г ответникът не е разбирал свойството и значението на действията си и не е можел да ръководи действията си, експертът изготвил заключението по съдебно-психиатрична експертиза се е позовал основно на сведения на майката на ответника. Заявеното от нея пред вещото лице, че месец преди ПТП ответникът е бил с влошено състояние, на първо място, не представлява доказателство събрано по реда на ГПК, а дори и да е такова, то изявлението на майката на ответника, при която същият живее, следва да бъде разглеждано критично като на лице заинтересовано от изхода на спора. Същевременно обективни данни за наличие на подобно влошаване към м.11.2020г - м.12.2020г. в състоянието на ответника липсват. Видно от представените медицински документи по делото единствената хоспитализация на ответника е била през м.09.2019г. – м.10.2019г, т.е една година преди ПТП, като при влошаване – видно от амбулаторните листове от 2025г, от страна на ответника и неговите близки веднага е била търсена медицинска помощ. Доказателства, че в периода непосредствено преди процесното ПТП състоянието на ответника се е влошило липсват. Напротив, при снемане на анамнеза на 20.04.2025г /преди образуване на настоящото производство/ видно от лист за преглед на пациент /л.125 от делото/ е съобщено пред съответния лекуващ лекар, че след поставяне на диагнозата параноидна шизофрения при ответника е имало редки обостряния, които са овладявани амбулаторна, т.е в противовес на заявеното от майката на ответника пред вещото лице по настоящото дело, че преди инцидента е бил с влошено състояние, което е наложило да бъде направено дори искане за хоспитализация, но поради липса на места не бил приет. Същевременно само по себе си наличието на диагноза параноидна шизофрения не води непременно до невъзможност на лицето да разбира свойството и значението на действията и да ръководи постъпките си. Напротив, в случая от показанията на свидетелката В. С. се установява, че ответникът е предложил на пострадалата пари, за да не съобщава на органите на реда, с оглед според нея притеснение какво ще излезе на теста за наркотици. Това действие на ответника М. пряко е било възприето от свидетелката, поради което съдът намира, че показанията и в тази част следва да бъдат кредитирани изцяло като последователни, логични и непротиворечиви /същото изявление от С. е направено и в обясненията, дадени още на 05.12.2020г – л. 78 от делото/. Ето защо следва да се приеме, че поведеното на ответника М. по време на инцидента и в първите минути след настъпването му ясно показва, че той е разбрал значението на осъщественото от него деяние – причинил ПТП под въздействието на наркотични вещества и съвсем целенасочено /ръководил действията си/ е отправил предложение да заплати щетите, за да избегне ангажиране на отговорност. В действителност в показанията си свидетелката С. също посочва, че ответникът е бил „неадекватен“ и „не е осъзнавал какво е причинил“, но по делото липсват доказателства, че това конкретно поведение е в следствие на заболяването на ответника, а не в следствие на конкретно употребеното наркотично вещество в деня на процесното ПТП. Същевременно посоченото от вещото лице в открито съдебно заседание относно влиянието на наркотичните вещества и състоянието на ответника и липсата на връзка между тях всъщност касае принципното състояние на ответника, а не конкретното състояние в деня на ПТП. Не може да бъде пренебрегнато и обстоятелството, че за действията на ответника М. – управляване на МПС под въздействие на наркотични вещества на същата дата 04.12.2020г – престъпление установено непосредствено след настъпване на процесното ПТП има одобрено от съда споразумение по НОХД 10990/2021 по описа на СРС, 103 състав. Съгласно чл. 383, ал. 1 НПК одобреното от наказателния съд споразумение има последиците на влязла в сила присъда. Съгласно чл. 300 ГПК, влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. Визира се конкретно извършеното изпълнително деяние /действие или бездействие/, с характерните му белези, относими към осъществените юридически факти, за което деецът е осъден, в съответствие с приложената наказателно-правна норма.В този смисъл е непротиворечивата съдебна практика, обективирана в решение № 50009/13.03.2023г по т.д. № 2214/2021г. на ВКС, I т.о., решение № 221/21.06.2011г по гр.д.№ 399/2010г. на ВКС, III г.о. Следователно в конкретната хипотеза по делото безспорно е установено, че ответникът М. с оглед одобреното споразумение е признат за виновен за това, че на 04.12.2020г в 21.00 часа в гр.София, по бул. „Цариградско шосе“ с посока на движение от бул. „•••“ към ул. „••••“ е управлявал лек автомобил с марка „•••“ модел „••“ с рег.№ СВ •••РС след употреба на наркотични вещества, като настоящият състав по аргумент от чл.300 ГПК е длъжен да съобрази, че са доказани всички елементи от фактическия състав на престъплението по чл.343б, ал. 3 НК, в това число и вината. В действителност влязлата в сила присъда, съответно одобреното от съда споразумение, са задължителни за гражданския съд само относно конкретното деяние – в случая относно деянието по чл.343б, ал. 3 НК, но не и относно друго, различно от това деяние, каквото е причиняването на процесното ПТП. /решение №161/24.06.2026г по т.д.№ 2563/2025г на ВКС, I т.о./. Въпреки това наличието на присъда /споразумение/ за деяние от същата дата, при което е призната вменяемостта на ответника, е индиция, че към 04.12.2020г ответникът М. е разбирал свойството и значението на действията си, като е можел да ги ръководи, за което е понесъл и наказателна отговорност. Би било извън всяка правна или житейска логика да се приеме, че ответникът М. е бил „вменяем“, т.е разбирал е свойството и значението на действията си на 04.12.2020г, касаещи управлението на МПС под въздействието на наркотични вещества и дори е ангажирана наказателната му отговорност за това, а в същото време да не е разбирал свойството и значението на действията си от същия момент, касаещи причиняването на процесното ПТП. Предвид всички изложено настоящият състав от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства намира, че изводите на вещото лице по съдебно-психиатричната експертиза са опровергани, т.е не е доказано наличието на неспособност на ответника М. по смисъла на чл. 47, ал. 1 ЗЗД да разбира свойството и значението на постъпките си и да ръководи действията си. Ето защо съдът смита, че от ответника не е опровергана презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 ЗЗД при условията на пълно и главно доказване, т.е по делото е установено и наличието на вина при ответника. Следователно, по делото е доказано осъществяването на фактическия състав на нормата на чл. 500, ал.1, т. 3 от КЗ, поради което съдът намира, че исковата претенция на ищцовото дружество е доказана по основание. Неоснователно се явява и възражението на ответника за изтекла погасителна давност по отношение на процесното вземане. Погасителната давност е относима към изискуемостта на вземането. С плащането на обезщетението на пострадалото лице възниква не само регресното право, но и настъпва изискуемостта на вземането на застрахователя към деликвента, застрахован при него по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“. Двамата момента съвпадат. С това завършва фактическият състав, от който възниква регресното му право спрямо деликвента. Неоснователно се явява възражението на ответника, че вземането се погасява с изтичането на кратка тригодишна давност. В случая следва да се посочи, че приложима по отношение на това вземане е общата 5 годишна давност по аргумент от чл.378, ал. 6 КЗ, където изрично е предвидено, че регресните искове срещу прекия причинител на вредата се погасяват с изтичането на 5 годишна давност считано от момента на плащането на застрахователното обезщетение. По настоящото дело не е безспорно установена точната датата на плащане на застрахователното обезщетение от страна на ищеца в полза на застрахователя по застраховка „Каско“, но тази датата няма как да предхожда датата на плащането, което е осъществено от страна на застрахователя по застраховка „Каско“ в полза на увреденото лице, а именно 29.12.2020г. /видно от платежно нареждане на л. 23 от делото/ и съответно датата на изпращане на регерсна покана от застрахователя по застраховка „Каско“ до ищцовото дружество – 05.02.2021г. /л. 32 от делото/. В случая дори и да се вземе предвид по-ранната дата 29.12.2020г, то давностния срок би изтекъл на 29.12.2025г, но е бил прекъснат с подаването на исковата молба, инициирала настоящото производство на 11.09.2025г. Ето защо вземането на ищеца не се явява погасено по давност и остава дължимо. Следва да бъде разгледано и своевременно релевираното от името на ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на водача на увреденото МПС. Във връзка с това настоящия състав приема следното: С нормата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е предвидена възможност за намаляване на обезщетението за вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, когато увреденият е допринесъл за настъпването на вредите. Приложението на това правило е обусловено от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането, т.е. когато е налице причинна връзка между негови действия или бездействия и вредоносния резултат. При произнасяне по възражението на ответника по иск за съпричиняване на вредоносния резултат, от съществено значение е конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия, което съставлява пряка и непосредствена причина за причинените вреди. При обективното съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД намаляването на дължимото от деликвента обезщетение не e обусловено от преценката дали е налице виновно и противоправно поведение на пострадалото лице за настъпване на увреждането. В този смисъл е и задължителната съдебна практика – т.7 от ППВС № 17/1963 г., в която е акцентирано върху предпоставките за намаляване на обезщетението за вреди от непозволено увреждане – допринасяне от страна на увредения за тяхното настъпване и пряка причинната връзка между поведението му и настъпилия вредоносен резултат. В този смисъл е и последователната и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в решение № 96/29.06.2015г. по т.д.№ 2461/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 45/15.04.2009г. по т.д.№ 525/2008г. на ВКС, IIт.о, решение № 206/12.03.2010г. по т.д.№ 35/2009г. на ВКС, II т.о, решение № 58/29.04.2011г. по т.д. №623/2010г. на ВКС, II т.о, решение № 44/26.03.2013г. по т.д. № 1139/2011г. на ВКС, II т.о. С оглед правилата на чл. 154 от ГПК доказването на възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице е в тежест на ответника. В този смисъл е и константната съдебна практика - решение № 27 от 15.04.2015 г. по т. д. № 457/2014 г на ВКС, II т.о; решение № 205 от 30.03.2015 г. по т.д. № 2976/2013 г. на ВКС, II т.о и др. Предвид това още с доклада по делото е указано, че ответникът носи тежестта да докаже твърденията си за осъществяването на такова поведение от страна на водача на застрахования автомобил, което да е допринесло за настъпване на вредите. По делото от страна на ответника не са ангажирани доказателства за осъществено от водача на увреденото МПС поведение, което да е довело до настъпване на процесното застрахователно събитие. Неоснователно е възражението на ответника М., че свидетелката С. е допринесла за настъпване на процесното ПТП, като е спряла в аварийната лента. Съгласно чл.58, т. 3 ЗДвП, вр. чл. 60 ЗДвП е забранено спирането в лентата за принудително спиране, освен при повреда на пътното превозно средство, както и при здравословни проблеми на водача или пътниците в превозното средство. В настоящия случай от показанията на свидетелката С., които съдът кредитира като непротиворечиви и последователни, се установява, че същата е спряла в лентата за принудително спиране, защото същата в качеството си на водач на увреденото МПС не се е чувствала добре, т.е бил е налице здравословен проблем, налагащ спирането в аварийната лента, което видно от цитираната разпоредба от ЗДвП е позволено. Дори и да се приеме, че свидетелката С. не е имала право да спре в аварийната лента, следва да се посочи, че за да е налице съпричиняване следва неправомерните действия на увреденият да са станали причина, т.е да се допринесли за настъпване на вредите. В случай не е налице причинна връзка между спирането в аварийната лента от страна на свидетелката С. и причиненото ПТП от страна на ответника, който не е имал причина да навлиза в аварийната лента. Поради това, при приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест, Софийски районен съд е длъжен да приема, че не е налице съпричиняване на вредоносния резултат, поради предприето спиране от водача на увреденото МПС в аварийната лента. Следователно предявената искова претенция се явява изцяло основателна за сумата от 3308.25 лева/1691.48 евро и следва да бъде уважена, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. По разноските: При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени направените и претендирани от него разноски по делото.От ищеца е представен списък по чл. 80 от ГПК, съгласно който претендира сума в размер на 67.66 евро - държавна такса, 368.16 евро – адвокатско възнаграждение, 250 евро -депозит за вещо лице и 25 евро - депозит за свидетел. При съобразяване на разясненията дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, следва да присъди единствено разноските, за които от страна на ищеца са ангажирани доказателства, че са реално сторени. От ищеца са представени доказателства за заплащането на такси и депозити общо в размер на 342.66 евра за държавна такса и експертиза. Представена е фактура № 2544/26.08.2025г с посочен опис на щети и възнаграждение по всяка щета с включено ДДС, като за конкретната щета е 720.06 лева с ДДС/368.16 евро. Приложено е и извлечение от банкова сметка за заплатено адвокатско възнаграждение по посочената фактура. Ето защо в полза на ищцовото дружество следва да бъдат присъдени разноски в общ размер на 710.82 евро. Така мотивиран, Софийски районен съд