Решение № 358 от 19.1.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 11173/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК . Образувано е по въззивна жалба от ответниците Чу С. и Л. Д., чрез адв. И. С., назначен за особен представител на основание чл.47, ал.6 от ГПК, срещу решение №10700/04.06.2024г., постановено по гр.д. №50184/2022г. по описа на СРС, 51 състав, в частта, с която е признато за установено по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Чу С. и Л. Д. кумулативно обективно и субективно пасивно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ, по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Чу С. и Л. Д. дължат на „Топлофикация София“ ЕАД при условията на солидарна отговорност помежду си следните суми: сумата от 2 615,04 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода от 01.07.2018 г. до 30.04.2020 г. до топлоснабден имот с адрес: град София, ж.к. ••••, с абонатен № 153738, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 05.11.2021 г. до окончателното й изплащане, сумата от 560,39 лева, представляваща лихва за забава за периода от 15.09.2019 г. до 15.10.2021 г., начислена върху главницата за доставена топлинна енергия и сумата от 41,61 лева, представляваща цена на услугата дялово разпределение на топлинна енергия за периода от 01.03.2019 г. до 30.04.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 05.11.2021 г. до окончателното й изплащане, за които суми по ч. гр. дело № 63425/2021 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 51-ви състав е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 18.11.2021 г., и са осъдени ответниците да заплатят на ищеца разноски по делото, съразмерно с уважената част от исковете. В жалбата се излагат оплаквания, че в обжалваната част решението е постановено при съществени нарушения на процесуалния закон, необосновано и неправилно. Липсвал пълен и цялостен анализ на фактите и обстоятелствата по делото, което довело до немотивираност и необоснованост на решението в обжалваната му част. Ищецът не доказал наличието на облигационно правоотношение, възникнало с ответниците, нито реалното доставяне на топлинна енергия. По делото не било доказано, че на ответниците е доставена, респ., че те са потребили претендираната топлинна енергия, нито, че са ползвали имота през процесния период. Не бил установен и размерът на претендираните суми. Потребителят не бил възлагал на топлинен счетоводител отчитане и разпределение на доставена топлинна енергия, поради което не следвало да се счита обвързан от представените от третото лице – помагач документи. Неправилно първоинстанционният съд приел, че ответниците отговарят солидарно за задълженията за топлинна енергия, като счита, че предмета на делото не попада под разпоредбите на КМЧП. Счита, че приложим в случая е ГК на КНР, в който не била предвидена съпружеска имуществена общност по отношение на недвижими имоти. Поради изложеното моли решението да бъде отменено в обжалваната част и предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло. В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на жалбата от насрещната страна „Топлофикация София” ЕАД, чрез пълномощника юрисконсулт Ф.И., с който се заявява становище за неоснователност на жалбата и се прави искане за потвърждаване на обжалваното решение. Третото лице – помагач „Техем сървисис“ ЕООД не е изразило становище по жалбата. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна: Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Постановеното решение е валидно и допустимо. Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Чу С. и Д. Л. положителни установителни искове с правно основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №63425/2021г. на СРС, 51 състав. Установява се от събраните по делото доказателства, че ответниците са съпрузи, както и, че същите са граждани на КНР. Съобразно разпоредбата на чл.64, ал.1 от КМЧП владението, правото на собственост и другите вещни права върху движими и недвижими вещи се уреждат от правото на държавата, в която те се намират. Поради изложеното и доколкото процесният топлоснабден недвижим имот е придобит от ответницата Чу С. по време на брака с Л. Д., същият е придобит при условията на съпружеска имуществена общност, респ. ответниците се явяват битови клиенти за доставка на топлинна енергия по смисъла на §1, т.2а от ДР на ЗЕ, аб.№153738. Според чл.79, ал.1 от КМЧП личните отношения между съпрузи се уреждат от тяхното общо отечествено право, т.е. в случая приложим е ГК на КНР, според който дългове поети от двамата съпрузи, както и дългове, поети от един от съпрузите по време на брака за задоволяване на ежедневните нужди на семейството, представляват задължения на общността, т.е. ответниците са солидарно задължени за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия, като в тази връзка следва да се има предвид и представеното споразумение от 11.08.2020г., с което ответниците са се задължили да заплатят задълженията за топлинна енергия преди промяната на собствеността. Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Съответно според нормата на чл.150, ал.3 от ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. По делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответниците са упражнили правото си на възражение срещу Общите условия. Поради изложеното и с оглед елемента на административно регулиране в чл.150 от закона, съдът приема, че между страните по делото са налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия. Дори и да се прекрати топлоподаването към индивидуалните отоплителни тела в жилището, съгласно изричната норма на чл. 153, ал. 6 от ЗЕ ответникът остава потребител на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост. Съобразно становището, възприето в мотивите на ТР №2/2016г. на ОСГК на ВКС поради естеството на етажната собственост отказът от топлоснабдяване на цялата сграда не може да бъде направен от отделния титуляр на права върху обекти в сградата, нито пък той може сам да реши да се ползва ли сградната инсталация за доставка на топлинна енергия. Решението за това се взема от квалифицирано мнозинство от всички етажни собственици или титуляри на вещно право на строеж и то обвързва всеки отделен етажен собственик, независимо дали е съгласен с него. Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл.139 – чл.148/ и в Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти. С оглед на така действащата нормативна уредба следва да се приеме за установено, че за ответниците е възникнало задължение по силата на закона и договор при общи условия да заплаща на ищцовото дружество количеството подадена топлинна енергия за процесния топлоснабден имот. За установяване доставката на топлинна енергия в обема, съответстващ на претендираната от ищеца цена, са представени по делото писмени доказателства и е изслушано и прието в първоинстанционното производство заключение на съдебно-техническа експертиза, от което се установява стойността на доставената топлинна енергия през исковия период, която възлиза общо на 3474,78 лева. Вещото лице е посочило, че в имота е имало 5 бр. радиатори с ИРРО, като за периода с липса на достъп 2018/2020г. на абоната е начислена служебна ТЕ по МСРС. Топлинната енергия за БГВ за процесния период се начислява по показанията на 2 бр. водомера за топла вода в имота, а за периода с липса на достъп 2018/2019г. на абоната е начислена служебна ТЕ с разходна норма 140 л/денонощие за 1 бр. потребител. Съдът намира, че заключението на съдебно-техническата експертиза следва да бъде кредитирано като обосновано и компетентно изготвено. Първоинстанционният съд е разгледал направеното от ответниците възражение за изтекла погасителна давност, като правилно е определил непогасените по давност вземания по период и размер. Във въззивната жалба не са изложени доводи за неправилно приложение на материалния закон от СРС относно уважените искове за такса за дялово разпределение и за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия, поради което и на основание чл. 269 ГПК този въпрос стои извън пределите на въззивния контрол и не следва да се обсъжда. Поради съвпадане на крайния извод на двете съдебни инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. По разноските: При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, разноски се дължат на въззиваемата страна, която обаче е подала единствено бланкетен отговор на въззивната жалба и не е била представлявана от процесуален представител в проведеното открито съдебно заседание пред въззивния съд, поради което съдът намира, че разноски за юрисконсултско възнаграждение не следва да й се присъждат. По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-А въззивен състав