Решение № 177 от 4.5.2026 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 416/2025 г.

Предявени са обективно съединени искове по реда на чл.422 ГПК с правно основание чл.240 ЗЗД от „СиЕйч /Люксембург/“ САРЛ- дружество, учредено съгласно законите на Великото херцогство Люксембург, със седалище и адрес на управление ул.Никола Бове № 2А, Люксембург, представлявано от пълномощника адв.С. В.- М. от АК-Пловдив, с адрес •••, против ЕТ „ИТА 72- М. В.“ с ЕИК 115287361, гр.Пловдив, ул.Йордан Ковачев № 19, ет.5, представлявано от М.А. В., за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми по Договор за заем бизнес кредит с Клиентски № •••/12.04.2021 г., сключен с „Лено“ АД с ЕИК 203217465- кредитодател, които са придобити от ищеца по договор за цесия от 19.11.2024 г., а именно: сумата от 38 643,08 европредсрочно изискуема главница и сумата от 5 099,31 евро- падежирала договорна лихва по чл.2.3./а/ и /в/ от договора за периода от 02.09.2023 г. до 08.01.2025 г., за които вземания е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 3370/2025 г. по описа на ПРС. Претендират се и разноските в заповедното производство и в настоящия исков процес. Твърди се в исковата молба, че на 12.04.2021 г. между „Лено“ АД с ЕИК 203217465, в качеството на заемодател, и ЕТ „ИТА 72- М. В.“ с ЕИК 115287361, като кредитополучател, и М.А. Н. – като солидарен и ипотекарен длъжник, е сключен Договор за Бизнес кредит- Клиентски № ••• от 12.04.2021 г. с нотариална заверка на подписите и с главница о 40 300 евро. Срокът за изплащане на кредита, заедно с натрупаната договорна лихва, бил 180 месеца. Договорът бил обективиран в Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 156, том І, рег.№ 1337, дело № 147 от 2021 г. по описа на Нотариус Силвия Хаджиева с район на действие ПРС, с който бил ипотекиран недвижим имот за обезпечение на кредита. Отпуснатият кредит бил усвоен и използван съгласно чл.2.1.б“б“ от Договора, който предвиждал следното: Първи етап: При подписване на договора и с цел финансово подпомагане на кредитополучателя, преди учредяване на необходимите обезпечения, кредиторът отпуснал част от целия кредит в размер от 1881,36 евро, която се усвоявала целево по следния начин: 2179,62 лв., представляващи 1114,42 евро се удържали при подписване на договора за погасяване на таксите за юридическо и административно обслужване, в т.ч. за проучване и изготвяне на документи за кредит и за учредяване на обезпеченията, нотариални такси, държавни такси и други необходими разноски, които са за сметка на кредитополучателя.; сумата от 1500 лв. / 766,94 евро/ се предоставили на кредитополучателя по посочена от него в чл.2.2. б.“а“ от договора банкова сметка; Втори етап: След надлежно учредяване на обезпечението , част в размер от 57 082,03 лв., представляващи 29 185,58 евро, се удържали от „Лено“ АД за погасяване на задълженията на кредитополучателя ЕТ „ИТА 72- М. В.“ по Договор за заем Бизнес кредит с Клиентски № ••• от 14.09.2020 г.. След погасяване на горните задължения, остатъкът от кредита, който възлизал на 18 034,30 лв. / 9220,70 евро/, бил преведен по посочената от кредитополучателя банкова сметка. Погасяването на кредита следвало да се извършва на месечни вноски по приложения към него погасителен план. Ответникът погасил първите три вноски- последната от тях платена на 04.07.2022 г. с падеж 12.07.2022 г. След това било извършено само едно плащане на сума от 10 евро на 11.08.2022 г. Считано от тази дата кредитополучателят преустановил плащанията по кредита. С договор за цесия от 19.11.2024 г. с нотариална заверка на подписите рег.№ ••• на нотариус Жернанд Бехар с район на действие СРС, вземанията, произтичащи от договора за кредит, ведно с всички обезпечения и привилегии, изтекли и бъдещи лихфви, неустойки, такси, разноски и други настоящи и бъдещи акцесорни вземания, били прехвърлени от заемодателя „Лено „ АД на ищцовото дружество. Заемополучателят и солидарният длъжник били уведомени за цесията. Поради наличието на забава, продължаваща 858 дни, на 19.12.2024 г. ищецът-цесионер отправил към длъжника покана за предсрочна изискуемост на кредита, получена от ответника на 08.01.2025 г. По подадено от ищеца заявление била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 3370/2025 г. на ПРС, както и изпълнителен лист за сумите , предмет на настоящия процес, както и разноски в размер на 5222,81 лв. Тъй като длъжникът възразил срещу заповедта, ищецът е предявил настоящите искове по реда на чл.422 ГПК. Ангажира доказателства. Претендира разноски. В отговор на исковата молба ответникът ЕТ „ИТА 72- М. В.“, представлявана по пълномощие от адв.М. от АК-Пловдив, счита исковете за неоснователни. Не оспорва , че е подписан посоченият Договор за заем Бизнес кредит с Клиентски № •••/12.04.2021 г. при описаните в исковата молба условия, че кредитът е усвоен по предвидения в договора начин, че са платени посочените от ищеца вноски по него, както и че е преустановил плащанията. Не оспорва и обстоятелството, че ищецът е придобил вземанията по договора по силата на сключения Договор за цесия от 19.11.2024 г. Възразява, че при сключването на договора за кредит е действал като потребител, а не в качеството си на търговец. В тази връзка сочи, че финансовата услуга е получена от физическото лице по нейната лична банкова сметка, ЕТ не било Развиваало дейност от 2011 г., не е имало открита банкова сметка. Към момента на сключване на договора В. била регистрирана като безработна в Бюро по труда- гр.Пловдив , като за периода м.април 2021 г. до м.май 2021 г. е получила обезщетение по чл.54б, ал.1 от КСО. Потребителският характер на договора се подкрепял от целите, за които била отпусната сумата- за погасяване на изискуеми към този момент задължения на ЕТ по предходен Договор за заем Бизнес кредит от 14.09.2020 г., сключен между същите страни. Последният също бил потребителски, тъй като средствата, усвоени по него, служели за погасяване на задълженията на физическото лице М. В. към други небанкови финансови институции, които били предмет на принудително изпълнение / по изп.д.№ 42/2015 г. на ЧСИ Мариана Кирова на стойност 10 158,11 лв., по изп.д.№ 372/2014 г. на ЧСИ Петко Илиев на стойност 16 883,29 лв./ , както и за погасяване на задълженията на здравно осигуряване към НАП на стойност 366, 46 лв. С оглед на горните обстоятелства, независимо, че процесният договор бил сключен от физическото лице в качеството му на едноличен търговец, се касаело за „услуга“ по смисъла на §13, т.14 от ДР на ЗЗП, предоставена и получена от ответника в качеството му на потребител. Затова приложение намирали ЗЗП и ЗПК. Договорът съдържал неравноправни клаузи. Такава била клаузата по чл.2.3./с/, изр.първо и изр.второ, която предвиждала задължение за кредитополучателя да плати необосновано висока неустойка в размер на 0,27% върху непогасената част от кредита за всеки ден на забава до окончателното погасяване на всички просрочени дължими суми за главница, лихви и неустойки, както и разноски по договора, както и максимален размер на неустойката в двукратен размер на целия кредит. Неравноправна била и клаузата, с която се задължавал потребителя при евентуално предсрочно погасяване на кредита да заплати такса за това в размер на 8,5 % от всички вноски, които би дължал според погасителния план. Договорът бил нищожен на осн.чл.26, ал.1, пр.2 и 3 от ЗЗД- поради заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави, както и поради нарушение на императивните норми по чл.11, ал.1, т.2, т.7, т.9, т.10 и т.12, вр.чл.22 от ЗПК. В тази връзка ответникът излага твърдения , че когато поискала кредит , от дружеството й било заявено, че такъв ще й бъде отпуснат само ако го сключи в качеството си на търговец- ЕТ , и че отговорността била една и съща. Така била въведена умишлено в заблуждение- порок по чл.29 ЗЗД. Поради въведени погрешни представи, въпреки волята й, тя сключила договора със съзнанието, че го сключва в качеството си на ФЛ, а не като ЕТ- порок по чл.28 ЗЗД. Поради въвеждането й в заблуждение, договорът бил подписан при явно неизгодни условия, тъй като имала остра нужда от пари, за да погаси съществуващи задължения в немалък размер- порок по чл.33 ЗЗД. Сключен по този начин договорът противоречал на чл.26, ал.1, пр.2 и 3 от ЗЗД, тъй като заобикалял закона и противоречал на добрите нрави. Заобикаляне на закона било налице, тъй като в договора била уговорена неустойка в двойния размер на кредита, която би била прекомерна, ако договорът би бил сключен с физическото лице, а не в качеството й на ЕТ. Клауза, с която е уговорена неустойка в такъв размер, била неравноправна. Противоречието с добрите нрави се изразявало в това, че кредиторът имал възможност да сключи договора с ФЛ М. Н., който договор да бъде обезпечен / както и бил/ в достатъчна степен с ипотекираното на личното й недвижимо имущество. Умишленият стремеж на заемодателя да сключи договор с ЕТ, който, освен всичко останало, не осъществявал търговска дейност, влизал в противоречие с добрите нрави. Заемодателят умишлено въвел в заблуждение заемателя, за да бъде сключен договорът при явно неизгодни условия. Поради въвеждането в заблуждение заемодателят формирал неверни представи у ответника и тя подписала договора по грешка, отнасящи се до съществени качества на същата- пороци по чл.28, чл.29 и чл.33 ЗЗД. На следващо място възразява, че са налице неравноправни клаузи в договора- клаузите за лихва по чл.2.3 „а“ и „б“, като противоречащи на добрите нрави и заобикалящи закона. Налице била явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената за това цена, като така се нарушавал принципа на добросъвестност, на справедливост и се създавали условия за неоснователно обогатяване. Необосновано било определянето на ГЛП и на ГПР по процесния договор в такъв висок размер, като нееквивалентността целяла обогатяване, а не само възмездяване. Позовава се на съдебна практика, проемаща , че възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва за необезпечени кредити, и на двукратния размер при обезпечение кредити, противоречала на добрите нрави. Неравноправни и поради това недействителни били клаузите за административно обслужване на кредита чл.2.1/, противоречали на добрите нрави и на чл.21, ал.1 ЗПК и имали за цел заобикаляне на закона. Същите противоречали и на чл.10а от ЗПК, който забранявал заплащането на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Въз основа на тези възражения и доводи моли за отхвърляне на исковете и присъждане на направените разноски по делото. Ищецът е депозирал допълнителна искова молба, в която оспорва възраженията на ответника. Поддържа, че процесният договор е търговска сделка, сключена с ответника в качеството му на търговец, а предметът и целта на заема е той да послужи за посрещане на търговските нужди- за оборотни средства. Развива съображения в тази насока. Оспорва и възраженията за недействителност на договора и на отделни негови клаузи , като излага конкретни доводи. Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взе предвид становищата, доводите и възраженията на страните, прие следното: Приложено е ч.гр.д.№ 3370/2025 г. на ПРС, от което е видно, че по подадено от ищеца заявление, е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист срещу ответника ЕТ „ИТА 72- М. В.“ за следните вземания, произтичащи от Договор за заем бизнес кредит с Клиентски № •••/12.04.2021 г., сключен между длъжника като кредитополучател, и „Лено“ АД с ЕИК 203217465- кредитодател, които са придобити от ищеца по договор за цесия от 19.11.2024 г., а именно: сумата от 38 643,08 евро- предсрочно изискуема главница и сумата от 5 099,31 евро- падежирала договорна лихва по чл.2.3./а/ и /в/ от договора за периода от 02.09.2023 г. до 08.01.2025 г. Длъжникът е подал възражение срещу заповедта в срока по чл.414 ГПК, като настоящите искове са предявени в срока по чл.415 ГПК. С оглед на горното настоящите искове са процесуално допустими , предявени при наличие на правен интерес от установяване съществуването на вземанията по оспорената заповед за изпълнение. Разгледани по същество, исковете са частично основателни. Не се спори по делото, а и документално установено, че на 12.04.2021 г. между М.А. Н., в посочено качество едноличен търговец, извършващ търговска дейност под фирма ЕТ“ИТА 72- М. Н.“, заемополучател, и „Лено“ АД, заемодател, е бил сключен договор за заем „Бизнес кредит“, клиентски № •••/12.04.2021г. Съгласно договора е било уговорено предоставянето на сумата от 40300 евро, която заемополучателят да върне, ведно с натрупаната лихва /чл.2.1 „а“/. За обезпечаване на задълженията по договора е била учредена ипотека с представяния Нотариален акт № 156, том 1, рег.№ 1337, дело № 147/2021 г. по описа на нотариус Силвия Хаджиева с район на действие ПРС. Като „солидарен и ипотекарен длъжник“ в договора е посочена М.А. Н.. Въз основа на договора и съобразно предвиденото в чл.2.1. от него, част от кредита в размер на сумата от 2179,62 лв., представляващи 1114,42 евро е била удържана от кредитодателя при подписване на договора за погасяване на таксите за юридическо и административно обслужване, в т.ч. за проучване и изготвяне на документи за кредит и за учредяване на обезпеченията, нотариални такси, държавни такси и други необходими разноски, които са за сметка на кредитополучателя.; сумата от 1500 лв. / 766,94 евро/ е преведена на М. Н. по личната й банкова сметка; сума в размер от 57 082,03 лв., представляващи 29 185,58 евро, се удържали от „Лено“ АД за погасяване на задължения ответника по предходен Договор за заем Бизнес кредит с Клиентски № ••• от 14.09.2020 г., а остатъкът от кредита в размер на 18 034,30 лв. / 9220,70 евро/, също е получен от Н. по личната й банкова сметка. Представен е по делото предходният Договор за заем Бизнес кредит с Клиентски № ••• от 14.09.2020 г. сключен между същите страни, в който е посочено, че отпуснатият паричен заем служи за цялостно погасяване на задълженията на физическото лице М. Н. по водени срещу нея изпълнителни дела- по изп.д.№ 42/2015 г. на ЧСИ Мариана Кирова за сума 10 158,11 лв., по изп.д.№ 372/2014 г. на ЧСИ Петко Илиев за сума 16 883,29 лв./ , както и за погасяване на задълженията на здравно осигуряване към НАП на стойност 366, 46 лв. Останалата част е преведена по лична банкова сметка на лицето. Описаните обстоятелства недвусмислено сочат, че процесният кредит не е свързан с упражнявана от физическото лице търговска дейност като едноличен търговец. Този извод следва пряко от съдържанието на описаните договори за кредит, според които получените средства са били предназначени за погасяване на лични задължения на ответника, което е била и целта на тяхното сключване. Непряко този извод се подкрепя и от обстоятелствата, че след пререгистрацията през 2011 г., по партидата на ЕТ „ИТА 72- М. В.“ с ЕИК 115287361 в Търговския регистър липсват други вписвания, обявявания и заличавания, включително обявяване на годишни финансови отчети в продължение на почти 15 години. Все в тази насока е и представеното Удостоверение от 25.05.2025 г. на НАП, ТД-Пловдив, съгласно което от ответника е била подадена Декларация за прекъсване на дейност и осигуряване като ЕТ „ИТА 72- М. В.“ от 01.01.2013 г., няма подавани ГДД от 2013 г. до 2024 г. За липсата на извършвана търговска дейност сочат и показанията на свид.В.- син на ответницата, който съобщава, че неговата майка е извършвала шивашки услуги преди повече от 10 години, но не и в периода след това. Заминала за Германия преди 6,7 години, за да работи, а преди това работела в ••• като социален работник. Последното се установява и от представения по делото •••, прекратен със Заповед № 440/ 30.03.2021 г. При тези установени фактически обстоятелства се касае за кредит за недвижим имот на потребител по смисъла на чл. 1, ал. 2 и чл. 22 от Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители (ЗКНИП). Договорът от 12.04.2021г. е за предоставянето на заем, задълженията по който са били обезпечени с ипотека и при сключването му ответникът – заемополучател е действал извън рамките на своята търговска, стопанска или професионална дейност (§ 1, т. 20 от допълнителните разпоредби на ЗКНИП) и кредитът не е бил за нуждите и целите на търговска дейност. Въпреки посоченото при сключване на договора търговско качество на кредитополучателя и именуването на договора като „Бизнес кредит“, М. Н. не е действала като търговец и не се касае за договор, свързан с упражнявана от нея търговска дейност. Сумата по договора е била предназначена за погасяване на личните й задължения, а останалата част е била преведена по личната й сметка . Задълженията по договора за кредит не са били зачислявани като пасив в предприятието на търговеца, тъй като няма данни такова предприятие да е било образувано, нито търговска дейност е била извършвана. При физическо лице – едноличен търговец се касае за единство в правния субект, но и обособеност на предприятието на едноличния търговец от неговото останало имущество (Тълкувателно решение № 2 от 27.12.2001г. по гр.д. № 2/2001, ОСГК на ВКС). Задълженията по договора от 21.04.2021г. са били поети от ответника в лично, а не в търговско качество. С оглед на изложеното, презумпцията на чл. 286, ал. 3 от ТЗ е оборена. Това разрешение съответства на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и решенията на Съда на Европейския съюз по прилагането й. Директивата дефинира договорите, към които се прилага, според качеството на страните по тях – в зависимост от обстоятелството дали те действат или не действат в рамките на осъществяваната от тях търговска или професионална дейност (решение на Съда от 30.05.2013г., Dirk Frederik Asbeek Brusse и др. (С-488/11), ECLI:EU:C:2013:341, решение на Съда от 06.07.2017г., Air Berlin & Co. Luftverkehrs RG (С-290/16), ECLI:EU:C:2017:523, решение на Съда от 17.05.2018г., Karel de Grote – Hogeschool Katholieke Hogeschool Antwerpen (С- 147/16), ECLI:EU:C:2018:320, решение на Съда от 21.03.2019г., Henri Pouvin и др. (С-590/17), ECLI:EU:C:2019:232 и много други). Също съгласно практиката на СЕС, когато е сезиран със спор по договор, който би могъл да попадне в приложното поле на посочената Директива, националният съд трябва с оглед на всички обстоятелства по делото и на всички доказателства да провери дали съответното лице, което е страна по договора, може да бъде определено като потребител по смисъла на Директивата (решение на Съда от 03.09.2015г., Costea (С-110/14), ECLI:EU:C:2015:538, решение от 27.10.2022г., „С.В.“ ООД (С-485/21), ECLI:EU:C:2022:839 и др.). Такива установени по делото обстоятелства се съобразяват и от настоящия съдебен състав. Въпреки посочването на М. Н. като страна по договора от 12.04.2021г. в качеството й на едноличен търговец, уговарянето на получаването на сумата от 40300 евро със задължение за връщане не е било с оглед осъществявана от нея търговска дейност. Във връзка с представеното от ищеца арбитражно решение от 16.11.2023 г., постановено по арб.д.№ 106/2023 г. на АС при Асоциация Български арбитражен съд, ведно с удостоверение за влизането му в сила, издадено от същия АС, както и копие от Разпореждане № 296/03.02.2025 г. по ч.т.д.№ 80/2025 г. на ПОС, с което е издаден изпълнителен лист въз основа на същото решение за присъдените с него в полза на кредитодателя „Лено“ АД по процесния договор суми за непогасена главница и договорна лихва за период до 01.09.2023 г., както и за неустойка за забава в размер от 41 479, 68 евро, следва да се посочи, че постановяването на тези актове не препятства задължението на съда да извърши проверка дали съответното лице, което е страна по договора, може да бъде определено като потребител по смисъла на горепомената Директива, съответно да препятства възможността за ефективна съдебна закрила на потребителите. Следва да се има предвид, че подобно служебно задължение за арбитражния съд не е нормативно уредено и съответно арбитърът, постановил представеното решение не е изследвал обстоятелствата, имащи значение за преценката дали ответникът е действал в качеството на потребител. На следващо място , обстоятелствата, установени в настоящото състезателно исково производство, не биха могли да бъдат изследвани и от съда в производството по чл.404, ал.1 ГПК. Вярно е, че с разпоредбата на чл.405, ал.5 ГПК, вр.чл.47, ал.2 ЗМТА / със сегашно наименование Закон за арбитража/ законодателят е възложил на държавния съд при издаване на изпълнителен лист въз основа на арбитражно решение да прецени дали спорът, разрешен с него е арбитрируем, но тази преценка с оглед едностранния характер на това производство, се извършва само въз основа на съдържанието на арбитражното решение. В настоящия случай само от съдържанието на решението не личи , че разгледаният от арбитража спор е потребителски. Изложеното е в унисон и с възприетото в практиката на СЕС по решение от 17 май 2022 г. по дело С-600/19 , решение от 17 май 2022 г. по съединени дела С-693/19 и С-831/19, определение от 18 декември 2023 г. по дело С-231/23. В нея се изтъква необходимостта процесуалните национални разпоредби, уреждащи принципа на сила на пресъдено нещо, да бъдат прилагани при съобразяване с принципа на ефективност, т. е. да не препятстват възможността за ефективна съдебна закрила на потребителите. Съдът е посочил, че при липса на ефективен контрол върху потенциална неравноправност на клаузи от договор с потребител не би могло да се гарантира спазването на предоставените с ДиректИ. 93/13 гаранции, и с оглед на това в цитираните по-горе решения е приел, че правото на Съюза не допуска национална правна уредба, която поради действие на силата на пресъдено нещо и на преклузивни срокове не позволява на националния съд да провери неравноправния характер на договорни клаузи. СЕС е посочил, че произнасянето на съда би било ограничено само след проверка, че с влязлото в сила предходно съдебно решение е проверена законосъобразността с оглед ДиректИ. 93/13 на всички клаузи от договора, а не само на една. Според посочената практика, в случай че е постановено съдебно решение, с което се допуска принудително изпълнение, несъдържащо никакви мотиви, дори в обобщен вид, свидетелстващи за извършена от съда проверка относно наличие на неравноправни договорни клаузи, то забраната за непререшаемост не следва да бъде прилагана. СЕС е пояснил, че забраната за непререшаемост се допуска да бъде прилагана, когато в предходното съдебно решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо и се отнася до друга част от същото вземане, вече е имало произнасяне по действителността на тези клаузи с оглед на посочената Директива, ако в това предходно решение се съдържат мотиви, които позволяват на съда да установи клаузите или частите от клауза, които са били предмет на контрол в рамките на първото производство, както и, дори да са изложени в обобщен вид, причините, поради които сезираният по това производство съд е приел, че тези клаузи или части от клаузи не са неравноправни /определение от 18 декември 2023 г. по дело С-231/23 /. Анализът на така формирана практика на СЕС обуславя извода, че с оглед предоставената с ДиректИ. 93/13 засилена защита на потребителя в качеството му на икономически по-слаба страна, която не винаги може да се ориентира в съдържанието и действителните правни последици на наложени й като неиндивидуално договорени клаузи, е неприложимо правилото за изчерпване на основанията за нищожност на договора от страна на потребителя в производство по спор относно действителността на потребителски договор, включително когато произнасянето по действителността е инцидентно, по преюдициален за произнасяне по спора въпрос. В аспекта на изложеното се налага общият извод, че възраженията на ответника както относно потребителския характер на договора, така и за недействителността на същия и на отделни негови клаузи, не са преклудирани и съдът дължи произнасяне по тях, вкл. и по свой почин с оглед императивната норма на чл.7, ал.3 ГПК. Както вече се каза, към процесния договор са приложими правилата, уредени в ЗКНИП. Приложимият закон императивно изисква сключваните по реда на този закон договори за кредит да отговарят на уреденото в чл.24 ЗКНИП съдържание. Разпоредбата на чл. 38 от ЗКНИП предвижда, че "когато не са спазени изискванията на чл. 23, ал. 1, чл. 24, ал. 1, т. 5 – 9 и 11 и чл. 25, ал. 3, договорът за кредит е нищожен". При сключването на договора е нарушена разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 9 и т.11 от ЗКНИП , което обуславя извода за нищожност на сключения между страните договор. В същия не е посочен годишен процент на разходите /ГПР/ по кредита заедно с подробна информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя / т.9/, както и не е посочена обща сума, дължима от потребителя по кредита /т.11/. Разпоредбата на чл. 39 от ЗКНИП предвижда, че "когато договорът за кредит е обявен за нищожен от съда, потребителят дължи връщане на сума, равняваща се на общия размер на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита". За прилагане на последиците на тази разпоредба не е необходимо ищецът да е навел като евентуално основание връщането на сумата като платена при първоначална липса на основание, респ. да е изменил основанието на иска до приключване на първото по делото с. з. Налице е служебно задължение на съда да постанови връщане на получената сума, равняваща се на общия размер на кредита, с което действие не се нарушава диспозитивното начало. Размерът на кредита по договора е 403000 евро, като ищецът претендира в настоящото производство главница в размер на 38 643,08 евро . Част от кредита, а именно сумата от 1114,42 евро, са били предназначени за погасяване на такса за юридическо и административно обслужване. На основание цитираната по-горе разпоредба кредитополучателят на дължи заплащането на тези разходи. Следователно, дължимата сума по смисъла на чл.39 от ЗКНИП в настоящото производство е в размер на 37 528,66 евро. В този размер следав да се уважи искът, като за предявеното вземане в размер на 5099,31 евро възнаградителна лихва подлежи на отхвърляне. Само за пълнота на изложението и във връзка с възражението на ответника за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави ще се посочи следното: Действително е налице съдебна практика, която няма задължителен характер /Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр.д.№ 1106/2003 г., ІІ т.о., Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 г., ІІ г.о., Решение № 1270 от 09.01.2009 г. на ВКС по гр.д.№ 5093/2007 г., ІІ т.о./, според която уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща два или три пъти размера на законната лихва, противоречи на добрите нрави. Според настоящия състав на съда посочената съдебна практика в частта й относно приетия размер следва да бъде актуализирана, тъй като е постановена при поразлична социално- икономическа обстановка, а и обществените отношения, свързани с пазара на кредитни услуги и с достъпа до него на различните правни субекти, са значително променени. Следва да се отчете, че на пазара на кредитни услуги вече функционират кредитни институции, които са специализирани в предоставянето на заеми по ускорена и опростена процедура и без изискване за доказване на доход или имущество от страна на заемополучателите, което води до повишаване на риска от непогасяване на заема и увеличава цената му. Ето защо съдът намира, че по отношение на процесните договори за заем за противоречаща на добрите нрави следва да се приеме възнаградителна лихва, която надвишава петкратния размер на законната лихва, така както е приел и законодателят с приетите впоследствие изменения в Закона за потребителския кредит. В случая такова превишение липсва, поради което възражението е неоснователно. Не се обсъждат възраженията на ответника за нарушение на императивни норми от Закона за потребителския кредит, тъй като същият е неприложим към процесния договор. Не се събраха доказателства по делото във връзка с възраженията на ответника за сключване на договора при грешка ,при умишлено въвеждане в заблуждение и в противоречие с добрите нрави- наведените в тази насока положителни фактически твърдения останаха недоказани. Размерът на уговорената неустойка, дори да влиза в противоречие с добрите нрави, не влече нищожност на договора в неговата цялост съгл.чл.26, ал.4 ЗЗД. Сключването на договора с ЕТ, вместо с физическото лице също не може да обоснове само по себе си нищожността му на някое от основанията по чл.26 ЗЗД. При този изход на спора и на осн.чл.78, ал.1 ГПК на ищеца се следват разноски по съразмерност. В настоящото исково производство, от сторените Такива в общ размер от 1074,85 евро и претендирани в приложения списък по чл.80 ГПК, включващи 874,85 евро ДТ и 200 евро депозит за вещо лице, на страната се присъждат разноски в размер на 922,16 Евро. Направените в заповедното производство разноски са в общ размер от 5522,81 лв., от които 1772,81 лв. ДТ и 3800 лв. платено адвокатско възнаграждение, за които е приложен и списък по чл.80 ГПК по ч.гр.д.№ 3370/2025 г. на ПРС. От тяхпо съразмерност на ищеца са присъжда сумата от 4738,28 лв., равностойни на 2422,64 Евро. Ответникът има право на разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете на осн.чл.78, ал.3 ГПК. От уговореното адвокатско възнаграждение в размер на 7500 лв. по делото е доказано плащане на част в размер от 3000 лв. съгласно представения на л.86 договор. От последно посочената сума на ответника се присъждат разноски в размер на 426,16 лв., равностойни на 217,89 евро. Мотивиран от изложеното, съдът