Решение № 943 от 18.6.2026 г. на Районен съд - Плевен по дело № 6041/2025 г.

Постъпила е ИМ от А. С. против Банка ДСК ЕАД.Твърди се, че на 05.11.2009г. между страните е сключен договор за кредит за сумата 8000лв.Впоследствие, поради забава във вноските, няколко пъти договорът за кредит е предоговарян, за което са сключвани допълнителни споразумения, първото от които е сключено на 07.11.2012г. Междувременно, по силата на заповед за незабавно изпълнение № 1257 от 24.04.2013г. и изпълнителен лист от същата дата по ч.гр.д. № 2130 от 2013г. по описа на РС-Плевен, ищцата е осъдена да плати сумата от 7351.90 лв. - главница, 501.97 лв. - лихва за забава от 10.11.2012 до 22.04.2013г., 145.09 лв. - санкционираща лихва от 08.02.2013г. до 22.04.2013г. и законната лихва върху главницата, от 23.04.2013г. до изплащане на вземането, както и 159.97 лв. - държавна такса и 379.96 юрисконсултско възнаграждение.Срещу заповедта не са подавани възражения и същата е влязла в законна сила.След заповедното

производство,сключени са още допълнителни споразумения - на 28.05.2013г.с ответника, а след това - с „ОТП Факторинг България“ ЕАД, в качеството на цесионер на ответника - на 30.01.2018г., на 31.08.2022г.

Посочва се, че в заповедното производство не е осъществена проверка за приложението на санкциите по чл. 11 от ДИРЕКТИВА 87/102/ЕИО НА СЪВЕТА от 22 декември 1986 година относно сближаването на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите-членки относно потребителските кредити, във връзка с чл. 14 от ЗПК (отм.)Претендираната главница по заповедното дело е погасена от ищцата чрез плащания - доброволно, включително чрез такива, извършени по изпълнително дело 103 от 2013г. на ЧСИ Пламен Дамянов, рег. № 755.Нещо повече, от ищцата, към ответника и/или „ОТП Факторинг България“ ЕАД (понастоящем част от ответното дружество) са извършени плащания за над 18 000 лв., които са покрили сума, значително надвишаваща главницата по кредита.

Излага се следното становище:

По отношение на допустимостта на така предявения иск:

Кредитополучателят е потребител.На 17.05.2022г. Съдът на Европейския съюз постановява решение по няколко съединени дела, касаещи действието на силата на пресъдено нещо - res judicata, по дела, по които съдът не е извършил проверка за неравноправни клаузи. В текста надолу ще откриете подробните основания за оспорване на процесното вземане, но правото, което се дава на потребителите в ЕС е да се оспори едно вземане, чрез установителен иск, въпреки силата на пресъдено нещо, когато съдебният акт, въз основа на който се допуска принудителното изпълнение не съдържа никакви мотиви за извършена проверка за неравноправни клаузи, дори в обобщен вид, свидетелстващи за извършването на тази проверка, и в този акт не е посочено, че преценката на съда след посочената проверка повече не може да бъде оспорвана, тъй като не е направено възражение в посочения срок.

Съдът на ЕС постановява, че национална правна уредба, съгласно която служебното разглеждане на неравноправния характер на договорните клаузи се счита за извършено и се ползва със сила на пресъдено нещо дори при липсата на каквито и да било мотиви в това отношение в съдебен акт като решението за издаване на заповед за изпълнение, може, предвид естеството и значението на обществения интерес, който е в основата на защитата, която Директива 93/13 предоставя на потребителите, да изпразни от съдържание задължението на националния съд да извърши служебна проверка на евентуално неравноправния характер на договорните клаузи.

В тази връзка, съдът на ЕС постановява, че не се допуска национална правна уредба, която предвижда, че когато срещу издадена по искане на взискател от съда заповед за изпълнение длъжникът не е подавал възражение, впоследствие, поради това че силата на пресъдено нещо, с която се ползва тази заповед, имплицитно обхваща действителността на съответните клаузи, с което се изключва изцяло разглеждането на тяхната действителност, съдът по изпълнение не може да контролира евентуалния неравноправен характер на клаузите от договора.

Още повече, в тези актове се посочва, че потребителят може да предяви правата си в последващо производство, за да получи обезщетение съгласно тази директива на имуществените последици от прилагането на неравноправните клаузи.

Най-ярко това разрешение дадено в Решение от 17.05.2022г. по дело C- 600/19, Ibercaja banco.

Там се приема, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която поради действието на силата на пресъдено нещо и на преклузивния срок не позволява нито на съда в производството по принудително изпълнение върху ипотекиран имот да провери служебно неравноправния характер на договорни клаузи, нито на потребителя — след изтичането на срока за подаване на възражение — да се позове на неравноправността на тези клаузи в това производство или в последващо производство по установителен иск, когато при образуването на производството за принудително изпълнение върху ипотекиран имот посочените клаузи вече са били проверени служебно от съда относно евентуално неравноправния им характер, но съдебното решение, с което се допуска принудителното изпълнение върху ипотекирания имот, не съдържа никакви мотиви, дори в обобщен вид, свидетелстващи за извършването на тази проверка, и в това решение не е посочено, че преценката на съда след посочената проверка повече не може да бъде оспорвана, тъй като не е направено възражение в посочения срок.

Освен това, член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която не позволява на национален съд, действайки служебно или по искане на потребителя, да провери евентуално неравноправния характер на договорните клаузи, при положение че вещното обезпечение е реА.зирано, ипотекираният имот е продаден и правото на собственост върху този имот е прехвърлено на трето лице, при условие че потребителят, чийто ипотекиран имот е бил обект на принудително изпълнение, може да предяви правата си в последващо производство, за да получи обезщетение съгласно тази директива на имуществените последици от прилагането на неравноправните клаузи.

Съдът на ЕС, в други случаи, вече е изяснил, че е важно да се припомни значението на принципа на силата на пресъдено нещо както в правовия ред на Съюза, така и в националните правни системи. Всъщност Съдът вече е имал възможност да уточни, че за да се гарантира стабилността на правото и на правоотношенията, както и доброто правораздаване, е необходимо съдебните решения, които са станА. окончателни след изчерпване на нА.чните способи за защита или след изтичане на предвидените за тази защита срокове, да не могат повече да бъдат оспорвани. Съдът също така е признал, че защитата на потребителя не е абсолютна. Той е постановил в частност, че правото на Съюза не налага на националната юрисдикция да не прилага вътрешните процесуалноправни норми, които придават на дадено решение сила на пресъдено нещо, дори ако това би позволило да се отстрани допуснато с въпросното решение нарушение на разпоредба от Директива 93/13, независимо от естеството на това нарушение (вж. по-специално решения от 6 октомври 2009 г., Asturcom Telecomunicaciones, C-40/08, EU:C:2009:615, т. 37 и от 21 декември 2016 г., Gutierrez Naranjo и др., C-154/15, C-307/15 и C-308/15, EU:C:2016:980, т. 68), но при спазване на принципите на равностойност и на ефективност.

Задължението на държавите членки да осигурят ефективността на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, включва

що се отнася в частност до правата, произтичащи от Директива 93/13

изискване за ефективна съдебна закрила, потвърдено в член 7, параграф 1 от тази директива и закрепено в член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, което наред с останалото важи за определянето на процесуалните правила, приложими към исковете, основани на подобни права (вж. в този смисъл решение от 10 юни 2021 г., BNP Paribas Personal Finance, C-776/19—C-782/19, EU:C:2021:470, т. 29 и цитираната съдебна практика). При липса на ефективен контрол върху потенциалната неравноправност на клаузите от съответния договор не би могло да се гарантира спазването на предоставените с Директива 93/13 права (решение от 4 юни 2020 г., Kancelaria Medius, C-495/19, EU:C:2020:431, т. 35 цитираната съдебна практика).

В решението по дело C-600/19, Ibercaja banco, на което се позоваваме, застъпва се становището, че задължението на националния съд да извърши служебна проверка на евентуално неравноправния характер на договорните клаузи е обосновано от естеството и значимостта на обществения интерес, който е в основата на гарантираната от Директива 93/13 защита на потребителите. Ефективен контрол за евентуално неравноправния характер на договорните клаузи обаче, както изисква Директива 93/13, не би могъл да се гарантира, ако силата на пресъдено нещо се отнася и до съдебните решения, в които не е посочено, че такъв контрол е упражнен.

За сметка на това следва да се приеме, че тази защита би била осигурена, ако националният съд изрично посочи в решението си за допускане на принудителното изпълнение върху ипотекиран имот, че е извършил служебна проверка на неравноправния характер на клаузите на изпълнителното основание, по което е образувано производството за принудително изпълнение върху ипотекиран имот, ако тази проверка, мотивирана поне в обобщен вид, не установи нА.чието на неравноправна клауза и че при липса на възражение в установения в националното право срок ще се преклудира възможността потребителят да се позове на неравноправния характер на тези клаузи.

С други думи, СЕС постановява, че когато ефективен контрол за неравноправни клаузи няма, силата на пресъдено нещо не следва да се зачита от съда, досежно тези преценката за неравноправност на тези клаузи.

В този смисъл е и Решение от 17.05.2022. (постановено на същата дата като C-600/19, Ibercaja banco) по съединени дела C-693/19 и C-831/19 - SPV Project 1503 and Banco di Desio e della Brianza and Others, където отново res judicata се поставя под съмнение.

Посочва се че, „ национална правна уредба, съгласно която служебното разглеждане на неравноправния характер на договорните клаузи се счита за извършено и се ползва със сила на пресъдено нещо дори при липсата на каквито и да било мотиви в това отношение в съдебен акт като решението за издаване на заповед за изпълнение, може, предвид естеството и значението на обществения интерес, който е в основата на защитата, която Директива 93/13 предоставя на потребителите, да изпразни от съдържание задължението на националния съд да извърши служебна проверка на евентуално неравноправния характер на договорните клаузи. От това следва, че в такъв случай изискването за ефективна съдебна закрила налага съдът по изпълнението да може да прецени, включително за първи път, евентуалния неравноправен характер на договорните клаузи, послужили като основание за издаването на заповед за изпълнение от съда по искане на взискател,

срещу която длъжникът не е възразил От изложеното следва, че на въпросите, поставени по дело C-693/19 и по дело C-831/19, следва да се отговори, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба,

която предвижда, че когато срещу издадена по искане на взискател от съда заповед за изпълнение длъжникът не е подавал възражение, впоследствие, поради това че силата на пресъдено нещо, с която се ползва тази заповед, имплицитно обхваща действителността на съответните клаузи, с което се изключва изцяло разглеждането на тяхната действителност, съдът по изпълнение не може да контролира евентуалния неравноправен характер на клаузите от договора, които са послужили като основание за издаването на тази заповед... “

Чл.7, ал.3 от ГПК гласи, че съдът служебно следи за нА.чието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.

Смисълът от правото на ЕС е то да е ефективно, т.е. да се прилага без пречки. Този фундамент е положен още от първото знаково дело на СЕО, наречено Van Gend en Loos, с което съдиите от тогавашния Съд на Европейската общност вменяват директния ефект от нетранспонираната директива.

Този принцип на ефективност по-късно проявява действието си в Директива 93/13 относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Принципът на ефективност изисква националното законодателство да не прави упражняването на права по законодателството на ЕС невъзможно или прекомерно трудно.

Бидейки целта на правото на ЕС да е ефективно, СЕС тълкува чл.6 от тази директива в светлината, че съдът служебно следи за неравноправни клаузи, когато страна по договора е потребител.

Най-добре, смисълът е обяснен по делото Oceano Grupo Editorial и Salvat Editores. За да има ефективност, потребителят трябва да може да се защити. Търговецът е по-силната страна - има повече ресурси, икономическа стабилност и финансова независимост.Тоест търговецът би имал финансите да ангажира компетентна правна помощ.Потребителят няма тези средства. Потребителят няма парите да ангажира адвокат.

Въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на установените предварително от продавача или доставчика условия, без той да може да повлияе на съдържанието им (Решение от 27 юни 2000 г. по дело Oceano Grupo Editorial и Salvat Editores, C-240/98—C-244/98, Recueil, стр. I-4941, точка 25, както и Решение по дело от 26 октомври 2006 г. по дело Mostaza Claro, C-168/05, Recueil, стр. I-10421, точка 25).

С оглед на това положение на по-слаба страна член 6, параграф 1 от посочената директива предвижда, че неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от съдебната практика, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях (Решение по дело Mostaza Claro, посочено по-горе, точка 36 и Решение от 4 юни 2009 г. по дело Pannon GSM, C-243/08, все още непубликувано в Сборника, точка 25).

За да се осигури защитата, която се цели с Директива 93/13, Съдът многократно е подчертал, че неравноправното положение на потребителя спрямо продавача или доставчика може да се компенсира само с положителна и външна по отношение на самите страни по договора намеса (Решение по дело Oceano Grupo Editorial и Salvat Editores, посочено по-горе, точка 27, както и Решение по дело Mostaza Claro).

Така с оглед на тези принципи Съдът е постановил, че националният съд е длъжен служебно да прецени неравноправния характер на договорна клауза (Решение по дело Mostaza Claro, посочено по-горе, точка 38).

По делото Oceano Grupo Editorial и Salvat Editores конкретно се говори за икономическия дисбаланс досежно самия съдебен процес - колко струва защитата.

След като чл.6 Директива 93/13 се тълкува като задължение на националния съд да следи служебно, то и чл. 23 от директивата за потребителските кредити следва да се тълкува като задължение на националния съд да следи служебно за реквизитите на потребителския кредит и последиците от това.

Санкциите, които националното ни право предвижда, съгласно чл.23 от Директивата, са тези за нищожност на договора за потребителски кредит. Служебното задължение се извежда от изискването за ефективност, залегнало в чл.23 от Директивата, по същата логика, по която се извежда задължението да се следи служебно за неравноправни клаузи.

Разпоредбата на чл.23 ЗПК от действащия ЗПК е санкция по смисъла на Директивата. В нея е предвидено, в чл.23 от същата, че „Държавите-членки установяват система от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно настоящата директива, и вземат всички необходими мерки за гарантирано прилагане на тези санкции. Предвидените санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи.“Чл.23 ЗПК е националната норма, съдържаща в себе си санкцията, която изисква директивата.В случая, прилага се обаче не Директива 2008/48, а ДИРЕКТИВА 87/102/ЕИО НА

СЪВЕТА от 22 декември 1986 година относно сближаването на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите-членки

относно потребителските кредити.

Във връзка с това, следва да се преразгледа и въпросът за допустимостта на искове за установяване недължимост/осъдителни искове за вземания, за които е формирана или СПН или е нА.це стабилна заповед за изпълнение, предвид сходния й ефект, без съдът да е извършил такава проверка за приложение на санкциите по двете директиви за потребителски кредити.

По същия начин, както при неравноправните клаузи, полезното действие на правото на ЕС може да бъде отслабено, ако преценката се счита извършена с влизане в сила на съответния съдебен акт, т.е. санкцията се лишава от ефективност.

Подобно разбиране е засегнато и в практиката на СЕС - решение от 7 ноември 2019 г., Profi Credit Polska, C-419/18 и C-483/18, EU:C:2019:930.

В съображение 59 е посочено, че „Трябва също така да се припомни вече направената констатация от Съда, че член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 изисква националният съд, сезиран със спор относно вземания, възникнА. в резултат на договор за кредит по смисъла на тази директива, да проверява служебно дА. е изпълнено предвиденото в посочената разпоредба задължение за предоставяне на информация и да съобрази последиците, произтичащи по националното право от неизпълнение на това задължение, стига санкциите да отговарят на изискванията по член 23 от посочената директива (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerova, C-377/14, EU:C:2016:283, т. 74).“

И съображение 69 „Що се отнася до член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, когато националният съд служебно установи нарушение на тази разпоредба, той е длъжен, без да чака потребителят да прави искане в това отношение, да съобрази всички последици, произтичащи по националното право от такова нарушение, стига да се спазва принципът на състезателност (вж. в този смисъл решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerova, C-377/14, EU:C:2016:283, т. 71 и цитираната съдебна практика).“Ето защо, неизвършването на тази проверка служебно от съда, следва да влече възможност тази преценка да се извърши отново в рамките на отделно производство.

Същите положения, се установяват още с първата директива за потребителския кредит - чл. 11 от ДИРЕКТИВА 87/102/ЕИО НА СЪВЕТА от 22 декември 1986 година относно сближаването на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите-членки относно потребителските кредити.Към момента на сключване на договора - 05.11.2009г., действащ е стария ЗПК-отм., който транспонира изискванията на директивата.Съответно, тълкуването на разпоредбите - чл.14 от ЗПК-отм., трябва да има същото значение.Изискването за ефективност е общо за Правото на ЕС, като включително за мерките, установени към държавните-членки, то следва да е нА.чно.

По същия начин, в заключение на Г енералния адвокат на ЕС по дело C- 227/08 на СЕС приема се, че:

„69. Както подчертава Комисията, Съдът вече е приложил практиката, изведена от дела Oceano Grupo, Cofidis и Mostaza Claro, към друга директива от областта на защитата на потребителите, а именно Директива 87/102. По дело Rampion(70) Съдът преценява, че Директива 87/102 трябва да се тълкува в смисъл, че позволява на националния съд служебно да прилага разпоредбите, които транспонират във вътрешното право член 11, параграф 2 от същата(71). Този член от Директива 87/102 гласи, че потребителят може при определени условия(72) да предяви претенции срещу кредитора, а държавите членки определят до каква степен и при какви условия тези претенции могат да бъдат предявявани.

70. В своите доводи по дело Rampion Съдът твърди, че Директива 87/102 има двойна цел: да гарантира, от една страна, изграждането на общия пазар на потребителски кредити, и от друга страна, да се защитят потребителите, вземащи подобни кредити(73). Член 11, параграф 2 от нея има за цел предоставяне на права на потребителя спрямо кредитора, които са извън обичайните му договорни права по отношение на кредитора и на доставчика на стоки или услуги(74). Съдът преценява, че подобна цел не може да се постигне ефективно, ако потребителят трябва да е задължен сам да се позовава на правото на предявяване на претенции, с което право той се ползва срещу кредитора, по-специално поради немалкия риск той да не познава правата си или да среща затруднения при упражняването им(75).“[1]

Тези мотиви се споделят и от решението по делото:

„27 Ето защо е необходимо да се заключи, че, кактогенералният адвокат отбелязва в точки 55 и 56 от заключението си, задължението за информиране съгласно член 4 от Директивата заема централно място в общата и структура в качеството на основна гаранция за ефективното упражняване на правото на отказ и следователно за целената от общностния законодател ефективна защита на потребителите.

Следователно тази разпоредба е свързана с обществения интерес, който съгласно съдебната практика, припомнена в точка 20 от настоящото съдебно решение, може да обоснове положителна намеса на националния съд, така че да се компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и търговеца при сключването на договори извън търговския обект.

При тези условия следва да се приеме, че когато потребителят не е бил надлежно информиран за правото му на отказ, сезираната национална юрисдикция може да установи служебно нарушението на изискванията, съдържащи се в член 4 от Директивата.

Предвид горното, и при действието на стария ЗПК-отм., нА.чно е същото изискване за ефективност, което да позволява да се преразгледа спора по делото относно действителността на договора за кредит.

Логиката е описаната горе - потребителят не може да бъде обвързан от стабилитета на издадената заповед за изпълнение, след като съдът не е извършил такава проверка за съответствие на договора. Видно от издадената заповед за изпълнение, съдът не е извършил проверка за действителността на договора за кредит, респективно не е приложил санкциите при отчетено нарушение на потребителското законодателство.Предвид това, въпросът за преразглеждането му е допустим.Чл.424 и чл.439 ГПК са специални хипотези на оспорване и не могат да се приложат.Съдът на ЕС визира „съдът по изпълнение“ - касателно формата на съдебен изпълнител по испанското право.Съдебният изпълнител по българското право няма тези права и тази функция следва да се осъществява по общия исков ред - чл.124 ГПК от съответния местнокомпетенен съд.

Излагат се следните основания за недействителност на договора:

неяснота в показването на ГПР;

неяснота във възможностите за промяна на разходите;

невключване на всички разходи в ГПР;

-грешно изчисляване на лихвен процент;

-липса на условия за прекратяване;

-липса на други реквизити по ЗПК-отм;

Предвид датата на сключване на процесния договор за банков кредит, същият се регламентира от правилата от отменения ЗПК (в сила от 01.10.2006 г. до 05.03.2010г.).

Фундаментално за извода за недействителност на процесния договор за кредит е РЕШЕНИЕ № 260282 ОТ 30.09.2020 Г. ПО В. ГР. Д. № 9660/2019 Г. НА СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, в което са посочени подробно мотиви за недействителността и на процесния договор.

Твърди, че са нА.це всички пороци по чл. 6, чл. 7, т. 4 - 14, чл. 8, ал. 1, чл. 9, ал. 1 и чл. 10 ЗПК - отм., като изрично посочваме следните:

Неясно е изразен ГПР:

Не са описани компоненти, които се включени при определяне на ГПР.Процесният договор за кредит не отговаря на изискванията на чл. 7, т. 7, т. 9, т. 10 и т. 12. В договора е посочен годишен процент на разходите (ГПР ) - 18.15 %, съгласно изискването на чл. 7, т. 6 ЗПК (отм.). Но липсва конкретизация относно начина, по който е формиран този ГПР, което води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин - чл. 7 ЗПК (отм.). От разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) се извежда изискването към търговците при формулиране на отделните уговорки да е използван ясен и разбираем език - от формална и граматическа страна. Въз основа на ясни и разбираеми критерии средният потребител следва да може да предвиди произтичащите за него икономически последици от сключване на договора.Самата разпоредба и на чл.7, ал.1, т.10 ЗПК-отм. изисква посочване на отделните елементи, невключени към ГПР - „ елементите на общата стойност на кредита, които не са включени при изчисляването на годишния процент на разходите по кредита; когато точният размер на тези елементи е известен, те трябва да бъдат посочени в договора; когато точният размер на тези елементи не е известен, посочва се начинът на тяхното изчисляване или реА.стична оценка за тяхната стойност “ На още по-силно основание, след като елементите, невключени в ГПР трябва да се показват, то и елементите, включени в ГПР трябва да се конкретизират и посочват ясно.

Най-новата практика на СЕС залага точно това изискване - в Решение от 21.03.2024г по дело C-714/22, посочва се в съображение 55 от същото, че „В конкретния случай с оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент “

В този смисъл бе и старата практика на СЕС в Решение от 20 септември 2018 г. по дело C-448/17: „ Следва да се добави, че на непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуация като тази по главното производство, в която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. Всъщност в подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му. “

В същия смисъл: Решение № 500056/29.05.2023г. по т.д.№2024/22г. на ВКС, I Т.О.:

„В случая в договора за кредит ГПР е посочен във фиксиран размер - 46,29 %, но липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посоченият ГПР и какво е взето предвид при формирането му. Според чл. 19, ал. 1 от Закона за потребителския кредит ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. С оглед на това и разпоредбата на чл.22 от Закона за потребителския кредит Договор за потребителски кредит PLUS014621573/07.03.2017 г. се явява недействителен и предявеният иск се явява неоснователен, както за главница, така и за претендираните възнаградителна лихва и лихва за забава. “

Посочването на математическото изчисление - в случая 18.15%, не удовлетворява изискването за яснота и подробна информация за данните и компонентите, които се включват.

Не са посочени условията, при които може да се промени

ГПР:Договорът не отговаря по съдържание и на чл. 7, т. 7 ЗПК (отм.)Лихвата е основното перо като разход по кредита, като условията за промяната й са незадоволително неясни.Опит за условията, при които може да бъде променян договореният лихвен процент са уредени в чл.9.3. ОУ, който е бегъл и пряко противоречив на решение на СЕС, което ще цитирам по долу.Възможността за промяна на възнаградителната лихва като основен компонент на ГПР следва да е ясно описана в договора за кредит. Обикновено това става чрез нарочна методика, което бе и възприетият подход в новия ЗПК. Принципна разлика с разпоредбата по стария ЗПК обаче няма.Методиката следва да съдържа ясна и разписана изчислителна процедура (формула), в която се посочват видът, количествените изражения и относителната тежест на отделните компоненти (пазарни индекси и/или индикатори).Тук са описани именно изискванията към реквизитите на методиката - тя е съществена в духа на изискването за яснота на договора за кредит - при какви условия, да се променя кой компонент, в какъв размер.Фундаментално за реквизитите на методиката е решение от 13.02.2025г. по дело C-472/23 на СЕС, където се приема че:

„Следователно, за да се даде възможност за правилно разбиране на посочените данни при спазване на изискването за яснота по член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, предоставената в договора за кредит информация трябва да е лишена от всякакво противоречие, което обективно може да заблуди средния потребител, който е относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, що се отнася до обхвата на неговите права и задължения по този договор (решение от 21 декември 2023 г., BMW Bank и др., C-38/21, C-47/21 и C- 232/21, EU:C:2023:1014, т. 235 и цитираната съдебна практика).

По-специално, за да бъде изпълнено изискването договорните клаузи да бъдат съставени на ясен и разбираем език, от съществено значение е да се установи дА. в договора за кредит са изложени по прозрачен начин условията за погасяване на кредита или начина, по който те да бъдат определени, така че такъв потребител да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите от тях икономически последици (вж. в този смисъл решение от 9 юли 2015 г, Bucura, C- 348/14, EU:C:2015:447, т. 54).

Следователно клаузите на договора за кредит трябва да посочват именно по прозрачен начин основанието и методът на промяна на разходите, свързани с предоставяната услуга, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии евентуалните изменения на тези разходи (вж. в този смисъл решение от 9 юли 2015 г., Bucura, C-348/14, EU:C:2015:447, т. 60).

От това следва, че член 10, параграф 2, буква к) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че условията, при които разходите, свързани с изпълнението на договор за кредит, могат да се променят, трябва да бъдат посочени по ясен и кратък начин в този договор, по-специално така, че разглеждани във връзка с друга информация, тези условия да не съдържат каквито и да са неточности, които обективно могат да заблудят средния потребител, който е относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, относно нА.чието на събития, които могат да предизвикат промяната на разходите, и относно връзката между въпросната промяна и това събитие (вж. по аналогия решение от 21 декември 2023 г., BMW Bank и др., C-38/21, C-47/21 и C-232/21, EU:C:2023:1014, т. 238).

,,В настоящия случай обаче, както се установява от предоставената от запитващата юрисдикция информация, която е обобщена в точка 14 от настоящото съдебно решение, изглежда условията за промяна на разходите във връзка с изпълнението на разглеждания договор са били определени въз основа на показатели, които трудно могат да бъдат проверени от потребителя както преди сключването на този договор, така и в хода на неговото изпълнение. Всъщност става въпрос поспециално за променливи икономически показатели, включително такива, които се контролират от самата банка, както и за някои други показатели, които са формулирани неясно, позовавайки се на промяната на правната обстановка в широк смисъл. Освен това тази констатация не може да се опровергае от обстоятелството, че разглежданото в главното производство увеличение на разходите е ограничено в количествено отношение до 200 % и във времево отношение, в рамките на най-много четири пъти годишно, не по-късно от шест месеца след настъпването на условието.

Следователно с оглед на посочените по-горе съображения запитващата юрисдикция трябва да провери доколко в главното производство средният потребител, който е относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, е бил в състояние, с оглед на текста на договорните клаузи относно увеличаването на разходите, свързани с изпълнението на разглеждания договор, да установи ясно промяната на обхвата на задължението си по време на изпълнението на този договор.С оглед на всички изложени по-горе съображения на втория въпрос следва да се отговори, че член 10, параграф 2, буква к) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че изброяването в договор за кредит на определени обстоятелства, обосноваващи увеличаване на разходите във връзка с изпълнението на договора, без обаче относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен потребител да е в състояние да провери тяхното настъпване и въздействието им върху посочените разходи, представлява нарушение на задължението за информиране, предвидено в разглежданата разпоредба, доколкото това посочване може да постави под въпрос възможността на съответния потребител да прецени обхвата на своето задължение. “

В случая, в договора няма никакви данни за това как може да се променя лихвата и при какви условия, като това са икономическите показатели, зависещи изцяло и само от банката и в „широк смисъл“, както е посочено от СЕС.

В същия смисъл е и решение по в.т.д. № 1034 от 2021г. на Софийски апелативен съд, 15 състав.

При определяне на ГПР не са включени всички разходи по кредита:Не са посочени и разходите по чл. 21, ал. 2 ЗПК (отм.), съгласно чл. 7, т. 9 ЗПК (отм.), извън уговорената лихва, а такива са начислявани от банката и плащани от ищеца.НА.це е и нарушение на т. 10 от чл. 7 ЗПК (отм.) - не е посочен начинът на изчислението на елементите на кредита - не е ясно как се изчислява т. нар. "надбавка" при определяне на дължимия лихвен процент.Изрично, заплатените такси при първоначалното усвояване не са посочени никъде, нито пък застрахователната премия.Не са посочени и разходите по чл. 21, ал. 2 ЗПК (отм.), съгласно чл. 7, т. 9 ЗПК (отм.), извън уговореното обезщетение за неизпълнение на договора от страна на потребителя.

Ищцата не е получила пълния размер на главницата, тъй като е заплатила такси на банката за получаване на кредита.По този начин олихвява се разход по кредита, т.е. начислява се лихва върху сума, която не е ползвана, а не само върху ползваната реално сума - главницата минус начислените такси.Въпреки това, лихвата е изчислена върху пълната стойност на главницата.Подобна практика не е допустима, но рефлектира върху определянето на лихвения процент.Сумите платени за първоначални такси не са „ползвани“ (за да се начислява лихва върху тях).Основната характеристика на договора за кредит е че той е целеви заем, т.е. една от основните дистинкции тук е, че договорът има определена цел - ползване на определен обем парични средства от заемополучателя. Касателно потребителя - бих стигнал дори по-далеч, като посоча че законът прави и още отлики - за да е нА.це договор за потребителски кредит трябва да имаме физическо лице, който да задоволява потребителска нужда (а не например стопанска такава, което би довело до неприложимост на потребителското законодателство). ЗПК-отм. предвижда, че потребителят следва да действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Действия извън тези параметри, счита че може да се окачествят като задоволяване на потребителска нужда.Заплащането на такса не считам, че може да се цени за потребителска нужда. Вярно е, че всеки може да избере за какво да послужат парите му - потребителят теоретично може да избере да получи „мини кредит“, за да си плати таксите, но това би противоречало на целите на закона и би убило защитния характер на материята. Заплащането на такса не ползва потребителя, той не получава нищо насреща, не задоволява своя потребност, а такава на бъдещия си кредитор.За да е наясно потребителят каква лихва реално плаща в този случай, в индивидуалният му договор тя трябва да е посочена върху реално ползваната сума.Ето защо, лихвата е следвало да бъде сметната върху реално ползваната сума, а не върху чистата стойност на главницата.

Намира за недопустимо лихва да се изчислява върху 360 дневна база, при положение че законът - чл.7, ал.1, т.6 ЗПК изисква показване на „годишен“ лихвен процент.Година има 365 дни и този подход е възприет изрично и за ГПР - чл.22 ЗПК-отм. приема само 365-дневната база за средство за изчисляване на ГЛП.Доколкото обаче законът борави с понятието годишен лихвен процент, а не само лихвен процент, то същият следва също да е изразен на 365 дневна база.

Не е спазено и изискването на чл. 7, т. 12 ЗПК (отм.), тъй като в договора липсват условия за прекратяване на същия.

В случая е нарушено и друго императивно изискване на закона, а именно - на чл. 18, съгласно който потребителят има право да изпълни предсрочно задълженията си по договора за потребителски кредит, без да дължи лихви, такси или други разходи по кредита.

По този начин, потребителят е напълно ненаясно кога се прекратява договора му и какво дължи в тази хипотеза. По този начин се нарушава цитираната разпоредба.

В договора липсват условията за издължаване на кредита от потребителя, включително размера, броя, периодичността и датите на погасителните вноски и ако е възможно, общия размер на тези плащания.

Специално, липсва посочване размерът на вноските, както и на вноската за застрахователна премия, тъй като тя е процент от месечната такама.

Съгласно чл.14, ал.2 ЗПК (отм.) „Когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. “

Предвид изложеното, заплатените разходи по договора за кредит се явяват недължимо платени.

Ищцата не дължи връщане на чистата стойност на получената главница, тъй тя вече е погасена.

Ищцата е извършила плащания, които значително надвишават чистата стойност на получения кредит, поради което и същите подлежат на връщане.Същите подлежат на връщане, като недължимо платени.

Важна последица е недължимостта и на законната лихва , тъй като това ще има значение за изчислението на обстоятелството, дА. ищцата е платила чистата стойност на полученото и какво е надплатила.При недействителност на договора за кредит не се дължи и законна лихва.

С определение №» 298 / 12.02.2024 по т.д. №» 630/2023г. на ВКС, I ТО, допуснато е касационно обжалване по въпроса „Когато съдът признае договор за потребителски кредит за недействителен по чл.22 ЗПК и присъди чистата стойност на главницата, следва ли съдът да присъди и обезщетение по чл.86 ЗЗД върху тази главница, когато сумата, която кредиторът би получил на основание чл.86 ЗЗД е сравнима и не значително по-малка от размера на изгубените на основание чл.23 ЗПК лихви?“

Обжалването е допуснато поради противоречие с акт на Съда на Европейския съюз - Решение по дело C-565/12 LCL Le Credit Lyonnais SA срещу Fesih Kalhan.

По него се приема, че „Освен това предвид посоченото в точка 43 от настоящото решение значение на целта за защита на потребителите, присъща на задължението за проверка от кредитора на кредитоспособността на кредитополучателя, санкцията от изгубване на договорната лихва не може да се приеме най-общо за имаща реално възпиращ характер, ако запитващата юрисдикция следва да констатира, че в резултат на сравнението, посочено в точка 50 от настоящото решение, и предвид всички релевантни обстоятелства, изтъкнати в тази точка, в случай като настоящия, който тя разглежда, включващ незабавната изискуемост на главницата по кредита, все още дължима поради

неизпълнение на кредитополучателя, сумите, които кредиторът може да получи в резултат на прилагането на тази санкция, не са значително помалки от тези, които би получил, ако беше спазил подобно задължение. Всъщност, ако санкцията от изгубване на лихвата се окаже отслабена, дори чисто и просто нищожна, поради факта че прилагането на увеличената лихва в законоустановения размер може да компенсира действието на подобно санкция, това безспорно би означавало, че тя няма реално възпиращ характер (вж. по аналогия Решение от 8 юни 1994 г. по дело Комисия/Обединено кралство, C-382/92, Recueil, стр. I-2435, точки 56—58).“

За да стане ясна застъпената теза, нека дадем следния пример за договор за потребителски кредит, при който е уговорена годишна лихва от 7%. Ако този договор за потребителски кредит бъде обявен за недействителен, то ще се дължи чистата стойност на главницата, ведно с обезщетението по чл.86 ЗЗД, което към момента на писане на тази статия е над 10% на годишна база. С други думи, кредитодателят има по- голяма полза да приложи законната лихва вместо възнаградителната, тъй като тя е по-голяма. Именно такива хипотези съюзното право цели да превентира.

Предвид изискванията на правото на ЕС в цитираното решение, в този случай съдът е следвало да остави чл.86 ЗЗД без приложение.

Директивата по правило няма директен ефект в правоотношението между частните лица. Но, по въпроса за нейното приложение е формирана константна практика на ВКС /напр.решение № 2/17.03.2021 г. по т.д. № 2364/2019 г. на ВКС, II т.о.и др. /съгласно която е нА.це задължение на националния съдия, произтичащо от задължението за лоялно сътрудничество на държавите-членки, предвидено в чл. 4, пар. 3 от ДЕС, да тълкува нормите на вътрешното законодателство съответно на тълкуването на актовете на Европейския съюз, включително така както е извършено в решенията на Съда на Европейския съюз и с оглед целите, които са предвидени за постигане от посочената директива. Това задължение е разяснено и в практиката на СЕС/ напр. решението по делото Von Colson, посочващо, че всички директиви създават „задължение за националния съдия да даде на закона, приет в изпълнение на директивата тълкувание и приложение, съобразно

изискванията на Общностното право“, както делото Marleasing , съгласно което „националните юрисдикции са длъжни при тълкуване на разпоредбите на националното си право -предварително или/и последващо да го тълкуват, доколкото е възможно, в светлината на буквата и духа на директивата, с оглед постигането на определените в нея цели и в изпълнение на чл. 289 от ДЕИО.

С решението по това дело - Решение № 129 / 30.07.2024 по т.д. № 630/2023г. на ВКС, I ТО, възприето е точно това разрешение:

„При приложение на разпоредбата на чл.23 ЗПК, имаща за цел транспониране на чл.23 от Директива 2008/48/ЕО, след признаване на договор за потребителски кредит за недействителен, на основание чл.22 ЗПК, съдът следва да извърши сравнение при обстоятелствата по делото между сумите, които кредиторът би получил като възнаграждение по договора за потребителски кредит, при условие, че беше спазил изискванията, посочени в чл.22 ЗПК, със сумите, които би получил, като се приложи чл.23 ЗПК. Ако при сравнението се окаже, че сумата, която кредиторът би получил в резултат от приложение на чл.23 ЗПК, е от полза за кредитора, компенсира го или санкцията за кредитора е отслабена, разпоредбата на чл.86 ЗЗД не се прилага. “

В случая, при уговорка за 15.95% лихва, приложението на законната от 10% на година, а след миналата година над 13%, може да компенсира действието на загубата на възнаградителната лихва - почти нищо не се губи от страна на банката.

Банката печели от пазарни фактори, като към момента пазарната лихва е доста под 15.95%, поради което и приложението на 13% законна лихва почти изцяло компенсира загубата й.Ето защо, чл.86 ЗЗД следва да се остави без приложение.

По същество, сключените допълнителни споразумения са нищожни като спогодба върху непозволен договор. Нищожни, поради липса на основание и кауза са подобни сделки върху нищожни договори.Първоначалният договор за кредит е нищожен, поради което и споразумение върху нищожен договор, също е нищожно.Установена е съдебна практика по отношение на сходни случаи - при приложение на неравноправни клаузи.Съгласно решение РЕШЕНИЕ № 146 ОТ 01.11.2017 Г. ПО Т. Д. № 2615/2016 Г., Т. К., I Т. О. НА ВКС е прието, че “договор за спогодба или допълнително споразумение, в които са установени правата и задълженията на страните, произтичащи от неравноправна клауза в първоначалния договор, биха представлявА. предварителен отказ от потребителската защита, който е недопустим. Определянето на размера на задължението едностранно от търговеца чрез прилагане на неравноправна клауза от първоначалния договор и сключването на спогодба, при която взаимните отстъпки са предопределени от така формирания размер на дълга, би представлявала спогодба върху непозволен договор по смисъла на чл. 366 ЗЗД, независимо че основният договор не е обявен за нищожен в неговата цялост. ".

В случая, в светлината на потребителската закрила, задължението е определено при презумпцията за действителност на договора, който обаче е нищожен.

Въз основа на изложеното, моли съда да постанови решение, с което да признае за установено в отношенията между А. В. С., ЕГН •••••••••• и „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК ••••••••••••••, че:

Процесният договор за кредит от 05.11.2009г. е нищожен на основание

чл. 14 ЗПК-отм., а сключените допълнителни споразумения на 28.05.2013г., 30.01.2018г. и на 31.08.2022г. са също нищожни, на основание чл.366 ЗЗД, във вр. с чл.26 ЗЗД,

А. В. С., ЕГН •••••••••• не дължи на „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК

•••••••••••••• сумите, установени със заповед за незабавно изпълнение № 1257 от 24.04.2013г. и изпълнителен лист от същата дата по ч.гр.д. № 2130 от 2013г. по описа на РС-Плевен, а именно 7351.90 лв. - главница, 501.97 лв. - лихва за забава от 10.11.2012 до 22.04.2013г., 145.09 лв. - санкционираща лихва от 08.02.2013г. до 22.04.2013г. и законната лихва върху главницата, от 23.04.2013г. до изплащане на вземането, както и 159.97 лв. - държавна такса и 379.96 юрисконсултско възнаграждение,

поради нищожността на договора за кредит както е посочено горе, като главницата е погасена чрез плащане в размер на чистата стойност на получената сума, а останА.те вземания не се дължат на основание чл.14, ал.2 ЗПК-отм.

Моли да съдът да осъди „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК •••••••••••••• да

заплати на А. В. С., ЕГН •••••••••• сумата от 1250 лв., частично от 18 000 лв. , представляваща недължимо платено за възнаградителна лихва, наказателна лихва, неустойка, обезщетение по чл.86 ЗЗД, застрахователни премии, такси, както и всякакви други възнаграждения, вземания, обезщетения, лихви, такси и неустойки и разходи, свързани с договора за кредит, които не се дължат поради нищожността на договора за кредит, за периода от датата на сключване на договора до настоящия момент, на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Претендират се разноски.

Ответникът оспорва исковите претенции, като излага съображения за недопустимост на иска , тъй като при неподаване на възражение в срок , се е стабилизирал заповедта, че към момента на издаването, съдът не е имал задължение да следи за неравноправни клаузи, с оглед годината, когато се транспонира Директивата.Посочва се, че договорът отговаря на всички условия и е достатъчно ясен за потребителя, нА.це погасителен план.Прави възражение за погасяване на правото на ищеца да търси връщане на суми.

Съдът като прецени събраните в хода на производството писмени доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа страна :

Относно допустимостта на исковете съдът се е произнесъл с доклада, обективиран в определение №475/30.01.2026г.

Безспорно по делото, че на 05.11.2009г. между страните е сключен договор за кредит за сумата 8000лв.Впоследствие, поради забава във вноските, няколко пъти договорът за кредит е предоговарян, за което са сключвани допълнителни споразумения, първото от които е сключено на 07.11.2012г. Междувременно, по силата на заповед за незабавно изпълнение № 1257 от 24.04.2013г. и изпълнителен лист от същата дата по ч.гр.д. № 2130 от 2013г. по описа на РС-Плевен, ищцата е осъдена да плати сумата от 7351.90 лв. - главница, 501.97 лв. - лихва за забава от 10.11.2012 до 22.04.2013г., 145.09 лв. - санкционираща лихва от 08.02.2013г. до 22.04.2013г. и законната лихва върху главницата, от 23.04.2013г. до изплащане на вземането, както и 159.97 лв. - държавна такса и 379.96 юрисконсултско възнаграждение.Срещу

заповедта не са подавани възражения и същата е влязла в законна сила.След заповедното производство,сключени са още допълнителни споразумения - на 28.05.2013г.с ответника, а след това - с „ОТП Факторинг България“ ЕАД, в качеството на цесионер на ответника - на 30.01.2018г., на 31.08.2022г.

В заповедното производство не е осъществена проверка за приложението на санкциите по чл. 11 от ДИРЕКТИВА 87/102/ЕИО НА

СЪВЕТА от 22 декември 1986 година относно сближаването на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите-членки

относно потребителските кредити, във връзка с чл. 14 от ЗПК (отм.)

Относно възражението на представителя на ответника, за приложението на ЗПК, обнародван в ДВ , бр.18 от 05.03.2010г., в сила от 12.05.2010г., предвид датата на сключване на договора, съдът счита, че следва да се приложи ЗПК/ отм./, където пак потребителят може да се позове на разпоредбата на чл.13 ЗПК и на чл.143 от ЗЗП, при начисляване на лихва върху неусвоени суми- удържани такси, информираност на потребителите.А предвид засилената защита на потребителите, отразени в множество решения на СЕС, които са по – благоприятни за потребителя, съдът не може да ги пренебрегне, тъй като по този начин би лишил икономически по- слабата страна от защита. Служебното начало се извежда и от Директива 93/13 - чл.6 и чл.23. В тази връзка приема аргументите на ищцата, че към момента на сключване на договора е действащ ЗПК /отм./, който транспонира

изискванията на Директива 87/102 ЕИО на Съвета от 1986г. и по този начин става задължителна за националния съд.Не на последно място е, че съдът следва да се съобрази с всички факти, обстоятелства, постановената междувременно задължителна практика, при постановяване на решението, съгласно чл.235, ал.3 от ГПК.Съгласно чл.7, ал.3 от ГПК, съдът служебно следи за нА.чието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.

В този ред на мисли, съдът приема аргументите на защитата на ищцата, при съблюдаване на закона, практиката, събраните доказателства и заключенията на ВЛ-а.

Направено е изчисление от ВЛ относно ГПЛ и съотносимостта му към сумата 8000лв. – главница по договора и върху реално получената главница 7800лв.От заключението на ВЛ, съобразно Директива 90/88/ЕИД от 22.02.1990г., за изменение и допълнение на Директива 878102/ЕИО, е

установено, че лихвеният процента отговоря на посочения в договора, ако се начислява върху главница 8000лв., но ако е върху реално получена 7800лв. лихвеният процент по всичките формули излиза, независимо дА. е на база 360 или 365 дни, по- висок от посочения в договора, за което потребителят няма как да е наясно без да има специални знания.По този начин е нА.це скрито изменение на лихвения процент и потребителят не е бил наясно как се променя същият, а това води неяснота на договора и нищожност на същия. В посочените Директиви, като и в новата, не се допуска олихвяване на разход. В този смисъл и решение на СЕС от 23.04.2026г. по С-744/24.Независимо дА. потребителят се е съгласил да се удържи тази сума, съдът приема, че е нА.це едностранно въздействие от страна на банката, което също води до нарушаване на равнопоставеността на страните и то в ущърб на икономически по – слабата страна.

От изложеното потребителят при подписване на договора не може да се

направи еднозначен извод, че разходите са включени при формиране на ГПР, нито че същите са изключени. Ето защо, не е ясно по какъв начин е формиран, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях. Именно и поради това, договор за потребителски кредит е нищожен поради неспазване на изискването на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. С преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието , че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП.Независимо, че в случая съгласно заключението на ВЛ е посочено, че в рамките на законовия установен минимум, то неговата неяснота за изчисление, също води до нищожност на договорачл.143 т.12 от ЗЗП.

Това е особено съществено за интересите на потребителите, тъй като оказва влияние и върху ГПР, като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва вА.дността на договарянето- чл. 22 от ЗПК.

При това положение следва да се обяви договора за нищожен поради противоречие с ЗПК и ЗЗП, както и сключените споразумения на осн. чл.366 от ЗЗД, като съгласно чл.23 ЗПК се дължи само чистата сума от договора.В този смисъл е и утвърдената практика на съда.Следва да се уважи и предявеният иск за недължимост на сумите, тъй като е установено, че заплатената сума общо 18312,52лв. по заключението на ВЛ/ заплатено част и над главницата/, и се приеме за главницата , като погасена чрез плащане, а за останА.те суми на осн. чл.14, ал.2 от ЗПК / отм./.

Предвид този изход на процеса и заключението на ВЛ, съдът приема, че следва да се уважи и третия иск за сумата 1250лв., частичен от 18000лв./ в случая общата сума би следвало да е над главницата и разноските за главницата- но това е спор в друго производство, като настоящето решение в тази част колко е общата сума, от която се иска частичното връщане, не обвързва последващия, когато ще се извършат по прецизни изчисления/.Относно възражението на ответника за настъпила погасителна давност по чл.55 от ЗЗД- петгодишен срок/ ЗЗД/ от датата на получаване на престацията, то съдебната практика и решенията на СЕС, са ориентирани в защита на потребителите.Практиката на съда.Давността започва да тече от момента , в който потребителят е научил или е могъл да научи, че клаузата е неравноправна и нищожна, в какъвто смисъл са и решения на СЕС, като е необходимо не само да знае за неравноправните клаузи, но и да е запознат и с правата си за защита.Тъй като е нА.це противоречива практика дА. това е момента на подаване на ИМ или решението на съда- то е отправено и преюдициално запитване по гр.д.№8002/2025г. на СГР от 14.05.2026г.В случая същата не изтекла и от двата момента, поради което се дължи връщана на даденото без основание.

Предвид изхода на процеса и на осн. чл.78, ал.1 от ГПК в полза на ищеца се дължат и сторените разноски, в производството по делото, по представен списък по чл.80 от ГПК.Направеното възражение за редукция от представител на ответника, на размера на адвокатското възнаграждение на представителя на ищцата, предвид правото и задължението на съда да прецени дА. е нА.це прекомерност, съдът съобрази, че са предявени три иска, размера на претенциите на всеки от тях, фактическата и правна сложност на делото и неговата продължителност, извършената дейност на представителя, явяването му в с.з., като приема, че не нА.це условие да намаляване на адвокатското възнаграждение. Съдът не се счита обвързан от определените с Наредба № 1 МРАВ минимални размери на адвокатските възнаграждения,които може само да са ориентир, в каквато насока е тълкуването на Съюзното право, дадено с решение от 24.01.2024г. на Съда на Европейския съюз по дело C-438/22 г.

Воден от горното, съдът

[1]