Решение № 486 от 22.1.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 8065/2023 г.

№ 20231100508065 по описа за 2023 година Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. С решение № 20090065 от 09.05.2023г. по гр.дело № 58181/2019г. по описа на СРС, 64 състав, е признато за установено по реда на чл.422 ГПК, че В. А. С. дължи на „Йеттел Бьлгария" ЕАД на основание чл.79, ал.1 33Д, вр. чл.345 Т3, вр. чл.232, ал.2 3ЗД, сумата от 21,18 лева - неплатени лизингови вноски за периода 01.02.2017г. - 31.05.2017г. по договор за лизинг от 25.11.2015г., ведно със законната лихва от 01.04.2019г. (дата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното плащане, сумата от 23,98 лева - неплатени лизингови вноски за периода 01.02.2017г. - 31.05.2017г. по договор за лизинг от 21.12.2015г., ведно със законната лихва от 01.04.2019г. (дата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното плащане, сумата от 8 лева - неплатени лизингови вноски по договор за лизинг от 27.09.2016г. за периода 01.02.2017г. - 31.05.2017г., ведно със законната лихва от 01.04.2019г. (дата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното плащане, като e отхвърлен искът за неплатени лизингови вноски по договор за лизинг от 25.11.2015г. за разликата до пьлния предявен размер от 84,72 лева, иска за неплатени лизингови вноски по договор за лизинг от 21.12.2015г. за разликата до пълния предявен размер от 107,92 лева и иска за неплатени лизингови вноски по договор за лизинг от 27.09.2016г. за разликата до пьлния предявен размер от 72 лева. Със същото съдебно решение е признато за установено, че по реда на чл.422 ГПК, че В. А. С. дължи на „Йеттел България" ЕАД на основание чл.79, ал.1 33Д, вр. чл.226 3ЕС, сумата от 41,78 лева - цена за доставени мобилни услуги за периода 01.02.2017г. - 31.03.2017г. по договор за мобилни услуги от 25.01.2016г., ведно със законната лихва от 01.04.2019г. (дата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното плащане, сумата от 65,78 лева - цена за мобилни услуги за периода 01.02.2017г. - 31.03.2017г. по договор от 22.04.2016г., ведно със законната лихва от 01.04.2019г. (дата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното плащане, сумата от 45,77 лева - цена за мобилни услуги за периода 01.02.2017г. - 31.03.2017г. по договор за мобилни услуги от 27.09.2016г., ведно със законната лихва от 01.04.2019г. (дата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното плащане, сумата от 44,12 лева - цена за мобилни услуги за периода 01.02.2017г. - 31.03.2017г. по допьлнително споразумение от 24.02.2017г. кьм договор за мобилни услуги с предпочетен номер +••••••••, ведно със законната лихва от 01.04.2019г. (дата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното плащане, сумата от 53,65 лева - цена за мобилни услуги за периода 01.02.2017г. - 31.03.2017г. по допьлнително споразумение от 24.02.2017г. по договор за мобилни услуги с предпочетен номер + ••••••••, ведно със законната лихва от 01.04.2019г. (дата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното плащане, като е отхвърлен искът за цена за доставени мобилни услуги по договор от 22.04.2016г. за разликата до пълния предявен размер от 335,80 лева. Постъпила е въззивна жалба с вх. № 25020850/15.05.2023 г. от ищеца по предявените искове – „Йеттел България“ ЕАД, която е насочена срещу първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от ищеца срещу ответника В. А. С. искове с правно основание по чл. 422, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 345 от ТЗ, вр. чл. 232, ал. 2 от ЗЗД за признаване на установено, че ответникът дължи на ищеца неплатени лизингови вноски по договор за лизинг от 25.11.2015 г. за разликата над 21,18 лева до пълния предявен размер от 84,72 лева, неплатени лизингови вноски по договор за лизинг от 21.12.2015 г. за разликата над 23,98 лева до пълния предявен размер от 107,92 лева и неплатени лизингови вноски по договор за лизинг от 27.09.2016г. за разликата над 8,00 лева до пълния предявен размер от 72 лева, както и в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 226 от ЗЕС за признаване за установено, че ответникът дължи цената за доставени мобилни услуги по договор от 22.04.2016 г. за сумата над 65,78 лева до пълния предявен размер от 335,80 лева. Във възивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на постановеното съдебно решение в неговите обжалвани части, поради неправилна преценка от страна на районния съд на приобщения по делото доказателствен материал, като са изложени подробни съображения в тази насока. Жалбоподателят намира за неправилен извода на съда, че с исковата молба се претендират лизингови вноски за предходен период, който не е конкретизиран и не е бил включен в предмета на заповедното производство. В тази връзка се сочи, че в заповедното производство заявителят е претендирал лизингови вноски за отчетен период 01.02.2017г. – 31.05.2017г., а не както е приел районният съд м.02.2017г. – м.03.2017г. В исковата молба единствено била направена разбивка на сумите, като било уточнено, че във фактурата от 01.06.2017г. за отчетен период 01.05.2017г. – 31.05.2017г. лизинговите вноски са били начислени накуп, съгласно чл.12 от ОУ към договора за лизинг, поради неплащане на предходните лизингови вноски. Въззивникът допълва, че към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е бил настъпил падежът на всички лизингови вноски по трите договора, поради което същите се явяват дължими. Неправилно не били присъдени и мобилни услуги в техния пълен размер от 240 лева без ДДС за 48 изпратени текстови съобщения, независимо че се е установило по делото, че такива услуги са били предоставени. Сочи се че в техническата експертиза е допусната техническа грешка, като било посочено, че стойността на съобщенията е в размер на 24 лева, но от представените по делото писмени доказателства се установявало, че тяхната стойност е 240 лева без ДДС. Не била присъдена и сумата от 5,01 лева без ДДС за направено позвъняване на дата 03.03.2017г. Въззивникът моли решението да бъде отменено в обжалваните части, а предявените искове за лизингови вноски и допълнителни мобилни услуги да бъдат уважени в техния пълен размер. Претендират се и разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна В. А. С., чрез адв. М. Х., преупълномощен от назначения особен представител адв. И. Н. В., е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва доводите на въззивника. Счита, че атакуваното решение е правилно и моли да бъде потвърдено. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема за установено от фактическа страна следното: Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба с вх. № 2026196/11.10.2019г. на ищеца „Йеттел България” ЕАД, с която е предявил по реда на чл.422 ГПК срещу ответника В. А. С. обективно съединени установителни искове с правна квалификация чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.226 ЗЕС и чл.345 ТЗ за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 84,72 лева – неплатени лизингови вноски за отчетен период 01.02.2017г. – 31.05.2017г. по договор за лизинг от 25.11.2025г. за устройство Alcatel One Touch POP 2 5 Premium Black, ведно със законната лихва от 01.04.2019г. (дата на подаване на заявление за изтаване на заповед за изпълнение) до окончателното плащане; сумата от 107,91 лева - неплатени лизингови вноски за отчетен период 01.02.2017г. - 31.05.2017г. по договор за лизинг от 21.12.2015г. за устройство Lenovo A6000 Black, ведно със законната лихва от 01.04.2019г. (дата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното плащане; сумата от 41,78 лева - цена на абонаметни такси за отчетен период 01.02.2017г. - 31.03.2017г. по договор за мобилни услуги с предпочетен номер •••••••••• от 25.01.2016г., ведно със законната лихва от 01.04.2019г. (дата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното плащане; сумата от 335,80 лева - цена на абонаметни такси и предоставени мобилни услуги за отчетен период 01.02.2017г. - 31.03.2017г. по договор за мобилни услуги с предпочетен номер +•••••••• от 22.04.2016г., ведно със законната лихва от 01.04.2019г. (дата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното плащане; сумата от 45,77 лева - цена за абонаментни такси за отчетен период 01.02.2017г. - 31.03.2017г. по договор за мобилни услуги с предпочетен номер +•••••••• от 27.09.2016г., ведно сьс законната лихва от 01.04.2019г. (дата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното плащане; сумата от 72,00 лева - неплатени лизингови вноски по договор за лизинг от 27.09.2016г. с устройство Lenovo Vibe S1 Lite Dual Blue з а отчетен период 01.02.2017г. - 31.05.2017г., ведно със законната лихва от 01.04.2019г. (дата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното плащане; сумата от 44,12 лева - цена за абонаментни такси и предоставени мобилни услуги за отчетен период 01.02.2017г. - 31.03.2017г. по допълнително споразумение от 24.02.2017г. към договор за мобилни услуги с предпочетен номер +••••••••, ведно със законната лихва от 01.04.2019г. (дата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното плащане; сумата от 53,65 лева - цена за абонаментни такси за отчетен период 01.02.2017г. - 31.03.2017г. по допьлнително споразумение от 24.02.2017г. към договор за мобилни услуги с предпочетен номер + ••••••••, ведно със законната лихва от 01.04.2019г. (дата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното плащане, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 19030/2019г. по описа на СРС, 64 състав. По отношение на претендираните лизингови вноски ищецът твърди, че с ответника е сключил следните договори: 1) Договор за лизинг от 25.11.2015г., с който е предоставено устройство Alcatel One Touch POP 2 5 Premium Black с обща цена от 243,57 лева, като следва да се заплащат 23 месечни вноски, всяка с цена от 10,59 лева. Ответникът не заплатил лизинговите вноски за отчетен период 01.02.2017г. – 31.03.2017г. на обща стойност от 21,18 лева, за които били издадени две фактури от 01.03.2017г. и от 01.04.2017г. С последваща фактура от 01.06.2017г. за отчетен период 01.05.2017г. – 31.05.2017г. били начислени накуп 6 броя лизингови вноски на обща стойност от 63,54 лева, поради неплащане на предходните такива; 2) Договор за лизинг от 21.12.2015г., с който е предоставено устройство Lenovo A6000 Black с обща цена от 275,77лева, като следва да се заплащат 23 месечни вноски, всяка с цена от 11,99 лева. Ответникът не заплатил лизинговите вноски за отчетен период 01.02.2017г. – 31.03.2017г. на обща стойност от 23,98 лева, за които били издадени две фактури от 01.03.2017г. и от 01.04.2017г. С последваща фактура от 01.06.2017г. за отчетен период 01.05.2017г. – 31.05.2017г. били начислени накуп 7 броя лизингови вноски на обща стойност от 83,93 лева, поради неплащане на предходните такива; 3) Договор за лизинг от 27.09.2016г., с който е предоставено устройство Lenovo Vibe S1 Lite Dual Blue с обща цена от 92,00 лева, като следва да се заплащат 23 месечни вноски, всяка с цена от 4,00 лева. Ответникът не заплатил лизинговите вноски за отчетен период 01.02.2017г. – 31.03.2017г. на обща стойност от 8,00 лева, за които били издадени две фактури от 01.03.2017г. и от 01.04.2017г. С последваща фактура от 01.06.2017г. за отчетен период 01.05.2017г. – 31.05.2017г. били начислени накуп 16 броя лизингови вноски на обща стойност от 64,00 лева, поради неплащане на предходните такива. Твърди се още, че с ответника е бил сключен и договор за мобилни услуги с предпочетен номер +•••••••• от 22.04.2016г., със срок от 24 месеца, при стандартен месечен абонамент в размер на 49,99 лева и 60% отстъпка от месечния абонамент за 24 месеца, като ответникът отново не изпълнил задълженията си и не заплатил дължимите от него абонаментни такси, както и такси за допълнителни мобилни услуги, в общ размер на 335,80 лева за отчетен период 01.02.2017г. – 31.03.2017г. По делото е представен договор за лизинг от 25.11.2015г., сключен с ответника В. А. С., с който „Теленор България“ ЕАД се е задължил да предостави на лизингополучателя за временно и възмездно ползване мобилно устройство Alcatel One Touch POP 2 5 Premium Black с телефонен номер +••••••••, а В. А. С. се задължава да заплати обща лизингова цена в размер на 243,57 лв. с ДДС. Срокът на договора е 23 месеца, считано от датата на подписването му на 25.11.2015 г. Съгласно чл.3 ал.1 от договора за лизинг, лизингополучателят се задължава да извърши 23 бр. месечни лизингови вноски в размер на 10,59 лева с включено ДДС без първоначална лизингова вноска. В чл.4 от договора въззиваемият, в качеството на лизингополучател, е декларирал, че е получил мобилния телефон в състояние, годно за употреба. Съобразно чл.12, ал.2 от Общите условия към договора за лизинг месечните вноски и другите дължими възнаграждения по договора лизинг стават предсрочно изискуеми в случай на прекратяване на договора/договорите за предоставяне на мобилни и/или фиксирани услуги, сключен/сключени от лизингополучателя, както и в случай на забава в плащане на дължими съгласно тези договори плащания. Представен е и договор за лизинг от 21.12.2015г., сключен с ответника В. А. С., с който „Теленор България“ ЕАД се е задължил да предостави на лизингополучателя за временно и възмездно ползване мобилно устройство Lenovo A6000 Black с телефонен номер +••••••••, а В. А. С. се задължава да заплати обща лизингова цена в размер на 275,77 лв. с ДДС. Срокът на договора е 23 месеца, считано от датата на подписването му на 21.12.2015 г. Съгласно чл.3 ал.1 от договора за лизинг, лизингополучателят се задължава да извърши 23 бр. месечни лизингови вноски в размер на 11,99 лева с включено ДДС без първоначална лизингова вноска. В чл.4 от договора въззиваемият, в качеството на лизингополучател, е декларирал, че е получил мобилния телефон в състояние, годно за употреба. Съобразно чл.12, ал.2 от Общите условия към договора за лизинг месечните вноски и другите дължими възнаграждения по договора лизинг стават предсрочно изискуеми в случай на прекратяване на договора/договорите за предоставяне на мобилни и/или фиксирани услуги, сключен/сключени от лизингополучателя, както и в случай на забава в плащане на дължими съгласно тези договори плащания. Като писмено доказателство е приет и договор за лизинг от 27.09.2016г., сключен с ответника, с който „Теленор България“ ЕАД се е задължил да предостави на лизингополучателя за временно и възмездно ползване мобилно устройство Lenovo Vibe S1 Lite Dual Blue с телефонен номер +••••••••, а ответникът се задължава да заплати обща лизингова цена в размер на 92,00 лв. с ДДС. Срокът на договора е 23 месеца, считано от датата на подписването му на 27.09.2016 г. Съгласно чл.3 ал.1 от договора за лизинг, лизингополучателят се задължава да извърши 23 бр. месечни лизингови вноски в размер на 4,00 лева с включено ДДС без първоначална лизингова вноска. В чл.4 от договора въззиваемият, в качеството на лизингополучател, е декларирал, че е получил мобилния телефон в състояние, годно за употреба. Съобразно чл.12, ал.2 от Общите условия към договора за лизинг месечните вноски и другите дължими възнаграждения по договора лизинг стават предсрочно изискуеми в случай на прекратяване на договора/договорите за предоставяне на мобилни и/или фиксирани услуги, сключен/сключени от лизингополучателя, както и в случай на забава в плащане на дължими съгласно тези договори плащания. Приет е Договор за мобилни услуги заявка № 615459600 от 22.04.2016г., сключен с В. А. С. за предпочетен номер +•••••••• със стандартен месечен абонамент за 24 месеца в размер на 49,99 лева, като е активирана отстъпка в размер на 60% от месечния абонамент за 24 месеца. По отношение на заявената претенция са представени следните фактури, а именно: Фактура № 7253293425 от 01.03.2017г. за периода от 01.02.2017г.- 28.02.2017г., Фактура № •••••••••• от 01.04.2017г. за периода от 01.03.2017г.- 31.03.2017г., Фактура № 7257432505 от 01.06.2017г. за периода от 01.05.2017г.- 31.05.2017г. При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното: Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/. В случая постановеното от районния съд решение е валидно и допустимо. По отношение на исковете с правна квалификация чл.422 от ГПК, вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.345 от ТЗ за неплатени лизингови вноски съдът приема следното: Основателноста на така предявените искове е обусловена от установяването на следните обстоятелства: наличие на валидно правоотношение между страните, възникнало по силата на договор за лизинг, по което ищецът е предоставил на ответника мобилно устройство, а за лизингополучателят е възникнало задължение да заплати стойността на вещта по определения в договора погасителен план. Както се посочи по-горе, по делото са представени три договора за лизинг от 25.11.2015г., от 21.12.2015г. и от 27.09.2016г., които са подписани от ответника, поради което се установява наличието на валидно възникнали правоотношения между страните. Установява се също и фактическото предаване на лизинговите вещи, което обстоятелство е изрично удостоверено в клаузата на чл. 4 от всеки един от договорите, в който е посочено, че с подписването на договорите от лизингополучателя, последният декларира и потвърждава, че устройството му е предадено в уговорения вид. В тази част договорите имат характер на разписка за получената вещ, чиято доказателствена сила не е опровергана по делото. При това положение съдът намира, че страните по делото са били валидно обвързани от сключените между тях договори за лизинг, като за лизингополучателя е възникнало задължение за плащане на процесните лизингови вноски. Не се установява ищецът да е претендирал лизингови вноски за период, различен от заявения в заповедното производство и за който е издадена заповед за изпълнение. По отношение на всеки един от трите договора за лизинг ищецът е претендирал в заповедното производство лизингови вноски за отчетен период 01.02.2017г. – 31.05.2017г., като същото се отнася и за исковото производство по реда на чл.422 ГПК. В исковата молба не е посочен предходен период, както е приел районният съд, който не е съобразил, че лизинговите вноски са претендирани от ищеца не за период от време, а за „отчетни периоди“, т.е. „начислени накуп“ до изтичане срока договора. В чл. 11, ал. 1 ОУ към договорите за лизинг е предвидено, че лизингодателят може да развали договора за лизинг, ако потребителят е в неизпълнение на задълженията си по договора за предоставяне на мобилни/фиксирани услуги, както и ако последният е прекратен. Чл. 12, ал. 1 ОУ предвижда, че при неизпълнение на задължение за плащане от страна на лизингополучателя, лизингодателят има право да се откаже едностранно от задълженията си по договора с писмено уведомление до лизингополучателя, както и да обяви месечните вноски за предсрочно изискуеми. Чл. 12, ал. 2 пък гласи, че вноските и дължимите плащания стават предсрочно изискуеми в случай на прекратяване на договора за предоставяне на мобилни/фиксирани услуги. Уредените в чл.11, ал.1 и чл.12, ал.1 и ал.2 от Общите условия към договора за лизинг правомощия на лизингодателя предполагат писмени изявления, каквито не са ангажирани по делото, т.е. по делото не се установява тези права да са били упражнени, поради което съдът приема, че договорите не са прекратени, нито е обявена предсрочна изискуемост на лизинговите вноски. Въпреки това, следва да се вземе предвид обстоятелството, че още към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК /01.04.2019г./ всички лизингови вноски са били редовно падежирали, т.е. били са изискуеми и дължими и този факт подлежи на съобразяване от съда – така ТР № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС. Във всеки един от договорите за лизинг се съдържа погасителен план с размер на месечните вноските, но не са посочени датите, на които настъпва техният падеж. Въпреки това в тях е записано, че влизат в сила в деня на подписването им, съответно на 25.11.2016г., на 21.12.2015г. и на 27.09.2016г. и са със срок от 23 месеца, колкото са и месечните вноски. Следователно, падежът на последната лизингова вноска по договор за лизинг от 25.11.2015г. настъпва на 25.10.2017г., падежът на последната лизингова вноска по договор за лизинг от 21.12.2015г. настъпва на 21.11.2017г., а падежът на последната лизингова вноска по договор за лизинг от 27.09.2016г. настъпва на 27.08.2018г., като всяка една от тези дати предхожда датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК. С оглед липсата на твърдения лизинговите вещи да са върнати на лизингодателя, както и с оглед липсата на твърдения от страна на ответника и доказателства в тази насока последният да е погасил задълженията си, съдът намира, че претенцията на ищеца за установяване дължимостта на неплатени лизингови вноски се явява основателна в своята цялост. По договор за лизинг от 25.11.2015г., с който е предоставено устройство Alcatel One Touch POP 2 5 Premium Black с телефонен номер +•••••••• ищецът е претендирал за отчетен период 01.02.2017г. – 28.02.2017г. по фактура от 01.03.2017г. лизингова вноска в размер на 10,59 лева, като във фактурата е посочено, че това е вноска № 16. За отчетен период 01.03.2017г.-31.03.2017г. по фактура от 01.04.2017г. ищецът е претендирал лизингова вноска в размер на 10,59 лева, като във фактурата е посочено, че това е вноска № 17. Следователно за лизингови вноски № 16 и № 17 ответникът дължи сумата от 21,18 лева, която е била присъдена от районния съд. Остатъкът от лизинговите вноски от № 18 до № 23 възлиза на сумата от 63,54 лева, по отношение на която ищецът е посочил, че е начислена накуп във фактура от 01.06.2017г. на основание чл.12 от ОУ, но както се посочи по-горе това право на ищеца не се установява да е било упражнено, като следва да се съобрази обаче, че падежът на вноските е редовно настъпил още в заповедното производство и същите са дължими от ответника. По договор за лизинг от 21.12.2015г., с който е предоставено устройство Lenovo A6000 Black с телефонен номер +•••••••• ищецът е претендирал за отчетен период 01.02.2017г. – 28.02.2017г. по фактура от 01.03.2017г. лизингова вноска в размер на 11,99 лева, като във фактурата е посочено, че това е вноска № 15. За отчетен период 01.03.2017г.- 31.03.2017г. по фактура от 01.04.2017г. ищецът е претендирал лизингова вноска в размер на 11,99 лева, като във фактурата е посочено, че това е вноска № 16. Следователно за лизингови вноски № 15 и № 16 ответникът дължи сумата от 23,98 лева, която е била присъдена от районния съд. Остатъкът от лизинговите вноски от № 17 до № 23 възлиза на сумата от 83,93 лева, по отношение на която ищецът е посочил, че е начислена накуп във фактура от 01.06.2017г. на основание чл.12 от ОУ, но както се посочи по-горе това право на ищеца не се установява да е било упражнено, като следва да се съобрази обаче, че падежът на вноските е редовно настъпил още в заповедното производство и същите са дължими от ответника. По договор за лизинг от 27.09.2016г., с който е предоставено устройство Lenovo Vibe S1 Lite Dual Blue с телефонен номер +•••••••• ищецът е претендирал за отчетен период 01.02.2017г. – 28.02.2017г. по фактура от 01.03.2017г. лизингова вноска в размер на 4,00 лева, като във фактурата е посочено, че това е вноска № 6. За отчетен период 01.03.2017г.- 31.03.2017г. по фактура от 01.04.2017г. ищецът е претендирал лизингова вноска в размер на 4,00 лева, като във фактурата е посочено, че това е вноска № 7. Следователно за лизингови вноски № 6 и № 7 ответникът дължи сумата от 8,00 лева, която е била присъдена от районния съд. Остатъкът от лизинговите вноски от № 8 до № 23 възлиза на сумата от 64,00 лева, по отношение на която ищецът е посочил, че е начислена накуп във фактура от 01.06.2017г. на основание чл.12 от ОУ, но както се посочи по-горе това право на ищеца не се установява да е било упражнено, като следва да се съобрази обаче, че падежът на вноските е редовно настъпил още в заповедното производство и същите са дължими от ответника. Предвид изложеното, съдът приема, че претенциите на ищеца за неплатени лизингови вноски са основателни в техния пълен размер: по договор за лизинг от 25.11.2015г. – в размер от 84,72 лева; по договор за лизинг от 21.12.2015г. – в размер от 107,91 лева и по договор за лизинг от 27.09.2016г. – в размер от 72,00 лева. Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в обжалваните части, с които са отхвърлени предявените искове за признаване на установено, че ответникът дължи на ищеца неплатени лизингови вноски по договор за лизинг от 25.11.2015 г. за разликата над 21,18 лева до пълния предявен размер от 84,72 лева, неплатени лизингови вноски по договор за лизинг от 21.12.2015 г. за разликата над 23,98 лева до пълния предявен размер от 107,92 лева и неплатени лизингови вноски по договор за лизинг от 27.09.2016г. за разликата над 8,00 лева до пълния предявен размер от 72 лева. Вместо това, исковите претенции следва да бъдат уважени в тези части. В съответствие със Закона за въвеждане на еврото в РБ сумите следва да се посочат в евро. По иска с правна квалификация чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.226 ЗЕС относно таксите за потребление на допълнителни мобилни услуги по Договор за мобилни услуги от 22.04.2016г. за предпочетен номер +••••••••: Във връзка с претендираните от дружеството вземания следва да бъде направено разграничение между задължението за абонаментна такса и задължението за заплащане на цената на предоставените услуги. Характерът на абонаментната такса е такъв, че предполага заплащането срещу предоставен достъп до мрежата. Този извод следва от посочената в приложените и действащи между страните общи условия /чл. 23, б. „б“/ дефиницията на абонаментната такса, съгласно която същата се дължи предварително от потребителя на мобилни услуги и срещу цената той получава достъп до услугите, за които е сключен индивидуалният договор, а в цената се включват разходите за поддръжка на мрежата. След сключването на договора от волята на потребителя ще зависи дали да се възползва от предоставения достъп и да използва услугите на мобилния оператор или не, но при всички случаи той ще дължи уговорената абонаментна такса. За разлика от нея, цената на предоставените мобилни услуги се дължи, при положение че последните са били действително ползвани. В тази връзка по делото е прието заключение по назначена съдебно-техническа експертиза, от което се установява, че ответникът за част от процесния отчетен период, а именно за периода 01.03.2017г. – 31.03.2017г., е ползвал допълнителни мобилни услуги по чл. 23, б. „в” от ОУ, различни от пакета по абонаментния план. Вещото лице е посочило, че допълнително са изразходвани услуги за 48 броя изпратени съобщения на стойност от 24 лева, като е извършен и изходящ разговор на стойност от 5,01 лева. Районният съд приел, че тези 24 лева за изпратените съобщения са дължими от ответника и следва да се прибавят към месечните абонаментни такси за процесния период от 01.02.2017г. до 31.03.2017г., като е присъдена обща сума от 65,78 лева. Следователно абонаметните такси, които са присъдени за периода, са на обща стойност от 41,78 лева. В тази част решението не е обжалвано и не подлежи на проверка. Не е предмет на проверка и решението по отношение на присъдените 24 лева. Ищецът счита, че в негова полза се следва общата стойност на предоставените допълнителни мобилни услуги с ДДС в размер на 288,00 лева за изпратените 48бр. съобщения, както и 6,01 лева с ДДС за изходящия разговор. В действителност вещото лице е посочило, че общата парична стойност на изпратените съобщения възлиза на 24,00 лева, но съдът приема, че се касае за допусната техническа грешка от експерта. Последният изрично е посочил, че за процесния период е налице предоставяне и потребление на далекосъобщителни услуги, което съответства на издадените от ищеца фактури. Тези фактури са представени по делото, в т.ч. и фактура № ••••••••••/01.04.2017г. за отчетен период 01.03.2017г. – 31.03.2017г., като в нея са отразени констатираните от вещото лице допълнително използвани мобилни услуги. Посочено е във фактурата, че са изпратени 48 бр. съобщения на обща стойност от 240 лева без ДДС, или цената на всяко съобщение е 5,00 лева без ДДС. При положение, че вещото лице е установило реалното използване на тази мобилна услуга и изрично е посочило, че потреблението съответства на издадената фактура, то следва да се приеме, че общата цена на изпратените 48бр. съобщения е в размер на 288,00 лева с ДДС, което ответникът не твърди и не доказва да е заплатил. Следователно в полза на ищеца се следва допълнително сумата от още 264,00 лева (разликата между присъдените от районния съд 24,00 лева до общата стойността на съобщенията от 288 лева с ДДС). В полза на ищеца се следва и цената за установената от вещото лице използвана допълнителна мобилна услуга за прозвъняване към номер +•••••••• в размер на 6,01 лева с ДДС, по отношение на която също липсват доказателства да е платена от ответника. Следователно, първоинстанционното решение е неправилно в обжалваната част, с която е отхвърлен искът по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 226 от ЗЕС за признаване за установено, че ответникът дължи цената за доставени мобилни услуги по договор от 22.04.2016 г. за сумата над 65,78 лева до пълния предявен размер от 335,80 лева, поради което следва да бъде отменено и вместо това исковата претенция следва да бъде уважена в тази част. В съответствие със Закона за въвеждане на еврото в РБ сумите следва да се посочат в евро. По отговорността за разноски: С оглед изхода на делото и доколкото предявените от ищеца искове като краен резултат се явяват изцяло основателни, то следва, че „Йеттел България” ЕАД има право на пълния размер на сторените от него разноски. При това положение, на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца допълнително сумата от 235,96 лева за разноски в заповедното производство и сумата от 1009,82 лева за исковото производство. Пред въззивния съд „Йеттел България” ЕАД е сторил разноски в общ размер на 775,00 лева, поради което ответникът следва да бъде осъден на основание чл.78, ал.1 ГПК да заплати на въззивника посочената сума. В съответствие със Закона за въвеждане на еврото в РБ сумите следва да се посочат в евро. Водим от горното, съдът