Решение № 121 от 12.1.2026 г. на Районен съд - Варна по дело № 8254/2024 г.

Производството по делото е образувано по предявен от М. Р. В. срещу Я. А. В. иск с правно основание чл. 34 от ЗС за делба на следния недвижим имот: жилищна сграда – еднофамилна с идентификатор № •••••.•••.16.1 по КККР, одобР. със Заповед № РД-18- 96/28.12.2015г. на изпълнителния директор на АГКК, находяща се в •••••••••, със застроена площ от 69 кв.м., брой надземни етажи: 2, изградена в поземлен имот с идентификатор № •••••.•••.16, при следните квоти 1/2 ид. ч. за М. Р. В. и 1/2 ид.ч. за Я. А. В.. Твърди се в исковата молба, че ищцата и ответникът се запознават през месец септември 2004 г. и заживяват заедно в Руската федерация, след което сключват на 10.11.2006 г. граждански брак. През 2008 г. съпрузите се преместили да живеят в ••••••••••където пребивавали на един и същ адрес до момента на развода им през 2017 г. От съвместното им съжителство през 2008 г. двамата се сдобили със син Дориан. По време на брака си през октомври 2011 г. с част от печалбата от реализирана от съпруга сделка, за осъществяването на която М. подпомагала на съпруга си, бил закупен за сумата от 150 000 евро делбеният имот на името на родителите на ищцата, като паричната сума им била преведена по банков път от трето лице, за което е съставен НА № •••, том 2, рег. № ••••, дело № ••• на нотариус В.Г. с рег. № 549 на НК. Останалата част от печалбата от сделката – 100 000 евро съпрузите взели решение да използват за нуждите на семейството. Посочва се, че поради поведението на съпруга в семейните взаимоотношения, страните взели решение през 2017 г. да прекратят брака си. Във връзка с това съпрузите постигнали споразумение за прекратяване на брака си на 27.05.2017 г. в гр. ••••• ••••••••••по силата на което съпрузите избрали да бъде приложено руското право по отношение на брачното имущество след раздялата им. Посочва се, че на 09.06.2017 г. с решение за развод по взаимно съгласие на Р. съд, ••••• ••••••••••бракът помежду им бил разтрогнат, като било одобрено и постигнатото между тях споразумение. Излага се, че на 27.11.2019 г. ответникът подал пред РС - Варна искова молба срещу родителите на ищцата Л. В., Р. В. и техния продавач по договора А. К. - С. за прогласяването на нищожността на договора от 25.06.2012 г., обективиран в НА № •••, том 2, рег. № ••••, дело № 37 на нотариус В.Г. с рег. № 549 на НК, като привиден по отношение на посочените като купувачи и за обявяване, че действителен собственик на жилищната сграда е само ответникът Я. А. В., както и за нейното предаване. Сочи се, че на 14.07.2021 г. било постановено Решение № 262267/14.07.2021г. по гр.д. № 1644/2020г. по описа на РС – Варна, по силата на което била прогласена нищожността на договор за покупко-продажба от 25.06.2012 г., обективиран в НА № •••, том 2, рег. № ••••, дело № ••• на нотариус В.Г., рег. № 549 на НК, с който А. П. К. – С. продава на Л. В. В. и Р. Н. В. процесния недвижим имот, като привиден поради персонална симулация по отношение на купувачите, на осн. чл. 26, ал. 2, предл. пето ЗЗД. С решението е обявен за действителен прикритият договор за покупкопродажба от 25.06.2012 г., с който А. П. К. – С. продава на прикрития купувач Я. А. В. процесния недвижим имот, както и прието за установено в отношенията между Я. А. В. и ответницата Л. В. В., че Я. А. В. е собственик на имота и ответницата е осъдена да предаде владението на недвижимия имот. С решение № 299/11.03.2022 г. по в.гр.д. № 2525/2021 г., по описа на ОС – Варна първоинстанционното решение било потвърдено. Поддържа се, че по силата на избраното от страните приложимо руско право в отношенията им по уреждане на следбрачните имуществени интереси, прекратената с брака СИО се трансформирала в дялова (обикновена) съсобственост при равни между страните квоти от по ½ ид.ч. Ищцата се позовава на Закона за собствеността по българското право, според който закон предявяването на иск за делба не е скрепено със срок. При тези съображения ищцата моли за допускане до делба на процесния имот при посочените квоти. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника Я. А. В., в който се изразява становище за недопустимост на предявения иск за делба. Посочва се, че съгласно чл. 6 на Споразумение за развод, наименуван „Освобождаване от отговорност“, страните са заявили, че са уредили въпросите по отношение на брачното си имущество. Навежда се довод, че съгласно влязло в законна сила Решение по гр.д. № 1644/2020 г. на Районен съд - Варна, ответникът е признат за изключителен собственик на процесния имот. Излага се, че съгласно чл. 4.1. от сключеното между страните споразумение, същите изрично са се уговорили по отношение на брачното имущество да се прилага руското право. Ответникът се позовава на чл. 38, ал. 2 от СК на Руската федерация, съгласно който текст общото имущество на съпрузите може да бъде разделено между съпрузите по тяхно споразумение, каквото се твърди, че са сторили и страните. Поддържа се, че ищцата изрично се е съгласила, че няма да има претенции спрямо процесния имот и че е наясно, че същият е закупен изключително с лични средства на ответника. Сочи се, че съгласно чл. 38, ал. 7 от СК на Руската федерация претенции на съпрузите за поделяне на общо имущество при разтрогнат брак могат да се предявяват в тригодишен срок. При това положение се навежда твърдението, че с изтичане на тригодишния срок от прекратяване на брака съпрузите са загубили правото на преуреждане на въпросите с брачното имущество. Позовава се на съдебна практика от руското право, съгласно която посоченият тригодишен срок започва да тече от узнаване на съпруга за нарушение на своето право в общността, но не е предприел действия за защита на своето право. Заявява се, че формално ищцата е действала против своите интереси, защото е имала интерес да се противопостави на претенциите на майка си, за да придобие половината от имота, а не да загуби всичко. Изтъква се, че процесната сграда е придобита изцяло с лично средства на ответника и предвид постигнатото споразумение между страните относно това обстоятелство ответникът се е съгласил в реципрочност да поеме персонална издръжка на бившата си съпруга за период от 10 години. Ответникът релевира възражение, че е изключителен собственик на имота на основание чл. 23 от СК, тъй като същият е придобит изцяло с лични средства. Ответникът е считал сградата за своя и по време на брака между страните. След развода същият продължил да заплаща по 300 евро месечно такса поддръжка на имота по сметка на Л. В.. Излага, че за ищцата е преклудирана възможността да предяви иск за делба и се позовава на съдебна практика с аргумент, че в случая е налице злоупотреба с право от нейна страна. Твърди се липса на съвместен принос за придобиването на имота. Излага, че ищцата никога не е участвала в търговските дела на съпруга си и няма участие в придобиването на средства и активи, включително и участие по придобиването на процесния имот. По предоставена възможност за изразяване на становище по твърдението на ответника за недопустимост на производството, със становище с вх. № 70043/02.09.2024г. ищцата М. Р. В., навежда твърдението, че тригодишният давностен срок за предявяване на имуществени претенции между съпрузите по разтрогнат брак започва да тече от деня, в който лицето е трябвало да научи за нарушението на правото си, а не от деня на прекратяване на брака. В този смисъл навежда довода, че основание за предявяване на исковата молба за делба са двата съдебни акта на Върховен касационен съд (постановени през 2024 г. в производство по подадена молба от ищцата за отмяна на влязло в сила решение), в които е възприето по отношение на ищцата като страна в съдебен процес, че постановеното решение, чиято отмяна се иска, е в нейна полза и за нея е открита правната възможност да защити правото си. В условията на евентуалност счита, че срокът е започнал да тече от датата, на която е постановен съдебния акт, по силата на който не е допуснато касационно обжалване на решението на ОС Варна, с което е потвърдено Решение № 262267/14.07.2021г. по гр.д. № 1644/2020г. по описа на РС - Варна, по силата на което Я. А. е обявен за собственик на имота, закупен по време на брака му с ищцата със средства, имащи семеен произход, а именно 16.06.2023г. Със становището се излага също, че считано от 06.08.2024 г. ищцата няма достъп до имота, поради което отправя до съда искане с правно основание осн. чл. 344, ал. 2 от ГПК да бъде осъден ответникът съделител да заплаща обезщетение за ползване на имота в размер на 600 лв. месечно, считано от постановяване на съдебното решение в първата фаза на делбата до влизане в сила на решението по извършване на делбата във втората й фаза, ведно със законната лихва върху всяка закъсняла вноска. С определение № 6584 от 19.05.2025 г., постановено по гр. д. № 8254/2024 г. по описа на Районен съд – Варна е прогласено , на осн. чл. 28, ал. 2 от КМЧП, че българският съд е международно компетентен да разгледа спора по иска, предявен от М. Р. В. срещу Я. А. В. с правно основание чл. 34 от ЗС за делба на следния недвижим имот: жилищна сграда – еднофамилна с идентификатор № •••••.•••.16.1 по КККР, одобР. със Заповед № РД-18- 96/28.12.2015 г. на Изпълнителния директор на АГКК, находяща се в •••••••••, със застроена площ от 69 кв.м., брой надземни етажи: 2, изградена в поземлен имот с идентификатор № •••••.•••.16, при следните квоти 1/2 ид. ч. за М. Р. В. и 1/2 ид. ч. за Я. А. В., на осн. чл. 12, ал. 1 от КМЧП. Определението не е обжалвано от страните, поради което същото е влязло в законна сила. Ответникът в изпълнение на дадените указания изрично в молба с вх. № 83529 от 06.10.2025 г. е посочил, че не предявява иск, а единствено възражение във връзка с липсата на съвместен принос на ищцата при придобиването на делбения имот. В проведеното на 18.12.2025 г. открито съдебно заседание по делото процесуалният представител на ищеца моли да се уважи иска за делба, като се допусне извършването й при равни квоти. В о. с. з. ответникът, редовно уведомен, не се явява, представлява се от адв. Д., моли за отхвърлянето на иска. Съдът, след като взе предвид становищата на страните, събраните по делото доказателства и съобрази приложимия закон, прие за установено от фактическа страна следното: От представения нотариален акт № •••, том 2, рег. № 337/2012 г. на нотариус В.Г. е видно, че А. П. К.-С. продава на Л. В. В. и Р. Н. В., двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 91.50 кв. м. и РЗП от 194.48 кв. м., построена в поземлен имот № 001169, находящ се с. •••••, община ••••, област •••• срещу заплащането на сумата от 130 000 евро. В производството е представено извлечение от Нидерландската търговска камара, от което се установява, че е регистрирано дружеството •••• на 25.07.2004 г. От представената кореспонденция по електронна поща от 14.10.2011 г. е видно, че ответникът е посочил, че планът, който са имали с ищцата няма да се осъществи, както и ще получи сумата от 150 000 евро по банковата сметка на родителите й, а останалите 100 000 евро по сметката на семейството. От представения превод на писмо от Г. Р. Б. /л.125 от делото/ е видно, че последният е превел сумата от 175 000 евро през декември 2011 г. на руска сметка, която Я. В. е придобил в резултат на комисионна от общо 250 000 евро от търговска сделка, сключена между тях. Видно от представения по делото превод на споразумението от 27.05.2017 г. /л. 20-21 от делото/, страните са прекратили сключения между тях брак по взаимно съгласие, като в чл. 4 изрично са определили за приложимо в отношения помежду им руското право по повод на брачното имущество. В чл. 6. 1 е посочено, че страните нямат взаимни претенции и окончателно взаимно се освобождават от отговорност. С решение от 14.07.2021 г., постановено по гр. д. № 1644/2020 г. по описа на Районен съд – Варна е прогласена нищожността на договор за покупко-продажба от 25.06.2012 г., обективиран в нотариален акт № •••, том 2, рег. № 549 на НК, като привиден поради персонална симулация по отношение на купувачите Л. В. В. и Р. Н. В., на основание чл. 26, ал. 2, предл. 5-то от ЗЗД, като е обявен за действителен прикритият договор за покупкопродажба от 25.06.2012 г., по силата, на който А. П. К.-С. продава на Я. А. В. процесната двуетажна жилищна сграда, на основание чл. 17, ал. 1 от ЗЗД. С решението е прието за установено, в отношенията между Я. А. В. и Л. В. В., че ищецът е собственик на жилищна сграда с идентификатор № •••••.•••.16.1, като е осъдена ответницата да предаде владението върху посочения недвижим имот, на основание чл. 108 от ЗС. Първоинстанционното решение е потвърдено с решение, постановено по в. гр. д. № 2525/2021 г. по описа на Окръжен съд – Варна, като последното не е допуснато до касационно обжалване с определение № 50233 от 6.06.2023 г., постановено по гр. д. № 3085/2022 г. на ВКС. С определение № 815 от 23.02.2024 г., постановено по гр. д. № 4774/2023 г. по описа на ВКС, е оставена без разглеждане молбата на М. Р. В. от 06.07.2023 г. за отмяна на решение от 14.07.2021 г., постановено по гр. д. № 1644/2020 г. по описа на Районен съд – Варна, потвърдено с решение, постановено по в. гр. д. № 2525/2021 г. по описа на Окръжен съд – Варна, на основание чл. 304 от ГПК. В мотивите на определението е посочено, че не е решен въпросът дали бившият съпруг е изключителен собственик на двуетажната сграда. Определението е потвърдено с определение, постановено по гр. д. № 2150/2024 г. по описа на ВКС, в което също е прието, че макар и предходните производства да били без участието на бившата съпруга като сътитуляр, това не засява правата й, доколкото исковете на бившия й съпруг са уважени и за нея възникват единствено права. В производството е обявено за безспорно, че е извършен въвод от страна ЧСИ – Д. П. – Я. в полза на ответника на 06.08.2024 г. в процесния недвижим имот спрямо майката на ищцата, както и че след това последната не използва делбения имот, който се ползва еднолично от ответника. От назначена съдебно-оценителна експертиза, заключението, по която съдът кредитира като обективно, компетентно дадено, съответстващо на останалия събран доказателствен материал и неоспорено от страните, се установява, че делбеният имот представлява двуетажната жилищна сграда със застроена площ от 69 кв. м. и с разгърната площ от 138 кв. м.. Вещото лице е изчислило, че средният месечен наем на процесната жилищна сграда възлиза на 810 лева. Във връзка с изпратеното запитване в производството по делото е постъпила информация по реда на Европейската конвенция за oбмен на правна информация между държавите за Руската федерация, касаеща снабдяване с правна информация по руското право в гражданската област – семейно право в частта по имуществените отношения между съпрузи – придобиване на собственост от съпрузи, разпореждане със собственост от съпрузи, ликвидиране на съсобственост между съпрузи. Страните, във връзка с предоставената възможност от съда са представили и приложимото руско материално право по повод имуществените отношения между съпрузите и приноса за придобиване на имущество. При така установените правнорелевантни обстоятелства, чрез събраните писмени доказателствени средства и предвид становището на страните, съдът приема следното от правна страна: Предявеният иск е с правно основание чл. 34, ал. 1 от ЗС. Предвид обстоятелството, че процесният недвижим имот се намира на територията на Република България съдът намира, че е компетентен да разгледа спора за делбата на имота, макар и страните да са чуждестранни лица. Доколкото лисват наведени твърдения или представени доказателства единия или двамата бивши съпрузи да имат постоянно местожителство на територията на България, то имуществените им отношения не попадат в приложното поле на чл. 23 от Договора на Народна република България и Съюза на съветските социалистически република за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела, ратифициран с Указ № 784 на Държавния съвет от 15.04.1975 г. - ДВ, бр. ЗЗ от 25.04.1975 г., обн., бр. 12 от 10.02.1976 г., в сила от 18.01.1976 г. - попр., бр. 17 от 28.02.2014 г. Следователно, тъй като липсва уредба на тези частно правни отношения с международен елемент, установена в международен договор, то приложими са нормите на КМЧП. Досежно международната компетентност на българския съд следва да се съобрази разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от КМЧП, според която делата по чл. 109 от ГПК относно намиращи се в Република България недвижими вещи, делата за изпълнение или обезпечение върху такива вещи, както и делата за прехвърляне или удостоверяване на вещни права върху тях са изключително подведомствени на българските съдилища. Разглеждата разпоредба е императивна и обстоятелството, че съделителите са бивши съпрузи, не променя извода за международната подсъдност на българския съд. Предвид изложеното, се налага извода, че компетентен да се произнесе е българският съд по местонахождение на недвижимия имот. По повод на приложимото материално право, съдът намира следното: Според разпоредбата на чл. 79, ал. 1 от КМЧП личните и имуществени отношения между съпрузи се уреждат от тяхното общо отечествено право, като по силата на ал. 4 съпрузите могат да изберат за уреждане на имуществените си отношения приложимо право. Съгласно разпоредбата на чл. 80 от КМЧП изборът на приложимо право трябва да бъде в писмена форма с дата и подпис на съпрузите. Както по отношение допустимостта, така и по въпроса за съгласието за избора, регламентацията на автономията на волята при имуществените отношения между съпрузите е специална спрямо регламентацията й в областта на договорите с международен елемент. Съгласието за избор на приложимо право трябва да бъде изрично и не може да бъде изведено конклудентно от поведението на страните. Формата на съгласието задължително трябва да бъде писмена. Писмената форма се въвежда в качеството на форма за действителност (ad solemnitatem) на споразумението за избор. В разглеждания случай, бракът между съпрузите е бил сключен в Русия, чийто гражданин е съпругата и където двамата са заживяли първоначално. Съпрузите в споразумението си при прекратяването на брака са избрали изрично за приложимо руското законодателство по повод на отношенията, свързани с брачното им имущество. Посочените изявления на страните по споразумението еднозначно сочат волята им имущественобрачните им отношения да се уредят по руското право. Същите са обективирани в писмен вид с реквизитите по чл. 80, ал.1 от КМЧП /дата и подпис/ и съставляват избор на приложимо право. Затова и доколкото е спазена писмената форма, то следва да се приеме, че при разрешаване на спора по същество следва да приложи руското материално право. Доводи в насока за неприложимостта на руското материално право не са изложени от страните в хода на настоящото производство, поради което съдът намира, че безспорно същото е избрано за приложимо между страните. За да се уважи искът за делба, като се допусне прекратяването на възникналата съсобственост, следва да са налице следните материални и процесуални предпоставки (юридически факти): 1 ) ищецът да е носител на съответна идеална част от правото на собственост върху процесните имоти; 2) предметът на делбата да бъде годен обект на правото на собственост и 3) в производството по делба да участват като страни всички съсобственици, тъй като допускането и извършването на делбата без участието в процеса на всички съсобственици ще бъде нищожно – арг. чл. 75, ал. 2 от ЗН, във вр. с чл. 34, ал. 2 от ЗС. След влизане в сила на решението, постановено по гр. д. № 1644/2020 г. по описа на Районен съд – Варна, с което е обявен за действителен прикритият договор за покупко-продажба от 25.06.2012 г., по силата, на който А. П. К.-С. продава на Я. А. В. процесната двуетажна жилищна сграда, на основание чл. 17, ал. 1 от ЗЗД, то следва да се приеме, че ответникът е действителният купувач придобил собствеността, върху делбената сграда. Към датата на сключване на договора за покупко-продажба – 25.06.2012 г. страните са били в брак, доколкото последният е прекратен по взаимно съгласие една на 27.05.2017 г. Затова по отношение на придобитото имущество е възникнала съпружеска имуществена общност. От бившите съпрузи изрично е избрано в споразумението за приложимо руско материално право по повод на имуществените им отношения. От изисканата информация за приложимото материално руско право се установява, че съгласно разпоредбата на чл. 34 от СК на Руската Федерация имуществото, придобито от съпрузите по време на брака, е тяхна съвместна собственост. За имущество, придобито по време на брака се считат и доходите на всеки от съпрузите от трудова дейност, предприемаческа дейност, пенсии, социално помощи и други парични средства, които нямат специално целево предназначение. Общо имущество на съпрузите са и придобитите от съпрузите общи доходи, депозити, дружествени дялове в капитал, средства, внесени в кредитни институции, както и всяко друго придобито от съпрузите по време на брака им имущество, независимо от това, на името, на кой от съпрузите е придобито или от кого от съпрузите са внесени паричните средства. В чл. 34, т. 3 от СК на РФ е посочено, че правото върху общото имущество на съпрузите принадлежи също и на съпруга, който по време на брака е полагал грижи за домакинството, грижил се е за децата или по уважителни причини не е имал самостоятелен доход. С оглед на горното, доколкото имуществото е придобито по силата на договор за покупко-продажба от 25.06.2012 г., респ. по време на брака между страните, то следва да се приеме, че по отношение на същото е възникнала семейна общност. Ирелевантно е обстоятелството, че персоналната симулация по отношение на купувача-съпруг е прогласена в по-късен етап, предвид обратното действие на постановеното решение. По повод на наведеното в производството от страна на ответника възражение за погасяване по давност на иска за делба, съдът намира следното: Съгласно информацията, получена по реда на съдебна поръчка за издирване на чуждо право, чл. 38, ал. 7 от СК на Руската федерация предвижда, че спрямо исканията на съпрузите за подялба на общото имущество на съпрузи, бракът между които е прекратен, се прилага тригодишен срок на искова давност. Разяснено е, че съгласно Постановление на Пленума на Върховния съд на Руската федерация № 15 от 05.11.1998 г. тригодишният давностен срок се изчислява не от момента на прекратяване на брака от съда, а от датата, когато лицето е научило или е трябвало да научи за нарушаването на правото му и за това, че е надлежен ответник по иск за защита на това право. В разглеждания случай, персоналната симулация по отношение на придобитото по време на брака е прогласена, едва с влизане в сила на решението по гр. д. № 1644/2020 г. по описа на Районен съд – Варна, респ. на 24.02.2024 г. Затова и следва да се приеме, че правото да се иска делба на придобития по време на брака недвижим имот е възникнало не с прекратяването му през 2017 г., а най-рано след 24.02.2024 г. Доколкото ищцата не е била страна в предходното производство, водено между бившия й съпруг и майка й, то следва да се приеме, че тригодишния давностен срок за предявяване на иска за делба не е изтекъл към датата на иницииране на настоящото производство на 02.07.2024 г. Дори и да се възприеме, че ищцата е узнала в по-ранен момент за постановяване на решението във връзка с депозираната молба за отмяната му през м. юли 2023 г., то и към този момент не е изтекъл тригодишният давностен срок по чл. 38, ал. 7 от СК на РФ. Не могат да бъдат споделени доводите на ответника, че давностният срок е започнал да тече след о. с. з. от м. юни 2020 г., проведено по гр. д. № 1644/2020 г. по описа на Районен съд – Варна, в което като свидетел в била разпитана ищцата, доколкото към този момент не е било постановено решение по делото, а и последната не е била страна в производството, респ. не е била „надлежен ответник по иска за защита“ на нарушеното й право, каквото е изискването на чл. 9, ал. 2 от СК на РФ, вр. с чл. 200, ал. 1 от ГК на РФ. Затова и наведените възражения в тази насока от страна на ответника се явяват неоснователни и не следва да бъдат съобразявани. Вън от горното и само за пълнота на изложението, следва да се посочи, че изтичането на приложимия срок по чл. 38, ал. 7 от СК на РФ не води до недопустимост на настоящото производство, каквито доводи за изложени от страна на ответника. В производството е наведено възражение от страна на ответника за липсата на принос на ищцата при придобиване на делбения имот. От представения от страните превод на разпоредбата на чл. 39 от СК на РФ се установява, че при подялба на общо имущество на съпрузите и определянето на дялове в това имущество, дяловете на съпрузите се признават за равни, освен, ако друго не е предвидено с договор между съпрузите, като съдът има право да се отклони от принципа за равенство на дяловете, изхождайки от интересите на непълнолетните деца и (или) изхождайки от заслужаващия интерес на единия съпруг, в частност, в случаите когато другия съпруг не е получавал доходи по неуважителни причини или е изразходвал общото имущество на съпрузите в ущърб на интересите на семейството. В руското право не е регламентирана възможност, аналогична на тази по чл. 23 от СК, за лично имущество да се приеме и такова, придобито по възмезден способ по време на брака, но чрез влагане на лични средства на някой от съпрузите. С определение № 12547 от 17.09.2025 г. на ответника е посочено, че не сочи доказателства във връзка с възражението си, че е изключителен собственик на делбения имот. От представеното в производството извлечение от Нидерландската търговска камара е видно, че е регистриран едноличен търговец ••••, като от преведеното писмо от 08.08.2019 г. е видно, че Г.Б. е превел сумата от 175000 евро по руска сметка следствие на комисионна на ответника от 250 000 евро по търговска сделка между тях. Същите преценени в тяхната съвкупност не могат да доведат до извод, че бившият съпруг е изключителен собственик на делбения имот. Този извод следва от обстоятелството, че сумата е получена лично от бившия съпруг като доход във връзка с осъществена дейност. Същата сума не се твърди и доказва да е получената на името на търговско дружество, респ. делбеният имот да е придобит от последното. Затова и следва да се приеме, че не е доказано пълно и главно в производството, че отклонението от общия принцип за равенство на дяловете на съпрузите в общото им имущество е в интереса на непълнолетното им общо дете, респ. че съпругата не е получавала доходи по неуважителни причини, респ. е разходвала семейното имущество в ущърб на семейството. В производството не се оспорва, че майката е полагала грижи за детето и за семейството, поради което следва да се приеме, че придобитото по време на брака имущество следствие на доходите на всеки един от съпрузите от трудова и предприемаческа дейсност, е съвместна собственост на съпрузите, по арг. от чл. 34, ал. 2 от СК на РФ. Затова следва да се приеме, че след прекратяване на брака всеки един от бившите съпрузи притежава ½ ид. ч. от делбения имот, придобит по време на брака им. Предвид гореизложеното, искът за делба се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен, като се допусне извършването на съдебна делба между съделителите спрямо делбената жилищна сграда при равни квоти. В производството от страна на ищцата е направена претенция по чл. 344, ал. 2 от ГПК за заплащане на обезщетение за ползване на имота от 600 лева месечно, считано от датата на постановяване на решението в първа фаза на делбата до окончателното й извършване във втора фаза. Според разпоредбата на чл. 344, ал. 2 от ГПК, в случай, че не всички съделители ползват съсобствените имоти, съобразно правата си, съдът постановява кои съделители от кои имоти ще се ползват или какви суми едните ще заплащат на другите срещу ползването. Разпределението на ползването става при съобразяване правата в съсобствеността на съделителите. От анализа на нормата е видно, че претенцията на неползващия съделител може да бъде, както за разпределение на ползването /реално ползване/, така и за заплащане на обезщетение, поради лишаване от ползването, като съдът е обвързан от искането. С определението по чл. 344, ал. 2 от ГПК съдът определя сумата, която съсобственикът, ползващ имота, следва да заплаща на другия съсобственик. За безпорно е отделено, с определение от о. с. з. от 18.12.2025 г., че след осъществяването на въвода от 06.08.2024 г. в процесния недвижим имот в полза на ответника, ищцата не използва делбения имот, който се ползва еднолично от Я. А. В.. Ответникът не е ангажирал никакви доказателства, че допуска ищцата в имота, с оглед на което не е провел доказване и дължи обезщетение на последната според квотота й в съсобствеността. От заключението по назначената съдебно-оценителна експертиза е видно, че средният пазарен наем за използването на процесната сграда е в размер на 810 лева, със застроена площ от 69 кв. м. и разгърната площ от 138 кв.м. С оглед на горното, следва да се приеме, че искането на ищцата за заплащане на обезщетение от влизане в сила на решението за допуслане на делбата до окончателното й извършване, се явява основателно за сумата от 207,07 евро /405 лева/ и като такова следва да бъде уважено, респ. неоснователно за горницата до претендираните 306,78 евро /600 лева/. Съдебно-деловодните разноски в първата фаза на делбата следва да бъдат присъдени с решението по извършването на делбата във втората фаза.