Решение № 17370 от 9.9.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 53282/2024 г.

Производството е по реда на чл. 235 ГПК.

Делото е образувано по искова молба , уточнена с молба от 15.10.2024 г. (на лист 18 от делото) на ищеца „Йеттел България“ ЕАД срещу ответницата М. С. Д., с която са предявени претенции за признаване за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищеца:

1. по Договор за мобилни телекомуникационни услуги за телефонен номер •••••••••• от 30.11.2020 г., сумите от:

– 50,30 € (равностойност на 98,38 лева) – абонамент за телекомуникационни услуги и цена за използвани такива извън абонамента за периода от 02.12.2020 г. до 04.12.2021 г., ведно със законната лихва за периода от датата на предявяване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 22.03.2023 г., до изплащане на вземането;

– 49,03 € (равностойност на 95,89 лева) – неустойка за прекратяване на договора поради неизпълнение, начислена на 04.03.2021 г., ведно със законната лихва за периода от 22.03.2023 г. до изплащане на вземането;

– 30,41 € (равностойност на 59,47 лева) – сума, платена с платежна услуга „плати с Теленор“ на Google Play Store за периода от 05.12.2020 г. до 04.01.2021 г., ведно със законната лихва за периода от 22.03.2023 г. до изплащане на вземането;

2. по Договор за Договор за мобилни телекомуникационни услуги за телефонен номер •••••••••• от 30.11.2020 г.:

– 52,30 € (равностойност на 102,29 лева) – абонамент за телекомуникационни услуги и цена за използвани такива извън абонамента за периода от 02.12.2020 г. до 04.02.2021 г., ведно със законната лихва за периода от 22.03.2023 г. до изплащане на вземането;

– 49,03 € (равностойност на 95,89 лева) – представляваща неустойка за прекратяване на договор по вина на длъжника на 04.03.2021 за периода от 05.03.2021 г., ведно със законната лихва за период от 22.03.2023 г. до изплащане на вземането, и 3. по Договор за лизинг на телефон Huawei P40 lite 128 GB от 30.11.2020 г.:

– 10,11 € (равностойност на 19,77 лева) – главница за неплатени на падежа лизингови вноски за период от 02.12.2020 г. до 04.03.2021 г., ведно със законната лихва за периода от 22.03.2023 г. до изплащане на вземането;

– 70,76 € (равностойност на 138,39 лева) – предсрочно изискуеми лизингови вноски след прекратяване на договора, настъпило на 05.02.2021 г., ведно със законната лихва за периода от 22.03.2023 г. до изплащане на вземането, и – 185,24 € (равностойност на 362,30 лева) – неустойка в размер на разликата между цената на телефон с отстъпка и пазарната му цена, ведно със законната лихва за периода от 22.03.2023 г. до изплащане на вземането –

вземания по Заповед за изпълнение № 13624/15.05.2023 г. по частно гражданско дело № 15027/2023 г. на Софийския районен съд, 28. състав.

Ищецът твърди, че на 30.11.2020 г. ответницата сключила с него два договора за мобилни телекомуникационни услуги за номера •••••••••••• и 08 920 43 41, както и два договора за лизинг – за телефон Huawei P40 lite 128 GB и аксесоари. По договорите следвало ответницата да заплаща месечни абонаментни такси за потреблението си – съответно за двата номера 30,99 лева и 30,98 лева, както и лизингови вноски за телефона в размер на 6,59 лева, които били определени с отстъпка, тъй като договорът бил за срок от 2 години. Отделно ищцата била натрупала и 59,47 лева задължения за плащане чрез ищеца на други нейни сметки, чрез услугата „плати с Теленор“ на Google Play Store. Поддържа се, че ответницата не платила задълженията си, поради което договорите били прекратени на 05.03.2021 г., като според т. 11 от договорите се задължавала при тези случаи да плати и неустойка в размер на тримесечния абонамент по договорите без отстъпка, и на разликата между намалената стойност на лизинговия телефон и пълната му пазарна цена, като тези суми възлизали съответно на 95,89 лева; 95,89 лева, и 362,30 лева. Поради това се претендират описаните по-горе суми, за които е издадена заповед за изпълнение срещу длъжницата, връчена по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. Претендират се разноски.

В законоустановения срок е подаден отговор от ответницата – М. С. Д., чрез особения представител адв. Н., с който предявеният иск се оспорва като неоснователен. Оспорва да са налице договорни отношения между страните, евентуално – че е настъпила изискуемостта на вземанията, тъй като длъжницата не е уведомена за размера на задълженията си. Отделно се оспорват и начислените неустойки, като се претендира тяхната нищожност поради това, че излиза извън присъщите си функции и е в твърде голям размер, поради което противоречи на добрите нрави. Иска се отхвърляне на исковата претенция.

В съдебното заседание ищецът не изпраща представител, с писмена молба поддържа иска и прави искане за неуточнена по вид експертиза, което съдът е оставил без уважение. Ответницата чрез особения си представител поддържа доводите от отговора, като уточнява основанията за неравноправност на неустоечните клаузи.

Като разгледа доказателствата по делото с оглед твърденията и възраженията на страните съдът намира за установена следната фактическа обстановка:

Съгласно представен от ищеца неоспорен Договор за мобилни услуги от 30.11.2022 г. (на лист 10 – 14 от частно гражданско дело № 15027/2023 г. на Софийския районен съд, 28. състав – „заповедното дело“) ответницата е подписала договор, по силата на който ищецът следва за 24 месеца да предоставя мобилна телефония до номер •••••••••••• срещу цена от 30,99 лева на месец, а след изтичане на срока – 34,99 лева на месец. На страница трета от договора е предвидено, че ако договорът се прекрати по вина на ответницата преди края на срока, последната дължи неустойка в размер на до три месечни абонамента, най-високи според условията на плана, освен ако договорът се прекратява по-малко от три месеца преди изтичане на срока, както и неустойка в размер на разликата между пълната цена на предоставено на ответницата устройство по ценовата листа и предоставената такава с отстъпка, като в договора е записано, че е получено едно устройство.

Съгласно представено на лист 17 от заповедното дело приложение към договора е сключен и още един договор за мобилни услуги при абонамент 30,99 лева за срока си – 24 месеца, а след това – 34,99 лева на месец, за номер ••••••••••.

Съгласно представен на лист 18 – 19 от заповедното дело Договор за лизинг към договора за номер •••••••••• ответницата се е задължила да заплати 194,07 лева лизингови вноски за телефон Huawei P40, като вноските са общо 24, от които първоначална 42,50 лева и 23 месечни вноски по 6,59 лева. Съгласно чл. 4 от договора при сключването му телефонът е предаден на ответницата.

В представената от ищеца на лист 21 – 25 от заповедното дело ценова листа няма посочена цена за телефон Huawei P40.

Възражението на ответницата, че не била подписала договорите, тъй като не е представена нейна лична карта по делото, е неоснователно – всички договори са подписани от името на ответницата, като са изписани с химикал и трите имена, поради което, доколкото ответницата не е оспорила по реда на чл. 193 ГПК подписите си в съответните документи, на основание чл. 180 ГПК се приема, че са подписани от нея. Няма изискване при подписване на договор да се снема копие от личен документ или пък да се прави проверка на такъв в частноправните отношения. Поради това съдът приема, че представените писмени доказателства отразяват вярно изявленията на страните.

Съгласно представена от ищеца фактура № 7314527870/05.01.2021 г., представена от ищеца и неоспорена от ответницата (на лист 34 – 35 от заповедното дело) от номер •••••••••••• са платени 59,47 лева без ДДС в услуга на гугъл. В отговора на исковата молба ответницата изрично оспорва (предпредпоследен абзац на втора страница) изчисляването на задълженията си. Тъй като фактурата е частен документ, който в тази част е свидетелстващ (опитва се да установи не изявление в документа, а потребление – факт извън съдържанието на документа), не може с него ищецът да установява изгодни за себе си факти съгласно чл. 180 ГПК, тъй като последният се прилага само за диспозитивните документи и изявленията в тях, нито съгласно чл. 175 ГПК, който се прилага само за признание на неизгодни факти. Поради това следва да се приеме, че по делото липсват убедителни доказателства за потребление на тази стойност.

Съдът с протоколно определение е оставил без уважение искането на ищеца за експертиза на сметките, тъй като не е ясно – не е посочено какъв специалист се иска да бъде назначен за вещо лице, като това има съществено значение за допустимостта и необходимостта на експертизата – условия за допускането по чл. 158 ГПК и специалната предпоставка на чл. 195, ал. 1 ГПК – съобразно изложените по-горе мотиви относно документите. Ако поисканата експертиза е счетоводна, то няма нужда от специални знания, за да установи съдът, че са представени едностранно съставени документи, като дори редовно водено съгласно чл. 182 ГПК счетоводство не е основание да се приеме потребление, тъй като счетоводството може да служи в полза на водилия го – чл. 182, изр. второ ГПК, за установяване най-вече на сделки и плащания, а не на външни факти, каквото е потреблението на телефония и интернет. Допустима и необходима би се явила техническа експертиза, но за да бъде редовно искането за такава, следва да се посочи какъв технически специалист се иска, и да се посочи кои информационни системи ще проверява – да допуска подобни желания на ищеца обаче не е работа на съда, който в нарушение на състезателното начало – чл. 8, ал. 2, предл. второ ГПК, би подсказал на ищеца какво доказателство да иска.

Въз основа на така установените факти съдът намира следното от правна страна:

Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно съединени искове за заплащане на абонаментна цена и ползвани телекомуникационни услуги по договор – с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 216, ал. 1 ЗЕС; за лизингови вноски – с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 345, ал. 1 ТЗ и чл. 232, ал. 2 ЗЗД, и за неустойка – с правна квалификация по чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Съдът служебно ще следи за това дали клаузите, уреждащи неустойка, не съдържат прекомерна по размер такава – чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.

Първият иск се уважава, ако съдът установи, че между ищеца и ответницата е сключен договор за мобилни телекомуникационни услуги с уговорена конкретна цена на услугата – месечен абонамент за достъп (при който потребление не се доказва), и услуги с индивидуална цена, както и предоставяне на ответницата на СИМ карта, а за услугите извън абонамента – и конкретно ползвания обем на услугата.

Вторият иск се уважава, ако се установи, че е уговорено ответницата да получи от ищеца телефон и аксесоари при уговорена месечна цена за ползване, и че телефонът е бил предоставен.

Исковете за неустойки се уважават, ако се установи, че са уговорени такива в договорите между страните за конкретен вид договорно неизпълнение (неплащане, довело до прекратяване на договора), както и че договорът е развален с уведомление до ответницата. Въпреки това съдът няма да присъди неустойки, ако те са уговорени с неравноправни клаузи – когато в ущърб на потребителя предвиждат прекомерност на задължението, както и ако не е уговорена насрещна неустойка в полза на потребителя, което ищецът следва да докаже.

По отношение на исковете за абонаментни такси за двата мобилни номера от представените по делото договори се установява задължение на ответницата за период от три месеца съответно – за номер •••••••••••• – три абонамента по 30,99 лева на месец, или 92,97 лева; и за номер •••••••••• – три абонамента по 30,99 лева на месец, или 92,97 лева. За равностойността на тези две суми – по 47,53 €, исковете следва да се уважат, тъй като абонаментът се дължи по силата на уговорката между страните, дори без потребление, ако е установено, че ответникът е имал възможност да ползва мобилните номера. В случая в договорите са посочени номера на СИМ карти и ответницата е получила телефон по договора за лизинг, поради което се прави извод, че е имала достъп до номерата. Исковете за следва да се отхвърлят за разликата над размера от 47,53 € до пълните си предявени размери от 50,30 € и 52,30 €, тъй като ищецът не доказва допълнителното потребление над абонамента по двата договора, което ответницата е оспорила с отговора на исковата молба.

По същата причина – недоказано потребление, следва да се отхвърли и искът за сумата от 30,41 € – начислена с платежна услуга „плати с Теленор“ на Google Play Store за периода от 05.12.2020 г. до 04.01.2021 г., като тук ищецът е можел да установи вземането освен с експертиза и с изявление на третото лице, към което са преведени суми за ползвани услуги, но такова искане не е направено по делото.

По исковете за неустойки е основателно възражението на ответницата за неравноправния характер на договорните клаузи, които ги уреждат – съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна е клаузата в договор с потребител, която урежда във вреда на потребителя тежести, които са в противоречие с изискванията за добросъвестност в оборота и справедливост, като в чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП е конкретизирано, че такива са и клаузите, уреждащи прекомерни неустойки при неизпълнение от страна на потребителя. Същевременно едно от условията на справедливостта – еднаквото положение на страните при подобни обстоятелства, може да се изведе от правилото на чл. 143, ал. 2, т. 4 ЗЗП, което забранява търговец да си урежда право да задържи платени от потребител суми при отказ последният да изпълни договора, ако не предвижда възможност и при неизпълнение на договора от търговеца потребителят да получи същото обезщетение. Доколкото съгласно чл. 145, ал. 1 ЗЗП неравноправността се преценява с оглед на всички обстоятелства по договора и видът на предоставяната услуга, като намира, че в случая става въпрос за предоставяне на телекомуникационни услуги – част от средствата, чрез които хората обменят информация, а в днешно време и подреждат личния или професионалния си живот, съдът намира, че не е обосновано в договорите, посочени по-горе, да се урежда отговорност за неустойка само в случай, че договорът бъде развален по причина, за която потребителят отговаря, без такава неустойка да е уредена и за случаи на разваляне на договора поради неизпълнение от страна на търговеца. Поради това не следва да се дължи никоя от посочените в договорите неустойки, тъй като е асиметрично уговорена – дължи се само от потребителя при нарушение на неговите задължения, но не и от търговеца.

По иска за лизингови вноски е установено, че такива са уговорени и лизинговата вещ – телефон, е приета от ответницата съгласно признанието в договора, т.е. е налице ползването, за което е сключен договорът, поради което искът за всички лизингови вноски следва да се уважи изцяло съгласно чл. 345, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 232, ал. 2 ЗЗД.

Исковете не са погасени по давност, тъй като вземанията са за период декември 2020 – 2021 г., а съдът е сезиран в заповедното производство на 23.03.2023 г., т.е. преди изтичане на 3-годишншя давностен срок по чл. 111 ЗЗЗД от най-ранното вземане.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски имат ищецът пропорционално на уважената част от исковете (175,93 € от 497,18 €, или 35,39 % от направените разходи) и ответницата – пропорционално на отхвърлената част, но тъй като същата не участва по делото, не е доказала разноски, и не следва да се присъждат, като се прилагат за страните чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК.

Доказаните разноски на ищеца са в размер на 12,93 € – държавна такса; 153,39 € – депозит за особен представител, като няма договор за адвокатско възнаграждение, или от 166,32 € разноски пропорционално следва да се присъдят на ищеца 58,86 €, а в заповедното производство от доказани 12,78 € – държавна такса, и 245,42 € – адвокатско възнаграждение по договор от 15.02.2023 г. (на лист 53 от заповедното дело), или от 258,20 € общо разноски, следва пропорционално да се присъдят 91,38 €

Така мотивиран, Софийският районен съд, 28. състав,