Решение № 1354 от 27.2.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 13085/2024 г.

Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С Решение № 13513/08.07.2024 г., постановено по гр.д. № 55104/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 175 състав, е уважен предявеният от А. О. С. срещу Държавата, представлявана от министъра на финансите, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за сумата от 8922,73 лева, представляваща главница по договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти от 20.09.2010 г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, сумата от 374,48 лева, представляваща договорна лихва за периода от 20.08.2015 г. до 25.02.2016 г. и сумата от 27,02 лева, представляваща наказателна лихва за периода от 27.08.2015 г. до 25.02.2016 г., за които вземания е издаден изпълнителен лист от 07.03.2016 г. по ч.гр.д. № 11324/2016 г. по описа на СРС, 24-ти състав и е образувано изпълнително дело № 20237910400274 по описа на ЧСИ Т.В.-Н. с взискател Националната агенция за приходите на основание чл. 14, ал. 3 и ал. 4 ЗКСД.

Срещу първоинстанционното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ответника Държавата с доводи за недопустимост, неправилност и незаконосъобразност, като постановено в нарушение на материалните и процесуалните правила. Излагат, че доводи за недопустимост на първоинстанционното решение поради липса на правен интерес у ищеца да предяви исковите претенции след прекратяване на изпълнителното производство, както и поради липса на пасивна процесуална легитимация на държавата, конституирана като ответник по делото. При условията на евентуалност се излагат доводи за неправилност на първоинстанционното решение. Твърди се, че са погрешни изводите на СРС, че давността за процесните вземания не е била прекъсната. Поддържа се, че при искане за прилагане на изпълнителен способ съдебният изпълнител не може да откаже да го изпълни, дори и да е настъпила перемпция по изпълнителното производство. Това ново искане за прилагане на изпълнителен способ прекъсва давността.

Въззивникът моли съда да обезсили,а в условие на евентуалност да отмени

първоинстанционното решение в обжалваната му част.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца А. О. С., с който се оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я отхвърли. Излагат се подробни съображения, че исковете са допустими, тъй като са предявени в хода на висящо изпълнително производство. Поддържа се, че ответникът е легитимиран да отговаря по предявените искове. Поддържа се, че от 03.11.2016 г., когато е наложен запор, не са последвали никакви изпълнителни действия до 13.09.2023 г., когато отново е наложен запор.

Моли съда да потвърди обжалваното решение.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Жалбата е подадена в срок от легитимирана да обжалва първоинстанционния съдебен акт страна. Настоящият въззивен състав намира, че постановеното решение е валидно и допустимо. Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна по следните съображения:

Предявен е иск с правно основание чл. 439 ГПК от А. О. С. срещу Държавата, представлявана от министъра на финансите, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за сумата от 8922,73 лева, представляваща главница по договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти от 20.09.2010 г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, сумата от 374,48 лева, представляваща договорна лихва за периода от 20.08.2015 г. до 25.02.2016 г. и сумата от 27,02 лева, представляваща наказателна лихва за периода от 27.08.2015 г. до 25.02.2016 г., за които вземания е издаден изпълнителен лист от 07.03.2016 г. по ч.гр.д. № 11324/2016 г. по описа на СРС, 24-ти състав и е образувано изпълнително дело № 20237910400274 по описа на ЧСИ Т.В.-Н. с взискател Националната агенция за приходите на основание чл. 14, ал. 3 и ал. 4 ЗКСД.Основният спор в настоящото въззивно производство е съсредоточен върху въпросът – дали давността е изтекла преди подаване на исковата молба (23.05.2023 г.), по която е образувано настоящото съдебно производство.

По допустимостта на производството:

Предявеният иск е допустим, доколкото е основан на твърдения за изтекла погасителна давност след издаване на изпълнителния титул. Този извод на съда не се разколебава от възражението във въззивната жалба за липса на процесуална легитимация на ответника. Същото е неоснователно, доколкото посочената абсолютна положителна процесуална предпоставка се извежда от правното твърдение на ищеца относно спорното право, индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба, които несъмнено сочат държавата като ответник по предявения иск.

На следващо място, макар Държавата да е кредитор на вземанията, същата предприема действия по тяхното събиране чрез своя процесуален субституент Националната агенция за приходите. Този извод следва от разпоредбата на чл. 14, ал. 4 ЗКСД, която предвижда, че вземанията на държавата срещу кредитополучателите, възникнали в резултат на заплащане на цялото или на част от тяхното задължение към банките, по своето естество представляват частни държавни вземания, които се установяват и събират от Националната агенция за приходите по реда на ЗНАП. Съгласно установената съдебна практика /решение № 50022 от 21.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 2697/2021 г., II т. о., ТК и решение № 170 от 6.04.2020 г. на ВКС по т. д. № 2506/2018 г., II т. о., ТК/ държавата си запазва качеството на кредитор и именно тя се явява пасивно процесуалноправно легитимирана да отговаря по предявените искове, като в хода на производството се представлява на основание чл. 31, ал. 1 ГПК от министъра на финансите.

Второто възражение за недопустимост на иска поради липса на висящо изпълнително производство също се преценява като неоснователно. Въпреки прекратяването на изпълнително дело ответникът продължава да притежава изпълнителен титул за подлежащо на принудително изпълнение вземане, чието изпълнение може да бъде възобновено във всеки момент. Следователно, длъжникът има правен интерес от установяване, че не дължи изпълнение на погасено по давност вземане, за което е налице изпълнително основание, въз основа на което е издаден изпълнителен лист, независимо от това дали е налице висящ изпълнителен процес.

По иска с правно основание чл. 439, ал. 1, във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК:

Според чл. 439 ГПК длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението, като се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

Правопораждащият фактически състав за уважаване на предявения иск включва следните елементи:

1. Удостоверено в изпълнително основание притезателно право, чийто титуляр е ответникът;

2. Наличие на правопогасителен факт, настъпил след приключване на съдебното дирене в производството по издаване на изпълнителното основание.

Настоящият въззивен състав намира, че първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка по делото въз основа на представените писмени доказателства, вкл. приложения препис от изп. дело, поради което на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първата инстанция, които стават част от настоящото изложение.

Между страните не е спорно, а е видно от приетите по делото писмени доказателства, че за сумите в размер на 8922,73 лева – главница по договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти от 20.09.2010 г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, 374,48 лева – договорна лихва за периода 20.08.2015 г. – 25.02.2016 г., и 27,02 лева – наказателна лихва за периода 27.08.2015 г. – 25.02.2016 г., по ч.гр.д. № 11324/2016 г. по описа на СРС, 24-ти състав, на 07.03.2016 г. е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, с която А. О. С. е осъдена да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД именно посочените суми (8922,73 лв. главница, 374,48 лв. договорна лихва и 27,02 лв. наказателна лихва), като от същата дата – 07.03.2016 г., в полза на „Банка ДСК“ ЕАД е издаден и изпълнителен лист срещу ищеца за същите вземания.

На 29.08.2016 г. „Банка ДСК“ ЕАД е поискала от държавата плащане на непогасената сума по кредита в общ размер на 9721,11 лева, включваща 8922,73 лв. главница, 374,48 лв. договорна лихва и 27,02 лв. наказателна лихва, както и законна лихва към датата на искането.

С бюджетно платежно нареждане от 16.09.2016 г. държавата е заплатила на „Банка ДСК“ ЕАД поисканата сума, като е изпълнила задължението на ищеца към банката по реда на чл. 14, ал. 2 ЗКСД и е встъпила в правата на удовлетворения кредитор на основание чл. 14, ал. 3 ЗКСД по на сумите в размер на 8922,73 лв. главница, 374,48 лв. договорна лихва и 27,02 лв. наказателна лихва.

Страните не спорят, а и от приложеното изпълнително дело се установява, че на основание чл. 14, ал. 2 ЗКСД държавата е встъпила в правата на кредитора по издадения в полза на „Банка ДСК“ ЕАД изпълнителен лист от 07.03.2016 г., след като е изпълнила задълженията на ищцата към банката. В чл. 14, ал. 3 ЗКСД е предвидено, че когато държавата изпълни задължението на кредитополучателя, в нейна полза възниква право да получи от същия всичко, което е платила за негова сметка, заедно със законната лихва от момента на плащането. Посочената разпоредба урежда хипотеза на законова суброгация на държавата в правата на удовлетворения кредитор до размера на платеното. Следователно, в настоящия случай държавата, с изплащане на задълженията на ищцата към „Банка ДСК“ ЕАД, е встъпила в правата на банката срещу длъжника по заповедта за изпълнение и издадения изпълнителен лист.

От положения печат върху изпълнителния лист се установява, че за събиране на процесните вземания първоначално е било образувано изп. дело № 20167910400595 по описа на ЧСИ Т.В.-Н., чието прекратяване на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е било констатирано на 28.01.2021 г., като е удостоверено, че последното изпълнително действие по това дело е от 03.04.2017 г. Впоследствие, въз основа на изпълнителния лист е образувано изпълнително дело № 20237910400274 по описа на същия ЧСИ, с взискател Националната агенция за приходите като субституент на държавата на основание чл. 14, ал. 4 ЗКСД вр. чл. 3, ал. 7, т. 8 ЗНАП, за събиране на процесните суми (8922,73 лв. главница, 374,48 лв. договорна лихва и 27,02 лв. наказателна лихва). Съдът приема, че положеният от съдебния изпълнител печат/отбелязванията върху изпълнителния лист представляват официално удостоверяване по смисъла на чл. 179 ГПК, доколкото са извършени от длъжностно лице в кръга на службата му при осъществяване на публичноправно възложени функции по принудително изпълнение. Ето защо тези отбелязвания се ползват с материална доказателствена сила относно удостоверените в тях факти и обвързват съда да ги приеме за установени, докато не бъде проведено надлежно оспорване и насрещно доказване по предвидения в закона ред. В частност, съдебният изпълнител е длъжен да отбелязва върху изпълнителния лист всички постъпили/събрани суми – чл. 455, ал. 2 ГПК, като това отбелязване има характер на официално удостоверяване както за размера и постъпването на сумите, така и за датата на отразеното обстоятелство. По същите съображения съдът е обвързан да приеме за установени и удостоверените чрез печата факти относно датата и образуването на изпълнителното дело, датите на извършените изпълнителни действия, както и прекратяването на изпълнителното производство, тъй като те са част от официалното отразяване на действията на органа по изпълнението в рамките на неговата компетентност.

По силата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД установеното със сила на пресъдено нещо процесно притезателно право се погасява с изтичане на 5-годишен давностен срок. Съобразно чл. 116, б. „в“ ЗЗД и съгласно разясненията в т. 10 от ТР № 2/2015г. на ОСГТК на ВКС по тълкувателно дело № 2/2013г. давността се прекъсва при предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ – поискано от взискателя или предприето по инициатива на съдебния изпълнител. За разлика от исковия процес, в изпълнителния няма състояние на висящност, по време на което давността е спряна. Новата давност започва да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие, т.е. в рамките на надлежно образуван и висящ изпълнителен процес, както и да е насочено към прилагане на изпълнителен способ. „Валидно изпълнително действие“ в смисъла, разяснен с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. ОСГТК на ВКС, означава действие за принудително събиране на паричното притезание, предприето от съдебния изпълнител по редовна молба за изпълнение. Редовна е молбата за изпълнение, в която взискателят е посочил изпълнителен способ за осребряване на имуществото на длъжника (чл. 426, ал. 2 ГПК), включително когато първоначалната й нередовност е била поправена в срок, както и молбата при възлагане по чл. 18 ЗЧСИ (Решение № 3 от 04.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1722/2021 г., IV г. о.). Примерно са посочени и действията, които биха могли да прекъснат давността, ако са направени в рамките на висящ изпълнителен процес (и разбира се, преди нейното изтичане) - насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица.

В случая изпълнително дело № 595/2016 г. е прекратено на 24.01.2021 г. г., а найкъсното удостоверено изпълнително действие е дата 03.04.2017 г. Налагането на запор е типично изпълнително действие в рамките на конкретен изпълнителен способ и именно такъв вид действия (вкл. „налагане на запор или възбрана“) са разглеждани като действия на принудително изпълнение. При последно изпълнително действие най-късно на 03.04.2017 г., срокът започва да тече от 04.04.2017 г. г. при прилагане на правилата за броене на срокове петгодишната погасителна давност за процесните вземания изтича на 04.04.2022 г. Въззивният съд споделя изводът на първата инстанция, че в случая не следва да се съобразява периодът на въведеното в страната извънредно положение през 2020 г. като основание за спиране течението на погасителната давност. Съгласно чл. 3, т. 2 ЗМДВИП давностните срокове спират да текат за времето от 13.03.2020 г. до изтичането на 7 дни от обнародването на изменението в „Държавен вестник“, с което се отменя извънредното положение, т.е. до 20.05.2020 г. (общо 69 дни). Нормата обаче изрично ограничава приложното си поле до давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти, като спирането е извънредна и изключителна последица и подлежи на стеснително тълкуване. В конкретния спор вземането се упражнява от Държавата (респ. чрез НАП като субституент), която не притежава качеството „частноправен субект“ по смисъла на чл. 3, т. 2 ЗМДВИП, поради което посоченото законово спиране на давността не намира приложение. Следователно, при изчисляване на давностните срокове не се прибавя периодът от 69 дни (13.03.2020 г. – 20.05.2020 г.)

Поради това към датата на първата релевантна активност на взискателя през 2023 г. правото на принудително изпълнение е било погасено по давност, което обуславя основателност на възражението, че процесните вземания не подлежат на принудително изпълнение.

При така изложените мотиви и поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции обжалваното първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено изцяло.

По отношение на разноските:

С оглед изхода на спора следва да се присъдят разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на въззиваемия. Същият претендира разноски за настоящата инстанция за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на основание чл. 38, ал. 2 ЗА. Размерът на разноските за адвокатското възнаграждение следва да бъде проверен от съда в тези случаи, при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото и извършената работа от адвоката. В случая въззивното производство се е развило по типичен за масовите такива производства – с подадена въззивна жалба и отговор на въззивна жалба, проведено е едно открито съдебно заседание, в което процесуалния представител на страната е взел участие, не са налице процесуални усложнения. Справедлив и икономически обоснован с оглед предмета на делото и достойното заплащане на извършения квалифициран юридически труд от процесуалния представител адвокат се явява възнаграждението в размер на 500 евро. Предвид изхода на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да му се присъдят разноски за настоящата инстанция в размер на цялата определена сума.

С оглед, че след датата на въвеждане на еврото (01.01.2026 г.) валутата на Република България е еврото (чл. 4 ЗВЕРБ), а левовите стойности предмет на висящи съдебни производства се считат за стойности в евро чрез автоматично превалутиране (чл. 11, ал. 2 ЗВЕРБ). Съдът превалутира дължимите парични суми от лева в евро, определени при прилагане на официалния валутен курс по чл. 5 ЗВЕРБ, по правилото на чл. 12 ЗВЕРБ и закръгляване по чл. 13 ЗВЕРБ. Така превалутираната сума представлява точния еквивалент на установеното вземане, без да се засяга размерът и съдържанието на задължението, съобразно принципа на приемственост (чл. 11, ал. 1 и 3 ЗВЕРБ).

Воден от гореизложеното, съдът