Решение № 1207 от 24.2.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 9749/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С Решение № 20087645 от 18.04.2023г., постановено по гр. дело № 20517/2021г. по описа на СРС, 33-ти състав е признато за установено на основание чл. 124 ГПК вр. чл. 79 ЗС по отношение на Х. К. Х., че М. Н. Н. е собственик въз основа на придобивна давност на 6000/20369 идеални части от недвижим имот, представляващ апартамент № 84, находящ се в гр. София, СО-район Подуяне, ж.к. ••••, състоящ се от три стаи, кухня и сервизни помещения със застроена площ от 88,09 кв.м., съставляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.610.637.4.16, който самостоятелен обект се намира в сграда № 4, разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.610.637 с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1, стар идентификатор: няма; при съседи на обекта: на същия етаж: 68134.610.637.4.17; под обекта: 68134.610.637.4.12; над обекта: 68134.610.637.4.20, и при съседи: коридор, мазе 17, общо помещение, двор, ведно с 1,995 % идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, припаднали се на ответницата след прекратяване на брака между страните, като е отхвърлен предявеният иск за горницата до пълните заявени права от 6367,25/20367 ид. части като неоснователен. С решението е осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК М. Н. Н. да заплати на Х. К. Х. сумата от 83,06 лева, представляваща разноски по делото, пропорционално на отхвърлената част от предявения иск. С решението е осъдена на основание чл. 78, ал. 6 ГПК Х. К. Х. да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по бюджетната сметка на СРС сумата от 162,78 лева, представляваща държавна такса. С Решение № 20097323 от 13.07.2023г., постановено по гр. дело № 20517/2021г. по описа на СРС, 33-ти състав е допълнено на основание чл. 250, ал. 1 ГПК Решение № 20087645/18.04.2023г., постановено по гр. дело № 20517/2021г. по описа на СРС като в края на първия диспозитив на съдебното решение след думата „неоснователен“ се поставя запетая и продължава, както следва: „както и за признаването за установено, че М. Н. Н. е собственик на целия недвижим имот“. Срещу решението от 18.04.2023г. е постъпила в законоустановения срок въззивна жалба от Х. К. Х.. В жалбата са изложени съображения, че решението е постановено в нарушение на съдопроизводствените правила, както и по недопустим иск, тъй като спорът за собствеността на процесните идеални части бил решен със сила на присъдено нещо. Поддържа, че с Решение № 696/13.04.2020г., постановено по гр. дело № 5034/2019г. на САС, влязло в сила на 19.11.2020г., въпросът за собствеността на процесния имот бил решен и нямало основание да бъде пререшаван. Сочи, че с отделен диспозитив съдът бил отхвърлил инцидентния установителен иск на М. Н. и „Фип инвест“ ЕООД срещу Х. Х. за установяване в отношенията между страните, че Х. Х. не е собственик на ½ идеална част от процесния имот. С отделен диспозитив било допуснато и изкупуването на ½ идеална част от процесния имот на основание чл. 33, ал. 2 ЗС. С отделен диспозитив съдът бил признал за установено в отношенията между страните, че Х. Х. е собственик на 16552,25/20369 идеални части от апартамент № 84, находящ се в гр. София, ж.к. ••••, заедно с избено помещение и идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавна земя. С отделен диспозитив съдът бил осъдил „Фип инвест“ ЕООД да предаде на Х. Х. владението на имота по иска с правно основание чл. 108 ЗС. Счита, че съдът не можел да приема отново спор за право на собственост на имота към един предишен момент, който вече бил разрешен. Твърди, че районният съд не можел да тълкува влязлото в сила решение на апелативния съд и не можел да променя частите на бившите съпрузи от собствеността на имота, които били установени от предишния съд. Счита, че решението на първоинстанционния съд било постановено при неправилна преценка на събраните по делото доказателства и в нарушение на материалния закон. Поддържа, че съдът неправилно не бил кредитирал показанията на св. Л. Н.а. Твърди, че показанията на св. Л.Х. били недостоверни и върху тях не можело да се постанови правилен и обоснован съдебен акт. Твърди, че у ищеца липсвал субективният елемент от фактическия състав на давностното владение. Сочи, че голяма част от доказателствата били за действията и намеренията на „Фин Инвест“ ЕООД за придобИ.е на процесния имот. Те показвали, че М. Н. само формално бил посочен като титуляр на права и ищец, а зад него се криел истинският двигател на претенциите- И. П., и неговото дружество. С уточнителна молба от 29.05.2023г. Х. Х. е посочила, че обжалва решението в частта, с която е признато за установено по отношение на Х. К. Х., че М. Н. е собственик въз основа на придобивна давност на 6000/20369 идеални части от процесния недвижим имот. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от М. Н., с който се оспорва същата. Поддържа, че бил правилен изводът на СРС, че въпросът за правото на собственост на ищеца в приключилото производство по в.гр. дело № 5034/2019г. на САС не бил поставян с предявен от него иск, нито пък било разглеждано поставеното в настоящото производство основание- придобивна давност. Твърди, че М. Н. бил предявил отрицателен установителен иск срещу Х. Х. и не бил длъжен да релевира основанията, на които твърди да е собственик на вещта. Сочи, че правилно СРС бил стигнал до извода, че още при придобИ.е на собствеността върху имота М. Н. не бил собственик на целия недвижим имот, а на 14369/20369 идеални части от него, а останалите 6000/20369 идеални части били собственост на Х. Х.. Поддържа, че в процесния случай следвало да се приеме за напълно доказано, че ищецът- съсобственик на процесния имот бил започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на ответника като намерението му за своене се предполагало и ищецът бил доказал, че упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Искането към съда е да остави без уважение въззивната жалба. Срещу така постановеното решение от 18.04.2023г. в законоустановения срок е постъпила въззивна жалба и от М. Н. Н., с която се обжалва решението в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за горницата до пълните заявени права от 6367,25/20367 идеални части като неоснователен. Счита, че в тази част съдът се е произнесъл свръхпетитум и решението било недопустимо, евентуално неоснователно. Обжалва решението и в частта, с която СРС е приел, че не следва да бъде отменян по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот № 8, том Първи, рег. № 2933, нот. дело № 8, съставен на 05.02.2014г. от А.Ч., с който ответницата е призната за собственик на ½ идеална част от апартамент № 84, находящ се в гр. ••••. Искането към съда е да отмени решението в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за горницата до пълните заявени права от 6367,25/20367 идеални части като недопустимо, евентуално неправилно, както и в частта, с която не е отменен констативният нотариален акт. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Х. Х., с който се оспорва същата. Изложени са съображения, че исканията на въззивника са неясни и частично недопустими. Искането към съда е да остави без уважение въззивната жалба. Срещу решението от 13.07.2023г. е постъпила въззивна жалба от М. Н., с която се обжалва решението, постановено по реда на чл. 250 ГПК в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за ½ идеална част от процесния имот. Изложени са съображения, че по делото били налице данни, че към момента на постановяване на решението страните били съсобственици в процесния недвижим имот, притежаващи по 1/2 идеална част от него. Предвид което съдът следвало да постанови в допълнителното решение, че към момента на постановяване на решението М. Н. е собственик на ½ идеална част от процесния имот, а за останалата част да постанови отхвърлителен диспозитив. Искането към съда е да отмени решението като неправилно в частта, с която е допълнено решението от 18.04.2023г. и да признае за установено, че ищецът е собственик на ½ идеална част от процесния недвижим имот. С уточнителна молба от 23.04.2024г. М. Н. е посочил, че претенцията на иска на ищеца е за ½ идеална част от процесния недвижим имот. Предвид което правилата за родова подсъдност не били нарушени и искът допустимо бил разгледан от СРС. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Х. Х., с който е посочено, че с исковата си молба ищецът бил заявил две искания- да се признае за установено, че е придобил по давност 6367,25/20369 идеални части от имота и да се признае за установено, че е собственик на целия недвижим имот. С първоначалното решение съдът се бил произнесъл по първото искане на ищеца, а с допълнителното решение се бил произнесъл по второто и го отхвърлил. Счита, че съдът не бил длъжен да постановява друг диспозитив, с който да признае ищеца за собственик на ½ идеална част от имота, защото нямало такова искане. Искането към съда е да остави без уважение въззивната жалба. Решение № 20097323 от 13.07.2023г., постановено по гр. дело № 20517/2021г. по описа на СРС, 33-ти състав, с което е допълнено на основание чл. 250, ал. 1 ГПК Решение № 20087645/18.04.2023г., постановено по гр. дело № 20517/2021г. по описа на СРС в частта, с която е отхвърлен предявеният положителен установителен иск за разликата над ½ идеална част от процесния имот предвид пределите на въззивната жалба на М. Н., уточнена с молба от 23.04.2024г., като необжалвано е влязло в сила. Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа страна: Между страните не е спорно, а и се установява от приетите по делото доказателства, че М. Н. е придобил чрез дарение от баба си Б.В.П. и дядо си М. Н. П. втория етаж от масивна двуетажна жилищна сграда, находяща се на бул. ••••, със застроена площ от около 65 кв.м., заедно с 54,15/100 ид.ч. от общите части на сградата, заедно с 1/4 ид.ч. от собствеността им и 1/2 ид.ч. от мястото, върху което е построена сградата през 1975г. Безспорно е и че този имот е бил отчужден в полза на държавата през 1982г. за изграждане на улица със Заповед № РД-40-200/26.01.1982г. за отчуждаване на недвижим имот, издадена на осн. чл.95 ЗТСУ от ИК на Софийски градски народен съвет. Издадена е Заповед № РД-41-351/24.04.1985г., с която е определено като обезщетение на М. Н. Н. за отчуждения недвижим имот предоставянето на тристаен апартамент № 84, на етаж 5-ти, вх. „Б“ в блок № •••• в ж.к. „••••“ – запад, на стойност 20369 лева и е посочено, че не освобождава М. Н. от доплащане на сумата. На 24.02.1989г. е издаден Нотариален акт № 113, том 21, нот. дело № 313/1989г. за собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден имот за мероприятия по ЗТСУ, с който М. Н. Н. е признат за собственик на апартамент № 84, находящ се в блок № ••••, вх.••••, в ж.к. „••••“ с площ 88,09 кв.м., ведно с прилежаща площ – избено помещение № 16, ведно с 1,995% ид.ч. от общите части на сградата. В нотариалния акт е посочено, че цената на жилището е 18535 лева, а общата цена на имота (включително правото на строеж) е 20369 лева. Отразено е, че цената на дадения в обезщетение недвижим имот се покрива от припадащите суми срещу отчуждения имот в общ размер на 8369 лева и разрешен заем от Банка ДСК в размер на 12000 лева. Посочено е, че за плащане на цената върху недвижимия имот е вписана законна ипотека № 4243, том 9/15 от 24.02.1989г. Не е спорно между страните и че същите са сключили граждански брак на 17.03.1979г., както и че с Решение от 19.12.1985г., постановено по гр. дело № 2348/1985г. по описа на СРС, БК, Втори състав бракът между страните е бил прекратен като дълбоко и непоправимо разстроен. С Решение от 06.03.1986г. на СГС е отменено решението на СРС в частта относно ползването на семейното жилище, като е постановено семейното жилище, находящо се в гр. София, ул. ••••, да се ползва по посочения в него начин от страните. От приетия препис от Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 77, том първи, рег. № 10918, дело № 77 от 2013г. на нотариус А.Ч., се установява, че на 10.05.2013г. М. Н. Н. е дарил на дъщеря си Л. М. Н.а следния свой собствен недвижим имот: ½ идеална част от апартамент № 84, находящ се в гр. София, ж.к. „••••“ •••. От приетия препис от констативен Нотариален акт за собственост на недвижим имот № 8, том Първи, рег. № 2933, дело № 8 от 2014г. на нотариус А.Ч., се установява, че на 05.02.2014г. Х. К. Х. е призната за собственик на ½ идеална част от апартамент № 84, находящ се в гр. ••••- нов, стар ••••, ет. 5, състоящ се от три стаи, кухня и сервизни помещения, със застроена площ от 88,09 кв.м., заедно с принадлежащото му избено помещение № 16 и заедно с 1,995 % идеални части от общите части на сградата и идеални части от правото на строеж върху терена на комплекса. С Решение от 05.06.2014г., постановено по гр. дело № 16175/2013г. по описа на СС, 85-ти състав е отхвърлен предявеният от А.Р. Н.а срещу М. Н. Н. и Л. М. Н.а иск с правна квалификация чл. 24, ал. 4 СК за признаване за относително недействителен по отношение на ищцата на договор за дарение на недвижим имот от 10.05.2013г., както и е признат за нищожен по иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 26 от СК договор за дарение на недвижим имот от 10.05.2013г., сключен между М. Н. Н. в качеството му на дарител и на Л. М. Н.а в качеството й на дарена, сключен с нотариален акт за дарение на недвижим имот № 77, том първи, рег. № 10918, дело № 77 от 2013г. на нотариус А.Ч.. Решението е влязло в сила на 05.07.2014г. От приетия препис от Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 11, том Четвърти, рег. № 9818, дело № 478 от 2017г. на нотариус С.Т. се установява, че на 22.08.2017г. за обезпечаване на вземане на „Фип инвест“ ЕООД в размер на 14 000 лева, М. Н. Н. е учредил в полза на дружеството договорна ипотека върху собствената си ½ идеална част от апартамент № 84, находящ се в гр. София, ж.к. ••••, бл. •••, ет. 5. От приетия препис от Нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот вместо изпълнение на паричен дълг № 100, н.дело № 647/2017г. по описа на Й.Л. се установява, че на 27.09.2017г. М. Н. е прехвърлил на „Фип инвест“ ЕООД ½ идеална част от процесния недвижим имот. С Решение № 696 от 13.04.2020г., постановено по в.гр. дело № 5034/2019г. по описа на САС, ГО, 1-ви състав е отменено решение № 4633 от 25.06.2019г., постановено по гр. дело № 5016/2018г. по описа на СГС, 1-7 състав изцяло и вместо него е отхвърлен предявеният на основание чл. 212 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК инцидентен установителен иск от М. Н. Н. и „Фип инвест“ ЕООД против Х. К. Х. за установяване в отношенията между страните, че Х. К. Х. не е собственик на ½ идеална част от недвижим имот- апартамент № 84 в гр. София, ж.к. ••••, с площ от 88,09 кв.м., представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.610.637.4.16, при съседи на имота с идентификатор 68134.610.637.4.17 при съседи на жилището по документ за собственост, стълбище, апартамент 85, двор, калкан, двор, заедно с избено помещение № 16 при съседи коридор, мазе 17, общо помещение, двор, заедно с 1,995 % идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото. С решението е допуснато Х. К. Х. да изкупи прехвърления от М. Н. Н. на „Фип инвест“ ЕООД с нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот вместо изпълнение на дълг № 100, н.д. № 647/2017г. по описа на Й.Л.- нотариус с рег. № 263 и район на действие СРС недвижим имот- ½ идеална част от апартамент № 84 в гр. София, ж.к. ••••, състоящ се от три стаи, кухня и сервизни помещения, със застроена площ от 88,09 кв.м., представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.610.637.4.16, при съседи на имота на етажа- имот с идентификатор 68134.610.637.4.17, при съседи на жилището по документ за собственост, стълбище, апартамент № 85, двор, калкан, двор, заедно с избено помещение № 16 при съседи коридор, мазе 17, общо помещение, двор, заедно с 1,995 % идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото срещу заплащане на сумата от 28 000 лева по иск, предявен от Х. Х. против М. Н. Н. и „Фип инвест“ ЕООД на основание чл. 33 ЗС. С решението е указано на Х. К. Х., че ако не заплати дължимата поради изкупуването сума в месечен срок от влизането на решението в сила, това решение ще се счита обезсилено по право на основание чл. 33, ал. 3 ЗС. С решението е признато за установено, че Х. К. Х. е собственик на 16552,25/20369 идеални части от гореописания имот, заедно с 1,995 % идеални части на сградата и правото на строеж върху мястото и е осъден „Фип инвест“ ЕООД да предаде на Х. К. Х. владението на имота по иск с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от Х. К. Х. против „Фип инвест“ ЕООД. С Определение № 511 от 19.11.2020г., постановено по гр. дело № 2715/2020г. по описа на ВКС, Второ гражданско отделение не е допуснато касационно обжалване на решение № 696 от 13.04.2020г., постановено по гр. дело № 5034/2019г. на САС по касационната жалба на М. Н. Н. и „Фип инвест“ ЕООД. С оглед на което решението на САС е влязло в сила на 19.11.2020г. Видно от мотивите на така постановеното решение, САС е приел, че предявеният инцидентен установителен иск, че ищцата не е съсобственик в процесния имот е неоснователен. Посочено е, че Х. Х. е съсобственик в имота към момента на предявяването на иска върху 6367,75/20369 идеални части /припадащите се идеални части след прекратяване на СИО/, а при допускане на изкупуване по реда на чл. 33 ЗС на общо 16552,25/20369 идеални части от имота. Посочено е, че останалите 3816,75/20369 идеални части от имота са останали притежание на М. Н.. Анализът на така установената фактическа обстановка налага следните правни изводи: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното в цялост решение от 18.04.2023г., както и решението от 13.07.2023г. в обжалваната му част, са процесуално недопустими поради следните причини: С исковата молба М. Н. Н. твърди, че след прекратяване на брака с ответницата на Х. Х. се припадали 6367,25/20369 идеални части от процесния имот, които бил придобил на основание изтекла в негова полза давност за времето от 1989г. до 1999г. Заявил е, че найрано през 1999г. бил придобил в собственост целия недвижим имот изцяло. Посочил е, че за него е налице правен интерес от установяване със сила на присъдено нещо, че въз основа на упражняваната от него фактическа власт върху целия имот, е придобил в собственост на основание давностно владение припадналите се на ответницата след прекратяване на брака им 6367,25/20369 идеални части от недвижимия имот. Поддържа, че към 2014г. ответницата не е имала право на собственост върху ½ идеална част от имота. Искането към съда е да признае за установено, че е собственик на 6367,25/20369 идеални части от процесния имот въз основа на давностно владение, респ. че е собственик на целия недвижим имот. С определение от 28.07.2021г., в което е бил обективиран проектът за доклад, СРС е приел, че е сезиран с положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК в. чл. 79 ЗС за признаване за установено по отношение на ответницата, че ищецът е придобил по давност припадащите се на ответницата 6367,25/20369 идеални части от апартамент № 84, находящ се в гр. София, ж.к. ••••. В проведеното съдебно заседание на 18.11.2021г. проектът за доклад е обявен за окончателен. В съдебното заседание е депозирано становище, с което се твърди, че исковата молба се допълва и уточнява. С така посоченото становище е уточнено, че от месец март 1988г. до настоящия момент владее необезпокоявано от ответницата и за себе си апартамент № 84 повече от 10 години без владението му да е било прекъсвано. Вследствие на което бил придобил по давност най-рано през март 1998г. или най-късно към настоящия момент онези 6367,25/20369 идеални части от имота, припаднали се на ответницата след прекратяване на брака им. С молбата по чл. 250 ГПК М. Н. е изложил твърдения, че в петитума на исковата молба било релевирано искане за признаване за установено, че бил собственик на целия недвижим имот. Сочи, че не били налице процесуални и материални пречки СРС да се произнесе по искането на ищеца като установи в отношенията между страните, че М. Н. бил собственик на ½ идеална част от процесния имот, което да извърши с допълнително решение. Искането към съда е да признае за установено, че е собственик на ½ идеална част от процесния недвижим имот. С разпореждане от 27.02.2024г. въззивният съд предвид правомощията си /т. 5 от Тълкувателно решение № 1/2013г. по тълкувателно дело № 18/2013г., ОСГТК на ВКС/ е констатирал нередовност на исковата молба и е дал указания на ищеца М. Н. да уточни петитума на исковата молба- каква квота от съсобствеността претендира, както и да изложи точни твърдения за придобивното си основание за квотата, представляваща разликата над 6367,25/20367 идеални части от имота до претендираната идеална част към момента на подаване на исковата молба. С уточнителна молба от 23.04.2024г. М. Н. е посочил, че претенцията на ищеца е за ½ идеална част от процесния недвижим имот като предвид данъчната оценка за целия процесен имот /55260,60 лева/ не били нарушени правилата за родова подсъдност. Искът бил подсъден на СРС и бил разгледан допустимо. Сочи, че многократно в процеса било заявявано, че се претендира да се признае за установено по отношение на ответника, че е придобил по давност припадналите й се след прекратяване на брака между съпрузите идеални части от придобита от тях възмездно по време на брака част от недвижим имот. Ищецът не бил заявявал категорично твърдение, че ответницата била собственик на 6367,25/20367 идеални части. Поддържа, че макар да бил посочил числото 6367,75/20369 идеални части, в диспозитива бил заявил, че иска да се постанови решение, с което да се признае за установено между него и ответницата, че е собственик на припадналите се на ответницата след прекратяване на брака им идеални части от недвижимия имот на основание давностно владение, а с оглед уточнението с молбата да бъде признато за установено, че ищецът е собственик на ½ идеална част от процесния имот, т.е. да се установи в решението какъв бил размерът на собствеността на ищеца върху имота в настоящия момент. Твърди, че не е налице конкуренция на права между решение по в.гр. дело № 5034/2019г. на САС и искането по настоящото дело за произнасяне, че ищецът е собственик на ½ идеални части от недвижимия имот, както и че е придобил по давност частта от имота за горницата над 6000/20367 идеални части. С протоколно разпореждане от 17.10.2024г. съдът е указал на ищеца в едноседмичен срок да изложи ясни и конкретни твърдения, на които основава претенцията си, като посочи дали оспорва, че бившата му съпруга- ответник е собственик на ½ идеална част от имота, придобита след уважаване на исковете по чл. 33 ЗС с решението на САС, както и коя е спорната ½ идеална част, предмет на делото, както и да конкретизира фактическите си твърдения за основанието, на което счита, че е придобил тази ½ идеална част от процесния имот. В случай че твърди, че тази част от тази ½ ид. част е придобита чрез трансформация и прекратена СИО – да посочи каква, и каква част от тази 1/2 ид. част твърди да е придобил по давност; претендира ли по отношение на тази първа част - придобитата чрез трансформация и прекратена СИО, при условия на евентуалност да е придобита и на основание давностно владение. С уточнителна молба от 01.11.2024г. ищецът М. Н. е посочил, че не оспорва придобИ.ето от страна на ответницата на ½ идеална част от недвижим имот чрез изкупуване по реда на чл. 33 ЗС. За изкупуването било налице влязло в сила съдебно решение и то било реализирано. Претенцията на ищеца била за притежаване на правото на собственост върху останалата извън изкупуването ½ идеална част от имота. Посочено е, че с исковата молба пред първата съдебна инстанция ищецът М. Н. Н. бил изявил претенция, че придобил по давност на основание чл. 79, ал. 1 ЗС припадащите се на ответницата Х. К. Х. след развода между тях през 1986г. и прекратяването на СИО идеални части от процесния имот, както и че бил владял и придобил целия имот чрез непрекъснато и необезпокоявано владение за периода от 1988г. до 1998г. Посочени са основания за придобИ.е на целия имот възмездно чрез покупко-продажба, частична трансформация на лично имущество и придобивна давност. Идеалните части от имота, придобити на различни основания били изчислени на база стойността на имота в размер на 20 369 лева. Целият имот представлявал 20 369/20 369 идеални части = 1 цяло. От тях полагащото се на ищеца обезщетение за отчужден личен имот било в размер на 7633,50 лева, т.е. придобитата чрез частична трансформация на лично имущество идеална част била 7633.50/20 369. Останалите 12735.50/20 369 идеални части били заплатени чрез банков кредит по време на брака и били придобити в режим на СИО между съпрузите. След развода между страните и прекратяване на СИО между тях те били станали съсобственици при условията на обикновена съсобственост върху имота при квоти: 14001.25/20 369 идеални части за М. Н. Н. /7633.50/20 239 идеални части, придобити чрез трансформация на лично имущество + 6367.75/20 369 идеални части, припадащи се след прекратяване на СИО/ и 6367.75/20 369 за Х. К. Х., припадащи й се след прекратяване на СИО. Тези припадащи се на ответницата 6367.75/20 369 идеални части ищецът бил придобил по давност, придобивайки по този начин и собствеността върху целия имот. Впоследствие ответницата Х. К. Х. била изкупила ½ идеална част от имота по реда на чл. 33 ЗС като ищецът не оспорвал придобИ.ето на тази ½ идеална част от нея. М. Н. Н. бил останал собственик на останалата ½ идеална част или съобразно изчисленията 10 184.5/20 369 идеални части. От тези 10 184.5/20 369 идеални части ищецът бил придобил 6367.75/20 369 идеални части /припадащите се на ответницата след прекратяване на СИО/ по давност и 3816.75/20 369 идеални части чрез трансформация на лично имущество /остатък от общо придобитите чрез трансформация 7633.50/20 369 идеални части/. В случай че претенцията на ищеца за придобИ.е на идеални части от имота чрез трансформация на лично имущество и прекратено СИО бъде отхвърлена, ищецът при условия на евентуалност претендира, че притежава придобитите чрез трансформация на лично имущество 3816.75/20 369 идеални части и на основание придобивна давност, тъй като е владял целия процесен имот. Предметът на делото е спорното материално субективно право претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от съда съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. С оглед принципа на диспозитивното начало съдът е длъжен и е овластен да се произнесе само по правопораждащите фактически твърдения, изложени в исковата молба, и съобразно заявения петитум на спорното право, чиято защита се търси. Всяко произнасяне по други /освен надлежно релевираните с исковата молба или по реда на чл. 214 от ГПК/ фактически основания на иска /по други факти/ води до недопустимост на съдебното решение, а недопустимото съдебно решение подлежи на обезсилване. Когато съдът разгледа факти, които не са въведени като правопораждащи такива или съответно замени едни фактически твърдения с други, без надлежно проведено изменение на иска, съответно – когато се произнесе по различен от заявения петитум, неговото решение се явява недопустимо като постановено по непредявен иск. Правомощията на въззивния съд при констатирана във въззивното производство нередовност на исковата молба са изяснени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. по т. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС. Според задължителните указания в решението, в качеството си на втора инстанция по съществото на правния спор, въззивният съд също може да остави исковата молба без движение съгласно чл. 129 ГПК, когато констатира дефекти в нея, които не са отстранени от първоинстанционния съд, и да даде на ищеца указания за отстраняването им. Отстраняването на дефекти в исковата молба във въззивното производство е възможно по отношение на всички реквизити на молбата при съобразяване на тази особеност, че поправянето на нередовната искова молба не трябва да води до недопустимо изменение на иска или до предявяване на нов иск пред втората инстанция в нарушение на чл. 214 и чл. 228 ГПК. В тълкувателното решение е указано изрично, че при констатирана нередовност на исковата молба въззивният съд няма правомощие да обезсили първоинстанционното решение и да върне делото на първоинстанционния съд за извършване на необходимите процесуални действия за привеждане на молбата в съответствие с изискванията на процесуалния закон, а следва сам да даде указания на ищеца за поправяне на молбата и ако те не бъдат изпълнени, едва тогава може да обезсили решението и да приложи последиците на чл. 100, ал. 2 във вр. с ал. 3 ГПК (отм.), съответно на чл. 129, ал. 3 във вр. с ал. 4 ГПК. С Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. - т. 5, Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на ВКС се е произнесло, че постановките в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС продължават да са актуални и при действието на ГПК от 2007г. с изключение на хипотезата на нередовност на исковата молба поради противоречие между обстоятелствена част, в която са изложени твърдения, сочещи на правен интерес да се търси защита срещу определено лице, и петитум, насочен срещу друго лице. Съответно, след отстраняване в срок на нередовността на исковата молба въззивният съд трябва да определи правното основание на предявения иск и въз основа на това да извърши преценка дали решението на първоинстанционния съд е недопустимо или неправилно поради нарушение на материалния закон. В случая противоречията в обстоятелствената част на исковата молба относно източника на заявеното за защита материално право, както и обема му, са отстранени от ищеца с подадените пред въззивния съд гореописани уточнителни молби от 23.04.2024г. и от 01.11.2024г. Това процесуално действие, обаче, има обратна сила съобразно чл. 129, ал. 5 ГПК и има за последица уточнение на исковата молба единствено касателно 6367,75/20369 идеални части, придобити от ответницата след прекратяване на съпружеската имуществена общност между страните, за които ищецът твърди, че е придобил по давност, извън придобитата ½ идеална част при реализираното право на изкупуване по реда на чл. 33 ЗС. Относно недопустимостта на решението по чл. 250 ГПК в обжалваната част. По отношение на останалите 3816,75/20369 идеални части /до формиране на 10184,50/20369 идеални части или ½ идеална част от имота/ с молбата си по чл. 250 ГПК с вх. № 25024194 от 12.06.2023г. ищецът М. Н. е въвел изцяло нов иск с различно основание, а именно – трансформация на лично имущество, каквото придобивно основание не е било заявено в първоинстанционното производство с исковата молба и уточнението към нея. Наред с това, въпросът за принадлежността на правото на собственост на ищеца върху тези 3816,75/20369 идеални части от имота е разрешен между страните с Решение № 696 от 13.04.2020г., постановено по в.гр. дело № 5034/2019г. по описа на САС, ГО, 1-ви състав. Изрично в цитираното решение е посочено, че Х. Х. е собственик първоначално на 6367,75/20369 идеални части от процесния имот, а след допуснатото изкупуване – на 16552,25/20369 идеални части, докато останалата част от имота - 3816,75/20369 идеални части, са притежание на М. Н.. По делото не се твърди и не се установява да са налице някакви последващи действия на ответницата Х. Х. по оспорване правото на ищеца върху тези 3816,75/20369 идеални части, които той е придобил чрез трансформация на лично имущество, за да възникне за него правен интерес от образуване на ново съдебно производство в тази насока, а същевременно ищецът не би могъл да придобие по давност права, които вече е придобил на друго основание. С оглед на това въззивният съд намира, че не само не е бил предявен в първоинстанционното производство иск за 3816,75/20369 ид.ч. от процесния имот, но и такъв иск е процесуално недопустим поради липса на правен интерес. Ето защо, като е допълнил основното решение, отхвърляйки положителния установителен иск на М. Н. срещу Х. Х. за тези 3816,75/20369 идеални части от правото на собственост на имота, първоинстанционният съд е постановил процесуално недопустимо допълнително решение по реда на чл. 250 ГПК. Отделен е въпросът, че с молбата си по чл. 250 ГПК М. Н. е поискал решението да бъде допълнено като бъде признат за собственик на ½ идеална част от процесния апартамент, т.е. на още 3816,75/20369 ид.ч. от имота в допълнение към основното решение, а първоинстанционният съд е нарушил диспозитивното начало в процеса като се е произнесъл по собствеността на целия имот. Доколкото, обаче, предмет на въззивната проверка е само произнасянето относно процесната 1/2 идеална част, в останалата си част допълнителното решение, както беше посочено, е влязло в сила като необжалвано. Относно недопустимостта на основното решение. По отношение на допустимостта на предявения положителен установителен иск за 6367,75/20369 идеални части, въззивният съд намира следното: Съгласно разпоредбата на чл. 299, ал. 1 от ГПК спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван освен в случаите, когато законът разпорежда друго. Пределите на силата на пресъдено нещо са обективни и субективни. Първите визират предмета, за който се отнася силата на пресъдено нещо. Този предмет е спорното материално право, което ищецът чрез иска си е въвел като предмет на делото и съдът е потвърдил или отрекъл. В тази връзка спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да се пререшава, освен ако не е основан на нови факти и обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене в последната инстанция по същество. Поради задължението си да не оспорват „пресъденото нещо“ страните изгубват относно правото, предмет на СПН, своето право на иск. СПН е абсолютна процесуална пречка (абсолютна отрицателна процесуална предпоставка) за допустимостта на втори исков процес между обвързаните от нея лица относно правото, неин предмет. В тази връзка следва да бъде посочено, че предвидената в чл. 299 от ГПК забрана за пререшаемост задължително предпоставя правният спор да е бил решен по същество с надлежен акт, постановен от компетентен орган на съдебната власт, а именно решение, с което се разрешава със сила на пресъдено нещо спора, с който е сезиран съдът. Само при това положение се преклудира правото на иск на ищеца за същото вземане предявено срещу същия ответник на същото основание и в случай, че бъде предявен такъв иск, образуваното дело ще подлежи на прекратяване, като попадащо в хипотезата на чл. 299, ал. 2 ГПК. Определяща за изхода на настоящото производство е преценката дали силата на присъдено нещо на отхвърления отрицателен установителен иск за ½ идеална част с влязлото в сила Решение № 696 от 13.04.2020г., постановено по в.гр. дело № 5034/2019г. по описа на САС, 1-ви състав преклудира предявяването на настоящия положителен установителен иск за идеалните части, придобити от Х. Х. при прекратяване на СИО между страните. В тази насока, съгласно съдебната практика, обективирана с Решение № 109 от 25.05.2015г. по гр. д. № 7420/2014г. на ВКС, І г. о. и споделяна от настоящия състав, влязлото в сила решение, с което е отхвърлен положителен установителен иск за собственост, респ. - ревандикационен иск, независимо на какво основание е бил предявен, не установява, че ответникът е собственик на имота, предмет на спора. Обратно е положението при предявен отрицателен установителен иск, при отхвърляне на който се установява, че ответникът е собственик на вещта, а при уважаване – че не е собственик на вещта. В този смисъл са и Решение № 502 от 20.08.2025г. на ВКС по к. гр. д. № 1859/2023г., Определение № 189 от 02.11.2020г., постановено по ч.гр. дело № 2656/2020г. по описа на ВКС, Първо гражданско отделение. В Определение № 8 от 10.01.2022г. на ВКС по ч.гр. дело № 5142/2021г. е прието още, че при отхвърляне на отрицателен установителен иск поради това, че се доказва правото на собственост на ответника /както в настоящата хипотеза/, се формира сила на присъдено нещо, равнозначна на силата на присъдено нещо при уважен положителен установителен иск, предявен от ответника. Тази сила на пресъдено нещо води до недопустимост на нов положителен иск, основан на факти, които са съществували към датата на приключване на съдебното дирене в предходното производство. Ето защо настоящият съдебен състав приема, че макар положителният установителен иск и отрицателният установителен иск за един и същи имот да имат различен предмет, в двете производства се разрешава един и същи правен спор, а именно принадлежността на правото на собственост върху имота. Затова ако предявеният от ищеца отрицателен установителен иск бъде отхвърлен с влязло в сила решение, то установената в чл. 299, ал. 1 ГПК забрана за пререшаване на спор, разрешен с влязло в сила решение, означава, че ищецът не може занапред да предявява положителен установителен иск за същия имот въз основа на обстоятелства, които са съществували към датата на приключване на съдебното дирене в това производство. Такъв нов иск за собственост е допустим само въз основа на нови факти, настъпили след приключване на съдебното дирене по предходното дело. В конкретния случай след като с Решение № 696 от 13.04.2020г., постановено по в.гр. дело № 5034/2019г. по описа на САС, ГО, 1-ви състав, е отхвърлен отрицателният установителен иск на М. Н. срещу Х. Х. за собственост на ½ идеална част от процесния имот, то с това решение е установено в отношенията между страните, че Х. Х. притежава правото на собственост върху съответните идеални части вследствие на прекратената съпружеска имуществена общност и е недопустимо спорът относно принадлежността им да се повдига отново от М. Н. чрез положителен установителен иск. Доводите на ищеца, че в настоящото производство се позовавал на придобивна давност, каквато не е била наведена в предходното дело, не променя извода за недопустимост на иска. Въведеният от ищеца с исковата молба период на придобивна давност от 1989г. до 1999г. не съставлява нов факт, тъй като той е обхванат от силата на присъдено нещо на решението по приключилото дело /така и Определение № 1801 от 10.04.2025г., постановено по ч.гр. дело № 793/2025г. по описа на ВКС, Първо гражданско отделение/. Същото се отнася и за давността за периода от 1999г. до 2018г., когато е предявен отрицателният установителен иск, решението по който е влязло в сила на 19.11.2020г. С оглед гореизложеното поради забраната за пререшаване на спор, по който вече е налице влязло в сила съдебно решение по аргумент от чл. 299 ГПК, предявеният положителен установителен иск за 6367,25/20369 идеални части следва да се приеме за недопустим, производството по него да се прекрати, а постановеното решение от 18.04.2023г. следва да се обезсили изцяло /както в частта, с която е уважен предявеният иск за 6000/20369 идеални части, така и в частта, с която е отхвърлен за разликата до пълните заявени права от 6367,75/20369 идеални части/. По разноските: При този изход на спора, право на разноски има ответника Х. Х.. В първоинстанционното производство същата е претендирала адвокатско възнаграждение в размер на 1440 лева с вкл. ДДС като са представени и доказателства за сторените разноски, а именно договор за правна помощ от 01.09.2021г. /в който е посочено, че възнаграждението е платено в брой/ и фактура от 01.09.2021г. В проведеното съдебно заседание на 23.03.2023г. процесуалният представител на ищеца е релевирал възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което съдът намира за неоснователно предвид фактическата и правна сложност на делото- проведени 6 броя съдебни заседания, изслушани петима свидетели и приети множество писмени доказателства. Във въззивното производство Х. Х. е сторила разноски за държавна такса в размер на 81,39 лева и претендира адвокатско възнаграждение в размер на общо 1450 лева /1200 лева по договор за правна защита и съдействие от 04.10.2024г. и 250 лева, допълнително възнаграждение за явяване в допълнително заседание/. От приетия договор за правна защита и съдействие се установява, че адвокатското възнаграждение следва да бъде заплатено по банков път. По делото, обаче, не са представени доказателства за заплащане на уговореното възнаграждение, поради което такова не следва да се присъжда. По отношение на претендираното допълнително възнаграждение в размер на 250 лева за явяване в едно допълнително заседание е посочено, че същото е платено в брой, за което е представена неподписана фактура № 917 от 23.10.2025г., като по делото липсват доказателства за постигната договореност между Х. Х. и адв. М. за заплащане на допълнително възнаграждение в размер на 250 лева /в това число договор за правна помощ, разписка, подписана от въззивника-ответник или др. доказателства/. Предвид което в полза на въззивника Х. в настоящото производство следва да бъдат присъдени единствено сторените разходи за държавна такса, доколкото за претендираните адвокатски възнаграждения не са представени доказателства, удостоверяващи сторените разходи. Предвид датата на постановяване на решението и датата на въвеждане на еврото в Република България, определена в Решение на Съвета на Европейския съюз за приемането на еврото в Република България, разноските следва да бъдат изчислени в евро съгласно фиксирания валутен курс на лева към еврото, а именно 736,26 евро за първоинстанционното производство и сумата от 41,61 евро във въззивното производство. Така мотивиран, съдът