Решение № 17845 от 18.9.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 32535/2023 г.

Производството е образувано по искова молба, подадена от „Ей Ес Пи“ ЕООД, чрез адв. Л. Т., срещу „ЗАД „Алианц България“ АД, с която е предявен иск с правно основание чл. 229 КЗ (отм.) за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в общ размер на 8139,56 лева, представляваща обезщетение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за заплатени от ищеца, в качеството му на работодател, суми по гр. д. № 9954 по описа за 2016 г. на CPC, II ГО, 69-ти състав и по в. гр. д. № 3470 по описа за 2022 г. на СГС, II-Б въззивен състав за обезщетение по чл. 200 КТ за причинените на увредения работник М. Б. Ц. имуществени и неимуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на 02.07.2014 г. по вина на застрахован при ответника водач, за законната лихва, както и за сторените от ищеца съдебни разноски в хода на двете производства. В исковата молба се твърди, че на 02.07.2014 г. при пътнотранспортно произшествие пострадал служител на ищцовото дружество – М. Б. Ц., който пътувал в лек автомобил с рег. № ••••••••, управляван от негов колега М. Ю.. Към датата на ПТП гражданската отговорност на водача била застрахована при ответното дружество по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите със застрахователна полица № 01713900001315, със срок на застрахователното покритие от 30.08.2013 г. до 29.08.2014 г. Злополуката била призната за трудова с Разпореждане № 17037/ 09.07.2014 г. на длъжностно лице при ТП на НОИ – София-град. В тази връзка пострадалият работник предявил срещу работодателя си искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, по които било образувано гр. д. № 9954 по описа за 2016 г. на CPC, II ГО, 69-ти състав, а след обжалване на постановеното по него решение – в. гр. д. № 3470 по описа за 2022 г. на СГС, II-Б въззивен състав. След влизане в сила на решението на въззивната инстанция, между ищцовото дружество и увредения работник било сключено споразумение, с което било извършено прихващане на насрещните вземания, присъдени с решението. Разликата в размер на 5732,61 лева била заплатена от работодателя в полза на М. Ц. по банков път на 19.12.2022 г. Освен посочената сума работодателят направил съдебни разноски пред двете инстанции в общ размер на 2406,95 лева. Така общият размер на направените от работодателя разходи във връзка с процесното ПТП възлизал на 8139,56 лева. Ответникът „ЗАД „Алианц България“ АД и виновният водач участвали в двете съдебни производства като трети лица – помагачи на страната на работодателя. С уведомление изх. № 40026/08.12.2022 г. работодателят поискал от застрахователя да му възстанови заплатените в полза на пострадалия М. Ц. суми и направените разноски в производството по предявените от същия искове. С писмо вх. № 70258/22.12.2022 г. ответникът отказал да плати претендираните суми поради това, че не бил уведомен за претенциите на увреденото лице от страна на застрахования в срока по чл. 224, ал. 1 КЗ (отм.), както и че била изтекла погасителната давност по чл. 197 КЗ (отм.). Оспорва доводите на застрахователя като неоснователни. Твърди, че ответното дружество било информирано за настъпилото ПТП и за подадената от увреденото лице искова молба, било привлечено като трето лице – помагач в производството, с което получило възможност да защити интересите си. А погасителната давност не можела да започне да тече преди да е възникнало самото субективно материално право, доколкото разпоредбата на чл. 229 КЗ (отм.) предвиждала, че застрахованото лице може да търси плащане от застрахователя само след като удовлетвори пострадалия. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да уважи предявения иск. Претендира направените по делото разноски. Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответника „ЗАД „Алианц България“ АД за отговор, като в срока по чл. 131 ГПК е постъпило становище по същата чрез адв. Я. А.-К.. Процесуалният представител оспорва предявения иск както по основание, така и по размер. Оспорва изложеното в исковата молба твърдение, че на 21.11.2017 г. бил уведомен за отправената от увреденото лице претенция към работодателя. Оспорва и твърденията на ищеца за наличие на виновно и противоправно поведение на водача М. Ю. при настъпване на процесното ПТП. Прави възражение за изтекла погасителна давност по отношение на претендираното вземане на основание чл. 197 КЗ (отм.). Цитираната разпоредбата била специална по отношение на чл. 114 ЗЗД и уреждала изрично, че погасителната давност за права по договори за застраховка „Гражданска отговорност“ започвала да тече от датата на застрахователното събитие – в случая от 02.07.2014 г. При условията на евентуалност оспорва претенцията и по размер. Твърди, че застрахователят не дължал обезщетение за лихви и разноски, доколкото не бил надлежно уведомен съгласно чл. 224, ал. 1 КЗ (отм.). В случай че искът бъде приет от съда за основателен, то застрахователното обезщетение следвало да бъде намалено до сумата от 3550,85 лева, представляваща сбор от заплатените от ищеца в полза на увредения обезщетения за неимуществени и имуществени вреди. Твърди, че ищецът нямал право да получи заплатените от него адвокатски възнаграждения и държавни такси в двете производства, тъй като работодателят вече бил компенсиран от увреденото лице за тези разноски, а и същите били направени за защита на неговия интерес във връзка със собствената му обективна отговорност по чл. 200, ал. 1 КТ. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск. Претендира направените по делото разноски, включително за адвокатско възнаграждение. В съдебно заседание ищецът „Ей Ес Пи“ ЕООД, редовно призован, се представлява от адв. Т.. Процесуалният представител поддържа исковата молба и оспорва отговора на ответника като неоснователен. В хода на устните състезания моли съда да уважи предявения иск като доказан по основание и по размер. Изразява становище, че вредата за работодателя била настъпила едва с плащането на присъденото с двете съдебни решения обезщетение, поради което от този момент започнала да тече и погасителната давност. Претендира направените по делото разноски, за които представя списък по чл. 80 ГПК. Депозира писмена защита, в която излага допълнителни доводи и съображения в подкрепа на направените искания. В съдебно заседание ответникът „ЗАД „Алианц България“ АД, редовно призован, се представлява от адв. М.. Процесуалният представител поддържа отговора на исковата молба и оспорва предявения иск. В хода на устните състезания адв. М. моли съда да отхвърли изцяло исковата претенция като недоказана. Изразява становище, че по категоричен начин се установявало погасяването по давност на вземането на ищеца, доколкото съгласно чл. 197 КЗ (отм.) 5-годишният давностен срок започнал да тече през 2014 г. и още през 2019 г. същият бил изтекъл. Претендира направените по делото разноски, за които представя списък по чл. 80 ГПК и доказателства за реалното им извършване. Съдът, след като прецени по вътрешно убеждение събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на страните, приема за установено следното. Видно от договор за отдаване на автомобили при условия на финансовообвързан лизинг с опция за прехвърляне на правото на собственост от 19.08.2011 г., „Мото-Пфое“ ЕООД, в качеството му на лизингодател се задължил да предоставя на ищцовото дружество, в качеството му на лизингополучател при условия на финансовообвързан лизинг фабрично нови автомобили, предварително избрани и поръчани от лизингополучателя, при договорените условия. В рамките на този договор с приемателно-предавателен протокол от 02.09.2011 г. лизингодателят предал на ищеца лек автомобил марка „Форд“, модел „Кънект“ с рег. № ••••••••, като с изрично пълномощно № LUES05589/02.09.2011 г. упълномощил управителя на ищцовото дружество да го управлява на територията на Република България, както и да преупълномощава служители на дружеството с дадените от лизингодателя права. От приетия като доказателство по делото Протокол за ПТП с бланков № 1409762 се установява, че на 02.07.2014 г., около 12,30 часа, водачът на лек автомобил марка „Форд“, модел „Кънект“ с рег. № •••••••• – М. П. Ю. се движил по Републикански път І-6 и в района на км. 176+200 м. поради движение с несъобразена със състоянието на превозното средство скорост и при възникване на опасност за движението (спукана задна дясна гума на автомобила) същият не успял да спре и реализирал ПТП, като се преобърнал вляво извън пътя. В резултат на удара на процесния автомобил, ползван от ищеца, били причинени щети, като видимите такива били описани в протокола: деформации по тавана, по преден капак, по вратите, калниците и др. Протоколът бил съставен от мл. автоконтрольор при РУП – Пирдоп Ж. Г- и подписан от водача без възражения. Съгласно константната практика на Върховния касационен съд протоколът за ПТП, съставен от длъжностно лице в кръга на служебните му задължения, съставлява официален документ по смисъла на чл. 179 ГПК, който се ползва не само с обвързваща съда формална доказателствена сила относно авторството на материализираното в него изявление на съставителя, но и с материална доказателствена сила относно самото удостоверено волеизявление, като съставлява доказателство за факта на направените пред съставителя изявления и за извършените от него и пред него действия. В хипотезата, когато протоколът за ПТП се издава от органите на полицията при задължително посещение на мястото на ПТП в случаите, очертани в чл. 125 ЗДвП, съставителят удостоверява пряко възприети от него факти при огледа, относими за определяне на механизма на ПТП, като местоположение на превозните средства, участници в ПТП, характера и вида на нанесените щети, пътните знаци и маркировката на мястото на произшествието и др. При всички случаи доказателствената сила на протокола за ПТП не обхваща направените от длъжностното лице въз основа на констатираните факти изводи за наличие или липса на вина на водача на МПС, участващ в пътнотранспортното произшествие, тъй като това излиза извън обхвата на удостоверителното изявление относно възприет от съставителя на протокола факт. Отстоянието във времево отношение на огледа и съставянето въз основа на него на протокола спрямо момента на настъпване на произшествието рефлектира и върху обема на релевантните за механизма на ПТП факти, които ще намерят отражение в протокола за ПТП. Ето защо вписаните в него обстоятелства може да не са достатъчни за установяване на пълния механизъм на ПТП. Поради това дори при липса на оспорване верността на протокола ищецът, претендиращ обезщетение във връзка с увреждането, носи доказателствената тежест за установяването му посредством ангажирането и на други доказателства – разпит на свидетели, назначаване на вещи лица (автотехническа, медицинска или комбинирани експертизи), ако преценката на фактите от значение за механизма на ПТП изисква специални познания, каквито съдът не притежава. При неоспорване автентичността на протокола и обстоятелствата, определящи го като официален документ, страната, на която същият се противопоставя, може да оспори верността на удостоверените в него факти, но следва да проведе пълно обратно доказване с оглед обвързващата материална доказателствена сила на документа (вж. Решение № 71 от 16.08.2017 г. по гр. д. № 60343/2016 г., ІІ Г.О., ВКС, Решение № 32 от 19.02.2016 г. по гр. д. № 3335/2015 г., ІІІ Г.О., ВКС, Решение № 15 от 25.07.2014 г. по т. д. № 1506/2013 г., І Т.О., ВКС и цитираната в последното съдебна практика). Посоченият в Протокола за ПТП механизъм на произшествието напълно се потвърждава от приетото по делото заключение на автотехническата експертиза и от показанията на свидетелите М. П. Ю. и М. Б. Ц.. Срещу виновния водач М. П. Ю. били предприети следните административнонаказателни действия – бил съставен Акт за установяване на административно нарушение с бланков № 743273 от 02.07.2014 г., а въз основа на него – Наказателно постановление № 14- 0347-000416 от 24.07.2014 г., с което му било наложено административно наказание глоба в размер на 150 лева за това, че на 02.07.2014 г. управлявал лек автомобил марка „Форд“, модел „Кънект“ с рег. № •••••••• с несъобразена със състоянието на превозното средство скорост и при възникване на опасност за движението (спукана задна дясна гума на автомобила) същият не успял да спре и реализирал ПТП, като се преобърнал вляво извън пътя по посока на движението си – нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Наказателното постановление било връчено на наказания водач на 03.09.2014 г., видно от изготвена справка от РУП – Пирдоп, и като необжалвано, същото влязло в сила на 11.09.2014 г. Не се спори между страните, че при инцидента от 02.07.2014 г. пострадал служител на ищцовото дружество – свидетеля М. Б. Ц. (получил повърхностна травма на окосмената част на главата), който бил пътник в процесния лек автомобил с рег. № ••••••••. С влязло в сила Разпореждане № 17037 от 09.07.2014 г. на длъжностно лице при ТП на НОИ – София-град било прието, че злополуката станала през време и във връзка с извършваната работа – превоз на ценни пратки и товари посредством инкасов автомобил, поради което процесният инцидент бил признат за трудова злополука по чл. 55, ал. 1 КСО. Не се оспорва и обстоятелството, че по време на настъпване на застрахователното събитие е съществувал валиден договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, сключен с ответното дружество по отношение процесния лек автомобил с рег. № ••••••••. Посоченото обстоятелство се потвърждава от застрахователен сертификат към застрахователна полица № 01713900001315, със срок на застрахователното покритие от 00,00 ч. на 30.08.2013 г. до 24,00 ч. на 29.08.2014 г. Като застраховано лице в полицата бил посочен лизингодателят „Мото-Пфое“ ЕООД. Пострадалият при процесното ПТП – М. Б. Ц. предявил срещу работодателя си „Ей Ес Пи“ ЕООД искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за заплащане на обезщетение за претърпените при инцидента имуществени и неимуществени вреди, по които било образувано гр. д. № 9954 по описа за 2016 г. на Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 69-ти състав. Работодателят получил препис от исковата молба на 14.11.2017 г., като в срока за отговор е поискал привличане в производството на виновния водач М. П. Ю. и на застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите – „ЗАД Алианц България” АД като трети лица – помагачи. С протоколно определение от 09.07.2020 г. съдът е уважил искането на ответника и е конституирал посочените лица като помагачи по предявените срещу него искове. С решение № 20217721 от 01.12.2021 г. предявените от пострадалия служител искове били уважени за следните суми: 4800 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди; 390 лева – обезщетение за претърпени имуществени вреди; 129 лева – обезщетение за претърпени пропуснати ползи, ведно със законната лихва върху тези суми от датата на подаване на исковата молба в съда – 23.02.2016 г. до окончателното им изплащане, като в полза на ищеца били присъдени и направените по делото разноски в размер на 508,40 лева. Решението било обжалвано от работодателя и от третото лице – помагач „ЗАД Алианц България” АД. С решение № 1079 от 12.05.2022 г., постановено по в. гр. д. № 3470 по описа за 2022 г. на Софийски градски съд, II-Б въззивен състав, първоинстанционният съдебен акт бил отменен за разликата над 3031,85 лева до 4800 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, както и в частта за разликата над 339,40 лева до 508,40 лева – разноски по делото. В посочената част предявеният иск бил отхвърлен, а в останалите части обжалваното решение било потвърдено. Освен това „Ей Ес Пи“ ЕООД бил осъден да заплати на М. Б. Ц. сумата 288,29 лева – разноски пред СРС по компенсация. Не се спори по делото, че въззивното решение не е било обжалвано и е влязло в сила. От уведомително писмо за щета изх. № 152/21.11.2017 г. се установява, че ищцовото дружество уведомило застрахователя „ЗАД Алианц България” АД, че на 14.11.2017 г. получило съобщение за искова молба, подадена срещу дружеството от негов бивш служител, който на 02.07.2014 г. претърпял ПТП със служебен автомобил с рег. № ••••••••. Писмото било получено от ответника на 21.11.2017 г., видно от отбелязване върху него (вх. № 240-00-4910/21.11.2017 г.). Не се оспорва от ответника и това, че след извършено прихващане на насрещните вземания, присъдени с влязлото в сила решение, разликата в размер на 5732,61 лева била заплатена от работодателя в полза на пострадалия М. Ц. по банков път на 19.12.2022 г. Посочените обстоятелства се потвърждават от сключена между служителя и работодателя спогодба от 09.12.2022 г. и от платежно нареждане от 19.12.2022 г. Освен това ищцовото дружество направило и следните разноски в хода на двете производства: 1200 лева без ДДС за заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СРС съгласно договор от 22.11.2017 г. и фактура № 0000005671/ 22.01.2018 г.; 360 лева без ДДС за заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СГС съгласно договор от 13.12.2021 г. и фактура № 0000007530/ 04.05.2022 г.; 106,38 лева – държавна такса за въззивно обжалване; и 428,57 лева – разноски по делото пред двете инстанции съгласно уведомление за доброволно изпълнение по чл. 182, ал. 2 ДОПК и преводно нареждане от 26.10.2022 г. С писмо вх. № 70258/22.12.2022 г. ответникът отказал да плати претендираните суми поради това, че не бил уведомен за претенциите на увреденото лице от страна на застрахования в срока по чл. 224, ал. 1 КЗ (отм.), както и че била изтекла погасителната давност по чл. 197 КЗ (отм.). По делото са допуснати и събрани гласни доказателствени средства. По искане на ответника са разпитани свидетелите М. П. Ю. – водач на процесния автомобил към момента на настъпване на застрахователното събитие, и М. Б. Ц. – пострадал при инцидента. Предвид изминалия дълъг период от време от произшествието към датата на разпита (повече от 10 години) свидетелите не помнят подробности по случая, но потвърждават, че са пътували като инкасов екип със служебния автомобил. По време на движение се спукала задна дясна гума, автомобилът се преобърнал и изхвърчал от пътя. Пострадалият М. Ц. предявил срещу „Ей Ес Пи“ ЕООД претенция за изплащане на обезщетение във връзка с претърпЯ.та трудова злополука, като свидетелят е категоричен, че всички присъдени суми били изплатени от работодателя. Съдът кредитира показанията на двамата свидетели като обективни, последователни, подробни и логични. Същите, освен че се допълват взаимно, напълно кореспондират с останалия събран по делото доказателствен материал, като съдът няма основание да смята, че при някой от свидетелите липсват способността и желанието вярно да възприеме фактите и добросъвестно да ги възпроизведе в показанията си. Допусната е по искане на ищеца съдебна автотехническа експертиза. Заключението на вещото лице е прието от съда и не е оспорено от страните. Същото е изготвено след запознаване с приетите по делото документи. От заключението се установява, че обстоятелствата и причините, при които настъпило процесното ПТП, били следните: на 02.07.2014 г., около 12,50 часа, МПС „Форд Транзит Кънект“, с рег. № ••••••••, се движил по Републикански път І-6, с посока от гр. Бургас към гр. София, и в района на км. 176+200, поради движение с несъобразена със състоянието на превозното средство скорост и при възникване на опасност за движението, изразяващо се в спукана задна дясна гума на автомобила, водачът загубил контрол върху управлението на МПС, автомобилът се отклонил вляво, като същевременно се завъртял около вертикалната си ос, навлязъл в пространството вляво от пътя, преобърнал се през тавана си и се установил на колелата си перпендикулярно на платното за движение. От заключението и от дадените пред съда устни разяснения от вещото лице се установява, че при спукана задна дясна гума автомобилът би следвало да започне да се отклонява вдясно от праволинейното си движение. За да се отклони впоследствие вляво и да се завърти около вертикалната си ос, означавало, че водачът е предприел действия с управлението на автомобила (завъртял е волана наляво) и със спирачната му система (натискане на спирачките на 100 %, което се потвърждавало от оставените две спирачни следи на платното за движение). От техническа гледна точка, причините за настъпване на процесното ПТП били две: внезапно спукана задна дясна гума на автомобила по време на движение, и субективните действия на водача на процесния автомобил с органите за управление и спирачната система, довели до загуба на управление, отклоняване вляво и последвало преобръщане. Според вещото лице в подобна ситуация правилната реакция на водача била да задържи автомобила в права посока и съвсем плавно да намалява скоростта. Рязкото завиване и рязкото спиране, дори гумата да не била спукана, щели да доведат до същия резултат. Съдът намира, че заключението на вещото лице е пълно, ясно, обосновано и не възниква съмнение относно неговата правилност, поради което го възприема изцяло. По делото са представени и други писмени доказателства, неотносими към настоящия спор. От така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи. По иска с правно основание чл. 229 КЗ (отм.), вр. § 22 ПЗР КЗ: В съдебната практика последователно се приема, че отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е гаранционно-обезпечителна и безвиновна – той отговаря спрямо пострадалия работник или служител, респ. спрямо неговите наследници в случай на причинена смърт при трудова злополука само поради факта на съществуващото трудово правоотношение между него и увредения работник или служител, независимо дали трудовата злополука е настъпила в резултат на случайно събитие или непреодолима сила, или е била причинена от виновно поведение на самия работодател – физическо лице, на други (различни от пострадалия) негови работници или служители, или на трето за трудовото правоотношение физическо лице. В последните два случая гаранционно-обезпечителната отговорност на работодателя има функцията да репарира вредите от трудовата злополука, причинена от чуждо виновно поведение. Когато тя е причинена виновно от работник или служители при същия работодател и последният заплати обезщетение по чл. 200 КТ на пострадалия, респ. на наследниците му, той (работодателят) разполага с регресното материално субективно право и специалния иск по чл. 202 КТ срещу виновния работник или служител, причинил трудовата злополука, респ. увреждането. Последният от своя страна отговаря спрямо пострадалия, респ. спрямо неговите наследници на основание чл. 45 ЗЗД – за обезщетяване на вредите от своето виновно и противоправно поведение. На същото основание – чл. 45 ЗЗД отговаря спрямо пострадалия, респ. спрямо наследниците му и третото за трудовото правоотношение лице, което виновно и противоправно е причинило увреждането, представляващо същевременно и трудова злополука. В този случай работодателят, който е заплатил обезщетение по чл. 200 КТ за същите вреди от същата трудова злополука, ще разполага срещу делинквента не с регресното материално субективно право и специалния иск по чл. 202 КТ, а с регресното материално субективно право и иска по чл. 54 ЗЗД, тъй като и в този случай е заплатил обезщетение за вреди, виновно причинени от другиго, но който не е негов работник или служител. Двата регресни иска по чл. 202 КТ и по чл. 54 ЗЗД имат една и съща цел – отговорността за вредите да бъде понесена от този, който ги е причинил, което е основен правен принцип. От друга страна, отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ е договорна и е функционално свързана с отговорността на застрахования делинквент – застрахователят е длъжен да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди – чл. 223 КЗ (отм.). Именно с оглед защита интересите на увредените лица законодателят е установил на тяхно разположение прекия иск срещу застрахователя по чл. 226 КЗ (отм.). Застрахованият – делинквент, който вече е удовлетворил увреденото лице, също разполага с правото да получи обезщетение от застрахователя (чл. 229 КЗ (отм.). При това положение от систематичното тълкуване на разпоредите на чл. 54 ЗЗД, вр. чл. 226 и чл. 229 КЗ (отм.) следва, че няма пречка и работодателят, който чрез заплащане на обезщетение по чл. 200 КТ вече е удовлетворил пострадалия работник или служител, респ. неговите наследници, да насочи регресните си претенции за връщане в патримониума си на платеното не срещу делинквента, причинил трудовата злополука и увреждането, а направо срещу неговия застраховател по застраховката „Гражданска отговорност“. Това следва и от основната идея при застраховането – именно застрахователят, извършващ застрахователна дейност по занятие, да поеме риска от настъпването на застрахователното събитие (вж. Решение № 395 от 10.10.2012 г. по гр. д. № 1538/2011 г., IV г. о., ВКС). В настоящия случай ищцовото дружество има двойно качество. От една страна „Ей Ес Пи“ ЕООД е било работодател на пострадалото при процесната трудова злополука лице, което обстоятелство го легитимирало като надлежен ответник по предявените искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ. От друга страна ищецът е бил лизингополучател на процесния автомобил към настъпването на застрахователното събитие. Съгласно чл. 257, ал. 1 КЗ (отм.) обект на застраховане по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите е гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство или законодателството на държавата, в която е настъпила вредата. А разпоредбата на ал. 2 предвижда, че застраховани лица са собственикът на моторното превозно средство, за което е налице валидно сключен застрахователен договор, както и всяко лице, което ползва моторното превозно средство на законно основание. Доколкото ищецът е ползвал процесното превозно средство на законно основание, то следва, че същият е имал качеството и на застраховано лице по задължителната застраховка – обстоятелство, което не се оспорва от страните по делото. Именно в това си качество е предявил както извънсъдебната си претенция срещу застрахователя, така и иска, по който е образувано настоящото производство, което е дало основание на съда да го квалифицира като такъв по чл. 229 КЗ (отм.). Съгласно цитираната разпоредба застрахованият има право да получи застрахователното обезщетение, ако е удовлетворил увреденото лице. Това право произтича от наличието на застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ и настъпване на застрахователното събитие. Наред с това, за да се ангажира отговорността на застрахователя, следва да са налице и всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на деликтната отговорност на причинителя на вредата – деянието, причинените с него вреди, причинно – следствената връзка между ПТП и причинените вреди, противоправност. Това е така, защото отговорността на застрахователя, изразяваща се в заплащане на обезщетение за претърпените от пострадалото лице имуществени и неимуществени вреди, е функционално обусловена и тъждествена по обем с отговорността на застрахования делинквент – застрахователят дължи обезщетение за вредите само доколкото застрахованият е отговорен спрямо увреденото лице за тяхното репариране. На основание чл. 45, ал. 2 ЗЗД във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното. Не се оспорва от страните и е прието от съда за ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че по време на настъпване на застрахователното събитие е съществувал валиден договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, сключен с ответното дружество по отношение на лек автомобил марка „Форд“, модел „Кънект“ с рег. № •••••••• по застрахователна полица № 01713900001315, със срок на застрахователното покритие от 00,00 ч. на 30.08.2013 г. до 24,00 ч. на 29.08.2014 г. Настоящият съдебен състав намира, че от събраните по делото доказателства бяха установени елементите от фактическия състав на гражданската отговорност на водача – причинител на вредата. От протокола за ПТП, от изслушаните свидетелски показания и от заключението на автотехническата експертиза беше установен механизмът на настъпване на произшествието, както и противоправното поведение на водача, чиято гражданска отговорност била застрахована при ответното дружество. М. П. Ю. нарушил правилата за движение и по-точно задълженията си като водач да контролира непрекъснато пътното превозно средство, което управлява (чл. 20, ал. 1 ЗДвП), както и при избиране скоростта на движението да се съобразява със състоянието на превозното средство, за да бъде в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие, а при възникване на опасност за движението да не извършва маневри, с които може да застраши своя живот или здраве, живота или здравето на други лица, както и да причини значителни материални вреди (чл. 20, ал. 2 ЗДвП). От приетите по делото писмени доказателства се установява, че свидетелят М. Ю. е управлявал процесния автомобил с несъобразена скорост, а от заключението на автотехническата експертиза е видно, че именно предприетите от водача погрешни маневри са довели от техническа гледна точка до настъпване на произшествието. Направените в тази насока възражения в отговора на исковата молба не може да бъдат приети. В резултат на противоправното поведение на водача М. Ю. били причинени и телесните увреждания на пострадалия М. Ц., за обезщетяването на които ищцовото дружество в качеството си на работодател е било осъдено. Следователно, доказана е и причинната връзка между претърпените от пострадалия имуществени и неимуществени вреди и процесното ПТП. По делото липсват доказателства, които да оборват презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 ЗЗД. Доколкото претенцията на ищеца е приета от съда за основателна, следва да бъде разгледано възражението, направено в отговора на исковата молба, за погасяването й по давност. Вземанията на застрахованите и на ползващите се от застраховките лица имат облигационен характер и се погасяват по давност, която започва да тече от деня на настъпване на застрахователното събитие и се прилага при условията на чл. 120 ЗЗД. Давностните срокове са законовоопределени в чл. 197 КЗ (отм.) – 5 години при застраховките „Живот“, „Злополука“ и „Гражданска отговорност“, и 3 години при имуществените застраховки и други лични застраховки, за които не се прилага 5-годишната давност. Посочените специални давностни срокове изключват приложението на общите правила по ЗЗД. Процесното застрахователно събитие, което е основание за ангажиране на отговорността на ответника като застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, е настъпило на 02.07.2014 г. при действието на отменения Кодекс за застраховането и по силата на чл. 197 КЗ (отм.) би изтекла на 02.07.2019 г. Междувременно обаче от 01.01.2016 г. е в сила новият и сега действащ Кодекс за застраховането, който отменя досегашната нормативна уредба. Съгласно § 31 ПЗР КЗ за давността, която е започнала да тече при действието на отменения Кодекс за застраховането, се прилагат чл. 378, ал. 1 – 6 и ал. 8 и чл. 379 КЗ. Приложима към процесното вземане на платилия работодател е давността, уредена в чл. 378, ал. 5, изр. 1 КЗ – 5 години, считано от датата на извършеното плащане. Нормата на чл. 378, ал. 5 КЗ е материалноправна, но по силата на § 31 ПЗР КЗ същата се прилага и спрямо заварени към момента на влизането й в сила правоотношения. Доколкото започналата да тече на 02.07.2014 г. 5-годишна давност не е била изтекла към 01.01.2016 г., то по отношение на нея следва да се приложи новото правило за началото на давностния срок – не от настъпване на застрахователното събитие, а от датата на извършеното плащане (вж. Определение № 819 от 13.03.2025 г. по к. т. д. № 2563/2024 г., ІІ т. о., ВКС). Не е спорно по делото, че работодателят е заплатил на увреденото лице всички дължими съгласно влязлото в сила съдебно решение суми на 19.12.2022 г. Исковата молба е подадена в съда на 13.06.2023 г., поради което настоящият съдебен състав намира, че вземането на ищеца за възстановяване на изплатените като обезщетение на увреденото лице суми не е погасено по давност. Направеното в тази насока възражение в отговора на исковата молба е неоснователно. По отношение на размера на дължимото от застрахователя обезщетение следва да бъде взето предвид следното. В съдебната практика се приема, че работодателят, срещу когото е предявен иск по чл. 200 КТ, може да привлече по реда на чл. 219 ГПК като трето лице – помагач както делинквента, така и застрахователя му по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“, срещу които той има регресните права по чл. 54 ЗЗД, респ. по чл. 54 ЗЗД, вр. чл. 226 КЗ (отм.). В този случай влязлото в сила съдебно решение по чл. 200 КТ ще има действието по чл. 223 ГПК, поради което регресните права на работодателя срещу привлечените като трети лица – помагачи делинквент и застраховател ще са в постановения от съда размер на обезщетението по чл. 200 КТ (вж. Решение № 395 от 10.10.2012 г. по гр. д. № 1538/2011 г., IV г. о., ВКС, Решение № 230 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 1907/2009 г., IV г. о., ВКС, Решение № 35 от 03.04.2013 г. по гр. д. № 505/2012 г., III г. о., ВКС и др.). По отношение на разноските, които подлежат на обезщетяване от застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, следва да бъде взета предвид разпоредбата на чл. 267, ал. 1, т. 4 КЗ (отм.), съгласно която застрахователното покритие обхваща и разумно направените разходи във връзка с предявяването на претенция по т. 1 – 3, включително съдебните разноски, присъдени в тежест на застрахованото лице. Възмездяването на разходите на застрахования по удовлетворяването на увредените лица е ограничено законодателно, от една страна до присъдените съдебни разноски съгласно чл. 267, ал. 1, т. 4 КЗ (отм.), а от друга, от изискването разноските да са направени в производството за установяване на гражданската отговорност на застрахования делинквент, в което застрахователят е бил привлечен съгласно чл. 223, ал. 4 КЗ (отм.). Касае се за законодателно въведено изключение на отговорността на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ съгласно чл. 268, т. 10 КЗ (отм.), лимитирана до съдебните разноски по посочените в чл. 223, ал. 4 КЗ (отм.) искови производства. Правилото на чл. 268, т. 10, вр. чл. 223, ал. 4 КЗ (отм.) стеснява обема на отговорността на застрахователя. Производството по иск с правно основание чл. 200 КТ не е такова по установяване на гражданската отговорност на застрахования делинквент, поради което направените от работодателя разноски в хода на това производство са изключени от застрахователното покритие на задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ по силата на изричната разпоредба на чл. 268, т. 10 КЗ (отм.) – вж. Решение № 149 от 28.12.2018 г. по гр. д. № 5113/2017 г., III г. о., ВКС и цитираната в същото съдебна практика. Съдът, като съобрази цитираната по-горе съдебна практика намира, че в дължимата от застрахователя сума следва да бъдат включени сумите, които са били присъдени в полза на увреденото лице с влязлото в сила решение и които реално са били заплатени от работодателя. Между страните няма спор, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че след извършеното прихващане на насрещни вземания по силата на сключеното на 09.12.2022 г. споразумение между „Ей Ес Пи“ ЕООД и М. Ц., е останало задължение за главница и лихва в общ размер на 5732,61 лева, което било заплатено от работодателя в пълен размер по банков път на 19.12.2022 г. Посочената сума се дължи от ответника. Настоящият съдебен състав намира за неоснователно възражението, наведено в отговора на исковата молба, че ответното дружество не дължало лихви и разноски на ищеца, доколкото не било надлежно уведомено от платилия работодател по реда на чл. 224, ал. 1 КЗ (отм.). Работодателят-ответник получил препис от исковата молба на увреденото лице – негов служител на 14.11.2017 г. и в предвидения в чл. 224, ал. 1 КЗ (отм.) 7-дневен срок уведомил за това застрахователя с писмо за щета изх. № 152/21.11.2017 г., получено от ответника на 21.11.2017 г., видно от отбелязване върху него (вх. № 240-00- 4910/21.11.2017 г.). По отношение на останалата част от претенцията на ищеца за сумата в общ размер на 2406,95 лева, представляваща направените от дружеството разноски за внесена държавна такса и заплатено адвокатско възнаграждение в хода на производството по иска с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, съдът намира, че същите са нормативно изключени от покритието на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по изложените по-горе съображения. Производството по иск с правно основание чл. 200 КТ не е такова по чл. 223, ал. 4 КЗ (отм.) – за установяване на гражданската отговорност на застрахования делинквент. В това производство работодателят се е защитавал по иск за ангажиране на собствената му обективна отговорност, за реализирането на която е без значение дали служители на работодателя или трети лица са действали виновно или не и дали може да се установи тяхната гражданска отговорност. По този начин законът потвърждава идеята за неизбежност на имуществената отговорност на работодателя за дължимост на обезщетение за причинената вреда и за нейното по-бързо реализиране, независимо от каквато и да било и чиято и да било вина. При тези данни и по силата на изричната разпоредба на чл. 268, т. 10 КЗ (отм.) следва да бъде прието, че ответното дружество не дължи на платилия работодател направените в производството по иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ разноски. Наведените в тази насока възражения в отговора на исковата молба следва да бъдат приети. С оглед изложеното по-горе искът по чл. 229 КЗ (отм.) се явява основателен и следва да бъде уважен за сумата в размер на 5732,61 лева или 2931,04 евро. За разликата над уважения размер от 5732,61 лева до пълния предявен размер от 8139,56 лева искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен. По отношение на разноските: Процесуалният представител на ищеца е поискал присъждане на направените по делото разноски, като е представил списък по чл. 80 ГПК. В настоящото производство ищцовото дружество е извършило следните разноски: 325,58 лева за внесена държавна такса, 400 лева за депозит за вещо лице и 1344 лева с ДДС за заплатено адвокатско възнаграждение. Посочените разноски не са оспорени от ответника. Предвид изложеното, с оглед изхода на настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът „ЗАД „Алианц България“ АД следва да бъде осъден да заплати на ищеца „Ей Ес Пи“ ЕООД сумата в общ размер на 1457,58 лева или 745,25 евро, представляваща направените в настоящото производство разноски за внесена държавна такса, депозит за вещо лице и заплатено адвокатско възнаграждение съразмерно с уважената част от иска. Процесуалният представител на ответника също е поискал присъждане на направените по делото разноски, като е представил списък по чл. 80 ГПК. В настоящото производство ответното дружество е извършило следните разноски: 120 лева за депозити за призоваване на свидетели и 1335,60 лева с ДДС за заплатено адвокатско възнаграждение. С оглед изхода на настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК ищецът „Ей Ес Пи“ ЕООД следва да бъде осъден да заплати на ответника „ЗАД „Алианц България“ АД сумата в общ размер на 430,43 лева или 220,08 евро, представляваща направените в настоящото производство разноски за депозити за свидетели и заплатено адвокатско възнаграждение съразмерно с отхвърлената част от иска. Воден от горното, съдът: