Решение № 11198 от 9.6.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 4916/2026 г.

Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149, чл. 150, чл. 153 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ищецът „Т.С.” ЕАД е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Г. Д. П. за заплащане на следните суми: сумата 7566,97 лева (3868,93 евро), представляваща главница за цена на потребена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се на адрес: •••, с аб. № ••• за периода от 01.05.2022 г. до 30.04.2024 г., ведно със законната лихва от 21.07.2025 г. до изплащане на вземането, сумата 1339,95 лева (685,11 евро), представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2023 г. до 04.07.2025 г., сумата 120,45 лева (61,59 евро), представляваща главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.05.2022 г. до 30.04.2024 г., ведно със законната лихва от 21.07.2025 г. до изплащане на вземането, сумата 31,63 лева (16,17 евро), представляваща лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за периода от 16.07.2022 г. до 04.07.2025 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 22.07.2025 г. по ч. гр. д. № 475/2025 г. по описа на Районен съд Своге. След постъпило възражение по реда на чл. 414 ГПК, са предявени установителни искове за вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение. Ищецът твърди, че е доставил на ответника топлинна енергия по силата на Общи условия, приети на основание Закона за енергетиката. Твърди, че ответникът е ползвал енергията, като за процесния период не е заплатил дължимата цена. Моли съда да установи вземанията така, както са предявени в заповедното производство. Претендира разноски. В срока по чл. 131 ГПК ответникът – Г. Д. П., е депозирал писмен отговор на исковата молба, с който оспорва исковете като недопустими и като неоснователни – по основание и размер. Оспорва пасивната си процесуалноправна и материалноправна легитимация с довод, че не притежава качеството „потребител на топлинна енергия“. Навежда възражение за противоречие между Закона за енергетиката и Закона за защита на потребителите относно възникване на правоотношението във връзка с доставката на топлинна енергия, като сочи, че следва да бъдат приложени разпоредбите на ЗЗП, в частност чл. 62 ЗЗП, като допълва, че дори и да е доставена сочената ТЕ, тя е непоръчана. Намира, че ищецът не е конкретизирал в достатъчна степен основанието за възникване на правоотношението с ответната страна, нито предоставената услуга. Оспорва действието на Общите условия за продажба на топлинна енергия, тъй като ответникът не ги е приел или подписал, допълва, че съдържат неравноправни клаузи. С отговора се оспорва осъществяването на продажба на топлинна енергия, тъй като същата не е индивидуализирана по количество. Счита, че претендираните суми са недължими и силно завишени, тъй като не отговарят на реалното потребление. Намира за неправилно определени сумите за битово горещо водоснабдяване, както и липсата на основание за начисляване на услуга сградна инсталация. Сочи, че не са представени документи, от които да се установява от какво произтича дългът. Оспорва доказателствената сила на представените извлечения от сметки. По отношение на претенцията за цена на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, сочи, че в случая е налице предявяване на чуждо вземане, а именно - на фирмата за дялово разпределение, а не на ищеца. Релевира възражение за изтекла погасителна давност. Намира за нищожно начисляването на лихви върху прогнозни сметки, както и на лихви върху вземания, които не са ликвидни. С тези съображения, позовавайки се на практика на ВАС и СЕС, отправя искане за отхвърляне на предявените искове и за присъждане на разноски. Третото лице помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД, ЕИК •••, не оспорва предявените искове. Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: По исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149, чл. 150 и чл. 153 ЗЕ: По исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149, чл. 150, чл. 153 ЗЕ в тежест на ищеца е да установи, че по силата на облигационно отношение с ответника, съществувало към процесния период, е престирал (доставил е топлинна енергия за отопление и/или подгряване на вода) и за ответника е възникнало задължение за плащане на уговорената цена в претендирания размер. В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да докаже положителния факт на погасяване на дълга. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си, т.е. лице, което ползва на вещно или облигационно право на ползване. От приетите по делото Решение от 1975 г. по гр. дело № 474 на СРНС (л. 11 от делото), Удостоверение за наследници от 09.09.2005 г. (л. 12 от делото), Удостоверение за наследници от 21.03.2005 г. (л. 13 от делото), Справка за предоставяне на данни по реда на Наредба № 14/18.11.2009 г. (л. 14 от делото), Декларация по чл. 14 ЗМДТ от 2006 г. (л. 16-22 от делото), неоспорени от страните, се установява, че ответникът Г. Д. П., е едноличен собственик на процесния имот – •••, с аб. № •••, през процесния период – от 01.05.2022 г. до 30.04.2024 г. Чрез императивни правни норми са установени страните по договорите за доставка на топлинна енергия в хипотеза на договор, сключен при Общи условия, като купувачите са само собствениците и ползвателите на имота въз основа на учредено вещно право на ползване, респективно лицата, които изрично са изявили воля за сключване на договор за доставка на топлинна енергия. Предвид изложеното и с оглед елемента на административно регулиране в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, съдът приема, че между страните по делото са налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в тях права и задължения на страните, съгласно ЗЕ, при действие на Общите условия на ищцовото дружество от 2016 г., одобрени от ДКЕВР, както и от действащата към съответния момент нормативна уредба: ЗЕ и Наредба за топлоснабдяването от 2020 г. В качеството на титуляр на правото на собственост, ответникът е и страна по облигационното отношение за доставка на топлинна енергия до топлоснабдения имот в процесния период. По делото няма нито твърдения, нито данни преди или по време на процесния период ответникът да се е разпоредил с притежавания от него недвижим имот, нито да е учредил вещно право на ползване върху същия на друго лице, нито трето лице, ползвател на облигационно основание да е сключил договор с ищеца за доставка на топлинна енергия за процесния имот и период. Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни ОУ, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Общите условия са валидни и обвързват ответника и без приемането им. Съгласно чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия, клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. По делото не се установява ответникът да се е възползвал от правото си по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Съгласно чл. 143 ЗЕ топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация при въведена система за дялово разпределение чрез индивидуални разпределители, се определя от лицето, извършващо дялово разпределение на топлинната енергия в сградата съгласно методика по наредбата. При кредитиране заключението по СТЕ, като обективно и компетентно дадено, съдът приема за установено по делото, че монтираните измервателни уреди в абонатната станция съответстват на нормативно установените изисквания към същите, подлагани са на изискуемия контрол и точно са отразявали количествата отдадена топлинна енергия. Начислените при ищеца количества потребена топлинна енергия са съответни на отчетената от измервателните уреди и разпределена от ФДР при спазване нормативната уредба. Съгласно заключението на СТЕ дяловото разпределение през процесния период е извършвано съгласно нормативната уредба. Не се установи по делото и да са правени рекламации от ответника във връзка с отразеното по изравнителните сметки количество на топлинната енергия, доставена за процесния период от време, като именно показанията по последните сметки са послужили за определяне на количествата топлинна енергия, за които на ответника са начислени сметките за процесния период. Видно от заключението на вещото лице е начисляваната ТЕ при спазване на нормативната уредба, действала в процесния период. Неоснователни са възраженията на ответника относно приложението на установената в разпоредбата на чл. 62 ЗЗП забрана за непоискани доставки, като съображенията за това са следните: Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/2016 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2016 год., ОСГК, за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на чл. 62 вр. с § 1 от ДР на ЗЗП. Това е така, защото непоискана е тази доставка, при която доставчикът предоставя характеризиращата договора престация на потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно поради това законът постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на централно отопление не поражда за потребителя задължение за плащане – чл. 62, ал. 2 ЗЗП. Законодателното решение не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ /в редакция след изменението ДВ, бр. 30/2006 год./ изисква решение на общото събрание на етажните собственици за присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Потребителите на топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост могат да имат различни интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът, който законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на конфликти между етажните собственици е „решава мнозинството“. Затова при доставката на централно отопление в сградите в режим на етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик /той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част/, а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребителят на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярят на права върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно отопление в сградата. В мотивите на Тълкувателното решение е посочено, че централното топлоснабдяване се е наложило в България като ефективен начин за отопление на многофамилни сгради в градовете през втората половина на ХХ век. Отношенията между етажните собственици и начина на управление на общите сгради са били регулирани в чл. 37 – 49 ЗС, Правилника за управлението, реда и надзора на етажната собственост /отм./ и с отделни разпоредби в други нормативни актове. Нормативната уредба към онзи момент не изисква съгласие в писмена форма на етажните собственици за топлоснабдяването на сградата, което е икономически обяснимо с оглед съществувалите тогава общественоикономически условия: отоплението с централно подавана топлинна енергия е лесно, евтино и хигиенично. Поради това желанието за ползване на тази услуга се презумира от нормотвореца. В правилника за прилагане на ЗТСУ, понастоящем отменен, топлоснабдяването на жилищните сгради под режим на етажна собственост в цялостно застроени топлоснабдени райони или в жилищни комплекси е уредено като задължително /чл. 162, ал. 1 и 2/, а искане от собствениците е предвидено като условие за осигуряване на централно отопление само в сгради, по отношение на които топлоснабдяването не е задължително /ал. 3/. Няма изискване за съгласие на собствениците за топлоснабдяването на сградите под режим на етажна собственост и по Наредба № 1 за ползване на топлинна енергия /отм./ В чл. 55 от нея обаче е предвидена възможност за етажните собственици да се откажат от ползването на топлинна енергия /за цялата сграда или за отделни обекти в нея/ при определени предпоставки. Нормативните актове от този период не предвиждат сключване на индивидуални договори между потребителите на топлинна енергия и топлоснабдителните предприятия. При съобразяване на изложеното се налага извод, че непоискана доставка на топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост /включително за сградна инсталация и отопление на общите части/ е налице тогава, когато е направено надлежно искане при условията на чл. 153, ал. 2 ЗЕ за прекратяване на топлоподаването до абонатната станция в сградата, но въпреки това същото не е своевременно прекратено от топлопреносното дружество. Отделно от това всеки собственик на индивидуален обект в сградата може по споразумение с топлопреносното дружество да спре подаването на топлинна енергия за отопление и битово горещо водоснабдяване на собствения си имот, като остане потребител единствено на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и на енергия за общите части на сградата. В разглеждания случай нито се твърди, нито се установява по делото наличието на искане за прекратяване на топлоподаването по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ. Следователно доставената през исковия период топлинна енергия не се явява непоискана, респ. ответникът дължи нейната стойност. Неоснователно е възражението на ответника, че сумите не се дължат, тъй като с Решение на СЕС от 23.10.2025г., постановено по дело C 760/23 е прието, че член 9, параграф 3 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО, трябва да се тълкува в смисъл, ч е допуска национална правна уредба, съгласно която собственикът на апартамент в сграда — етажна собственост, е длъжен да заплати разходите, които са му начислени за топлинната енергия, отдадена от всички тръбопроводи и инсталации за разпределение и доставяне на топлинна енергия в сградата, включително когато стълбищата и коридорите на сградата не са оборудвани с радиатори, в размер на част, пропорционална на отопляемия обем на своя апартамент, доколкото правилата и параметрите, въз основа на които се изчисляват разходите, които са му начислени за индивидуалното му потребление на топлинна енергия за отоплението на апартамента му и за топлата вода за битови нужди, гарантират прозрачността и точността на отчитането на индивидуалното потребление. Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2/25.05.2017 г. по тълк. д. № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, законодателят регламентира доставката на топлинна енергия в сгради под режим на етажна собственост като услуга, която се ползва от самата етажна собственост. Макар последната да не е персонифицирана, за отношенията в енергетиката законодателят я разглежда като колективен субект, явяващ се самостоятелен потребител на услугата „доставка на централно отопление“. Законодателното решение е обяснимо с оглед особеностите на етажната собственост и невъзможността в заварените сгради централното отопление да бъде доставяно по друг начин, освен чрез представляващата обща част на сградата отоплителна инсталация. Както е посочено в решение на Конституционния съд № 5/22.04.2010 г. по конституционно дело № 15/2009г., топлоснабдяването на сградите под режим на етажна собственост неизбежно се извършва чрез инсталация, която се явява обща част на сградата. Предназначението на сградната инсталация е да отоплява вътрешната част на сградата - етажна собственост, и чрез топлопроводите й топлинната енергия да достига до индивидуалните имоти на потребителите. Общите части не могат да бъдат отделени от сградата по начин да задоволяват нуждите само на някои собственици и титуляри на вещни права. Потребителите на топлинна енергия в такава сграда могат да имат различни интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът, който законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на конфликти между етажните собственици, е „решава мнозинството“. Затова при доставката на централно отопление в сградите под режим на етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик (той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част), а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребител на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярят на права върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно отопление в сградата – чл. 153, ал. 6 ЗЕ. В тази връзка е налице и тълкуване от СЕС с решение от 09.12.2019г. по съединени дела С-708/17 и С-725/17 на СЕС, съгласно т. 1 от което член 27 от Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета /“Директива за нелоялни търговски практики“/, трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда – етажна собственост, присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент – т.е., нормата на чл. 150, ал. 6 ЗЕ не е в нарушение на общностното право. Съгласно т. 2 от същото решение, член 13, параграф 2 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2006 година относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги и за отмяна на Директива 93/76/ЕИО на Съвета и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките за топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на апартамент в сградата пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент. Вярно е, че методиката за изчисляване на дължимата енергия за подгряване на сградната инсталация по т. 6.1.1 от приложението не отчита напълно и точно количеството енергия, отдавана от всяка сградна инсталация във всяка сграда. Следва да се посочи обаче, че тя се прилага само в случай че липсва решение на общото събрание на етажната собственост за избор на един от вариантите по чл. 63, ал. 2, т. 2, б. „е“ от Наредба № Е- РД041/12.03.2020 г. респ. от Наредба № 16-334 от 2007 г. за топлоснабдяването. Съгласно чл. 63, ал. 2, т. 2, б. „е“ от Наредба № Е-РД041/12.03.2020 г. респ. от Наредба № 16-334 от 2007 г. за топлоснабдяването за топлоснабдяването лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139б ЗЕ, предоставя на топлопреносното предприятие или доставчика първоначално или след настъпили промени данни за идентификация на сградата общо и по отделни имоти, съдържаща топлинните товари и видовете потребление, в т. ч.: количеството топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, съгласно решение на общото събрание на етажната собственост, взето преди започване на отоплителния сезон, по един от следните варианти: „аа) по т. 6.1.1 от методиката, приложение към чл. 61, ал. 1; бб) по т. 6.1.2 от методиката, приложение към чл. 61, ал. 1; вв) по реално измерено количество енергия за сградна инсталация от избрано от общото събрание на етажната собственост лице в присъствието на представител на топлопреносното предприятие и на представител на етажната собственост; избраното лице трябва да има завършено висше образование с образователно-квалификационна степен „магистър“ по специалност от професионално направление „Енергетика“; гг) по избрана стойност за процент сградна инсталация, който не може да бъде по-малък от 20 на сто и по-голям от 40 на сто от количеството топлинна енергия за отопление на сградата – етажна собственост;“. Съгласно чл. 63, ал. 5 от Наредба № Е-РД041/12.03.2020 г. респ. от Наредба № 16-334 от 2007 г. за топлоснабдяването лицето, избрано да извърши измерването по ал. 2, т. 2, буква „е“, подбуква „вв“, подготвя методика за измерване на количеството топлинна енергия, отдадено от сградната инсталация, и за прилагане на резултата при условия, различни от тези, при които е извършено измерването. Съгласно чл. 63, ал. 7 от Наредба № Е-РД041/12.03.2020 г. респ. от Наредба № 16-334 от 2007 г. за топлоснабдяването при липса на решение на общото събрание на етажната собственост за избор на един от вариантите по ал. 2, т. 2, буква „е“, топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, се определя от лицето по чл. 139б, ал. 1 ЗЕ съгласно зависимостта за сградната инсталация по т. 6.1.1 от приложението. С оглед на гореизложеното, в действащата за процесния период национална правна уредба са уредени правила, въз основа на които се изчисляват разходите, начислени за индивидуалното потребление на топлинна енергия за отопление и за топла вода за битови нужди, които гарантират прозрачността и точността на отчитането на индивидуалното потребление, к а т о за това е необходима единствено воля на общото събрание на етажната собственост за избор на един от вариантите по чл. 63, ал. 2, т. 2, б. „е“ от Наредба № Е-РД041/12.03.2020 г. респ. от Наредба № 16-334 от 2007 г. за топлоснабдяването. Предвидената от законодателя формула по т. 6.1.1. от Приложение № 1 се прилага в останалите случаи – когато етажните собственици не са взели такова решение. Поради това и настоящият съдебен състав намира, че действащата за процесния период нормативна уредба дава достатъчна възможност на потребителя, който счита, че в конкретния случай изчисленията по предвидената от законодателя формула за установяване на разходите за отдадената от сградната инсталация топлинна енергия не са достатъчно точни, да поиска изчисляване съобразно действителни показания, като направи съответните разходи за това. Поради това следва да се приеме, че действащата формула на т. 6.1.1. от методиката не засяга правата на потребителите, които имат възможност да поискат и отчитане на база реалните разходи, ако същите бъдат установени по предвидения за това ред. С оглед изложеното се налага извод, че е допустимо нормотворецът да уреди с правни норми начина на изчисляване на топлинната енергия, която се отдава от сградната инсталация. При липса на обективна възможност да се въведе индивидуално измерване нормотворецът трябва да определи правило, по което да се разпределя енергията между абонатите в сграда в режим на етажна собственост. Това следва от характера на етажната собственост като особен колективен режим на управление и стопанисване на общите за една сграда разходи. Прилагането на такива правила не противоречи на чл. 13, ал. 2 от Директива 2006/32/ЕО, тъй като посочената разпоредба изисква действително измерване на отдадената енергия единствено в случаите, когато това „е уместно“. При сградите в режим на етажна собственост изчисляването на индивидуална консумация единствено по отдадените от отоплителните тела в отделните апартаменти количества енергия е невъзможно, тъй като намиращите се между тези тела тръби също отдават топлинна енергия. В случая следва да се има предвид, че критерият за „уместност“, който Директива 2006/32/ЕО въвежда не може да бъде изпълнен чрез действително отчитане на отдадената от тръбите топлина, тъй като от една страна разходите за този реален отчет биха били твърде големи, тъй като се изисква замерване на всички тръби във всяка топлофицирана сграда през дълъг период от време със специална техника, а от друга такива реални отчитания биха били свързани и с твърде голямо засягане на личната сфера, тъй като измерванията следва да се извършват в домовете на абонатите през продължителен период от време. Поради това нормотворецът следва да направи компромис с начините за измерване и да предвиди нормативно формула, която да облекчи доказването и да осигури отчитане както на индивидуалното потребление, така и на общата отдадена за отопление на сградата енергия. В случая следва да се има предвид, че всяка сграда представлява отделна термодинамична система, която е изолирана от околния флуид (въздуха) чрез своите стени, врати и прозорци. В рамките на тази система обитателите правят усилия да изолират колкото е възможно по-добре външните стени, за да запазят топлината, която преминава през отделните обекти и общите части и затопля сградата като цяло. При това всеки от обитателите използва топлина от останалите и отдава топлина към тях. Следователно въвеждането на формула, с която да се заплащат разходите за затопляне на сградата не представлява правило, което не съответства на фактическата ситуация и при това положение разпоредбата на чл. 153, ал. 6 ЗЕ, която задължава всеки собственик в етажната собственост да заплаща за отдадената от сградната инсталация топлина, не нарушава изискванията за уместност на чл. 13, ал. 2 от Директива 2006/32/ЕО. Не е налице и нарушение на друг правен принцип, което да води до основание за неприлагане на посочената разпоредба. Неоснователно е възражението на ответника, че сумите не се дължат, тъй като с Решение № 7276 на ВАС на РБ и Решение № 1037 на ВАС на РБ (ДВ, бр. 16 от 2025 г., в сила от 25.02.2025 г.) са отменени разпоредби от Наредба Е-РД-04-01 от 12.03.2020 година. Съгласно чл. 195, ал. 1 АПК подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение за отмяната му, с оглед което и има действие занапред. В ТР № 2/27.06.2016 г. на ВАС е разяснено, че съдебното решение, с което се обявява нищожност или се отменя подзаконов нормативен акт, няма обратно действие. Процесният период предхожда влизането в сила на съдебния акт. Неоснователно е възражението на ответника, че сумите не се дължат, тъй като с Определение от 11.07.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6870/2025 г., оставено в сила с Определение № 8625 от 4.09.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8624/2025 г. (обн., ДВ, бр. 75 от 12.09.2025 г.) на основание чл. 190, ал. 1 във връзка с чл. 166, ал. 4 и 2 АПК е спряно изпълнението на § 2 от Наредбата за допълнение на Наредба № Е-РД-04-1 от 2020 г. за топлоснабдяването на министъра на енергетиката, с който в приложението към чл. 61, ал. 1 от същата наредба е създадена т. 6.1.1 от Методиката за дялово разпределение на топлинната енергия в сгради – етажна собственост, към Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г. на министъра на енергетиката, с която е установен метод за определяне на количеството топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация при въведена система за дялово разпределение чрез индивидуални разпределители, когато потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост, не изберат метод на разпределение, именуван „Зависимостта за сградната инсталация“. Съгласно чл. 190, ал. 2 АПК определението на съда по ал. 1 за спиране действието на подзаконовия нормативен акт се обнародва по начина, по който е бил обнародван актът, и влиза в сила от деня на обнародването, с оглед което и има действие занапред. Както се посочи по-горе, установява се от приетата експертиза, че монтираните измервателни уреди в абонатната станция съответстват на нормативно установените изисквания към същите, подлагани са на изискуемия контрол и точно са отразявали количествата отдадена топлинна енергия. В тази връзка неоснователно се явява направеното оспорване на извършените проверки за годност на измервателните уреди с довод, че дружеството „А.“ ЕООД не е притежавало лиценз да извършва проверки на водомери и топломери. В действителност, както сочи ответникът, правото на дружеството „А.“ ЕООД да осъществява проверка на водомери за студена вода, водомери за топла вода и неделими (комплектни), делими (комбинирани) и хибридни топломери е било отнето със Заповед № 2050-28/17.11.2021г., издадена от председателя на Държавна агенция за метрологичен и технически контрол. Същата заповед е била обжалвана пред административен съд, като е потвърдена с решение № 112/ 8.02.2023 г. по АХД № 349 по описа за 2022 година на Административен съд – Бургас (необжалвано пред ВАС). Междувременно обаче, по силата на Заповед № 2050-16/22.08.2022 г. „А.“ ЕООД получава нов лиценз, като бива включено в списъка с оправомощените да извършват проверка на средства за измерване и на компоненти и допълнителни устройства към тях лица, воден от Държавна агенция за метрологичен и технически контрол. С оглед на това, съдът намира, че в рамките на целия исков период и по време на всички извършени периодични метрологични проверки, измервателните уреди в имота са били проверявани от лаборатория, притежаваща съответния лиценз. Ответникът е упражнил своевременно правата си по чл. 120 ЗЗД, като е заявил възражение за изтекла погасителна давност по отношение на претендираните от ищеца с исковата молба вземания, което е частично основателно. Съгласно разясненията, дадени с ТР № 3/2011 г. по тълк. дело №3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б.„в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чието падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на чл.111, б. „в” ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, а ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Срокът в настоящия случай е бил прекъснат с подаването на заявлението по чл. 410 ГПК на 21.07.2025 г. (арг. чл. 116, б. „б“ ЗЗД), от която дата се счита, предявен искът по чл. 422, ал. 1 ГПК. По отношение на процесните вземания приложение намират ОУ от 2016 г., като съгласно чл. 33, ал. 1 от тях клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Доколкото заявлението е депозирано на 21.07.2025 г., то следва да се приеме, че вземането на ищеца за периода от 01.05.2022 г. до 31.05.2022 г., вкл. е погасено по давност. Задължението за м. 05.2022 г. е станало изискуемо на 15.07.2022 г., като тригодишната погасителната давност за него, започнала да тече от падежа на основание чл. 114, ал. 1 ЗЗД, изтича на 15.07.2025 г., т.е. преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 21.07.2025 г. Поради изложеното съдът приема, че ищецът се легитимира като кредитор на главно вземане само за останалата част от исковия период – от 01.06.2022 г. до 30.04.2024 г. Задължението за м. 06.2022 г. (най-старото от периода) е станало изискуемо на 15.08.2022 г., като тригодишната погасителната давност за него, започнала да тече от падежа на основание чл. 114, ал. 1 ЗЗД, изтича на 15.08.2025 г., т.е. след подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 21.07.2025 г., с което давността е прекъсната и не тече по време на висящността на процеса. При кредитиране заключението на СТЕ се установява, че за непогасения по давност период размерът на реално потребеното количество топлинна енергия при съобразяване с изравнителните сметки е за сумата от 7307,78 лева, равняваща се на 3736,41 евро. С оглед на изложеното, искът за цена на ТЕ е основателен до посочения размер на сумата от 7307,78 лева, равняваща се на 3736,41 евро и за периода от 01.06.2022 г. до 30.04.2024 г., като следва да се отхвърли до пълния предявен размер от 7566,97 лева, равняващи се на 3868,93 евро и за периода от 01.05.2022 г. до 31.05.2022 г., като погасен по давност. Настоящият съдебен състав намира, че следва да бъде уважен и искът за заплащане на цената на услугата дялово разпределение, тъй като по делото са ангажирани писмени доказателства – индивидуални справки за отопление и топла вода и документи за годишни отчети, неоспорени от страните, както и СТЕ, от които се установява, че услугата е извършвана в процесния период. По делото се установява, че за исковия период начислената цена за предоставената услуга дялово разпределение на топлинна енергия е в размер на 120,45 лева, равняваща се на 61,59 евро. По отношение на вземанията за услугата дялово разпределение в ОУ на ищеца не е предвиден срок за изпълнение, поради което кредиторът може да иска изпълнение веднага (чл. 69, ал. 1 ЗЗД). Следователно за всяка една от претендираните от ищцовото дружество главници за ДР, касаещи процесния период, тригодишният давностен срок тече от момента, в който задълженията са възникнали, т.е. след изтичане на съответния месец, през който услугата е предоставяна. Доколкото заявлението е депозирано на 21.07.2025 г., то следва да се приеме, че вземането на ищеца за периода от 01.05.2022 г. до 30.06.2022 г., вкл. е погасено по давност. Вземането м. 06.2022 г. (последното от посочения период) е станало изискуемо на 01.07.2022 г., като тригодишната погасителната давност за него, започнала да тече от падежа на основание чл. 114, ал. 1 ЗЗД, изтича на 01.07.2025, т.е. преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 21.07.2025 г., поради което същото е погасено по давност. Поради изложеното съдът приема, че ищецът се легитимира като кредитор на главно вземане само за останалата част от исковия период – от 01.07.2022 г. до 30.04.2024 г. Задължението за м. 07.2022 г. (най-старото от посочения период) е станало изискуемо на 01.08.2022 г., като тригодишната погасителната давност за него, започнала да тече от падежа на основание чл. 114, ал. 1 ЗЗД, изтича на 01.08.2025 г., т.е. след подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 21.07.2025 г., с което давността е прекъсната и не тече по време на висящността на процеса. По делото се установява, че за непогасения по давност период начислената цена за предоставената услуга дялово разпределение на топлинна енергия е в размер на 111,80 лева, равняваща се на 57,16 евро. С оглед на изложеното, искът за цена на услуга за ДР е основателен до посочения размер на сумата от 111,80 лева, равняваща се на 57,16 евро и за периода от 01.07.2022 г. до 30.04.2024 г., като следва да се отхвърли до пълния предявен размер на сумата от 120,45 лева, равняваща се на 61,59 евро и за периода от 01.05.2022 г. до 30.06.2022 г., като погасен по давност. Съдът намира за неоснователно възражението на ответника, че цената на услугата дялово разпределение не се дължи на ищеца. Във връзка с основателността на претенцията съдът приема, че съгласно чл. 139, ал. 2 ЗЕ отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия се възлага на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата „дялово разпределение на топлинната енергия“ е точно определен в ЗЕ съгласно чл. 139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139б (при Общи условия), в който се уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна на потребителите към топлопреносното предприятие, а след това - от топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия - чл. 139в, ал. 3, т. 4 ЗЕ. Основанието за събиране на таксата от ищеца е предвидено в Закона за енергетиката и в ОУ на ищеца. По силата на чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от приложимите към процесния период Общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с Решение № 0У- 1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във в. „Монитор“, в сила от 12.08.2016 г., дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл. 61 и сл. от наредбата или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите на ЕС. Клиентите заплащат на продавача стойността на услугата дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец. Съгласно чл. 61, ал. 1 от наредбата дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сграда - етажна собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ и избрано от клиентите или от асоциацията по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и приложението към нея. В чл. 36 от Общите условия на ищеца е предвидено, че клиентите заплащат цена на услугата дялово разпределение, като стойността се формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане уредите за дялово разпределение, а според клаузата на чл. 36, ал. 2 - редът и начина на заплащане на услугата се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите. С общите условия, одобрени от ДКЕВР, се урежда съдържанието на договора за продажба на топлинна енергия между страните, който на основание чл. 20а ЗЗД има силата на закон за последните. В случая индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода е възложено на третото лице – помагач. Неоснователно е възражението на ответника за недължимост на сумите за услугата дялово разпределение поради изтекъл срок на договора с ФДР. Независимо от липсата на нов договор между ЕС и ФДР, не може да бъде възприето разбирането, че направеното от ФДР отчитане и разпределение на ТЕ в ЕС, е невалидно и услугата дялово разпределение не е извършвана. Съгласно чл. 65, ал. 2 от наредбата за топлоснабдяването, действаща в исковия период, при прекратяване на договора за дялово разпределение, или при заличаване на лицето по чл. 139а ЗЕ от публичния регистър, потребителите на топлинна енергия или асоциацията по чл. 151, ал. 1 от ЗЕ, са длъжни в едномесечен срок от уведомлението по ал. 3 на същия член да изберат друго лице. Ето защо ответникът, не би могъл да черпи права от неправомерното си бездействие и това на ЕС, още повече, че очевидно и от представените документи по делото за отчети и дялово разпределение/изравнение, изпълнението на задълженията по договора от ФДР, която е и трето лице-помагач на ищеца по делото, е продължило и след изтичане на срока на договора. Този договор касае задълженията на страните по него, а не и тези между потребител и доставчик на топлинна енергия, и няма изрична форма за валидността му, когато е сключен с лице, регистрирано по реда на чл. 139б от ЗЕ, а изборът на ФДР е удостоверен и пред топлопреносното предприятие-доставчик. Освен това съществува и възможността предвидена в чл. 61, ал. 2 от посочената наредба за разпределението на топлинната енергия между потребителите в сграда етажна собственост. По делото не са представени доказателства за нов избор от ЕС на сградата, поради което избраната от ЕС ФДР е продължила да извършва валидно дяловото разпределение. Цената на услугата дялово разпределение обаче, по силата на ОУ от 2016 г. се заплаща на търговецапродавач, а не на ФДР. Ответникът не доказва да е възразил срещу тези ОУ, приложими в процесния период, и те го обвързват. Ето защо по делото е доказано наличие на задължение на ответника към ищеца за заплащане на услугата дялово разпределение, както и реалното извършване на тази услуга през процесния период от ТЛП. С оглед цитираните разпоредби именно ищецът е носител на вземането за стойността на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, при условия, че същата е извършена; цената на тази услуга се дължи на ищеца, без предварителното й заплащане на дружеството, извършващо дяловото разпределение на топлинна енергия. По исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД: Основателността на акцесорните искове предполага наличие на главни задължения и забава в погасяването на същите. По отношение режима на забавата за дължими суми за топлинна енергия консумирана през процесния период, както беше посочено по-горе са приложими Общи условия на ищеца, одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР. Съгласно чл. 32, ал. 1 и ал. 2 от ОУ от 2016 г., месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл. 71 от Наредбата за топлоснабдяването (по прогнозно количество), се формира въз основа на определеното за него прогнозно количество топлинна енергия и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача, а месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл. 73 от Наредбата (на база реален отчет), се формира въз основа на определеното за него реално количество топлинна енергия и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача. В ал. 3 на чл. 32 от ОУ от 2016 г. е предвидено, че след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2 клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, а съгласно ал. 4 на чл. 33 продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2. Доколкото от представените по делото доказателства се установява, че на ответника е начислявана топлинна енергия по прогнозен дял, приложим е чл.32, ал. 3 от ОУ. Спрямо общата фактура по чл. 32, ал. 3 от ОУ за 2020 г. и 2021 г. обаче разпоредбата на чл. 33, ал. 4 от ОУ е неприложима, тъй като отчитането на ИРРО, изготвянето на изравнителната сметка и издаването на общата фактура за тези периоди е настъпило след предвидения в ОУ от 2016 г. 45-дневен срок за плащане. С оглед изложеното и при липса на възможност да се приложи уговореното и предвид разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, ответникът изпада в забава след покана, каквато ищецът не твърди и не доказва да е отправил. По отношение на вземанията за услугата дялово разпределение в ОУ на „Т.С.“ ЕАД не е предвиден срок за изпълнение, поради което кредиторът може да иска изпълнение веднага (чл. 69, ал. 1 ЗЗД). Изискуемостта на вземането обаче няма за пряка последица неговото забавено изпълнение. Съгласно разпоредбата на чл. 84 ЗЗД, когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му, а когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора. В конкретния случай, предвид липсата на определен падеж за изпълнение на задължението в самия договор, ответникът би изпаднал в забава едва след надлежно отправена му покана за плащане. Такава покана не се твърди и не се установява да е била изпращана в момент, предхождащ подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, поради което съдът намира, че не се дължи мораторно обезщетение в размер на законната лихва върху главницата за дялово разпределение. Предвид изложеното, исковете за лихви са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. По разноските: С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има ищецът, съобразно уважената част от исковете. Дължимите разноски в настоящото производство са в размер от 364,10 евро, представляващи заплатена държавна такса, депозит за възнаграждение на вещо лице по СТЕ и юрисконсултско възнаграждение, определено от съда по чл. 78, ал. 8 ГПК в размер 80 евро. Дължимите разноски в заповедното производство по ч. гр. д. № 475/2025 г. по описа на Районен съд Своге, са в размер на 167,08 лв., равняващи се на 85,43 евро, представляващи платена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, определено от съда по чл. 78, ал. 8 ГПК в размер 25,56 евро. Съдът намира за неоснователно възражението на ответника, направено едва с депозираните по делото писмени бележки, за недължимост на претендираното от ищеца юрисконсултско възнаграждение с довод за липса на доказателства упълномощеният от ищеца юрисконсулт да притежава юридическа правоспособност. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК, в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. В случая ищецът е бил надлежно представляван от юрисконсулт с представено по делото пълномощно. В представеното по делото пълномощно изрично е посочено, че юрк. Ибрямова е назначена при ищеца на длъжността „юрисконсулт“ по трудов договор от 21.06.2021 г., което обстоятелство е достатъчно да обоснове извод за основателност на искането на ищеца за присъждане на разноски. В случай, че упълномощеният юрисконсулт няма изискуемата за длъжността юридическа правоспособност, каквито данни по делото липсват, то това би имало отношение единствено към възможността същата надлежно да представлява страната в производството, за което обаче би могъл да възрази единствено ищецът. Освен изложеното, видно от публично достъпния „Регистър на лицата, придобили юридическа правоспособност“ (https://legalreg.mjs.bg/), за юрк. Ф.И. има издадено удостоверение за правоспособност № 211 от 07.07.2020 г. Същото се отнася и до подалия заявлението по чл. 410 ГПК юрк. Н.С., за която има издадено удостоверение за правоспособност № 512 от 05.09.2022 г. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право на разноски, съобразно с отхвърлената част от исковете. Ответникът е представляван в заповедното и в настоящото производство от адв. Д. С., който е осъществявал безплатна правна помощ по делото. Последният претендира възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3 ЗА. Същият има право на възнаграждение, съобразно отхвърлената част от искове на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, което съдът определя в общ размер от 230 евро, като съобразно отхвърлената част от исковете дължимото възнаграждение възлиза на 41,62 евро, която сума на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1 ЗА следва да бъде присъдена на адвоката. Така мотивиран, съдът