Решение № 16 от 19.2.2026 г. на Окръжен съд - Търговище по дело № 417/2025 г.

гражданско дело № 20253500500417 по описа за 2025 година Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. Делото е образувано по въззивна жалба на Г. М. С., с ЕГН ••••••••••, чрез адв. С. В., АК-Разград, срещу решение № 203/02.10.2025 г., постановено по гр.д. № 148/2025 г. по описа на РС-Попово. С обжалваното решение съдът е ОТХВЪРЛИЛ предявения от Г. М. С. с ЕГН •••••••••• против „Банка “ДСК” АД с ЕИК 121830616, гр. София, ИСК за ПРОГЛАСЯВАНЕ нищожност на Договор за покупко-продажба на вземания от 24.09.2013 г., сключен между „Банка ДСК“ и „ОТП Факторинг България“ ЕАД, поради невъзможен предмет, както и предявения в условията на евентуалност иск на Г. М. С. срещу „Банка ДСК за ПРОГЛАСЯВАНЕ нищожност на Договора за покупко-продажба на вземания от 24.09.2013 г., сключен между „Банка ДСК“ и „ОТП Факторинг България“, поради противоречие със закона. Присъдени са разноски. В решението е посочено, че същото е постановено при участието на третото лице – помагач „ЕОС МАТРИКС” ЕООД, ЕИК 131001375, гр. София, привлечено от ответната страна, на осн. чл. 219 от ГПК и мотивите имат задължително действие за него в отношенията му със страната, която го е привлякла, а в отношенията на третото лице и насрещната страна решението има установително действие, на осн. чл. 223 от ГПК. Присъдени са разноски. Считайки решението за неправилно, поради „нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила; несъбиране на доказателства, релевантни за правилното решаване на спора; противно събраните факти и доказателства по делото; необосновано мотивирано, поради което и необосновано във фактическите изводи“, въззивницата моли за отмяната му и „постановяване на законосъобразен акт“. Претендира разноски. В подробното изложение в жалбата, с цитати от съдебни решения на други съдилища, са изложени следните основни оплаквания: С подадената молба от 15.08.25 г. по хода на делото и без сторени възражения от ответника и третото лице-помагач, ищцата е отстранила неяснотата относно Договора от 09.10.2012 г., като е посочила, че договорът не е новация, поради което прилагането на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД по този въпрос е необосновано, както и изложените в решението мотиви по прилагането на чл.13 от Наредба № 9/03.04.2008 г. за оценка и класифициране на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск на БНР /отм./, тъй като в процеса не е налице писмено доказателство при какви условия ответната страна (Банката), е сключила договора/доп.споразумение/ от 09.10.2012 г., а именно: кредитното досие на Г. М. С., както и упоменатите в същия договор Протокол и Правила; решаващите мотиви на РСТ по чл. 89 от ЗЗД са направени при неяснота за съда, тъй като същият не е дал на ищцата указания за отстраняване на нередовност вр. чл.127, ал.1, т.4 ГПК; първоинстанционният съд е изложил мотиви по правоотношението в неговата цялост, подлагайки на тълкуване т.16 от Договора от 09.10.2012 г. и по този начин, недопустимо, противно чл. 6, ал. 2, пр. 2 от ГПК е променил и обема на търсената от ищцата защита. Поради неправилно тълкуване (граничещо с липса на такова) на договорните отношения между Банката-Кредитор и ищцата, районният съд, противно установените критерии по чл. 20 ЗЗД и в противоречие със задължителната практика на ВКС (цитирани: решение по тд № 761/2008г.,І т.о.; решение по тд № 523/2008г., ІІ т.о.; решене от 23.07.2010г. по гд № 856/2009г.,ІV г.о.; решение от 27.02.2012г. по гр.д. № 1227/2011г., ІІ г.о.) е постановил неправилно решение. Няма спор, че по допълнителното съглашение от 09.10.2012 г. е налице неизпълнение, за което сочат и последващите действия на Банката-Кредитор по издаване на Заповед №356/07.06.2013 г. по чл.417 ГПК и ИЛ от 07.06.2013 г., поради което и неправилно съдът не се е съобразил с ясната разпоредба на т.16 от това споразумение, при наличието която клауза, неизпълнението автоматически прекратява действието на договора (цитирано е Р. № 1181/12.10.1999 г. на ВКС по гр.д. № 511/1999 г.). Извън горното, по изложени съображения относно параметрите на договора за кредит и при липса на писмени доказателства - Погасителен план към Договора от 30.08.2007 г., ищцата сочи, че е необоснован и изводът на РСТ за неналичие на неравноправни клаузи в ДПК; освен това, при прекратяване действието на допълнителното съглашение от 09.10.2012 г. (съгл. т.16 от него) следва, че цесията е нищожна, поради липса на предмет, на осн.чл. 26, ал. 2 ЗЗД и реално съществуващо вземане е останало това по основния Договор за кредит от 2007 г., с действие за изпълнение до 2017 г. В срока и по реда на чл. 263 ГПК е постъпил писмен отговор от “БАНКА ДСК” АД, чрез юрк. Ф. И., за неоснователност на жалбата. Въззиваемият, излага теоритечни постановки какви вземания могат да са предмет на цесия, съгл. чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, цитирайки Р.№ 32/09.09.2010 г. на ВКС по т.д. № 348/2009г., II т.о.; споделя като законосъобразни и обосновани мотивите на РС-Попово, че договорът от 09.10.2012 г. не е прекратен/развален и като такъв е могъл да бъде основание за издаване на заповед за изпълнение, както и предмет на прехвърлителна сделка (цесията от 24.09.2013 г.); твърди, че между ищцата и Банката е възникнало валидно облигационно правоотношение по договори за банкови кредити от 30.08.2007 г., изменени с анекс от 09.10.2012 г.; Излага доводи, че не е налице новация, ако в рамките на общия размер на стария дълг, страните са изменили само размера на отделните вноски, договорната лихва и сроковете на плащане - несъществени елементи на задължението, промяната на които не внася изменение в старото облигационно задължение, не е извършена промяна нито в предмета, нито в основанието – старият дълг не е погасен. Моли за потвърждаване на решението, претендира разноски – юрк.възнаграждение. В постъпилия от третото лице помагач „ЕОС Матрикс" ЕООД отговор, депозиран чрез юрк.М. М., се излагат съображения за неоснователност на въззивна жалба, тъй като обосновано и законосъобразно РС е приел, че договорът от 09.10.2012г., с който е извършено преструктуриране на кредита от 30.08.2007 г., с нов погасителен план и нови условия, по своята същност няма задължителните белези на новация по чл. 107 от ЗЗД, а представлява анекс към Договора за кредит от 30.08.2007 г., скл. между ищцата и „Банка ДСК", доколкото страните са изменили само размера на отделните вноски, договорната лихва и сроковете на плащане; Не са налице основанията на чл. 89, ал.1 ЗЗД – в случая не се касае за обективна невъзможност, а за виновно неизпълнение на договорни задължения на кредитополучателя, когато рискът е за кредитора, договорът не се разваля (прекратява) по чл.89, изр. 1 и 2 ЗЗД; Излага доводи за неоснователност на оплакванията в жалбата за наличието на неравноправни клаузи в Договора от 30.08.07 г. и в споразумението от 09.10.2012 г. и на осн.чл. 143, т.3 т.10 ЗЗП; на твърденията на ищцата за нищожност на договора за цесия на осн.чл. 26, ал. 2 ЗЗД, който е с предмет валидно вземане; както и за нищожност на цесията, поради липса на съгласие, тъй като Банка „ДСК" АД и „ОТП Факторинг" ЕАД били свързани лица, с доводи че длъжникът по вземането не става страна по договора за цесия и всички уговорки между цедента и цесионера са въпроси, свързани с правоотношението между тях, длъжникът не може да противопоставя на цесионера възраженията, основаващи се на договора между цедента и цесионера, напр.възражение за недействителност на договора, разваляне и др., цитирайки решение № 137/19.11.21г. на ВКС по гд 2499/2020 г., ІV г.о. Моли за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на разноски. В условията на евентуалност, при уважаване изцяло или частично на ВЖ – прави възражение по чл. 78, ал. 1 от ГПК. В проведеното о.с.з. пред въззивния съд, страните не се явяват, не се представляват. Постъпили са писмени становища от въззивницата и от „Банка ДСК“ АД. Проверката за допустимостта на жалбата е извършена с определението по чл. 267 ГПК и няма основания за промяна в извода на съда за допустимостта й. В кръга на провомощията си, съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси, той е ограничен от посоченото в жалбата. За да се произнесе, съдът съобрази следното: Не е спорно между страните, установява се и от събраните по делото доказателства, че на 30.08.2007 г. между „Банка ДСК“ ЕАД и ищцата Г. М. С. е сключен Договор за текущо потребление кредит, по силата на който банката е предоставила на ищцата кредит в размер 15 000 лв., със срок на издължаване 120 месеца, както и че на същата дата, между същите страни е сключен и договор за издаване и обслужване на кредитна карта, с кредитен лимит от 500.00 лв. На 09.10.2012 г. между Банката и ищцата е сключено „допълнително споразумение“ (вж.абзац втори, в края), в заглавната си част именувано „Договори за кредит за текущо потребление от 30.08.2007г.“, за следното: на осн. чл.13 от Наредба № 9 на БНБ и чл.18, ал.2 от Правила за оценка и класификация на рисковите експозиция на Банка ДСК, както и на Правила за управление на проблемни кредити на Банка ДСК, се дава съгласие за преструктуриране на кредита, с нов погасителен план и нови условия: кредитът се усвоява еднократно за погасяване на 11/14452801 и 13/20354170; срок на издължаване 120 месеца, считано от деня на подписване на „настоящия анекс“; крайна падежна дата на издължаване 05.10.2022 г.; одобреният остатък за преструктуриране е в размер 13 702.00 лв. В чл.16 от този договор е предвидено, че при всяко неизпълнение на което и да е от задълженията на кредотополучателя по този анекс, страните ще считат, че той отпада с обратна сила, като отношенията между страните продължават да се уреждат по първоначалния договор за кредит; дългът се възстановява в състоянието, което е имал преди сключване на Анекса, като се отчитат направените от длъжника погашения, ако има такива. Приложени са договори за поръчителство, с поръчител Васвие Ахмед Насуф, към ДПК от 2007 и към Анекса от 2012 г. На 04.06.2013г. „Банка ДСК“ ЕАД депозира заявление по чл. 417 от ГПК пред РС – Троян, по което е образувано ч.гр.д. № 564/2013 г., издадена е заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК № 356/07.06.2013 г. и изпълнителен лист (ИЛ) от същата дата (л.18- 21 от гр.д. № 148/2025 г.) в полза на Банката, срещу длъжниците Г. М. С. и В. А. Н., солидарно, за посочените в заповедта суми- главници, лихви, разноски, с посочено основание на вземането – неизпълнение на парично задължение по Договор за кредит от 09.10.2012 г. На 24.09.2023 г. „Банка ДСК“ ЕАД, представлявано от изп.директори Д. Н. и А. Н., прехвърля вземането си по издадената заповед и ИЛ на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК 202317122, представлявано от изп.д-р И. Д.- М. На 20.05.2016 г. „ОТП Факторинг България“ ЕАД, въз основа на договора за цесия и издадената заповед по чл. 417 ГПК и ИЛ в полза на цесионера „Банка ДСК“ ЕАД, депозира молба до ЧСИ, с рег. № 879, с район на действие ОС-Ловеч, по която молба е образувано ИД № 1032/2016 г. срещу ищцата-кредитополучател и В. Н.-поръчител по договора за кредит. На 19.04.2022 г. „ОТП Факторинг България“ ЕАД прехвърля вземането, предмет на издадената заповед по чл. 417 ГПК и ИЛ на „ЕОС Матрикс“ ЕООД – конституриано като трето лице-помагач на ответника по настоящото дело. Видно от справка В ТР „ОТП Факторинг България“ е регистрирано първоначално като ЕООД, ЕИК 201058040 – вписване 20100219143529, с едноличен собственик на капитала ОТП ФАКТОРИНГ АД, Идентификация 0110043876, Чуждестранно юридическо лице, Държава: У. На 15.11.2012 г. е вписана промяна в правноорганизационната фома на дружеството: от ЕООД в ЕАД – „ОТП Факторинг България“ ЕАД с ЕИК 202317122, представлявано от изп.д-р И. Д.-М. На 17.04.2019 г. е вписана промяна в едноличния собственик – заличен е ОТП ФАКТОРИНГ АД, УНГАРИЯ и за едноличен собственик е вписана „Банка ДСК“ ЕАД. На 25.05.2023 г. е вписано заличаването на дружеството, поради вливането му в „Банка ДСК“ АД. По делото са приложени в заверение копия договорите за кредит от 30.08.2007г., допълнителното споразумение (анекс) от 09.10.2012 г., договор за поръчителство от 27.08.2007г. и от 09.10.2012; цитираните договори за цесия, приложения, заявлението, заповедта и ИЛ по ч.гр.д. № 564/13 г. на РС-Троян , доказателства във вр. с образуваното ИД № 1032/2016 г. Пред въззивната инстация, в изпълнение указанията на съда в определението по чл. 267 ГПК (в отговор на отправени доказателствени искания от въззивницата), от третото лице-помагач „ЕОС Матрикс“ е представен заверен препис от кредитното досие на ищцата, вкл. ОУ към договора от 2007 г. От представените по делото заверени копия от съдебни актове, се установява, че ищцата е предявила иск против „ОТП Факторинг България“ ЕАД и „ЕОС Матрикс“ ЕООД (ЕАД – от 02.12.2025 г.) за признаване за установено по отношение на ОТП Факторинг България несъществуането на вземане по ИЛ от 07.06.2013 г., издаден в полза на „Банка ДСК“ ЕАД по ч.гр.д. 564/13 г., поради липса на материална легитимация, а в условията на евентуалност иск по чл. 439, ал. 1 от ГПК за признаване за установено, че ищцата не дължи на двамата ответника сумите по този ИЛ, като погасени по давност. Постановеното решение от 13.03.24г. по образуваното гр.д. № 565/23г. е обезсилено от ОСТ, върнато за ново разглеждане на РС – Попово, след което е образувано гр.д. № 24/2025г., постановеното решение по което е обжалвано пред ОСТ, като образуваното В.гр.д. № 194/25г. е спряно до приключване, с влязъл в сила съдебен акт, на гр.д. № 148/25 г. на РС – Попово. В настоящото производство са предявени искове за нищожност на договор– иск с правно осн.чл. 26, ал. 2, пр.1 от ЗЗД, и посочен в условията на евентуалност – иск по чл. 26, ал. 1, предл.1 от ЗЗД вр. с чл. 99, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл. 16, ал. 1 от ЗПК (отм.) и във вр. с чл. 38, ал. 1 от ЗЗД. Съгласно постоянна и непротиворечива съдебна практика, когато искът е за прогласяване недействителност на сделка, а в обстоятелствената част на исковата молба са заявени повече от едно от законовите основания за недействителност, съдът е длъжен да съобрази, при един петитум ищецът е заявил множество основания за прогласяване недействителността на сделката. Естеството на спорните материални отношения предопределя вида на обективно съединените искове. Независимо от поредността и съотношението, посочени от ищеца, исковете са предявени при условията на евентуалност. Ако сделката е недействителна на едно основание, предвидено в закона, е безпредметно прогласяването на нейната недействителност на друго основание. Съдът е длъжен да разгледа основанията за недействителност в поредност според сочения от ищеца порок. Разглеждането на исковете преминава от най-тежкия порок (противоречие със закона или заобикалянето му) към по-леките, каквито са липсата на основание (за каузалните сделки), липсата на съгласие, привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липса на форма. Предвид изложеното, въззивът счита, че с оглед тежестта на основанията за нищожност, посочени от ищцата в исковата молба, следва да бъде определена и поредността на разглеждане на предявените искове за нищожност – първо по чл. 26, ал. 1, пр.1 от ГПК и след това по чл. 26, ал. 2, предл.1 от ГПК. Въззивната инстанция, като втора първа инстанция по съществото на спора, както и първоинстанционният съд, на първо място дължи проверка на допустимостта на всеки един от предявените искове, а след това и по същество. Предявеният иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за нищожност на договора за цесия, като сключен в противоречие със закона и на двете посочени в ИМ основания – в противоречие с чл. 16 от ЗПК (отм. 2010 г. ) и в противоречие с чл. 38, ал. 1 от ЗЗД, въззивът намира за допустими – доктрината и съдебната практика (напр. решение № 137/19.11.2021 г. на ВКС по гр.д. № 2499/2020 г.) последователно приемат, че длъжникът на цедираното вземане не е легитимиран да оспори валидността на договора за цесия по иск относно цедираното парично вземане, освен в предвидените в закона случаи, когато прехвърлянето на вземането е изрично забранено или допустимо при изрично установени условия – в настоящия случай ищцата твърди, че прехвърлянето на процесното вземане е забранено, позовавайки се на първо място на разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит (ЗПК, отм. 2010 г.). Евентуалната нищожност на този цесия би рефректирала и върху последващата цесия, предмет на спряното В.гр.д. № 194/25г. по описа на ОСТ (образувано по жалба срещу решението по гр.д. № 25/2025г. на РС-Попово). Ищцата обосновава така предявения иск за нищожност на цесията от 24.09.2013г. с това, че договорът за кредит от 30.08.2007 г. е сключен в противоречие със законовата норма на чл.16, ал. 1 от ЗПК (в сила от 01.10.2006г., отм.12.05.2010 г.), съгласно която кредиторът може да прехвърли вземането си по договор за потребителски кредит на трето лице, само ако договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност. В действителност в договора за кредит от 2007 г. липсва такава уговорка, но в т. 12 от същия изрично е договорено, че неразделна част от договора са Общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление на физически лица (ОУ), които кредитополучателят е получил и приема с подписване на договора - в т. 24 от ОУ, представени пред въззивната инстанция, ведно с цялото кредитно досие на ищцата, такава възможност е изрично предвидена. В този случай не се касае за приложение на разпоредбата на чл. 11 от ЗПК, поради което и лаконичното позоваване във въззивната жалба на посочената разпоредба, възивът счита за неоснователно. И в т. 23 от приложените към Договора от 09.10.12г. Общи условия (съобразно договореното в т. 11 от този договор, че неразделна част от ДПК са ОУ, които „КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯТ е получил и приема с подписването на анекса“ (стр.2 на л. 85 от гр.д. № 148/25 г. на РС - Попово) е предвидено, че „Кредиторът има право да прехвърли на трето лице правата си по договора“ (л. 88, пак там), в съответствие с разпоредбата на чл. 26, ал. 1 от ЗПК (в сила от 12-05.2010 г.). Договорът от 09.10.2022 г. по същността си е анекс/допълнително споразумение към първоначалния договор от 30.08.2007 г. (както сочи и ищцата във въззивната си жалба), с който анекс се преструктурира/изменя кредита от 2007 г. по посочените в анекса части/реквизити, като страните са обединили в една обща кредитна експозиция задълженията по други два договора за кредит/кредитна карта. С оглед изложените по-горе доводи, съдът приема, че атакуваният договор за цесия не е сключен в нарушение на закона (чл. 16 ЗПК, отм.), обуславящо неоснователност на предявения иск на посоченото основание. Неоснователно е и твърдението на ищцата за нищожност на договора за цесия от 24.09.2013 г., като сключен в противоречие с чл. 38, ал. 1 от ЗЗД – обосновано с доводи, че Банка „ДСК“ ЕАД и „ОТП Факторинг България“ са „свързани лица, при един собственик на капитала, поради което съглашенията между тях са на основата на чл. 38, ал. 1 от ЗЗД, поради което - липсата на съгласие от представлявания отново води до нищожност на осн.чл. 26, ал. 1 , предложение 1-во ЗЗД вр. с чл. 38, ал. 1 ЗЗД, както на договора за цесия, така и на всички последващи действия“. Както се установява от справката в ТР, към датата на сключване на договора за цесия от 24.09.2013 г., „ОТП Факторинг България“ ЕАД е с едноличен собственик на капитала чуждестранно юридическо лице, регистрирано в Унгария, като „Банка ДСК“ е вписана за едноличен собственик на дружеството – на 17.04.2019 г. Освен това всяко едно от договарящите търговски дружества по договора от 24.09.2013 г. има своята правноорганизационна форма и структура, надлежно представителство, съгласно вписванията в ТР, поради което и сочената от ищцата норма на чл. 38, ал. 1 от ЗЗД е неотносима и неприложима към конкретното правоотношение. Наред с това, извън възможността да оспори валидността на договора за цесия, освен в предвидените в закона случаи, когато прехвърлянето на вземането е изрично забранено или допустимо при изрично установени условия, съдебната практика е последователна, че длъжникът по вземането не става страна по договора за цесия и неотносими спрямо цесионера са въпросите за наличието на съгласие, за цената, срещу която е прехвърлено вземането, дали е определена по размер, начина на нейното изплащане, както и дали тя изобщо е била платена, защото те касаят единствено отношенията между цедента и цесионера (Решение №137/19.11.2021 г. на ВКС по гр.д. №2499/2020г., IV г.о.; Решение №100/10.07.2024 г. на ВКС по т.д. № 1022/2023г., II т.о. и др.) - в посочените решения се приема, че с уведомяването на длъжника за извършената цесията, интересът му е изцяло защитен - от този момент нататък той знае, че следва да престира на новия кредитор, като може да му противопостави всички свои възражения, които произтичат от договора с цедента и които имат отношение към конкретно прехвърленото вземане. Всички уговорки между цедента и цесионера са въпроси, свързани с правоотношението между тях, вкл. основанието за сключване на договора, предмета му, съгласието за пораждане на правните му последици и плащането на цената, ако такава е уговорена, са неотносими спрямо цесионера. И за пълнота на изложението по този въпрос, макар да не касае настоящия случай (с оглед страните по Договора от 24.09.13 г. и законовото им представителство, съгл. вписванията в ТР), следва да се посочи и даденото разрешение с т. 2 от Тълкувателно решение № 3/15.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 3/2013 г., ОСГТК: „Към органното представителство на търговските дружества при сключване на търговска сделка от едно и също лице, като органен представител по силата на закона на две търговски дружества, не се прилага забраната на чл. 38, ал. 1 ЗЗД“. Предвид гореизложените доводи и съображения предявеният иск по чл. 26, ал.1, предл.2-ро от ЗЗД е изцяло неоснователен (по посочените две основания за противоречие със закона), обуславящо неоснователност на въззивна жалба и потвърждаване на първоинстанционното решение в тази му част, като правилно и законосъобразно като краен правен резултат, макар и по съображения, частично различни от тези на настоящия възивен състав. Предявеният иск за прогласяване нищожността на Договора за прехвърляне на вземане от 24.09.2013г., сключен между първоначалния кредитор Банка ДСК и ОТП Факторинг, поради „невъзможен предмет“ – на осн.чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД, според настоящия въззивен състав, е НЕДОПУСТИМ. Няма спор в доктрината и в съдебната практика по въпроса, че могат да бъдат цедирани както вземания, така и права, чиято прехвърлимост е допустима от закона и следва от тяхното естество (чл. 99, ал.1 ЗЗД). Договорът за цесия винаги предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго правна основание. Според правната теория и съдебната практика (напр.определение № 524/19.07.2011г. на ВКС по т.д. № 186/2010 г., II т.о.) с разпоредбата на чл.100, ал. 1 от ЗЗД е установено изключение от общото правило на чл. 26, ал. 2 от ЗЗД, като договорът за цесия има невъзможен предмет само ако имущественото право е непрехвърлимо по своето естество, поради императивни разпоредби на закона или поради уговорени предварително договорни ограничения. Предмет на процесния договор за цесия е парично вземане, което е не само фактически, но и юридически възможен предмет. Тълкуването обусловена ли е действителността на договора от съществуването на вземането е в унисон с разбирането за действителността на транслативните разпоредителни сделки, когато прехвърлителят не е собственик на прехвърленото право, т.е. прехвърлянето на несъществуващо вземане няма за последица нищожност на цесионния договор, напротив – цедентът отговаря за изпълнението му по реда на чл. 82 във вр.с чл. 79 от ЗЗД. Действителността на договора за прехвърляне на вземане не е поставена в зависимост от действителността на правото, което се прехвърля на новия кредитор, като несъществуването на отстъпеното вземане влече имуществена отговорност за цедента, а не недействителност на каузалната сделка. В настоящия случай, ищцата обосновава твърденията си в обстотялствената част на исковата молба за „невъзможен предмет“ с обстоятелствата/възраженията, че цедентът (Банка ДСК) не е имал валидно вземане (вземането, предмет на Договора за цесия от 24.09.2013 г.), което да прехвърли на цесионера (ОТП-Факторинг), тъй като: в заявлението си по чл. 417 ГПК Банка ДСК е обосновала претенцията си (заявеното вземане по заявление от 04.06.13г.) на Договора от 09.10.2012 г., който, съгл. т.16 от същия договор (представляващ договор за преструктуриране на кредита по първоначалния ДПК с Банката от 30.08.2007 г.) е сключен под прекратително условие – доколкото т.16 предвижда отпадането му с обратна сила при неизпълнение на което и да е задължение на кредитополучателя, каквото неизпълнение е налице от страна на длъжника; оспорва валидността на договора от 09.10.12г., като сключен при условията на чл. 13 от Наредба № 9/03.04.2008 г. за оценка и класифициране на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск на БНР; позовава се и на обстоятелството, че като основание на вземането, за което е издадена Заповедта за изпълнение по чл. 417 и изпълнителен лист въз основа на нея по чгд № 564/2013 г. на РС-Троян е посочен Договора от 09.10.2012 г. В обобщение, ищцата сочи, че облигационната връзка по договора от 2012 г. е прекратена (съгл. т.16) и „нищожни се явяват всички последващи действия и актове поради станал невъзможен предмет“, както и че „Банка ДСК не е могла да цедира вземанията си по Договора от 09.10.12 г. на ОТП Факторинг, поради което Договорът за Цесия от 24.09.2013г. е нищожен“. Предвид така изложените факти и обстоятелства в исковата молба, очертаващи/обосноваващи „невъзможен предмет“ на цесията, по съществото си исковата претенция представлява оспорване съществуването на вземането на Банката по издадения ИЛ от 07.06.2013 г., въз основа на издадената заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. 564/2013 г. на РС-Троян. За прехвърленото вземане/предмет на оспорената цесия/, Банка ДСК е депозирала заявление по чл. 417 от ГПК от 04.06.2013 г. (приложен заверен препис по гр.д. № 148/25 г. на РС – Попово, л.18-19), където в позиция „от какво произтича вземането“ заявителят е изписал: договор за кредит от 30.08.2007 г.; договор за кредитна карта от 30.08.2007 г.; договор за кредит от 09.10.2012 г., с който са обединени двата договора от 30.08.2007г. и извлечение от счетоводни книги № 20585148. Т.е. банката е основала вземането си не само въз основа на анекса, но и на основния договор за кредит. В издадената заповед и изпълнителен лист от 07.06.2013 г. като основание е записан Договора от 09.10.2012 г. Ищцата в настоящото производство не твърди, а и няма такива доказателства, същата да е подавала възражение по реда и в срока по чл. 414 от ГПК, респ. да е образувано производство по предявен установителен иск по чл. 422 от ГПК. Напротив: въз основа на издадения изпълнителен лист от 07.06.2013 г., на 20.05.2016 г. цесионерът ОТП Факторинг е депозирал молба вх. № 386/20.05.16г. за образуване на изп.дело въз основа на издадените Заповед и ИЛ в горецитираното заповедно производство- на същата дата е образувано ИД № 1032/2016 г. на ЧСИ с рег. № 879, с район на действие ОС – Ловеч, по което след връчването на ПДИ на длъжника/ищцата и изтичането на двуседмичния срок, заповедта за изпълнение е влязла в сила. Именно с възражението по чл. 414 ГПК длъжникът в заповедното производство може да се защити срещу издадената срещу него заповед за изпълнение, в т.ч. и като оспори материалната легитимация на кредитора и съществуването на вземането (дори и да не стори това във възражението, по аргумент от разпоредбата на чл. 414, ал.1, изр.1 от ГПК, достатъчно е да депозира бланкетно възражение, след което да направи тези свои възражения в производството по предявен от кредитора/заявител установителен иск по чл. 422 от ГПК). Неподаването на възражение създава стабилитет на издадената заповед за изпълнение, като с влизането й в сила се преклудират всички факти и възражения на длъжника, настъпили преди този момент, поради което длъжникът няма право да се позовава на тях и да оспорва вземането. След влизане в сила на заповедта за изпълнение защитата на длъжника по оспорване на изпълнението е с позоваването на непреклудирани факти, настъпили след изтичане на срока за възражение, но в случая ищцата не се позавава на новонастъпили и непреклудирани факти. Предвид изложеното, съдът намира, че така предявеният иск е недопустим, обуславящо обезсилване на първоинстанционното решение в тази му част и прекратяване на производството по делото по този иск. В допълнение, изложените във въззивната жалба множество оплаквания се свеждат основно до въпросите относно характера на Договора от 09.10.2012 г., дали вземането, предмет на издадената заповед по чл. 417 и ИЛ от 07.06.2013 г. се основава на договора от 30.08.2007г или на доп.споразумение/анекса от 09.10.12 г.; за неправилно приложение на чл. 20 от ЗЗД за търкуване на договорите; за непосочен ГПР в договора за кредит; за нищожност на договорите от 2007 и от 2012 г. на изброените законови разпоредби от действащите към момента на сключването им ЗПК и ЗЗП; за наличието на неравноправни клаузи – все въпроси и обстоятелства/факти, свързани с валидността и съществуването на вземането, предмет на стабилизираната заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист, поради неподадено възражение от ищцата по чл. 414 ГПК, които, както бе посочено по-горе, са преклудирани, обусловили и извода на въззивния състав за недопустимост на предявения иск с правно осн.чл. 26, ал. 2, предл.1 от ЗЗД. Не са допуснати процесуални нарушения от РС, по отношение на оплакванията в жалбата за непопълнен доказателствен материал в първоинстанционното производство, пред въззивната инстанция в изпълнение указанията на съда в определението по чл. 267 от ГПК са представени, част от които са били приложени и по гр.д. 148825г.; респ. са дадени указания на въззивницата във връзка с възможността й да се снабди и с други писмени доказателства по спряното исково производство. По разноските: С оглед изхода на спора, основателно е искането на въззиваемата страна „Банка ДСК“ АД за присъждане на разноски за възивната инстанция в размер на 300 лв. (153.39 евро) – юрк.възнаграждение на осн.чл. 78, ал.8 вр.с ал. 2 от ГПК и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Въпреки неоснователността на жалбата, съгл. чл. 78, ал. 10 от ГПК на третото лице-помагач разноски не се дължат, поради което и съдът не присъжда такива.