Решение № 18 от 15.1.2026 г. на Окръжен съд - Смолян по дело № 553/2025 г.

С решение № 124/01.08.2025 г. по гр. д. № 339/2024 г. по описа на РС - Мадан, съдът е осъдил „И.“ АД, ЕИК •••••••, основание чл. 79, ал. 1 от ЗПУПС да заплати на Ф. Р. И., ЕГН ••••••••••, следните суми: - 4999 евро, представляваща неоснователно наредено от „И.“ АД плащане към търговец ••••••••••, извършено на 19.08.2023 г., ведно със законната лихва от 26.08.2023 г. до окончателното плащане; - 4985 евро, представляваща неоснователно наредено от „И.“ АД плащане към търговец •••••••••, извършено на 19.08.2023 г., ведно със законната лихва от 26.08.2023 г. до окончателното плащане; - 1300 евро, представляваща неоснователно наредено от „И.“ АД плащане към търговец •••••••••, извършено на 20.08.2023г., ведно със законната лихва от 26.08.2023 г. до окончателното плащане. Със същото решение „И.“АД, ЕИК •••••••, е осъдена да заплати на Ф. Р. И., ЕГН •••••••••• направените по делото разноски в размер на 882,76 лв. за платена държавна такса, 3600 лв. за платено адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС и 904,80 лв. за депозит за компютърно-техническа експертиза. Решението е обжалвано от „И.“ АД, чрез пълномощник - юрк. Д., като незаконосъобразно и неправилно по изложените в жалбата съображения. Жалбоподателят моли решението да бъде отменено изцяло и вместо това съдът да постанови ново, с което да отхвърли изцяло предявените искове и да му се заплатят разноските по делото. В случай, че бъде отхвърлена претенцията по въззивната жалба, счита че датата от която започва да тече лихва за забава е датата на влизане в сила на съдебното решение. В тази връзка въвежда твърдение за неправилност на първоинстанционния акт в частта, с която е определена дата, от която започва да тече лихва за забава. В писмена молба, жалбоподателят поддържа жалбата и прави възражение срещу присъждане спрямо насрещната страна на възнаграждение над установения минимум. Представя писмена защита. Въззиваемата Ф. И., чрез пълномощника си адв. К. е депозирала отговор на въззивната жалба с която я оспорва като неоснователна и моли съдът да остави същата без уважение, като потвърди решението изцяло и присъди разноските по делото. В с.з. процесуалният представител на въззиваемата страна поддържа отговора на въззивната жалба, като се придържа към аргументите – подробно изложени до момента. Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна страна, при наличие на правен интерес и е допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. След проверка по реда на чл. 269 от ГПК, въззивният съд намери, че обжалваното решение е валидно и допустимо, като в хода на процеса и при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционният съд и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на РС - Мадан, като по този начин те стават част от съжденията на настоящия съдебен състав. Независимо от това и във връзка с оплакванията наведени във въззивната жалба е необходимо да се добави следното: Предявени са два обективно съединени осъдителни иска, първият от които с правна квалификация чл. 79, ал. 1 от Закона за платежните услуги и платежните системи /ЗПУПС/, а вторият – с правна квалификация – чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Фактическата обстановка по делото е правилно установена от РС - Мадан и поради това тя няма да бъде отново преповтаряна. Първоинстанционният съд е положил достатъчно усилия в цялостното изследване на фактите по разглеждания казус, като е анализирал правилно пълния нормативен обем – релевантен към предмета на делото. Правилно и обосновано е разпределена доказателствената тежест, която с оглед разпоредбите на ЗПУПС се характеризира със съответните специфики. По иска с правна квалификация чл. 79, ал. 1 от ЗПУПС в тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, а именно: 1. наличие на валидно сключен между страните по делото договор за доставка на платежни услуги, по който ищецът е платец, а ответникът е доставчик на платежни услуги; 2. извършени неразрешени картови плащания на 19 и 20 август 2023 г.; 3. стойността на извършените неразрешени платежни операции; 4. своевременно уведомяване на ответника за констатираните от ищеца неразрешени платежни операции. С доклада по делото, РС – Мадан е приел като безспорни и ненуждаещи се от доказване в отношенията между страните фактите, че: на 23.01.2018 г. ищцата Ф. И. сключила с „И.“ АД Рамков договор за откриване и водене на разплащателна сметка в евро с IBAN •••••••. На 07.09.2022 г. към Рамковия договор е сключен Договор за издаване на допълнителна банкова дебитна карта с картодържател съпругът М. И. И., ЕГН ••••••••••, по който е издадена на М. И. И. международна дебитна карта Debit MasterCard, с номер •••••••. С допълнителната карта на М. И. И. са извършени три броя картови транзакции в интернет сайт на търговец с адрес: •••••••••, а именно: за сумата от 1300 евро на 20.08.2023 г., за сумата от 4985 евро на 19.08.2023 г. и за сумата от 4999 евро на 19.08.2023 г. На 24.08.2023 г. ищцата е подала формуляр за оспорване на трите трансакции. С оглед разпределената доказателствена тежест, ответникът е следвало да установи автентичността на платежните операции, че е изпълнена процедура, въведена от доставчика на платежни услуги, която позволява на последния да провери правомерното използване на конкретен платежен инструмент, включително неговите персонализирани средства за сигурност, както и че са точно изпълнени и не страдат от техническа повреда или друг недостатък; че при иницииране на съответната платежната операция, извършена чрез използване на платежен инструмент, платецът е действал умишлено или при груба небрежност не е изпълнил някое от задълженията си по чл. 75 ЗПУПС, както и всички други възражения, от които черпи изгодни за себе си правни последици. Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗПУПС, в случай на неразрешена платежна операция доставчикът на платежни услуги на платеца му възстановява незабавно стойността на неразрешената платежна операция и във всеки случай не по-късно от края на следващия работен ден, след като е забелязал или е бил уведомен за операцията, освен когато доставчикът на платежни услуги на платеца има основателни съмнения за измама и уведоми съответните компетентни органи за това, а когато е необходимо, доставчикът на платежни услуги на платеца възстановява платежната сметка на платеца в състоянието, в което тя би се намирала, ако не беше изпълнена неразрешената платежна операция. Отговорността по чл. 79, ал. 1 ЗПУПС е обективна и възниква за доставчика на платежни услуги, дори при липса на противоправно поведение от негова страна. Поради това, независимо дали доставчикът на платежни услуги е положил дължимата грижа, при наличие на съответните предпоставки за него възниква задължение да възстанови сумата на ползвателя на услугата. Видно от разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ЗПУПС на доказване подлежи обективен факт - дали операцията е автентична или не, т. е. наредена ли е от оправомощено лице, като тежестта на доказване е за доставчика на платежната услуга, т. е. за ответника по делото. Ето защо е в тежест на ответника да установи съгласно чл. 78, ал. 1 ЗПУПС автентичността на платежната операция, нейното точно регистриране, осчетоводяването, както и това, че операцията не е засегната от техническа повреда или друг недостатък в услугата, предоставена от доставчика на платежни услуги, или респ. възстановяване стойността на неразрешените трансакции. Ответникът носи и тежестта да докаже възражението си, че извършените платежни операции са в резултат на проявена груба небрежност от страна на ищеца при неизпълнение на задълженията му по чл. 75, т. 2 и т. 3 ЗПУПС. По делото е установено, че процесните трансакции не са били разрешавани от правоимащо лице и че преди извършването им, от страна на банката не е изпращана динамична парола за потвърждаване на трансакциите. От страна на „И.“ АД не е изпращано в последствие и съобщение във връзка с извършените трансакции. Верни са изводите на първоинстанционния съд относно това, че процесните трансакции не са разрешени платежни операции по смисъла на чл. 70, ал. 1 от ЗПУПС. Съгласно чл. 70, ал. 1 от ЗПУПС платежната операция е разрешена, ако платецът я е наредил или е дал съгласие за изпълнението, а при липса на съгласие платежната операция е неразрешена. От заключението на вещото лице по назначената експертиза /отговор на въпрос № 6/ се установява, че не е била изпращана динамична парола за потвърждаване на трансакциите от страна на „И.“ АД, както и не е било получавано известие за извършената трансакция посредством електронно съобщение. В чл. 98 ЗПУПС е посочено, че доставчиците на платежни услуги създават подходящи мерки за ограничаване и контролни механизми за управление на операционните рискове, включително рисковете, свързани със сигурността, във връзка с предоставяните от тях платежни услуги, както и установяват и поддържат ефективни процедури за управление на инциденти, за откриване и класифициране на значими операционни инциденти и инциденти, свързани със сигурността. Според чл. 100 ЗПУПС доставчиците на платежни услуги са задължени при платежни операции, инициирани от разстояние, да приложи задълбочено установяване на идентичността на клиента чрез променливи елементи, свързващи операцията с конкретна сума и получател. Задълбочено установяване на идентичността на клиента е процедура по установяване на идентичността, която е разработена по начин, който защитава поверителността на данните, и която включва използването на два или повече от следните независими елементи: 1. знание - нещо, което само ползвателят знае; 2. притежание - нещо, което само ползвателят притежава; 3. характерна особеност - нещо, което характеризира ползвателя. Безспорно по делото е установено, че установяване на идентичността на картодържателя е извършена единствено чрез изпращане, респ. потвърждаване на четири цифрен код на телефонен номер - елемент от категорията „притежание“ по смисъла на чл. 100, ал. 4, т. 2 от ЗПУПС по отношение единствено на SIM картата, която се асоциира със съответния мобилен номер, на който е изпратен кодът за потвърждение, но не и на самото мобилно устройство, на което е инсталирано приложението 3DSec и на което са въведени съответните биометрични данни, използвани за автентикация на процесните транзакции. В случая биометричната автентикация не може да се разглежда като фактор, свързан с установяване на идентичността на клиента, доколкото биометричните данни - пръстов отпечатък или лицево разпознаване са въведени на мобилно устройство, използвано от третото лице, а не на мобилното устройство, използвано от картодържателя. Правилно е заключението на първоинстанционния съд, че в случая е използван само един елемент - от категорията „притежание“, поради което е нарушена процедурата по задълбочено установяване идентичността на клиента, съгласно чл. 100, ал. 4 ЗПУПС, изискваща използването на поне два независими елемента от различни категории. Казано иначе, ответникът не е ангажирал достатъчен ресурс в процеса на автентикация на процесните транзакции, с което не е изпълнил произтичащите от ЗПУПС задължения. Така, основателен се явява и изводът на РС – Мадан, че банката не е изпълнила задълженията си като доставчик на платежни услуги. Жалбоподателят поддържа възражението си, че ищецът е действал при груба небрежност. Неполагането на дължимата грижа от страна на клиента, ответникът извежда от факта на успешното идентифициране и автентифициране, осъществено при нареждане на трите трансакции, от което прави извода за груба небрежност - не са спазени препоръките на банката за опазване на персонализиращите средства. Това обаче не е достатъчно, доколкото самата правна норма изключва такава връзка, като изисква ангажиране на доказателства за умисъл или груба небрежност. Както се установи от данните по делото /т. 3.3 СТЕ / по време на обаждането на телефона на картодържателя се е получило електронно съобщение за регистрация на биометрия с 4-цифрен код от кратък номер 184343, процедура - напълно редовна от външна страна, макар че в действителност лицето - провело последвалия телефонен разговор не е реален служител на банката - ответник, поради което не може да се приеме, че и най-небрежният човек не би изпаднал в заблуждение. В случая, поведението на клиента, изразяващо се в съобщаване на получения 4-цифров код, в изпълнение на дадените инструкции, може да бъде квалифицирано като проява на небрежност, но не и на груба такава. В конкретния случай, действително се установява, че картодържателят сам е предоставил данните от съобщението на трето лице, но до това предоставяне не се е стигнало по почин на потърпевшия, а в резултат на злоумишлено поведение на трето лице. Поради това, не може да се приеме, че платецът е действал при груба небрежност. Ответникът не доказа, че процесните платежни операциите са били наредени от клиента, както и че същият е допуснал груба небрежност, която да освобождава банката от отговорност. Най-същественото задължение на ответника е да осигури максимална защита на предлагания платежен инструмент от възможна нежелана интервенция на трети недобросъвестни лица в операционната система на ползвателя на платежния инструмент. Банката е била уведомена своевременно относно извършените платежни операции от сметката на ищцата, без съответното разрешение. В чл. 77, ал. 1 ЗПУПС е регламентирано, че доставчикът на платежни услуги коригира неразрешена или неточно изпълнена платежна операция, само ако ползвателят на платежни услуги го е уведомил без неоснователно забавяне, след като е узнал за такава операция, която поражда възможност за предявяване на правата му, но не по-късно от 13 месеца от датата на задължаване на сметката му. На 24.08.2023 г. при посещение на клон на „И.“АД в гр. Р., ищцата е била уведомена, че с допълнителната карта на М. И. са извършени три броя картови транзакции, като с оглед обстоятелството, че за тези транзакции нито ищцата като титуляр на сметката, нито картодържателят И. са знаели или давали съгласие за тяхното извършване, същия ден ищцата депозирала до ответната банка формуляр, с който е оспорила извършените транзакции с банкова карта Debit MasterCard с номер •••••••. Съгласно чл. 17.11. от Общи условия на „И.“ АД за издаване и ползване на дебитни карти, картодържателят се задължава да уведоми незабавно банката в случай на използване по неправомерен начин на картата, по посочен ред. В изпълнение на тези разпоредби ищцата незабавно е предприела действия, с които е изпълнила поетите договорни задължения към банката. Ето защо и този елемент от фактическия състав следва да се счита за доказан. Предвид изложеното, настоящата инстанция счита, че се доказват законовите предпоставки за възникване отговорността на ответника да възстанови стойността на неразрешените платежни операции по чл. 79, ал. 1 ЗПУПС. По отношение на въведеното от жалбоподателя оплакване, свързано с момента от който според първоинстанционното решение е присъдено заплащане на законна лихва върху главницата, настоящата инстанция взе предвид следното: Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗПУПС в случай на неразрешена платежна операция доставчикът на платежни услуги на платеца му възстановява незабавно стойността на неразрешената платежна операция и във всеки случай не по-късно от края на следващия работен ден, след като е забелязал или е бил уведомен за операцията. По делото е безспорно, че банката е уведомена от ищеца за неразрешените платежни операции на 24.08.2023 г., чрез подаване на съответния формуляр. Следователно тя е дължала възстановяване на тяхната стойност не по-късно от края на 25.08.2023 г., като считано от следващия ден – 26.08.2023 г., ответникът е изпаднал в забава. Обезщетеното за забава /съгласно петитума на ИМ/ е било поискано от ищцата от момента на реализиране на неразрешените трансакции – съответно 19 и 20 август 2023 г., като правилно РС - Мадан е приложил закона и е присъдил дължимост от 26.08.2023 г. В този смисъл възражението за неправилност на решението в тази част се явява неоснователно. С оглед на обстоятелството, че правните изводи, до които въззивната инстанция достигна, съответстват на тези на първоинстанционния съд, то обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло. Съобразно изхода от спора на жалбоподателя не се следват разноски по делото, като той следва да заплати на въззиваемата страна разноски по делото за въззивната инстанция. Видно от представения списък по чл. 80 ГПК, ответникът по въззивната жалба е претендирал присъждане на разноски за настоящото производство, сторени в размер на 3840 лв. за адвокатско възнаграждение. Своевременно, от страна на жалбоподателя е направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение над минимума, съобразно изискванията на Наредба № 1 от 09.07.2004 за ВАР. Съгласно чл. 2, ал. 4 НВАР възнагражденията за процесуално представителство се дължат за всяка инстанция, включително и при връщане на делото за ново разглеждане, а в чл. 7, ал. 2 са посочени начините за изчисляване на размерите на адвокатското възнаграждение за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела с определен интерес. Последователно ВКС приема в своята практика, че чл. 78, ал. 5 ГПК определя критериите, по които се преценява прекомерност на заплатено от страна по делото адвокатско възнаграждение и това са действителната фактическа и правна сложност на делото, материалният интерес,обема на извършената от адвоката работа. Основание за намаляване на разноските за адвокатско възнаграждение не е несъразмерност, а прекомерност на уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение според действителната правна и фактическа сложност на делото. Разноските за адвокатско възнаграждение може да бъдат сведени до минималния възможен размер, ако действителната правна и фактическа сложност на делото е значително под средната към най-ниска. За определянето на правната и фактическа сложност на делото има значение броя и характера на извършените съдопроизводствени действия, което се определя в най-голяма степен от наличието или отсъствието на отклонения от типичното развитие на исковия процес, но определящи са броят, естеството сложността на поставените правни въпроси и броят и комплицираността на фактите и обстоятелствата, които имат значение за неговото решаване (в този смисъл определение № 337/06.07.2017 г. по ч. гр. д. № 2587/2017 г. на ІV г. о. на ВКС). С оглед постановеното задължително за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК, решение от 25.01.2024 г. по дело С - 438/22 г. на СЕС се приема, че установените с Наредба № 1/2004г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир за съда при определяне на възнаграждения, но без да са обвързващи за него, като те подлежат на преценка, от значение за която са видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото (Определение № 2422 от 30.07.2025 г. по т. д. № 664/2025 г. на І т. о. на ВКС и посочените в него актове). В процеса, който извършва съдът при определяне на възнаграждението на адвокат, намират приложение принципите за достъпност до адвокатска защита като гаранция за достъп до правосъдие, възмездният характер на тази защита със зачитане на разумно и пропорционално възнаграждение (чл. 36, ал. 2 ЗА - изискването самото възнаграждение да е обективно и справедливо) и принципът за съразмерност (правилата за възлагане отговорността за разноски съобразно изхода на делото в гражданския процес съгласно чл. 78 ГПК) (определение № 1640/04.04.2024 г. по ч. гр. д. № от 3549/2023 г. на ІІІ г. о. на ВКС). В настоящия случай, като се вземе предвид естеството на правния спор (предявен иск за възстановява стойността на неразрешена платежна операция), наведените аргументи в изложението към отговора на въззивната жалба и осъщественото представителство в с.з., както и обстоятелството, че в приложения към въззивната жалба договор за правна защита и съдействие като договорено и платено възнаграждение на процесуалния представител на ответника по жалбата е посочена сумата от 3840 лв., настоящият състав приема, че наведените доводи за прекомерност на възнаграждението са основателни. Действително, при спазване на реда за определяне на размер на адвокатското възнаграждение по НВАР, минималният такъв, с оглед материалния интерес по делото се изчислява на 2386,26 лв. В първоинстанционното производство от ищцовата страна е представен списък по чл. 80 ГПК във връзка с направен разход за адвокатско възнаграждение в размер на 3600 лв., с начислен ДДС, осъществяването на който се доказва със съответната фактура. В настоящото производство, видно от приложена фактура № 313, страната е сторила разноски за адвокатско възнаграждение, възлизащ на 3840 лв. Видно от мотивите на обжалваното решение, първоинстанционният съд при определяне размера на присъдените разноски е съобразил сложността на разглежданото дело, обема на необходимите подготвителни действия, спецификата на материята, която изисква задълбочено вникване освен в сферата на банковото дело, така също и в компонента свързан със сигурността на електронното банкиране, поради което е счел за основателен и съответно е уважил в пълен обем исковата претенция, досежно сторения разход за процесуално представителство. Настоящото производство, до голяма степен стъпи върху фактите по делото - установени на предходната инстанция, не са събирани и представяни нови доказателства, не се назначиха нови експертни изследвания, не се застъпиха и развиваха нови тези и аргументи, различни от вече представените от страните. Производството приключи в едно-единствено съдебно заседание, при което липсваше необходимост от полагане на извънредни и необичайни процесуални усилия от процесуалния представител. В тази връзка и с оглед възприетите от ВКС критерии за прекомерност на заплатено от страна по делото адвокатско възнаграждение, настоящият състав констатира наличие на такава, като намира за обективно и справедливо да ограничи този размер до сумата от 3000 лв. с ДДС (2533,88 евро). Водим от гореизложеното и на осн. чл. 271 от ГПК, съдът