Решение № 1682 от 13.3.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 9329/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от В. В. И. срещу решение № 6890/16.04.2024г. постановено по гр. д. № 1889/2023г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 55 състав в частта, с което по иск предявен С. Л. Н. И А. И. Н. на основание чл.26 ал.2 предл.3 вр. чл. 18 ЗЗД вр. чл.579 ал.2 вр. чл.189 ГПК е прогласен за нищожен, поради липса на изискуема форма, договор за замяна на идеална част от недвижим имот с движима вещ, сключен между М.Я.Д. и В. В. И., обективиран в нотариален акт № 79, том IV, рег. № 10971, дело № 630/2021г.

Във въззивната жалба се твърди, че решението в обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно, постановено при съществени нарушения на процесуалните правила и при неизяснена фактическа обстановка. Поддържа се, че първоинстанционният съд неправилно е приел наличие на предпоставките по чл. 579 ал. 2 ГПК относно недъгавост на М.Д., обосноваваща полагане на отпечатък от палец вместо подпис, както и че съдът неправилно е кредитирал заключението на съдебно-медицинската експертиза. Според въззивницата вещото лице не притежава необходимата специалност по офталмология, а заключението му почива на теоретични предположения и не се подкрепя от медицински документи за релевантния период. Сочи се, че заключението противоречи на останалия доказателствен материал по делото, включително на обстоятелството, че при други нотариални удостоверявания на подписи на М.Д. не е било необходимо приподписване от свидетели, както и че същата е съставила саморъчно завещание и е подписвала пълномощни с нотариална заверка на подписа. Навеждат се оплаквания, че съдът е нарушил разпоредбата на чл. 202 ГПК, като е дал приоритет на експертното заключение, без да го обсъди в съвкупност с останалите доказателства, вкл. свидетелските показания, в противоречие със задължителната практика на ВКС. Излага се, че при заявени във въззивната жалба оплаквания за необоснованост на фактическите изводи въззивният съд разполага с правомощието служебно да назначи експертиза.Оспорват се и изводите на районния съд относно свидетелските показания. Поддържа се, че съдът неправилно е омаловажил показанията на помощник-нотариуса, изповядал сделката, от които се установява, че при изповядването не са констатирани притеснителни обстоятелства относно зрението и състоянието на М.Д.. Твърди се също, че съдът неправилно е приел наличие на родствена връзка между свидетел и въззивницата, каквато не съществува, и поради това необосновано е отказал да кредитира показанията относно зрителното състояние на Д.. Излагат се доводи за превратно тълкуване на показанията и на останалите свидетели, чиито изявления според въззивницата сочат, че М.Д. е разпознавала лица, боравела е с лекарства и телефон и не е била лишена от зрение.

С оглед изложеното се иска отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на предявения иск като неоснователен, както и присъждане на направените разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263 ал. 1 ГПК въззиваемите С. Л. Н. и А. И. Н. са депозирали писмен отговор на въззивната жалба, с който изразяват становище за нейната неоснователност и молят решението, да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Поддържат, че първоинстанционният съд правилно е приел, въз основа на събраните писмени доказателства, свидетелски показания и заключението на съдебно-медицинската експертиза, че към датата на изповядване на процесния договор за замяна – 21.09.2021 г., М.Я.Д. е била в състояние на практическа слепота, поради което нотариусът е следвало да приложи специалната процедура по чл. 583 ал. 2 и ал. 3 ГПК, евентуално по чл. 189 ал. 2 ГПК, като изрично отбележи това в нотариалния акт. Липсата на подобно отбелязване обуславя неспазване на изискуемата от закона форма за действителност по чл. 18 ЗЗД, поради което правилно е прието, че договорът е нищожен на основание чл. 26 ал. 2 предл. 3 ЗЗД. Оспорват се доводите във въззивната жалба относно компетентността и на приетата съдебномедицинска експертиза, като се изтъква, че възраженията срещу специалността на вещото лице са несвоевременно направени и не е било поискано назначаване на повторна или допълнителна експертиза в първата инстанция. Поддържа се, че заключението е ясно и съответства на представените медицински документи, удостоверяващи хронични и прогресиращи очни заболявания, довели до необратимо и значително увреждане на зрението. Наведените във въззивната жалба оплаквания за процесуални нарушения и превратно тълкуване на доказателствата се определят като голословни, като се сочи, че съдът е обсъдил доказателствата в тяхната съвкупност съобразно чл. 235 и чл. 202 ГПК и правилно е преценил достоверността на свидетелските показания, включително с оглед евентуална заинтересованост.

С оглед изложеното се моли въззивният съд да остави без уважение подадената въззивна жалба и да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част, като присъди на въззиваемите направените разноски за въззивната инстанция.

По делото е постъпила насрещна въззивна жалба от С. Л. Н. срещу първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от нея установителен иск по чл. 124 ал. 1 ГПК за признаване правото на собственост върху идеални части от апартамент № 23, ведно с избено помещение № 2, находящ се в гр. София, район „Овча купел“, въз основа на саморъчно завещание. С молба от 07.02.2025 г. жалбоподателката е оттеглила насрещната си въззивна жалба, поради което производството в тази част е прекратено на основание чл. 264 ал. 1 ГПК и определението е влязло в законна сила на 11.03.2025г., поради което и първоинстанционното решение в частта относно произнасянето по иска с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК е влязло в сила.

Въззивният съд е сезиран и с частна жалба подадена от С. Л. Н. и А. И. Н. срещу определение № 22511/31.05.2024г. постановено по реда на чл.248 от ГПК и с което е оставено без уважение искането им за изменение на решение № решение № 6890/16.04.2024г. в частта за разноските и досежно присъдените на ответника В. В. В. такива. Твърдят, че присъдените на ответника разноски са прекомерни и е следвало да бъдат редуцирани предвид направеното своевременно възражение. Молят въззивният съд да отмени определението и постанови друго, с което се намали присъденото на ответника адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство.

В срока по чл.276 от ГПК е постъпил отговор на частната жалба от В. В. И., в който изразява подробно становище за неоснователност на доводите са прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение за производството пред първоинстанционния съд и моли частната жалба да бъде оставена без уважение.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Досежно правилността на обжалваното решение, настоящият състав счита следното:

Първоинстанционният съд е сезиран:

• с главен иск с правно основание чл.26 ал.2 предл.3 от ЗЗД - за признаване за нищожен на договор за замяна, обективиран в нотариален акт за замяна на идеални части от недвижим имот с движима вещ №79, том IV, рег. №10971, дело №630 от 2021г. от 21.09.2021г. , поради липсата на предписаната от закона форма - в противоречие с изискванията на чл. 18 ЗЗД, във вр. чл. 579 ал. 2 ГПК вр. чл.189 ал.2 от ГПК ;

-при условията на евентуалност иск с правно основание по чл. 26 ал. 1, пр. 2 от ЗЗД - за признаване за нищожен на договор за замяна, обективиран обективиран в цитирания по – горе нотариален акт, поради липса на съгласие от страна на М.Я.Д.;

• при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 29 ал. 1 ЗЗД за признаване за унищожаем на договора за замяна обективиран в цитирания по – горе нотариален акт, тъй като е сключен в резултат на измама,

-при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 33 от ЗЗД- ЗЗД за признаване за унищожаем на договора за замяна обективиран в цитирания по – горе нотариален акт като сключен поради крайна нужда при явно неизгодни за М.Я.Д. условия;

• в условията на евентуалност иск, при уважаване на някой от гореизбороените искове, иск с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК за признаване за установено спрямо ответника В. В. И., че

С. Л. Н. е собственик на недвижимия имот, предмет на нотариален акт №79/21.09.2021г. въз основа на саморъчно завещание от 08.07.2020г., съставено от М.Я.Д.

-при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 26 ал. 2, предл. 5 вр. чл. 17, ал. 1 ЗЗД за признаване за нищожен на договор за замяна обективиран в цитирания по – горе нотариален акт като е привиден – прикриващ договор за дарение;

-при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 30 ал. 1 от ЗН за възстановяване на запазената част от 1/2 на ищцата А. И. Н. от наследството на майка й - М.Я.Д., чрез намаляване на прикритото дарение, извършено в полза на ответницата В. В. И. по силата на нотариален акт за замяна обективиран в цитирания по – горе нотариален акт.

Трайната съдебна практика на ВКС приема, че когато са предявени няколко иска за недействителност на една сделка, съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност, предявени според тежестта на порока и само ако приеме, че сделката е валидна, той е длъжен да разгледа основанията за унищожаемост. Съдът е длъжен да разгледа основанията на нищожност според тежестта на сочения порок в поредност от най-тежкия (противоречие със закона или заобикалянето му) през по-леките, каквито са липсата на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липсата на форма. /в този смисъл решение № 198 от 10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 199 от 12.07.2016 г. по гр. д. № 583/2016 г. на ВКС, IV г. о./. В случая и при предяваване на главния иск спрямо евентуалните е спазена горната поредност /единствено поредността на евентуалния иск за нищожност на сделката като привидна е извън посочената поредност, доколкото е посочен като евентуален иск след евентуалните искове за унищожаване на процесната сделка/.

Основателността на предявения главен иск с правно основание чл.26 ал.2 предл. 3 от ЗЗД предполага ищцовата страна съгласно правилото за разпределение на доказателствената тежест - чл.154 ал.1 от ГПК, да установи, че договора за прехвърляне на вещни права, чиято нищожност се претендира да бъде прогласена, е сключен при неспазване на императивните правила за нотариално удостоверяване, а именно:наличие на недъг на прехвърлителя М.Д., който налага вместо саморъчен подпис да се положи отпечатък от десния й палец по реда на чл.579 ал.2 от ГПК вр. чл.189 от ГПК.

Съгласно чл. 18 ЗЗД договорите за прехвърляне на право на собственост върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт. Последният следва да бъде сключен при спазване на всички правила на нотариалното производство. По изричната разпоредба на чл. 576 ГПК, нотариалното действие е нищожно, когато е допуснато някое от изрично и изчерпателно посочените нарушения. Това от своя страна влече нищожност и на самата сделка в хипотеза трета на чл. 26 ал. 2 ЗЗД .

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

В този смисъл, правният спор пред настоящата съдебна инстанция се съсредоточава върху следните правнорелевантни факти: към датата на сключване на нотариален акт за замяна на идеални части от недвижим имот с движима вещ №79, том IV, peг. №10971, дело №630 от 2021г. от 21.09.2021г. прехвърлителят на вещното право на недвижимия имот /3/4 идеални части/ М.Д. била ли в състояние на практическа слепота и поради това налице ли са условията за подписване на нотариалния акт по чл.579 ал.2 от ГПК вр. чл.189 от ГПК – с полагане на отпечатък от палеца на дясната ръка/друг пръст.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.

По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

Не е предмет на спор е пред въззивната инстанция, а и се установява безпротиворечиво от неоспорените писмени документи по делото, следната фактическата обстановка, установена от първоинстанционния съд , а именно:

-ищеца А. И. Н. е дъщеря и законен наследник на М.Я.Д., починала на 08.11.2022г.;

-ищеца С. Л. Н. е дъщеря на А. И. Н. и внучка на М.Я.Д., починала на 08.11.2022г.;

• с договор за замяна, обективиран в нотариален акт за замяна на идеални части от недвижим имот с движима вещ №79, том IV, рег. №10971, дело №630 от 2021г. от 21.09.2021г. по описа на нотариус Ц.С., рег. №030 в НК, с район на действие - Районен съд София, вписан в Служба по вписванията с вх. рег. № 68236/21.09.2021г., М.Я.Д. прехвърля на В. В. И., собствените си 3/4 идеални части от недвижим имот, съставляващ от апартамент №23, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.4337.2040.3.23 по КККР, одобрени със Заповед №РД-18-51/15.07.2010г. на изпълнителния директор на АК, предназначение - жилище, апартамент, брой нива на обекта 1, находящ се в гр.София, район „Овча купел“, ул. „••••••••, и с адрес съгласно документ за собственост- гр.София, ул. „••••••••, местност „Овча купел 1“, със застроена площ от 44,75 кв.м., състоящ се от: една стая, кухня и сервизи, при съседи: на същия етаж - самостоятелни обекти в сграда с идентификатор 68134.4337.2040.3.24 и идентификатор 68134.4337.2040.3.22; под обекта - самостоятелни обекти в сграда с идентификатор 68134.4337.2040.3.99, идентификатор 68134.4337.2040.3.118; над обекта - самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.4337.2040.3.26, и при съседи по документ за собственост: улица, стълбище, ап. №22, ап. №24, ап. №26, вход и магазин, заедно с избено помещение №2, с полезна площ от 3,15 кв.м., при съседи по документ за собственост: мазе №24, мазе №22, коридор и калкан, заедно с идеални части от общите части на сградата и 3,159% идеални части от правото на строеж върху мястото, върху което е построена сградата, като си запазва пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху имота, а в замяна В. В. И. прехвърля на М.Я.Д. правото на собственост върху следната своя собствена движима вещ - лек автомобил марка „Ауди“, модел „А3“, с рег. №••••••••, рама №WAUZZZ8P16B004670, двигател № без номер, със застрахователна стойност от 9 000 лева;

• с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 28, том IV, рег. № 6214, дело № 554/2020, М.Я.Д. и С. Л. Н. придобиват правото на собственост при права ¾ ид.ч. за М. Д. и ¼ за С. Н. върху същия апартамент №23, подробно индивидуализиран по – горе;

• М.Д. е съставила саморъчно завещание от 08.07.2020г. , по силата на което е завещала на внучка си С. Л. Д. собствените ¾ идеални части от апартамент № 23, вгр. София, ж.к. ••••••••, което е предадено от наследника по завещание, прието за съхранение при нотариус И.Н., район на действие СГС, и подредено в нотариално дело № 21 от 22.04.2021г., съответно обявено и вписано в Служба по вписванията с входящ рег. 87972/ 22.11.2022г. ;

-на 28.10.2021г. е сключен писмен договор за продажба на МПС – лек автомобил „Ауди“, модел „А3“, с рег. №••••••••, рама №WAUZZZ8P16B004670, двигател № без номер между М.Я.Д. чрез пълномощник В. В. И. - продавач и Г.И. Иванов - купувач /син на В. В. И./ с нотариална заверка на подписите;

• с нотариално пълномощно от 20.01.2020г. М.Я.Д. е упълномощила С. Н. с правата да продаде недвижим имот, индвидуализиран в същото, като пълномощното е подписано от упълномощителя пред нотариус по ред на чл.189 от ГПК – чрез полагане на отпечатък от палеца на дясната ръка, като нотариуса изрично е посочил и причината за това – силно ограничено зрение и невъзможност сама да прочете текста на самия документ.

От изключително подробното мотивирано и компетенто заключение по СМЕ, изготвено от вещото лице – д-р К. Б. – специалист офтамолог, от заключението по СМЕ изслушано в първоинстанционното производство, които настоящият състав напълно кредитира и писмените доказателства по делото, категорично се установява, че М.Я.Д. е страдала от хронични, прогресиращи и необратими заболявания, засягащи сърдечно-съдовакта система, венозната система на долните крайници и очни заболявания– първична глаукома с открит ъгъл с двустранна глаукомна атрофия на зрителните нерви, дегенерация на макулата и старческа катаракта, които са довели до жежко зрително увреждане и зрителен дефицит, като към септември 2019г. М.Д. е била практически сляпа с дясното око /зрителна острота под 0,05 според международната класификация на болестите/ и тежко увредено зрение на лявото око, граничещо със социална слепота /зрителна острота 0,1 и под нея/, при наличие на концентрично стеснени зрителни полета /т.нар. тунеловидно зрение/. С оглед хроничния характер на установените заболявания не е възможно подобрение на зрителната функция след 2019 г., а напротив – възможно е допълнително влошаване, тъй като уврежданията са трайни и необратими и водят до съществено ограничаване на способността за зрително възприемане на текст и детайли от заобикалящата среда. В тази връзка, експертите са категорични, че към датата 21.09.2021 г. М.Я.Д., не е била в състояние самостоятелно да прочете текст с размера на шрифта, използван в нотариалния акт, предмет на производството, но установения тежък зрителен дефицит не е предпоставка за невъзможност за собственоръчно изписване текст и полагане на подпис /променена големина и форма на букви, разкривяване на букви, неспазване на разстояния, вълнообразно изписване/.

По делото са събрани множество свидетелски показания, част от които противоречиви, относно здравословното състояние на М.Д. вкл. и зрителните й способности.

В показанията си свидетелят Н. И. /която живее на съпружески начала със сина на ответника В. И. – Г.И. и приобретател по договор продажба на лекия автомобил, предмет на замяна по сделката, предмет на оспорване в настоящото производство/, твърди, че от 2019г. В. И. се е грижела за М.Д., дори заедно са я посещавали в апартамента в ж.к. Овча купел, като са я намирали оставена гладна, в мизерни условия, без посуда, без легло, телевизор, изпитваща страх от появата на С. Н. и която е имала достатъчна зрителна острота, че да разпознава лекарствата си от голяма кутия пълна с лекарства и да ги взима прецизно- сутрин, обед ,вечер, да набира телефонни номера по стационарния телефон, да разпознава лица, цветове, като затрудненията й били да разпознава лицата през шпионката на апартамента, тъй като и внучка й била с руса коса, твърди, че до смъртта си М. не е губила нито ориентация, нито разум, виждала е достатъчно добре, за да се обслужва, но В. е ходела да я къпе, тъй като е било страх да не падне в банята, поради болки в краката. В същото време свидетелят посочва, входната врата била нова, хубава, метална. В същата насока са й показанията на свидетеля Г. – близка приятелка на В. И., която твърди да е ходила с нея в апартамента в ж.к. Овча купел при М., като е категорична, че М. е виждала добре, разпознавала я, дори е готвела и не е носила очила.

Показанията на свидетелите И. /косвено заинтересовата от изхода на делото/ и Г., са изолирани, некореспондиращи нито с останалите събрани по делото свидетелски показания, нито със събраните писмени документи /освен в частта за носенето на пенсията от служител в апартамента на М. и предаването й лично на същата/, така и с приетите по делото две заключения по СМЕ – изслушани в първоинстанционното и въззивно производство, поради което и същите съдът не ги поставя в основата на фактически си изводи.

Показанията на свидетелите Г.К. /която е в приятелски отношения със С. Н./, И.С. / с когото С. Н. живее на семейни начала/ и Й.П. /адвокат, който е осъществявал адвокатски услуги по дело за делба, в което е участвала М.Д., като несъмнено неговите показания не попадат в обхвата на разпоредбата на чл. 166 ал.1 т. ГПК и в този смисъл, както правилно е посочил първоинстанционният съд не са недопустими/, са кореспондиращи едни с други, логични, последователни, пълни и вътрешно непротиворечиви. Същите хронологично излагат факти, лично възприети от тях т.е представляват преки доказателства и установяват:

-свидетелят К., която от дете познава както С. Н., така и М.Д., има преки впечатления от състоянието на М.Д., същата като приятелка на внучка й, която е посещавала в дома й в Суходол е имала лично познанство с М.Д., и съответно на представените писмени доказателства по делото посочва момента на продажбата на къщата на М. в Суходол, закупуване на апартамента в гр. София, преместването на М. да живее в апартамента в кв. Овча купел, ремонта на апартамента от С. и мъжа й, грижите, които е полагала С. Н. и майка й - А. Н. за М., поради влошеното й здравословно състояние – освен зрението, проблеми с краката, с реакцииите и разпознаването на хората, като при личната им среща през 2021г. М.Д. не е могла да я види, разпознае, както и не е могла самостоятелно да се обслужва и придвижва без помощ;

-свидетелят Й.П., като живеещ на съпружески начала с внучката на М.Д. описва също хронологично и последователно преместването на М. да живее в гр. София, ремонта на апартамента, влошаване на здравословното й състояние, личната му ангажираност заедно със С. Н. да превозва М. до необходимите медицински специалисти и непосредствените му впечатления към 2021г. – М. е била трудноподвижна,трудно виждала и разпознавала лица и цветове, не разпознавала цвета на косата на С.;

-показанията на свидетеля И.С. са актуални до 2020г., когато за последен път е имал пряк контакт със С. Н. и М.Д., неговите показания не са достатъчно конкретни досежно факта на здравословното състояние на М.Д. и особено за зрителните й възприятия и заболявания, но изложените от него факти подкрепят достоверността на показанията на свидетелите К. и П. – относно начина на закупуване на апартамент № 23, в ж.к. Овча купел, преместването на М. да живее в същия, извършването на ремонт и постоянно присъствие на С. Н. до баба й М.Д. и полагане на грижи за нея.

Показанията на свидетеля Б.Л.М. – помощник-нотариус по заместване в кантората на нотариус Ц.С. в гр. София изповядал процесната сделка, са принципни и без конкретника относно здравословното състояние на прехвърлителя М.Д., същия описва начина, по който се процедира при изподяване на сделките,но няма конкретен спомен за сделката, поради което и не са относими към релевантните в настоящото производство факти.

Предвид изложеното, преценени по реда на чл.172 от ГПК показанията на тримата свидетели /К., П., С./, настоящият състав напълно кредитира като обективни, логични, непротиворечиви и съответни с констатациите и изводите на експертите по двете заключение по СМЕ, поради което съдът ги кредитира като достоверни.

Тук е необходимо да се посочи, че в синхрон с посочените свидетелски показания и заключенията по СМЕ, е и нотариално пълномощно 20.01.2020г. – л.203 от делото на СРС, което настоящият състав цени като писмено доказателство с висока доказателствена стойност. Освен, че пълномощното съдържа официалното удостоверяване на нотариуса за явилите се пред него лица, същия след извършена от него проверка е констатирал, че М.Д. поради силно влошеното си зрение не е могла самостоятелно да прочете текста на документа /пълномощното/, поради което вместо подпис е поставен отпечатък от палеца на дясната й ръка и което удостоверяване има официална доказателствена сила, неразколебана по съответния ред.

Следва да се има предвид, че е допустимо пълното доказване да бъде осъществено само с косвени доказателства доказателства стига те да са несъмнено установени, достоверни и да изградят такава система от странични факти, която да създаде сигурност, че индицирания главен и правно значим факт, наистина се е осъществил./решение № 31 от 9.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 502/2011 г., III г. о., решение № 226 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 921/2010 г., решение № 841/19.01.2010 г. по гр. дело № 3530/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и в Решение 61/01.03.16 г. по гр. д. № 4578/15 г. на ВКС, ІV Г. О./. В случая липсва поставена приживе медицинска констатация на съответните компетенти медицински органи, че М.Д. е била сляпа, но от горезитираните и кредитирани от съда доказателства, несъмнено, се установява, че същата е била практически сляпа с дясното око /зрителна острота под 0,05 според международната класификация на болестите/ и тежко увредено зрение на лявото око, граничещо със социална слепота /зрителна острота 0,1 и под нея/ и което състояние не й е позволявало да прочете текста в нотариален акт №79/21.09.2021г.

Според трайно установената практика на ВКС под недъгавост по смисъла на чл. 579 ал. 2 ГПК следва да се има предвид всяко физическо увреждане, вродено или придобито, в резултат на което лицето не може да положи подпис изобщо или не може да положи идентифицируем такъв. Когато е налице такова увреждане, законът предвижда потвърждаването на изразената в документа воля да стане с отпечатък от десния палец, като в случай на подписване на документ в нотариална форма – нотариален акт/нотариална заверка не е необходимо приподписване от двама свидетели – решение № 313/22.06.2011 г. по гр.д. № 1409/2010 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 234/17.12.2013 г. по гр.д. № 4057/2013 г. на ІІ г.о., решение № 316/23.01.2014 г. по гр.д. № 2371/2013 г. на ІІІ г.о., решение № 220/24.10.2014 г. по гр.д. № 505/2014 г. на ВКС, I г.о. решение № 75/15.06.2017 г. по гр.д. № 2750/2016 г. на ВКС, IV г.о,включително и приетото в ТР № 71/70 г. на ОСГК на ВС, според което „слепите и когато са грамотни, могат да поставят върху частните документи вместо подпис отпечатък от десния им палец в присъствие на двама свидетели, защото слепотата е недъгавост по смисъла на чл. 475 ал. 2 ГПК/отм/“. Това разрешение е трайно възприето в съдебната практика.

В случая неотносимо към спора са разрешенията дадени в решение № 60 от 19.05.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3569/2015 г., III г. о., според което въпреки че нотариалните действия са формални, то не при всяко погрешно или липсващо отбелязване на обстоятелства по нотариалното удостоверяване, които в съвкупност са елемент от съдържанието на нотариалния акт – напр. по чл. 580 ал. 1, т. 3 или т. 6 ГПК, е налице нищожност по смисъла на чл. 576 ГПК , съответно предписана от закона форма. В цитираното решение са дадени примери кога формата на нотариалния акт не е опорочена, въпреки че не са спазени точно изискванията на процесуалния закон, но настоящата хипотеза категорично не е сред тези примери и не може да се приравни на тях /предвид неизчерпателното изброяване/.

С приетите за установени фактически и правни изводи от въззивната инстанция, следва извода, че направеното нотариално удостоверяване, ползващо се с доказателствената сила по чл.179 ал.1 от ГПК, че по отношение на М.Д. не са били налице предпоставките на чл. 579 ал. 2 ГПК, при които законът допуска върху частния документ да бъде положен отпечатък от палец вместо подпис, е разколебана и доклокото не е положен отпечатък от палеца на дясната ръка на прехвърлителя М.Д. в нот. акт № 79/21.09.2021г., то е налице нищожно нотариално действие – чл.576 вр. чл.579 ал.2 от ГПК, което води до нищожност на сделката, поради неспазване на формата за действителност на същата – чл.26 ал.2 пред.3 вр. чл.18 от ЗЗД.

Предвид изхода на делото по главния иск, не се сбъдна вътрешно-процесуалното условие за разглеждане по същество на евентуалните претенции за прогласяване нищожност на сделката на други основания или за унищожаването й и възстановяване на запазена част от наследството на М.Д. на законния й наследник А. Н., а жалбата срещу първоинстанционното решение за признаване за установено спрямо В. И., че С. Н. е собственик на имота, предмет на в нот. акт № 79/21.09.2021г. въз основа на договор за продажба и саморъчно завещание е оттеглена и първоинстанционното решение в тази му част е влязло в сила.

Поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение, в обжалваната му част, следва на основание чл.271 ал.1 предл.1 от ГПК да бъде потвърдено.

По частната жалба срещу постановеното по реда на чл.248 от ГПК определение № 22511/31.05.2024г.

С оглед изхода на първоинстанционното решение и на основание чл.78 ал.3 от ГПК районният съд е ангажирал отговорността на ищеца С. Н. за съответна част от направените от ответника разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение – в размер на 1028,57 лв.

Видно от диспозитива на съдебното решение, единствено С. Н. е осъдена да заплати на В. И. разноски по делото, като липсва осъдителен диспозитив по отношение на другия ищец А. Н. и в този смисъл, същата не е легитимирана да обжалва постановеното определение по чл.248 от ГПК за изменение на решението в частта за разноските присъдени на В. И., поради което и частната й жалба е подадена от негелегитимирана страна и следва да бъде оставена без разглеждане.

По същество – относно частната жалба на С. К.. Оплакванията на жалбоподателката за неправилно приложение на материалния закон и определяне на възнаграждение при незачитане на своеврементото релевирано възражение по чл.78 ал.5 от ГПК от първоинстанционният съд, са несъстоятелни поради следните съображения:

Според разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК а ко заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата .

Разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК не определя императивно задължение на съда във всеки случай при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение да намалява неговия размер, нито ако реши да намали същото да го намали до минималния размер /решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015г. на СЕС и по преюдициално запитване, дадено в т. 1 от решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 и Решение от 25.01.2024г. по дело С- 438/2022г. - задължителни за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК/ . При съобразяване на горепосочените критерии, обстоятелството, че първоинстанционното дело се характеризира с фактическа и правна сложност, с висок материален интерес, освен подаване на отговор на исковата молба, са проведени съдебни заседания за събиране на доказателства – гласни, експертни заключения, писмени доказателства, като пълномощника на ответника е участвал активно, включително след приключване на устните състезания е депозирал писмена защита по делото, както и изпълнявайки задължението националният съд да гарантира присъждане на разумния размер на подлежащите на възстановяване разноски, съблюдавайки принципа на пропорционалност, справедливост, легитимните цели на тежестта за разноски, както и съобразявайки принципа по чл.3 от ГПК за недопускане злоупотреба с права, включително при отчитане на необходимата правна квалификация за извършване на това действие за гарантиране на правото на страната на адвокатска защита, счита, че в конкретния случай присъждане на възнаграждение от 1028,57 лв. е съответно и справедливо.

По разноските

С оглед изхода на делото, разпоредбата на чл.273 вр. чл.78 ал.3 от ГПК, направено своевременно искане за присъждане на разноски, депозиран списък по чл.80 от ГПК и доказателства за реално направени разноски от въззиваемите – платени адвокатски възнаграждения в размер на 4000,00 лв. договор за правна защита и съдействие от 21.05.2024г. – л.21 от въззивното дело/, 500,00 лв. – внесен депозит за възнаграждение на вещо лице, 81,28 лв- - държавна такса п онасрещната жалба и 15,00 лв. по частната жалба, на въззиваемите следва да се присъдят разноски, при следните съобразявания:

-доколкото насрещната въззивна жалба е оттеглена от С. Н. и въззивното производство по нея е прекратено с влязло в сила определение, респ. въззивната инстанция не се е произнесла по същата, разноските за държавната такса по същата остават за страната, която ги е направила и не следва да се присъждат с оглед изхода на делото по въззивната жалба на насрещната страна;

• по отношение на искането за присъждане на разноски по частната жалба срещу определение на първоинстанционния съд постановено по реда на чл.248 от ГПК, съдът намира, че доколкото се касае за жалба срещу акт по чл. 248 от ГПК функционално свързано с производството по съществото на спора, не се присъждат разноски на страните, като по този въпрос има формирана трайна съдебна практика / виж Определение № 493/26.10.2016 г. по гр. д. № 4088/2016 г. на 4-то гр. отд. на ВКС; Определение № 683/21.12.2015 г. по ч. гр. д. № 5089/2015 г. на 3-то гр. отд. на ВКС; Определение № 296/15.08.2017 г. по ч. гр. д. № 1758/2017 г. на 3-то гр. отд. на ВКС; Определение № 114/20.05.2016 г. по ч. гр. д. № 1847/2016 г. на 2-ро гр. отд. на ВКС /, но дори и при несподеляне на този извод, то частната жалба е неоснователна и разноски не се дължат;

-в хода на устните състезания по делото, процесуалният представител на въззивника е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение претендирано от насрещната страна.

Според разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК а ко заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата .

При съобразяване на гореизложените мотиви и критерии при определяне на адвокатското възнаграждение при възражение по чл.78 ал.5 от ГПК, настоящият въззивен състав счита, че адвокатско възнаграждение от 3000,00 лв. е справедливо и съответно. За разликата над посочения размер, възнаграждението платено от въззимаемите следва да бъде намалено, предвид изложените аргументи.

Следователно В. И. следва да заплати по равно на С. Н. и А. Н. разноски в общ размер от 3500,00 лв. – 3000,00 лв. – платено адвокатско възнаграждение и 500,00 лв. – внесен депозит за възнаграждение за вещо лице т.е. на всяка по 894,76 евро.

Така мотивиран, Софийски градски съд